Айн Ранд
Изворът (1)

I

Хауърд Роурк се разсмя.

Стоеше гол на ръба на една скала. Далеч надолу, под него, се простираше езерото. Замръзнала експлозия на гранит, устремен в полет към небето над неподвижната вода. Водата изглеждаше твърда, камъкът — течен. Камъкът беше застинал като в кратък миг от битка, когато ударът среща удар и устремът застива в покой, по-напрегнат от движението. Мокър под слънчевите лъчи, камъкът блестеше.

Езерото под него беше само тънък стоманен пръстен, разсичащ скалите на две. Скалите потъваха в дълбините. Започваха и завършваха в небето. Така светът изглеждаше увиснал в пространството, той беше остров, плаващ върху нищото, опрян в краката на мъжа върху скалата.

Тялото му се изпъна към небето. То беше тяло с дълги прави линии и ъгли, всяка извивка бе начупена на отделни равнини. Стоеше неподвижен, ръцете му бяха отпуснати до тялото, с дланите навън. Усещаше стегнатите си рамене, извивката на врата и тежестта на кръвта в дланите си. Чувстваше вятъра зад себе си, във вдлъбнатината на гръбнака си. Вятърът развяваше косата му към небето. Косата му не беше нито руса, нито рижа, а с цвета на кората на зрял портокал.

Засмя се при мисълта за това, което му се случи сутринта, и за нещата, които предстояха.

Знаеше, че следващите дни ще бъдат трудни. Щеше да се сблъска с проблеми и трябваше да изготви план за действие. Знаеше, че трябва да помисли за това. Знаеше също, че няма да мисли, защото вече всичко му беше ясно, защото планът беше готов отдавна и защото искаше да се смее.

Опита се да помисли. Но забрави. Гледаше гранита.

Не се смееше, докато очите му се вглеждаха в земята около него. Лицето му беше като природен закон — нещо, което човек не може да оспорва, да променя или умолява. Имаше високи скули над сухи, хлътнали бузи; сивите му очи бяха студени и непоколебими; устата му бе надменна и здраво стисната — уста на палач или на светец.

Погледна гранита. Помисли си: да бъде нарязан и направен на стени. Погледна едно дърво. Да бъде нарязано и направено на греди. Погледна ръждива ивица върху камъка и си помисли за желязна руда под земята. Да бъде разтопена и да се издигне в подпорни греди към небето.

Тези скали, мислеше си той, са тук за мен; чакат сондата, динамита и моя глас; чакат да бъдат натрошени, разцепени, смлени, преродени; чакат формата, която ще им придадат моите ръце.

После тръсна глава, защото си спомни сутринта. Спомни си, че трябва да свърши много неща. Пристъпи до ръба, вдигна ръце и се гмурна в небето надолу.

Преплува езерото до отсрещния бряг. Стигна до скалите, където бе оставил дрехите си. Огледа се със съжаление. Откакто дойде да живее в Стантън преди три години, щом успееше да отдели по един час — а това не се случваше често — идваше тук да отдъхне, да поплува, да се отпусне, да помисли, да бъде сам и жив. Първото, което поиска да направи в своята нова свобода, бе да дойде на това място, защото знаеше, че идва за последен път. Сутринта го изключиха от архитектурния факултет на Стантънския технологичен институт.

Навлече дрехите си: стари панталони от дънков плат, сандали, риза с къси ръкави и липсващи копчета. Закрачи по тясна пътечка между скалите към пътя, спускащ се по зеления склон към шосето в подножието.

Вървеше бързо, с отпусната, ленива вещина на движенията. Спусна се по дългия път, огрян от слънцето. Далеч пред него, на брега на Масачузетс се простираше Стантън, малък град, като кутийка за скъпоценния камък, заради който съществуваше — внушителният институт, издигащ се на отвъдния хълм.

