Айн Ранд
Изворът (55)

XVI

На дългата, гладка като стъкло махагонова маса, около която заседаваше Съветът на директорите, бе гравиран монограмът ГУ, възпроизведен с цветно дърво от неговия подпис. Директорите се дразнеха от монограма. Сега обаче не им остана време да го забележат. Погледът на един човек случайно попадна върху монограма и в очите му светна задоволство.

Директорите насядаха около масата. Това бе първото заседание в историята на Съвета, което не бе свикано от Уайнънд. Но заседанието бе насрочено и Уайнънд дойде. Стачката продължаваше втори месец.

Уайнънд се изправи до председателския стол. Беше като излязъл от модно списание за мъже, строго елегантен, с бяла кърпичка в джобчето до ревера на тъмния костюм. Директорите се отдадоха на странни асоциации: някои се сетиха за британски шивачи, други за Камарата на лордовете, трети за лондонския Тауър и екзекутирания английски крал — или беше председател на Камарата? — който умрял толкова красиво.

Не им се искаше да гледат мъжа, изправен пред тях. Разчитаха на образите от стачния протест, на силно парфюмираните жени с маникюр, които гръмко подкрепяха Елсуърт Тухи в салонните спорове, на широкото и плоско лице на момичето, преминаващо по „Пето Авеню“ с плакат „Ние не четем Уайнънд“ — от тези образи черпеха подкрепа и смелост да изкажат мнението си.

Уайнънд си спомни срутената стена на брега на Хъдзън. Спомни си как чу стъпките, приближаващи от няколко пресечки. Но този път липсваше усещането за жици, които държат напрегнати мускулите на ръката му.

— Нещата излязоха извън всички граници на здравия разум. Бизнес ли искаме да правим, или сме благотворително дружество за защита на лични приятели?

— Триста хиляди долара миналата седмица… Няма значение откъде знам, Гейл, няма никаква тайна, твоят банкер ми каза. Добре де, парите са си твои, но ако очакваш да си ги върнеш от вестника, искам да знаеш, че сме наясно с номерата ти. Няма да прехвърляш на корпорацията загубите, няма да допуснем никаква загуба, този път няма да се измъкнеш, твърде късно е, Гейл, фантастичните ти номера вече не минават.

Загледан в месестите устни, от които излизаха тези звуци, Уайнънд си каза: ти ръководеше „Банър“ от самото начало, без да знаеш, но аз знам, вестникът беше твой, а сега няма какво да спасяваме.

— Да, Слотърн и хората му са готови да подновят рекламата веднага. Единственото им условие е да приемем исканията на Съюза. Ще подновят договорите си при старите условия, дори без да чакат да възстановиш продажбите — а това няма да е никак лесно, приятелю. Според мен проявяват голяма щедрост. Говорих с Хоумър вчера и той ми обеща — да ти кажа ли за какви суми става въпрос, Уайнънд, или знаеш и без моя помощ?

— Не, сенатор Елдридж не иска да се срещне с теб… Стига, Гейл, известно ни е, че си летял до Вашингтон миналата седмица. Но сигурно на теб не ти е известно, че сенатор Елдридж разказва навсякъде, че пет пари не дава. А Бос Крейг ненадейно го извикаха във Флорида, да наглежда болната си леля, нали? Никой няма да ти подаде ръка този път, Гейл. Това не е договор за улична настилка, нито скандал с фалшиви акции. А и ти вече не си онова, което беше.

Уайнънд си помисли: не съм същият, не съм бил тук, защо тогава ви е страх да ме погледнете? Мигар не знаете, че съм най-незначителният сред вас? Полуголите жени в неделните притурки, бебетата в раздела с илюстрациите, редакционните статии за катеричките в парка, всичко това избликваше от вашите души, то бе същността на душите ви… а къде беше моята?

— Дявол да го вземе, изобщо не разбирам какво става. Всичко щеше да е ясно, ако бяха поискали увеличение на заплатите, това щях да го разбера и щях да настоявам да смажем негодниците. Но за какво става дума — някакъв си интелектуален проблем! Трупаме загуби заради някакви си принципи ли?

— Не разбираш ли? „Банър“ вече е църковно издание. Господин Гейл Уайнънд е евангелист. В безизходица сме, но имаме идеали.

