Айн Ранд
Изворът (6)

VI

Книгата на Елсуърт Тухи „Проповеди върху камък“ беше публикувана през януари 1925 г.

Имаше претенциозна тъмносиня обложка с изчистени сребърни букви и сребърна пирамида в единия ъгъл. Подзаглавието гласеше: „Архитектура за всеки.“ Успехът й беше сензационен. Цялата история на архитектурата, от кирпичената колиба до небостъргача, бе разказана разбираемо за обикновения човек, но с думи, звучащи научно. В предговора авторът пишеше, че това е опит „архитектурата да бъде поставена там, където й е мястото — при хората“. По-нататък пишеше, че желанието му е средният човек „да мисли и да говори за архитектура така, както говори за бейзбол.“ Не отегчаваше читателите с Петте Заповеди, с подпори и трегери, контрафорси или армиран бетон. Страниците бяха изпълнени с приятни описания на всекидневието на домакинята в Египет, на обущаря в Рим, на любовницата на Луи XIV, какво са яли, как са се миели, къде са пазарували и как сградите са влияели върху техния живот. Но Тухи създаваше у читателите впечатлението, че научават всичко, което трябва да знаят за Петте Стила и армирания бетон. Създаваше у читателите впечатлението, че няма проблеми, постижения или полети на мисълта отвъд обикновеното всекидневие на безименните хора и от миналото, и от настоящето; че науката няма никаква друга цел или проява, освен да влияе върху това всекидневие; че изживявайки скромния си живот, неговите читатели въплъщават и постигат всички най-висши цели на която и да било цивилизация. Беше безупречно прецизен от научна гледна точка, ерудицията му бе удивителна; никой не бе в състояние да го обори за готварските прибори във Вавилон или изтривалките във Византия. Пишеше ефектно и живописно, като непосредствен наблюдател. Критиците казваха, че текстът му не е усилно пътуване през вековете, а танц, следващ пътя на времето, както би го следвал шут, приятел и пророк.

Пишеше, че архитектурата е най-великото изкуство, защото е анонимна, като всяко велико нещо. Пишеше, че в света има много прочути сгради, но малцина прочути строители, и това е естествено, тъй като не е възможно сам човек да създаде нещо голямо в архитектурата, както и в която и да е друга област. Малцината, чиито имена се помнят, са всъщност измамници, присвоили си чужда слава така, както се присвояват чужди пари. „Когато се любуваме на някой величествен древен паметник и приписваме това великолепие на един-единствен човек, ние извършваме духовна кражба. Забравяме армията от майстори, незнайни и невъзпети, живели преди него в мрака на вековете, които смирено са се трудили — всеки героизъм е смирен — и всеки от тях е внесъл своя малък дял в общата съкровищница на своето време. Величествената сграда не е еднолично творение на един или друг гений. Тя е въплъщение на народния дух.“

Тухи обясняваше, че упадъкът на архитектурата настъпва, когато частната собственост измества общностния дух на Средновековието и егоизмът на индивидуалните собственици — те строели единствено, за да задоволят лошия си вкус, а „всеки индивидуален вкус е лош вкус“ — разрушава планирания вид на градовете. Той доказваше, че не съществува свободна воля, тъй като творческите пориви на хората, както и всяко друго нещо, се определят от икономиката на епохата, в която живеят. Изразяваше възхищението си към великите исторически стилове, но предупреждаваше, че те не бива да се смесват безразборно. Отричаше модерната архитектура, заявявайки: „Досега тя не е изразила нищо друго, освен прищевки на отделни индивиди, тя не е свързана с никое голямо, спонтанно масово движение и следователно е лишена от смисъл.“ Предсказваше, че светът ще стане по-добър, че всички хора ще бъдат братя, а сградите ще са хармонични и еднакви, както е повелявала великата традиция на Гърция, „майка на демокрацията“. Пишейки това, той бе успял да покаже — без да се отклонява от своя безпристрастен и спокоен стил, — че думите, подредени в напечатания текст, в ръкописа са били нанесени с трепереща от вълнение ръка. Призоваваше архитектите да се откажат от себичния стремеж към индивидуална слава и да се посветят на изразяване на въжделенията на своя народ. „Архитектите са служители, не водачи. Те не трябва да изтъкват своето незначително его, а да изразяват духа на своята страна и ритъма на своето време. Да не следват заблудите на своето въображение, а да търсят общия знаменател, който ще доближи делото им до сърцата на масите. Архитектите… ах, приятели мои, тяхната работа не е да разсъждават. Те трябва не да заповядват, а да изпълняват заповеди.“