В началото на града имаше бунище. В тревата се подаваше сива купчина отпадъци. Леко димеше. На слънцето проблясваха тенекиени кутии. После пътят продължаваше край първите къщи до една църква — готическа дървена постройка, боядисана в гълъбовосиньо. Имаше здрави дървени опорни стени, които не поддържаха нищо; прозорците бяха с цветни стъкла и гъсти плетеници от изкуствени скъпоценни камъни. От църквата започваха дълги улици с тесни, натрапчиви морави. Зад моравите стърчаха купчини дърво, измъчени във всевъзможни форми, с фронтони, кулички, капандури, с издадени входове, притиснати под огромни скосени покриви. По прозорците трептяха бели пердета. До странична врата се виждаше преливаща кофа за смет. Стар пекинез седеше на възглавничка на стълбите пред входната врата, от устата му се стичаха лиги. Проснати пелени се вееха на вятъра между колоните на веранда.

Хората се обръщаха след Хауърд Роурк по улиците. Някои го проследяваха с очи, внезапно негодуващи. Не знаеха защо: това бе инстинкт, който присъствието му събуждаше у повечето хора. А Хауърд Роурк не виждаше никого. За него улиците бяха пусти. Би се разхождал съвсем гол, без да го е грижа.

Мина през центъра на Стантън — широка тревна площ, заобиколена от витрини на магазини. Прясно залепени на витрините афиши гласяха: „ПОЗДРАВИ ЗА ВИПУСК ’22! НА ДОБЪР ЧАС, ВИПУСК ’22!“ Следобед предстоеше церемонията по дипломирането на випуск ’22 на Стантънския технологичен институт.

Роурк сви по една странична уличка. В края на дълга редица от къщи, на хълмче над зелена долина бе домът на госпожа Кийтинг. Той живееше на пансион в този дом от три години.

Госпожа Кийтинг беше на верандата. Хранеше двойка канарчета в клетка, окачена над парапета. Подпухналата й ръчичка увисна във въздуха, като го видя. Наблюдаваше го с любопитство. Опита се да изкриви устни в подходящ израз на съчувствие, но успя да покаже само, че се преструва.

Той пресече верандата, без да й обърне внимание. Тя го спря.

— Господин Роурк!

— Да?

— Господин Роурк, толкова съжалявам — поколеба се престорено скромно — за това, което се случи сутринта.

— Какво? — попита той.

— За това, че ви изключиха от Института. Нямам думи да ви кажа колко съжалявам. Само искам да знаете, че ви съчувствам.

Стоеше вторачен в нея. Тя разбра, че не я вижда. Не, помисли си, не е точно така. Той винаги гледаше право в хората и ужасните му очи никога не пропускаха нищо, само че караше хората да се чувстват така, сякаш не съществуват. Просто гледаше. Не й отговори.

— Но това, което искам да кажа — продължи тя — е, че ако човек страда на този свят, то е заради нечия грешка. Сега, разбира се, трябва да се откажете от архитектурата, нали? Но един млад човек винаги може да припечелва прилично като чиновник, или търговец, или нещо друго.

Той се обърна и понечи да се отдалечи.

— О, господин Роурк! — каза тя.

— Да?

— Деканът се обади, докато ви нямаше.

В този момент тя очакваше той да прояви някаква емоция, а емоцията би означавала, че е съкрушен. Той винаги събуждаше в нея необяснимото желание да го види съкрушен.

— Да? — попита той.

— Деканът — повтори тя неуверено, опитвайки се да запази самообладание. — Самият декан, чрез секретарката си.

— И?

— Тя каза да ви предам, че деканът иска да ви види веднага, щом се върнете.

— Благодаря.

— Според вас какво ще иска той сега?

— Не знам.

Думите му бяха: „Не знам.“ Но тя чу съвсем ясно: „Не ме е грижа.“ Втренчи се невярващо в него.

— Между другото — каза тя — Пити се дипломира днес. — Каза го така, като че ли нямаше особено значение.

— Днес? О, да.

— За мен това е голям ден. Като си помисля как спестявах и се бъхтех, за да може момчето ми да завърши университета. Не се оплаквам. Не съм от хората, които се оплакват. Пити е блестящ.