— Поне да бяхме изправени пред истински проблем, например политически… а да се вдигне целият този шум, защото луд човек взривил с динамит някаква ужасна сграда! Всички ни се смеят. Честно ти казвам, Уайнънд, опитвах се да чета редакционните ти статии, и ако искаш да чуеш мнението ми, те бяха най-калпавите писания, отпечатани във вестник. Все едно че са написани за гимназиални учители!

Уайнънд си каза: знам кой си. Ти би дал пари на бременна уличница, но не би дал и стотинка на гладуващ гений. Лицето ти ми е добре познато, аз те избрах и те взех на работа. Казвах ви: когато изпитвате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек — вие пишете за него. А ти възрази: но, господин Уайнънд, неговото лице не може да се запомни. Може, момчето ми, може, отвръщах аз. То ще се появи отново, за да напомни за себе си, ще се появи, за да поиска разплата. И аз ще се разплатя. Преди много години подписах празен чек и сега той трябва да бъде осребрен. Но приносителят му винаги иска да получи всичко, което имаш.

— Все едно че сме се върнали в средновековието. Позор за демокрацията! — захленчи Мичъл Лейтън. — Крайно време е тук да се чуят различни гласове. Един човек управлява еднолично всички тези вестници според прищевките си… на какво прилича това, да не би да сме в деветнадесети век? — Лейтън се нацупи. Погледът му се рееше към един банкер от другата страна на масата. — Да не би някой от вас да е проявил интерес към моите идеи? Наистина имам идеи. Всички ние трябва да представим идеите си. Да работим като екип, като голям оркестър. Крайно време е вестникът да възприеме модерна, либерална, прогресивна политика! Например по въпроса за дребните арендатори…

— Млъкни, Мич — каза Алва Скарет. По слепоочията му се стичаха капчици пот. Не знаеше защо, но му се искаше съветът да надделее. В стаята се случваше нещо… много е горещо тук, каза си той, дано някой да отвори прозореца.

— Няма да млъкна! — кресна Мичъл Лейтън. — С нищо не съм по-лош от…

— Моля ви, господин Лейтън — каза банкерът.

— Добре, добре — отвърна Лейтън. Но не забравяйте кой държи най-големия пакет акции след този Супермен. — Размаха пръст към Уайнънд, без да го поглежда. — Не го забравяйте. И познайте кой се готви да поеме нещата.

— Гейл — каза Алва Скарет и погледна Уайнънд с необичайно честни и измъчени очи — Гейл, няма смисъл. Можем обаче да спасим каквото е останало. Какво ще кажеш да признаем, че сме грешили за „Кортланд“ и… и да върнем на работа Хардинг, той е способен човек, и… може би Тухи…

— Да не чувам името на Тухи — каза Уайнънд.

Мичъл Лейтън зяпна, после затвори уста.

— Ето какво ще направим, Гейл! — възкликна Алва Скарет. — Чудесно! Можем да преговаряме с тях, да им предложим сделка. Сменяме политиката към „Кортланд“ — ще трябва да я сменим на всяка цена, не заради проклетия Съюз, а за да възстановим продажбите — ще им предложим тази промяна и ще върнем Хардинг, Алън и Фолк, но не и Ту… не и Елсуърт. Отстъпваме и ние, отстъпват и те. Всички излизат с чест от бъркотията. Съгласен ли си, Гейл?

Уайнънд мълчеше.

— Мисля, че предложението ви е разумно, господин Скарет — каза банкерът. — Това е добро решение. В края на краищата трябва да позволим на г-н Уайнънд да запази престижа си. Можем да пожертваме… един коментатор и да се помирим.

— Не съм съгласен! — кресна Мичъл Лейтън. — Изобщо не съм съгласен! Защо да жертваме господин… един голям либерал, само заради…

— Подкрепям господин Скарет — каза мъжът, който заговори за сенаторите. Подкрепиха го и други гласове. Мъжът, разкритикувал редакционните статии, внезапно каза в общия шум:

— Мисля, че въпреки всичко Гейл Уайнънд беше супер като началник! — Очевидно Мичъл Лейтън не му харесваше. Погледна към Уайнънд, очаквайки закрила. Уайнънд не забеляза.