Рекламите за „Проповеди върху камък“ извеждаха цитати от критиците: „Великолепно!“ „Изумително!“ „Ненадминат в цялата история на изкуството!“ „Имате шанс да се запознаете с очарователен човек и задълбочен мислител.“ „Задължително четиво за всеки, който иска да се нарича интелектуалец.“

Изглежда мнозина искаха да се наричат така. Читателите придобиваха ерудиция, без да се задълбочават, авторитет без разходи, способност за преценка без усилия. Приятно беше да гледаш някоя сграда и да я критикуваш професионално, спомняйки си за страница 439; да водиш разговори за изкуството и да цитираш едни и същи изречения от едни и същи абзаци. Скоро в изисканите чертожни зали човек можеше да чуе: „Архитектура ли? О, да, Елсуърт Тухи.“ Верен на принципите си, Елсуърт М. Тухи не бе назовал нито един архитект в своя текст — „изграждането на митове и преклонението към героя в изследването на историята винаги ми е било противно“. Имена имаше единствено в бележките под линия. Немалко от тях се отнасяха за Гай Франкън, „който има склонност към прекалена украса, но заслужава похвала за предаността си към строгата традиция на класицизма“. Имаше и една бележка за Хенри Камерън, „прочул се преди време като един от бащите на така наречената модерна школа в архитектурата, но след това изхвърлен в заслужено забвение. Vox populi, vox dei“.

 

 

През февруари 1925 г. Хенри Камерън престана да работи.

Година преди това той беше наясно, че този ден наближава. Не беше казал нищо на Роурк, но и двамата бяха наясно и продължаваха да работят, без да се надяват на нищо, освен да продължат така, докато е възможно. През последната година в кантората им капнаха няколко поръчки — вили, гаражи, преустройство на стари сгради. Приемаха всичко. Но поръчките спряха. Тръбите пресъхнаха. Водата бе спряна от обществото, на което Камерън бе обърнал гръб.

Симпсън и старецът в приемната отдавна бяха уволнени. Остана само Роурк. Седеше безмълвен в зимните вечери и гледаше Камерън, отпуснат на бюрото, изпънал ръце, с глава опряна върху тях. Под лампата проблясваше бутилка.

Един февруарски ден Камерън, който не беше помирисвал алкохол от няколко седмици, посегна да вземе една книга от рафта и рухна в краката на Роурк, внезапно, направо, безвъзвратно. Роурк го занесе в дома му. Лекарят заяви, че ако се опита да се надигне от леглото, сам ще си произнесе смъртната присъда. Камерън го знаеше. Лежеше неподвижно на възглавницата, с ръце, отпуснати от двете страни на тялото, с немигащи и празни очи. Каза:

— Нали ще затвориш кантората вместо мен, Хауърд?

— Да — каза Роурк.

Камерън затвори очи и повече не продума. Роурк остана цялата нощ до леглото му. Не можеше да разбере дали старецът спи или е буден.

Появи се сестрата на Камерън, която живееше някъде в Ню Джърси. Тя беше хрисима белокоса старица с треперещи ръце и безлично лице, безмълвна, примирена и изгубила всякаква надежда. Имаше оскъдна малка рента. Пое отговорността да прибере брат си в своя дом в Ню Джърси. Никога не се бе омъжвала и нямаше никакви други близки. Не беше нито доволна, нито недоволна от това бреме — преди много години беше изгубила напълно способността да се вълнува.

В деня на заминаването си Камерън даде на Роурк писмо, което беше писал през нощта. Писал го бе мъчително, върху стара чертожна дъска на коленете, с гръб, опрян на възглавницата. Писмото, адресирано до известен архитект, беше препоръка, с която Роурк да потърси работа при него. Роурк го прочете и гледайки към Камерън, а не към ръцете си го скъса на две, сгъна парчетата и ги скъса повторно.