Стоеше изпъната. Ниското й набито тяло беше толкова стегнато с корсета под колосаните гънки на памучната рокля, че сякаш тлъстината се стичаше към китките и глезените.

— Но, разбира се — изрече бързо тя, навлизайки в любимата си тема, — не съм и човек, който се хвали. Някои майки имат късмет, други нямат. Всеки си получава заслуженото. Само наблюдавайте Пити отсега нататък. Не искам синът ми да се съсипе от работа и ще съм благодарна на Бога за всеки малък успех, който постигне. Но ако момчето ми не стане най-великият архитект на Съединените щати, майка му ще иска да знае поради каква причина!

Той понечи да си тръгне.

— Но какво правя, бърборя си с вас! — каза весело тя. — Трябва да побързате да се преоблечете и да тръгвате. Деканът ви чака.

Проследи го с поглед. Той влезе през входната врата, мършавият му силует прекоси строгата й спретната гостна. Караше я да се чувства неловко в собствената си къща. Вдъхваше й смътен страх, че ще се обърне рязко и ще изпотроши масичките й за кафе, китайските вази, снимките в рамки. Никога не бе проявявал склонност да върши такива неща, но въпреки това неясното й предчувствие не я напускаше.

Роурк се качи в стаята си. Стаята беше голяма и празна, светеща с чистия блясък на варосаните стени. Госпожа Кийтинг нямаше усещането, че Роурк наистина живее там. Не беше прибавил нито една вещ към най-необходимите мебели, поставени от нея, никакви картини, никакви знаменца, никакви следи от човешко присъствие. В стаята държеше само дрехите и чертежите си. Имаше малко дрехи и твърде много чертежи, натрупани на голяма купчина в единия ъгъл. Понякога й се струваше, че в стаята живеят чертежи, а не човек.

Роурк тръгна към чертежите — първото, което се готвеше да опакова. Вдигна един, още един и още един. Загледа се в големите листове.

Скици на сгради, каквито нямаше на земята. Сякаш бяха първите къщи, построени от първия родил се човек, който никога не е чувал, че друг е строил преди него. За тях нямаше какво да се каже, освен че всяка сграда е неизбежно такава, каквато трябва да бъде. Не бяха сгради, над които проектантът е мислил дълго, сглобявайки врати, прозорци и колони, следвайки прищевките си и изискванията на учебниците. Тези сгради сякаш бяха изникнали от земята, тласкани от животворна сила, завършени и непроменими. Ръката, начертала линиите с остър молив, имаше още много да се учи. Но нито една линия не бе излишна, не липсваше нито една равнина. Сградите изглеждаха строги и изчистени, но при по-внимателно вглеждане се виждаше с колко труд, с какъв сложен метод, с какво усилие на мисълта е постигната простотата. Нямаше детайл, създаден по някакви правила. Тези сгради не бяха нито класически, нито готически, нито ренесансови. Те бяха просто сгради, проектирани от Хауърд Роурк.

Погледът му се спря на една скица. Не беше доволен от нея. Беше я начертал, за да се упражнява, извън учебната си програма. Често му се случваше, когато някое място му направи впечатление, да се спре и да се замисли каква сграда би му подхождала.

Беше прекарал дълги нощи, втренчен в скицата, чудейки се какво е сбъркал. Но сега мигновено осъзна грешката си.

Метна скицата на масата, наведе се и започна рязко да нанася линии направо върху чистия чертеж. Спираше от време на време, за да погледне, пръстите му притискаха хартията, сякаш държеше в ръце самата сграда. Ръцете му бяха с дълги пръсти, с твърди вени и изпъкнали стави и кости.

Час по-късно на вратата се почука.

— Влез! — отсече той, без да вдигне глава.

— Господин Роурк! — ахна госпожа Кийтинг, вторачена в него през прага. — Какво правите, за Бога?

Той се обърна и я погледна, опитвайки се да си спомни коя е.

— А деканът? — изстена тя. — Деканът, който ви чака?

— О — каза Роурк. — О, да. Забравих.

— Забравихте?

— Да. — В гласа му прозвуча нотка на учудване, на удивление от нейното удивление.