— Гейл? — попита Скарет. — Гейл, какво ще кажеш?

Въпросът остана без отговор.

— По дяволите, Уайнънд, трябва да отговориш, сега или никога! Нещата не могат да продължават така!

— Вземи решение или напусни!

— Ще откупя твоя дял! — виеше Лейтън. — Искаш ли да го продадеш? Искаш ли да го продадеш и да се измиташ?

— За бога, Уайнънд, не се дръж като глупак!

— Гейл, става дума за „Банър“… — прошепна Скарет. — За нашия „Банър“…

— Ще те подкрепим, Гейл, всички ще се впрегнем, за да изправим на крака нашия вестник, ще правим каквото кажеш, ти ще си шефът — но за бога, постъпи като шеф сега!

— Тихо, господа, тихо! Уайнънд, това е нашето решение: променяме политиката към „Кортланд“, връщаме на работа Хардинг, Алън и Фолк, и спасяваме потъващия кораб. Да или не?

Отговор нямаше.

— Уайнънд, нали знаеш, че или трябва да приемеш… или да закриеш „Банър“. Нещата не могат да продължават така, дори ако изкупиш всичките ни дялове. Или ще отстъпиш, или ще закриеш „Банър“. По-добре отстъпи.

Уайнънд чуваше много добре. Чу тези думи във всички изказвания. Слушаше ги дни наред преди заседанието. Знаеше ги по-добре от всеки присъстващ. Да закрие „Банър“.

Пред очите му беше една-единствена сцена: как новата табела се издига над вратата на „Газет“.

— По-добре да отстъпиш.

Направи крачка назад. Зад него нямаше стена. Беше страничната облегалка на стола.

Спомни си онзи миг в спалнята, когато почти бе натиснал спусъка. Усети, че в този момент го натиска.

— Добре.

 

 

Това е само капачка от бутилка, каза си Уайнънд, вглеждайки се в блестящото петънце под краката му. Капачка от бутилка, забита в уличната настилка. Паважът на Ню Йорк е пълен с такива неща — капачки, безопасни игли, предизборни значки, верижки за сифони на мивки. Понякога дори има загубени бижута. Всички са еднакви, сплескани и прегазени. Проблясват в уличната настилка нощем. Наторяват града. Някой изпива бутилката и захвърля капачката. Колко ли коли са я прегазили? Възможно ли е да бъде възстановена? Може ли човек да коленичи, да порови с голи ръце и да я извади? Нямах право да се надявам, че ще намеря изход. Нямам право да коленича и да моля за спасение. Преди милиони години, когато се е зараждала земята, имало живи същества като мен. Мухи залепвали в смола и се превръщали в кехлибар. Животни били повличани от кал и се превръщали в скала. Аз живея в двадесети век и се превръщам в парченце тенекия, забито в настилката, по която минават камионите в Ню Йорк.

Вървеше бавно, с вдигната яка на палтото. Улицата пустееше далеч напред, а сградите приличаха на гърбове на книги с най-различни размери, събрани на библиотечен рафт. Зад ъглите, край които минаваше, зейваше мрак. Уличните фенери разстилаха над града защитно покривало, но на места то бе прокъсано. Зави на един ъгъл, виждайки светлина в улицата, на три-четири пресечки.

Светлината идваше от витрина на заложна къща. Тя бе затворена, но светеше крушка, за да обезсърчава крадци, изпаднали чак до там. Спря и заразглежда витрината. Каза си, че няма по-отблъскваща гледка на земята. Вещи, които са били най-скъпи и ценни за някогашните им собственици, изложени пред погледите на всички, изложени на опипване и спазаряване, пълен боклук за равнодушните погледи на минувачите, струпани като на бунище пишещи машини и цигулки — някогашни инструменти за мечти, стари снимки и венчални халки, — знаци на любовта, редом с тях мръсни панталони, кани за кафе, пепелници, гипсови порнографски статуетки. Отпадъци на отчаянието, заложени, но непродадени. Вместо да са окончателно обречени, те висят на мъртвородена надежда, от която никога не ще се отърват. „Привет, Гейл Уайнънд“, поздрави той вещите на витрината и продължи нататък.