— Не — каза Роурк. — Няма да ги молите за нищо. Не се тревожете за мен.

Камерън кимна и дълго мълча. После каза:

— Закрий кантората, Хауърд. Остави им мебелите вместо неплатения наем. Но вземи рисунката от стената в моя кабинет и ми я изпрати. Само нея. Изгори всичко останало. Всичките книжа, папки, чертежи и договори, всичко.

— Добре — каза Роурк.

Госпожица Камерън влезе със санитарите и носилката. Качиха се в линейката и тръгнаха към ферибота. На входа за ферибота Камерън каза на Роурк:

— Сега си тръгни.

Добави:

— Идвай да ме виждаш, Хауърд… Не много често…

Роурк се обърна и си тръгна, а санитарите понесоха Камерън към кея. Беше сива утрин и във въздуха се носеше студен, гнил мирис на море. Една чайка се спусна ниско над улицата, сива като литнало парче вестник на фона на влажния мръсен камък.

Вечерта Роурк отиде в затворената кантора на Камерън. Не светна лампите. Запали огън в печката за дърва в кабинета на Камерън и изсипа едно по едно всички чекмеджета в огъня, без да ги поглежда. Хартията шумолеше сухо в тишината, из тъмната стая се понесе лек мирис на плесен, а огънят съскаше, пращеше и бълваше ярки езици. От време на време от пламъците изскачаше бяло парче хартия с обгорени краища. Той го връщаше обратно с желязната линия.

Горяха планове на прочути сгради, проектирани от Камерън, както и планове на непостроени сгради; горяха хелиографни копия с тънки бели линии на трегери, които все още се издигаха някъде; горяха договори, носещи подписи на известни личности; от време на време в червените пламъци проблясваше седемцифрена сума, написана на пожълтяла хартия, която лумваше и потъваше в тънък вихър от искри.

От писмата в стара папка изпадна изрезка от вестник. Роурк я вдигна от пода. Беше изсъхнала, крехка и пожълтяла. В ръцете му се пречупи по ръбовете. Беше интервю, дадено от Хенри Камерън на 7 май 1892 г. Той бе казал: „Архитектурата не е бизнес, нито кариера, а кръстоносен поход и отдаване на радост, заради която си заслужава светът да съществува.“ Пусна изрезката в огъня и взе следващата папка.

Събра всички остатъци от моливи от бюрото на Камерън и ги хвърли в огъня.

Застана над печката, без да помръдва, без да поглежда надолу. Усещаше трептенето на жаравата, проблясваща в периферията на погледа му. Гледаше рисунката на непостроения небостъргач, закачена на стената пред него.

 

 

Течеше третата година, откакто Питър Кийтинг постъпи във фирмата „Франкън&Хайер“. Ходеше с високо вдигната глава, с изучено изправена стойка; имаше вид на преуспяващ млад мъж от рекламите за скъпи самобръсначки или не много скъпи автомобили.

Носеше хубави дрехи и виждаше, че хората го забелязват. Нае скромен, но модерен апартамент на „Парк Авеню“. Купи си три ценни гравюри и първото издание на класически роман, който нито прочете, нито дори отвори. Понякога придружаваше клиенти в Метрополитън Опера. Отиде на Карнавала и предизвика фурор, предрешен като средновековен каменоделец, в алено кадифе и клин. Споменаха за него в светската хроника — за първи път името му бе отпечатано във вестника. Запази изрезката.

Забрави как бе проектирал първата си сграда, забрави страха и съмненията около нейното създаване. Научи колко е просто. Клиентите му бяха готови да приемат всичко, стига да им предложи внушителна фасада, величествена входна врата и великолепен салон, с който да смайват гостите си. Така всички оставаха доволни: Кийтинг не го беше грижа, стига клиентите му да са впечатлени, клиентите не ги беше грижа, стига гостите да са впечатлени, а гостите изобщо не ги беше грижа за нищо.

Госпожа Кийтинг даде под наем къщата си в Стантън и дойде да живее при него в Ню Йорк. Той не я искаше, но не можа да й откаже — тя беше негова майка и нямаше как да й откаже. Посрещна я малко нетърпеливо, очаквайки, че може би ще се впечатли от неговия възход. Тя обаче не се впечатли; огледа стаите, дрехите, банковите му книжки и каза само:

— Не е зле, Пити… засега.