— Ами, мога да кажа само — натърти тя, — че така ви се пада! Просто си го заслужавате. Та нали церемонията по дипломирането започва в четири и половина, кога според вас той ще има време да ви приеме?

— Тръгвам веднага, госпожо Кийтинг.

Подтикваше я не толкова любопитството й, а тайният страх, че учебният съвет може да промени решението си. Той отиде до банята в дъното на коридора. Тя го наблюдаваше как си мие ръцете и набързо се опитва да приглади буйната си права коса. Заслиза по стълбите и едва тогава тя си даде сметка, че той излиза.

— Господин Роурк! — извика тя, сочейки дрехите му. — Не можете да отидете така!

— Защо не?

— Той е ваш декан!

— Вече не е, госпожо Кийтинг.

Казва го, сякаш е доволен, помисли си тя с ужас.

 

 

Стантънският технологичен институт се издигаше на един хълм. Назъбените му стени се извисяваха като корона над простиращия се под него град. Приличаше на средновековна крепост с готическа катедрала в средата. Беше идеален за крепост — с дебели тухлени стени, бойници за стражите, укрепления, зад които да се крият стрелците и ъглови кули, от които да се излива врящо масло върху нападателя — ако в един университет се наложи да се правят такива неща. Над него с изящно великолепие се издигаше катедралата, като крехка защита от двама могъщи врагове: светлината и въздуха.

Кабинетът на декана приличаше на параклис, изпълнен с приглушена светлина, която проникваше през висок прозорец от цветно стъкло. Оскъдната светлина се процеждаше през одеждите на сковани светци със свити лакти. Цветни лъчи от червена и пурпурна светлина падаха върху две истински готически скулптурни фигури, клекнали от двете страни на камината, в която никога не е имало огън. Петно зелена светлина бе застинало насред картината на Партенона, окачена над камината.

Щом Роурк влезе в кабинета, силуетът на декана изплува иззад бюрото, изваяно като изповедалня. Деканът беше нисък, пухкав господин, който носеше изобилната си плът с непоколебимо достойнство.

— А, да, Роурк — усмихна се той. — Седнете, моля.

Роурк седна. Деканът сплете пръсти на корема си и зачака да чуе очакваните молби. Молба не последва. Деканът се прокашля.

— Излишно е да ви казвам колко съжалявам за неприятната случка тази сутрин — започна той. — Нали знаете, че винаги искрено съм ви мислил доброто.

— Съвсем излишно — каза Роурк.

Деканът го изгледа подозрително, но продължи:

— Няма нужда да казвам, че аз не гласувах против вас. Напълно се въздържах. Но може би ще ви е приятно да узнаете, че имахте на заседанието малка, но решителна група защитници. Малка, но решителна. Вашият професор по строително инженерство отстояваше вашата кауза като кръстоносец. Също и професорът ви по математика. За жалост онези, които смятаха за свой дълг да гласуват за вашето изключване, бяха доста повече от другите. Професор Питъркин, вашият експерт по дизайн, вдигна голям шум. Дори ни заплаши, че ще подаде оставка, ако не бъдете изключен. Сигурно сте наясно, че сте предизвикали професор Питъркин.

— Наясно съм — каза Роурк.

— Е, това е неприятното. Имам предвид отношението ви към архитектурния дизайн. Никога не сте му отдавали заслуженото внимание. Но сте много силен във всички инженерни науки. Разбира се, никой не отрича важността на строителното инженерство за един бъдещ архитект, но защо да стигаме до крайност? Защо да пренебрегваме това, което може да се нарече художествената и вдъхновяваща страна на вашата професия и да наблягаме на сухите, технически, математически предмети? Вие искахте да станете архитект, а не строителен инженер.

— Не се ли отклоняваме? — попита Роурк. — Това е минало. Излишно е да обсъждаме кои предмети съм предпочитал.

— Опитвам се да ви бъда полезен, Роурк. Трябва да го признаете. Не можете да отречете, че ви предупреждаваха неведнъж, преди да се стигне дотук.