Под краката си усети метална решетка. В лицето му нахлу смрад — смрад на прах, пот и мръсни дрехи, по-тежка от миризма на обор, защото напомняше на нещо домашно и обичайно, тление, превърнало се във всекидневие. Решетката на метрото. Каза си, че това са отпадъците на множеството човешки тела, притиснати едно в друго, лишени от пространство, в което да помръднат, лишени от въздух, който да поемат. Това е сборният резултат, макар че долу, сред наблъсканата плът, се среща и аромат на бели колосани рокли, на чиста коса, на здрава млада кожа. Такова е естеството на сборните неща и на стремежа към най-малък общ знаменател. А какви ли са отпадъците от множество човешки умове, притиснати един до друг, непроветрени, наблъскани, без индивидуалност? „Банър“, отговори си той и продължи нататък.

Моят град, градът, който обичах, градът, който мислех, че управлявам.

Напусна заседанието на директорския съвет и каза на вратата:

— Поеми нещата, Алва, докато се върна.

Не отиде да види Манинг, пиян и изтощен в отдела за местните новини. Не отиде и при хората в репортерската стая, които продължаваха да работят, които чакаха, защото знаеха какво се решава в залата на съвета, не отиде и при Доминик. Скарет щеше да им каже. Излезе от сградата и отиде в апартамента си, на покрива на небостъргача. Седна сам в спалнята без прозорци. Никой не го обезпокои.

Излезе от апартамента в безопасен час: беше се стъмнило. Мина край една вестникарска будка и видя новите следобедни вестници, в които пишеше за споразумението, сложило край на стачката срещу Уайнънд. Съюзът бе приел компромиса на Скарет. Знаеше, че Скарет ще се погрижи за всичко. Скарет ще промени първата страница на утрешния „Банър“. Ще напише редакционна статия за първа страница. Пресите вече се въртяха. Утрешният „Банър“ ще бъде по щандовете след час.

Тръгна напосоки. Вече не притежаваше нищо, но всяка част на града притежаваше него. Сега беше ред на града да определя пътя му, да насочва движението му край произволни ъгли. Ето ме, господари мои, идвам да ви приветствам и да ви се подчиня. Ще ходя там, където ми наредите. Аз съм мъжът, който искаше власт.

Жената, седнала разкрачена, с пълни бели колене на верандата пред старата кафява къща, мъжът, който измъква от таксито покрития си с бял брокат корем пред луксозен хотел, дребният човечец, който отпива безалкохолна бира на тезгяха в закусвалнята, жената, наведена над изцапания дюшек на перваза на прозореца, таксиметровият шофьор, паркирал на ъгъла, пияната дама с орхидеите на терасата на кафенето, беззъбата жена, която продава дъвки, мъжът по риза, облегнат на вратата на залата за билярд — те са моите господари. Те ме притежават, безликите ми владетели.

Застани тук, каза си той, и преброй осветените прозорци на града. Не можеш да ги преброиш. Но зад всеки от тези жълти правоъгълници, устремени един над друг към небето, под всяка крушка, чак до там, до онази искра отвъд реката, която не е звезда, има хора, които никога няма да срещнеш и които са твоите господари. Те са около масите, сложени за вечеря, в салоните, в леглата и избите, в кабинетите и баните. Забързани в метрото под краката ти. Пълзящи нагоре в асансьорите, във вертикалните шахти наоколо. Друсащи се в автобусите покрай теб. Твоите господари, Гейл Уайнънд. Те са като мрежа, по-гъста от кабелите, виещи се през стените на града, по-голяма от плетеницата тръби за вода, газ и отпадни води. Това е друга, невидима мрежа, в която си впримчен. Нишките й стигат до всяка една ръка в града. Ръцете дърпат нишките и ти се задвижваш. Когато ти властваше над хората, държеше в ръката си каишка, но всъщност тя е само въже с примка в двата края.

Моите господари, анонимните, неизбраните. Те ми осигуриха жилище на покрива на небостъргача, офис и яхта. На тях, на всеки един, който пожела, срещу цена от три цента, аз продадох Хауърд Роурк.