Веднъж го посети за половин час в кантората. Вечерта му се наложи в продължение на час и половина, извивайки и пукайки ставите на пръстите си, да изслуша съветите й:

— Този Уидърс има много по-скъп костюм от твоя, Пити. Така не бива. Трябва да пазиш авторитета си пред тези момчета. Малкият, който ти донесе плановете — не ми хареса начинът, по който ти говори… О, нищо, нищо, просто на твое място не бих го изпускала от очи… Онзи с дългия нос не ти е приятел… Няма значение, сигурна съм… Пази се от Бенет. Ако бях на теб, бих се отървала от него. Амбициозен е, личи му…

След това попита:

— Гай Франкън… има ли деца?

— Има дъщеря.

— О… — каза госпожа Кийтинг. — Как изглежда?

— Не съм я виждал.

— Но, Питър — каза тя, — направо е обидно за господин Франкън, ако не си направил опит да се запознаеш със семейството му.

— Тя учи в колеж, майко. Ще се запозная с нея някой ден. Става късно, майко, а утре имам много работа…

Но вечерта и на следващия ден това не му излезе от ума. Мислил беше по въпроса и преди. Знаеше, че дъщерята на Франкън отдавна е завършила колеж и работи в „Банър“, където пише редовно малка рубрика за домашни украси. В кантората като че ли никой не я познаваше. Франкън никога не говореше за нея.

На следващия ден, докато обядваха, Кийтинг реши да повдигне въпроса.

— Чувам толкова хубави неща за дъщеря ти — каза той на Франкън.

— Къде чуваш хубави неща за нея? — попита заплашително Франкън.

— Е, нали знаеш, човек подочува разни неща. Тя пише блестящо.

— Да, пише блестящо. — Франкън млъкна.

— Гай, бих искал да се запозная с нея.

Франкън го погледна и въздъхна уморено.

— Знаеш, че не живее при мен — каза Франкън. — Има си собствен апартамент; дори не съм сигурен дали помня адреса… О, вероятно някой ден ще се запознаеш с нея. Питър. Няма да я харесаш.

— Защо говориш така?

— Има някои неща, Питър… Боя се, че като баща съм се провалил напълно… Кажи ми, Питър, какво каза госпожа Менъринг за новото споразумение за стълбището?

Кийтинг усети гняв и разочарование — но и облекчение. Гледаше набитата фигура на Франкън и се питаше каква ли външност е наследила дъщерята, за да изпадне в такава немилост пред баща си. Богата и грозна като грехопадението, като повечето такива момичета, реши той. Но това не ще го спре — един ден. Зарадва се, че засега този ден се отлага. Помисли си нетърпеливо, че довечера ще отиде при Катрин.

Госпожа Кийтинг се запозна с Катрин в Стантън. Надявала се бе, че Питър ще я забрави. Но вече разбра, че той не я е забравил, макар че рядко говореше за Катрин и не я водеше в дома си. Госпожа Кийтинг никога не споменаваше Катрин по име, но бърбореше за бедни момичета, които се лепват за блестящи млади мъже, за момчета с бъдеще, които провалят кариерата си, женейки се за неподходящи жени; четеше му всяка вестникарска дописка за прочути мъже, които се развеждат със съпругите си от простолюдието, защото са недостойни за именитите си съпрузи.

Отивайки към дома на Катрин същата вечер, Кийтинг мислеше за няколкото си срещи с нея; те не се отличаваха с нищо особено, но бяха единственото, за което си спомняше от живота си в Ню Йорк.

Покани го във всекидневната на чичо й, където цареше хаос — на килима бяха пръснати писма, преносима пишеща машина, вестници, ножици, кутии и лепило.

— Ох! — изпъшка Катрин, отпускайки се на колене сред безпорядъка. — Ами сега?

Погледна го с обезоръжаваща усмивка и разпери ръце над безредните бели купчини. Вече беше почти на двадесет години, но изглеждаше на седемнадесет.