— Предупреждаваха ме.

Деканът се размърда на стола. Роурк го караше да се чувствува неловко. Очите на Роурк бяха учтиво вторачени в него. Няма нищо лошо в начина, по който ме гледа, помисли си деканът, всъщност ме гледа точно както трябва, много внимателно; само че сякаш не съм тук.

— Как постъпвахте с всяка възлагана задача, с всеки възлаган проект? — продължи деканът. — Изпълнявахте ги всичките в този — не бих го нарекъл стил… по този ваш невъзможен начин. Той противоречи на всички принципи, които се опитвахме да ви преподаваме, на всички установени правила и традиции на Изкуството. Може би се имате за модернист, но не сте. Вашето е… то е пълно безумие, ако не възразявате.

— Не.

— Когато ви възлагаха проекти, чийто стил можехте да избирате сам и вие предавахте безумните си хрумвания… честно казано, преподавателите ви търпяха, защото не знаеха как да постъпят. Но, когато ви даваха проект с определен архитектурен стил, проект на параклис в стил Тюдор или на класическа френска опера, вие предавахте някакво подобие на купчина кутии, натрупани без мисъл или ред. Какво е това според вас — изпълнена задача или открито неподчинение?

— Неподчинение — каза Роурк.

— Искахме да ви дадем шанс заради блестящото ви представяне по всички други предмети. Но когато предадохте това — деканът удари с юмрук по листа пред себе си, — това, което трябваше да е ренесансова вила за годишния проект… наистина, момчето ми, това вече е прекалено!

На листа беше скицирана къща от стъкло и бетон. В ъгъла имаше рязък, отривист подпис: Хауърд Роурк.

— Допускахте ли, че ще го приемем?

— Не.

— Не ни оставихте никакъв избор. Вие, разбира се, сигурно изпитвате огорчение към нас в този момент, но…

— Не изпитвам нищо такова — каза Роурк тихо. — Дължа ви извинение. Обикновено не се оставям на случайността. Но този път сгреших. Не трябваше да чакам вие да ме изхвърлите. Отдавна трябваше сам да съм напуснал.

— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Не бива да реагирате така. Особено след като чуете какво ще ви кажа.

Деканът се усмихна и се наведе насърчително, радвайки се, че се готви да извърши добро дело.

— Ще ви кажа защо ви извиках на този разговор. Нямам търпение да ви го кажа. Не искам да се отчайвате. Е, наистина поех риска да си навлека гнева на президента, когато му заговорих за това, но… имайте предвид, че той не обеща нищо, но… Ето как стоят нещата: сега, след като сте наясно колко сериозно е всичко, ако прекъснете за една година, да си починете, да размислите — и да речем, да пораснете, — може би ще е възможно да ви приемем отново. Знайте, че нищо не ви обещавам — разговорът ни е съвсем неофициален — би било много необичайно, но предвид обстоятелствата и вашите блестящи оценки, имате много добър шанс.

Роурк се усмихна. Усмивката му не беше щастлива, не беше и усмивка за благодарност. Усмихна се леко, като човек, който се забавлява.

— Мисля, че не ме разбрахте — каза Роурк. — Защо смятате, че искам да се върна?

— Ъ?

— Няма да се връщам. Нямам какво повече да науча тук.

— Наистина не ви разбирам — каза надменно деканът.

— Защо ли да обяснявам? За вас вече няма никакво значение.

— Любезно ви моля да обясните.

— Щом желаете. Аз искам да бъда архитект, а не археолог. Не виждам смисъл да проектирам ренесансови вили. Защо да се уча да ги проектирам, щом като никога няма да ги строя?

— Мило момче, прекрасният ренесансов стил изобщо не е мъртъв. Къщи в такъв стил се строят непрекъснато.

— Строят ги. И ще ги строят. Но не и аз.

— Хайде, хайде, това са детинщини.

— Дойдох тук, за да се науча да строя. Когато ми възлагаха проект, за мен беше важно единствено да го изпълня така, както бих изпълнил истински проект в бъдеще. Проектирах така, сякаш строя истински сгради. Научих всичко, което мога да науча тук — строителните науки, които вие не одобрявате. Няма да науча нищо повече, ако рисувам италиански пощенски картички още една година.

Преди час на декана му се искаше този разговор да протече възможно най-спокойно. Сега вече му се искаше Роурк да прояви някаква емоция, струваше му се неестествено, че е толкова спокоен при подобни обстоятелства.

— Да не би искате да ми кажете, че сериозно мислите да строите по този начин, когато и ако станете архитект?

— Да.

— Драги мой, кой ще ви позволи?

— Това не е важно. По-важното е може ли някой да ми попречи?

— Слушайте, говоря сериозно. Съжалявам, че много по-рано не съм разговарял искрено и надълго с вас… Знам, знам, знам, не ме прекъсвайте, видели сте една-две модернистични сгради и те са ви подсказали идеи. Давате ли си сметка обаче колко е преходна модата на така нареченото модернистично движение? Трябва да ви е ясно — и това е доказано от всички авторитети, — че всичко красиво в архитектурата вече е измислено. Има златна мина във всеки стил от миналото. Можем само да се учим от великите творци. Кои сме ние, че да подобряваме сътвореното от тях? Можем само да им подражаваме, и то с дължимото уважение.

— Защо? — попита Хауърд Роурк.

Не, помисли деканът, не, не е казал нищо, това е съвсем невинна дума; той не ме заплашва.

— Та то е очевидно! — каза деканът.

— Вижте — каза Роурк с равен глас, сочейки към прозореца. — Виждате ли университетския комплекс и града? Виждате ли хората, които се движат и живеят там долу? Пет пари не давам какво мисли някой от тях или всички заедно за архитектурата — или за каквото и да било друго. Защо да ме е грижа какво са мислели дядовците им за нея?

— Това е нашата свещена традиция.

— Защо?

— За бога, не може ли да не бъдете толкова наивен?

— Не разбирам. Защо според вас трябва да мисля, че това е прекрасна архитектура? — Той посочи картината на Партенона.

— Това — заяви деканът — е Партенонът.

— Така е.

— Нямам излишно време за глупости.

— Добре тогава. — Роурк се изправи, взе една дълга линия от бюрото и тръгна към картината. — Да ви кажа ли кое е калпавото тук?

— Та това е Партенонът! — каза деканът.

— Да, по дяволите, Партенонът е!

Линията удари стъклото на картината.

— Вижте — каза Роурк. — Прочутите канелюри на прочутите колони, за какво служат? Предназначението им е било да скриват дървените сглобки, когато колоните са били дървени. Но тези колони не са дървени, а мраморни. Какво са триглифите? Дърво. По този начин е трябвало да бъдат полагани дървените греди, когато хората започнали да строят дървени колиби. Вашите гърци взели мрамор и с него изкопирали дървените си постройки, защото други преди тях строели по този начин. След това вашите ренесансови майстори на свой ред направили копия от хоросан на мраморните копия на дървените копия. Сега е наш ред и ние правим копия от стомана и бетон на копията от хоросан на мраморните копия на копията от дърво. Защо?

Деканът седеше и го наблюдаваше любопитно. Беше озадачен, но не от думите, а от начина, по който Роурк ги изричаше.

— Правила? — каза Роурк. — Ето моите правила: нещо, което може да се направи от един материал, никога не бива да се прави от друг. Няма два еднакви материала. Няма две еднакви места на земята. Няма две сгради с еднакво предназначение. Предназначението, мястото, материалът определят формата. Никоя сграда не е рационална или красива, ако не се подчинява на някаква основна идея, а идеята определя всеки детайл. Сградата е жива, като човек. Нейната цялост е да се придържа към своята собствена истина, към своята уникална тема и да служи на своето уникално предназначение. Човек не взима назаем части от тялото си. Сградата не взима назаем късове от душата си. Нейният създател й вдъхва душа, която намира израз във всяка стена, прозорец и стълбище.

— Но всички правилни изразни форми са открити много отдавна.