— Сядай, Питър. Мислех, че ще свърша преди да дойдеш, но не успях. Това са писма от почитатели на чичо и изрезки на негови статии от вестниците. Трябва да ги подредя, да отговоря на писмата, да напиша благодарствени бележки и… О, трябва да видиш какво му пишат хората! Писмата са чудесни. Не стой така. Няма ли да седнеш? След минутка съм готова.

— Вече си готова — каза той, вдигна я и занесе на едно кресло.

Държеше я в прегръдката си и я целуваше, а тя се смееше щастливо, заровила глава в рамото му.

— Кейти, ти си невероятно глупаче, косата ти ухае толкова приятно!

Тя каза:

— Не мърдай, Питър. Така ми е добре.

— Кейти, искам да ти кажа, че днес имах чудесен ден. Следобед беше официалното откриване на „Бордман Билдинг“. Нали знаеш, надолу по Бродуей, сграда на двадесет и два етажа, с остра готическа кула. Франкън получи стомашно разстройство и ме изпрати като свой представител. И без това съм проектирал тази сграда и… О, както и да е, ти не разбираш от тези неща.

— Разбирам, Питър. Виждала съм всички твои сгради. Имам ги на снимки. Изрязвам ги от вестниците. И си правя албум с изрезки от вестниците, като албумите на чичо. О, Питър, толкова е хубаво!

— Кое?

— Албумите на чичо, и писмата му… всичко това… — Тя протегна ръка към хартиите на пода, сякаш за да ги прегърне. — Представи си, тези писма идват от цялата страна, от съвсем непознати хора, които толкова го ценят. А аз му помагам, нищо, че съм никоя, той ми поверява толкова важна работа! Всичко това е толкова трогателно и отговорно — какво значение имат дреболиите, които могат да ни се случат, а това засяга цялата страна!

— Така ли? Той ли ти го каза?

— Нищо не ми е казвал. Но ако си живял няколко години при него, не можеш да не придобиеш част от… това негово себеотрицание.

Искаше му се да се ядоса, но отвърна с усмивка на искрящата й усмивка, на новия огън в нея.

— Ще ти кажа следното, Кейти: отива ти, адски ти отива. Знаеш ли, можеш да изглеждаш великолепно, ако се научиш да се обличаш. Някой ден ще те измъкна оттук и ще заведа при добра шивачка. Искам да се запознаеш с Гай Франкън. Ще ти хареса.

— Нали ми каза веднъж, че няма да ми хареса.

— Така ли съм ти казал? Е, тогава не съм го познавал добре. Той е чудесен. Искам да се запознаеш с всички… ей, къде отиваш? — тя погледна часовника на китката му и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Аз… почти девет часа е, Питър, трябва да свърша, преди чичо Елсуърт да се прибере. Той ще се върне около единадесет, тази вечер произнася реч на профсъюзно събрание. Мога да работя, докато си говорим, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че имам! Да вървят по дяволите почитателите на скъпоценния ти чичо! Нека се оправя сам. Стой, където си.

Тя въздъхна и покорно отпусна глава на рамото му.

— Не бива да говориш така за чичо Елсуърт. Въобще нямаш представа за него. Прочете ли книгата му?

— Да! Прочетох я, тя е блестяща и поразителна. Но където и да отида, слушам само за тази проклета книга, затова нека сменим темата, съгласна ли си?

— Още ли не искаш да се запознаеш с чичо Елсуърт?

— Защо? Кое те кара да мислиш така? Искам да се запозная с него.

— О…

— Какво?

— Веднъж ми каза, че не искаш да го познаваш чрез мен.

— Така ли съм казал? Как успяваш да запомниш всяка глупост, която съм изтърсил?

— Питър, аз не искам да се запознаваш с чичо Елсуърт.

— Защо?

— Не знам. Глупаво е, но просто не искам. Не знам защо.

— Добре, тогава забрави. Ще се запозная с него, като му дойде времето. Кейти, вчера си стоях до прозореца в стаята и мислех за теб. Толкова ми се искаше да си до мен, почти те извиках, но беше много късно. Толкова съм самотен без теб, аз…

Тя го слушаше, обвила с ръце врата му. Изведнъж погледна зад него, отвори ужасено уста, скочи, прекоси стаята, запълзя на лакти и колене и измъкна един бледолилав плик изпод бюрото.

— Какво става, за бога? — ядосано попита той.

— Това писмо е много важно — отвърна тя, все още коленичила, стискайки здраво плика в малкото си юмруче. — Писмото е толкова важно, а ето че едва ли не е попаднало в кошчето за боклук, може би съм го помела, без да го видя. То е от бедна вдовица с пет деца, най-големият й син иска да стане архитект и чичо Елсуърт ще му уреди стипендия.

— Е — каза Кийтинг и се изправи. — Започва да ми омръзва. Хайде да излезем, Кейти. Да се поразходим навън. Хубава вечер е. Тук като че ли не си на себе си.

— Чудесно! Да се поразходим.

Навън се стелеше пелена от сняг, ситен, сух и безплътен, увиснал във въздуха, изпълващ тесните пространства над улиците. Вървяха притиснати един в друг, а стъпките им оставяха дълги кафяви следи по белите тротоари.

Седнаха на една пейка на площад „Уошингтън“. Снегът се сипеше над площада. Откъсваше ги от къщите и от града зад тях. През сянката на съседния свод се процеждаха светли точици, стоманенобели, зелени и мръсно червени.

Тя се сви и се притисна в него. Той гледаше града. Винаги се бе страхувал от него, страхуваше се и сега, но имаше две крехки защити: снегът и момичето до него.

— Кейти — прошепна — Кейти…

— Обичам те, Питър…

— Кейти — изрече той, без да се колебае, но и без да набляга на думите, защото смисълът им не допускаше вълнение, — сгодени сме, нали?

Видя как брадичката й трепна, а после се вдигна.

— Да — произнесе тя спокойно, толкова тържествено, че думата прозвуча равнодушно.

Не си бе задавала въпроси за бъдещето, защото всеки въпрос би бил признание, че се съмнява. Но когато произнесе това „да“, тя осъзна, че е чакала този миг и че ако е твърде щастлива, ще го разруши.

— До една-две години — каза той, стискайки ръката й — ще се оженим. Нека да си стъпя на краката и да се утвърдя във фирмата. Трябва да се грижа и за майка си, но до една година ще се справям с всичко. — Опитваше се да говори колкото може по-студено, по-практично, за да не развали вълшебството.

— Ще чакам, Питър — прошепна тя. — Няма защо да бързаме.

— Да не казваме на никого, Кейти… Ще е наша тайна, само наша, докато… — Внезапно се замисли. Няма как да докаже, че никога не му е идвало наум. Но пред себе си беше напълно искрен — колкото и да е странно, такова нещо не му бе хрумвало. Отстрани я от себе си и каза ядосано:

— Кейти! Да не си помислиш, че е заради великия ти проклет чичо?

Тя се изсмя леко и безучастно. Той разбра, че всичко е наред.

— Господи, Питър, няма такова нещо! Разбира се, на него няма да му стане драго, но за нас това няма значение.

— Няма да му е драго ли? Защо?

— Мисля, че не одобрява женитбата. Не че е привърженик на нещо неморално, но винаги ми е казвал, че бракът е старомоден, че е икономически инструмент, увековечаващ институцията на частната собственост, или нещо такова, но така или иначе не го одобрява.

— Чудесно тогава! Ние ще му покажем.

Всъщност това напълно го задоволяваше. То премахваше не само от неговите мисли — а той знаеше, че е невинен, — но и от мислите на всички други хора подозрението, че в чувствата му към нея има следа от съображения, като тези, отнасящи се до… до дъщерята на Франкън например. Мина му през ум, че това не е толкова важно, че е много по-важно чувството му към нея да няма връзка с никакви други хора.

Отпусна глава назад и усети ледените снежинки по устните си. Обърна се и я целуна. Устните й бяха меки и студени от снега.

Шапката й се беше наклонила, устните й бяха полуотворени, очите й бяха кръгли и безпомощни, миглите й блестяха. Взе ръката й в черната вълнена ръкавица, обърна я с дланта нагоре и я погледна: пръстите й бяха несръчно разтворени, като на дете. В мъха на ръкавицата се топяха снежинки и мигновено проблясваха, осветени от фаровете на преминаващите автомобили.