— Изразяване… на какво? Партенонът не е имал предназначението на своя дървен прародител. Летищният терминал няма същото предназначение като Партенона. Всяка форма има свой собствен смисъл. Всеки човек създава свой смисъл, форма и цел. Защо да е толкова важно направеното от другите? Защо, да е свещено само поради факта, че не си го създал самият ти? Защо да е прав всеки друг, а не самият ти? Защо множеството други да налагат истината? Защо истината да се свежда до проста аритметика, и то само до събиране? Защо всичко да бъде изопачено и лишено от смисъл, само за да се нагажда към установеното? Трябва да има някаква причина. Не знам. Никога не съм я знаел. Бих искал да ми стане ясно.

— За бога — каза деканът. — Седнете… Така е по-добре. Бихте ли оставили линията?… Благодаря… Сега ме изслушайте. Никой не отрича важността на модерните архитектурни техники. Трябва да се учим да приспособяваме красотата на миналото към нуждите на настоящето. Гласът на миналото е гласът на народа. Никога един-единствен човек не е изобретявал нещо ново в архитектурата. Истинският творчески процес е бавен, постепенен, безименен, колективен — процес, в който всеки човек сътрудничи с всички други и се подчинява на правилата на мнозинството.

— Да, обаче — каза тихо Роурк — на мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти. Не наследявам нищо. Не съм продължител на никоя традиция. Възможно е обаче да стана основоположник на някаква традиция.

— На колко сте години? — попита деканът.

— Двадесет и две — отговори Роурк.

— Напълно оправдано — каза деканът. Почувства облекчение. — Ще надживеете всичко това. — Усмихна се. — Старите стандарти са съхранени от хиляди години и все още никой не е успял да ги подобри. Какво са вашите модернисти? Преходна мода, ексхибиционисти, които се опитват да привлекат внимание. Следите ли развитието на техните кариери? Можете ли да назовете поне един, който е извоювал трайна слава? Вижте Хенри Камерън. Беше велик мъж, водещ архитект преди двадесет години. Какъв е той днес? Щастлив е, ако веднъж годишно получи поръчка за реконструкция на някой гараж. Просяк и пияница, който…

— Няма да обсъждаме Хенри Камерън.

— Така ли? Да не би да ви е приятел?

— Не. Но съм виждал негови сгради.

— И ги смятате за…

— Казах, че няма да обсъждаме Хенри Камерън.

— Чудесно. Трябва да знаете, че ви позволявам доста голяма… да речем, волност. Не съм свикнал да споря, със студент, който се държи по този начин. Но ако е възможно, искрено бих желал да предотвратя нещо, заприличващо на трагедия, млад човек с вашите очевидни умствени дарби, който се готви съзнателно да обърка живота си.

Деканът се зачуди защо беше обещал на професора по математика да направи всичко възможно, за да помогне на това момче. Просто защото професорът беше казал: „Това — посочи той към проекта на Роурк — е велик мъж.“ Велик мъж, помисли деканът, или престъпник. Деканът потръпна. Не одобряваше нито едното, нито другото.

Замисли се какво знае за миналото на Роурк. Бащата на Роурк бил стоманодобивник някъде в Охайо и починал много отдавна. В документите на момчето при приемането в университета не бяха вписани никакви близки роднини. Когато му задали този въпрос, Роурк отвърнал равнодушно: „Мисля, че нямам роднини. Може и да имам. Не знам.“ Изглеждал удивен, че се очаквало да прояви интерес по въпроса. Не се сприятелил с никого в университета, нито се опитал да намери приятели. Отказал да се присъедини към която и да било студентска организация. Сам се издържал в гимназията и през трите години в Института. Работил като общ работник в строителството от дете. Бил мазач, водопроводчик, бетонджия, вършел всякаква работа, местел се от градче на градче, придвижвайки се на изток към големите градове. Предишното лято деканът го бе видял през ваканцията да хваща нитове на строящ се небостъргач в Бостън; дългото му гъвкаво тяло бе в мазен комбинезон, само очите му бяха напрегнати, дясната му ръка се изтягаше от време на време напред, умело и без усилие, за да хване летящото огнено топче в последния миг, точно когато изглеждаше, че горещият нит ще излети над кофата и ще го удари право в лицето.

— Слушайте, Роурк — каза мило деканът. — Работили сте здраво за своето образование. Остава ви само още една година. Трябва да помислите по един въпрос, който е важен, особено за момче във вашето положение. Трябва да помислите за практическата страна на кариерата на архитекта. Архитектът не е цел сам по себе си. Той е само малка част от голямото обществено цяло. Сътрудничество е ключовата дума за нашия съвременен свят и конкретно за архитектурната професия. Мислили ли сте за вашите потенциални клиенти?

— Да — каза Роурк.

— Клиентът — продължи деканът. — Клиентът. Мислете преди всичко за него Той ще живее в къщата, построена от вас. Вашата единствена цел е да му служите. Трябва да се стремите да дадете подходящия художествен израз на неговите желания. Може ли да се каже нещо друго по тази тема?

— Ами аз бих могъл да кажа, че трябва да се стремя да построя за моя клиент възможно най-удобната, най-логичната, най-красивата къща. Бих могъл да кажа, че трябва да се опитам да му продам най-доброто, на което съм способен, но също и да го науча да разпознава най-доброто. Мога да го кажа, но няма да го направя. Защото не възнамерявам да строя, за да имам клиенти. Възнамерявам да имам клиенти, за да строя.

— Как смятате да им наложите вашите идеи?

— Не смятам нито да налагам, нито на мен да ми налагат. Който има нужда от мен, сам ще ме потърси.

В този миг деканът разбра какво го бе озадачило в поведението на Роурк.

— Знаете ли — каза той, — ще сте много по-убедителен, ако ви е грижа дали съм съгласен с вас.

— Така е — каза Роурк. — Не ме е грижа дали сте съгласен с мен. — Каза го толкова просто, че не прозвуча обидно. Прозвуча като факт, който той констатира с учудване за първи път.

— Не ви е грижа какво мислят другите и това може би е разбираемо. Но мигар не искате да ги убедите да мислят като вас?

— Не.

— Но това е… това е чудовищно.

— Така ли? Възможно е. Не знам.

— Доволен съм от този разговор — каза деканът рязко и твърде силно. — Той сне товар от съвестта ми. Както казаха и другите на заседанието, а и аз вече мисля така, професията архитект не е за вас. Опитах се да ви помогна. Сега съм съгласен с учебния съвет. Вие сте човек, когото не бива да насърчаваме. Вие сте опасен.

— За кого? — попита Роурк.

Деканът се изправи за да покаже, че разговорът е приключен.

Роурк излезе от стаята. Тръгна бавно по дългите коридори, надолу по стълбите, излезе на моравата. Срещал беше много хора като декана, но никога не ги беше разбирал. Знаеше само, че има някаква важна разлика между неговите и техните действия. Това отдавна не го смущаваше. Но той винаги търсеше водещата тема на всяка сграда и водещия импулс на всеки човек. Познаваше мотива на своите действия, но не можеше да разгадае мотивите на техните действия. Беше му все едно. Не умееше да мисли за другите хора. Но понякога се чудеше защо са такива. Отново се зачуди, мислейки за декана. Мина му през ума, че този въпрос крие някаква много важна тайна. Имаше принцип, който трябваше да разгадае.

Но се спря. Видя слънчевата светлина в късния следобед, застинала в мига преди да се стопи, върху сивия варовиков корниз на тухлената стена на института. Забрави за хората, за декана и за принципа, движещ действията на декана, който искаше да открие. Мислеше само колко красив изглежда камъкът на нежната светлина, мислеше какво би направил с този камък.

Помисли за голям лист хартия и си представи как на хартията се извисяват голи стени от сив варовик с дълги ленти от стъкло, пропускащи блясъка на небето в класните стаи. В ъгъла на листа имаше рязък, отривист подпис — ХАУЪРД РОУРК.