Мина покрай вътрешен двор, облицован с мрамор, като пещера, изсечена в сградата, изпълнена със светлина и бълваща студ от климатика. Оказа се киносалон, на чийто навес имаше афиш с цветовете на дъгата: Ромео и Жулиета. Плакатът до стъклената колона на касата гласеше: „Безсмъртната класика на Бил Шекспир! Но без интелектуална превзетост! Най-обикновена човешка любовна история. Момче от Бронкс среща момиче от Бруклин. Както се случва на всички хора като теб и мен.“

Мина покрай вратата на една кръчма. Миришеше на прокиснала бира. В кръчмата седеше приведена жена, опряла гърди в ръба на масата. От джубокса се носеше „Песен за Вечерницата“ на Вагнер в суинг аранжимент.

Продължи край дърветата на Сентръл Парк. Наведе очи — нямаше сили да погледне хотел „Аквитания“.

Спря на един ъгъл. Подминал бе множество подобни ъгли, но този го впримчи. Ъгълът тънеше в мрак, зад него имаше къс тротоар между стената на закрит гараж и железопътна гара. Зърна задната част на камион, който се отдалечи по улицата. Не видя надписа, но разпозна камиона. Под железните стълби, водещи към гарата, се гушеше будка за вестници. Бавно премести поглед. Купчината с новия вестник беше там, пред очите му. Утрешният „Банър“.

Не се приближи. Остана на място и зачака. Каза си, че може да отложи с още няколко минути.

Видя безликите хора, спиращи един след друг край будката. Взимаха различни вестници, но купуваха и „Банър“, зървайки първата страница. Стоеше притиснат до стената и чакаше. Правилно е да науча последен какво съм казал самият аз.

Не можеше повече да отлага. На будката нямаше купувачи, вестниците бяха изложени под жълтата светлина на крушката, вестниците го чакаха. Не виждаше продавача под тъмния навес зад крушката. Улицата беше пуста. Приличаше на дълъг коридор, запълнен със скелета на железопътната гара. Каменна настилка, мръсни стени, плетеница от железни стълбове. Светеха няколко прозореца, но като че ли зад стените нямаше живот. Над главата му прогърмя влак. Продължителният кънтящ грохот се отдалечи покрай стълбовете и потъна в земята. Влакът беше като метално същество, препускащо в нощта.

Изчака грохотът да отзвучи и тръгна към будката.

— „Банър“.

Не видя продавача на вестници. Не разбра дали е мъж или жена. Видя само груба кафява ръка, която избута вестника напред.

Отдалечи се от будката, но спря насред уличното платно. На първа страница имаше снимка на Роурк. Снимката беше хубава — спокойно лице, изострени скули, непреклонни устни. Изчете редакционната статия, облегнат на един от стълбовете на железницата.

„Винаги се стремим да поднасяме на нашите читатели истината, без страх или предубеждения…

… отнасяли сме се с внимание и сме признавали правото на съмнение дори на човек, обвинен в скандално престъпление…

… но след най-съвестно проучване на фактите, както и в светлината на новите представени доказателства, ние сме длъжни честно да признаем, че вероятно сме били твърде снизходителни…

… В общество, обзето от ново чувство за отговорност към онеправданите…

… Присъединяваме се към гласа на общественото мнение…

… Миналото, кариерата, личността на Хауърд Роурк изглежда потвърждават, впечатлението, че той има отблъскващ нрав, че е опасен, безпринципен и антисоциален…

… Ако бъде признат за виновен, което изглежда неизбежно, Хауърд Роурк трябва да понесе най-тежкото наказание, предвидено от закона.“

Статията беше подписана от Гейл Уайнънд.

Вдигна очи от вестника. Движеше се по ярко осветена улица, по чист тротоар. Загледа се във восъчния манекен зад една витрина. Изящно излегнат на лъскав шезлонг, манекенът бе с нежно розово неглиже и пластмасови сандали. На един от пръстите на вдигнатата му ръка висеше перлена огърлица.

Не си спомняше кога бе изпуснал вестника. Нямаше го в ръцете му. Хвърли поглед назад. Невъзможно е да намери вестника, паднал на улица, по която е минал, без да я запомни. За какво му е? Има още много такива вестници. Те са из целия град.

„Ти си единственият човек в моя живот, с когото общуването е неповторимо…“

Хауърд, написал съм тази редакционна статия преди четиридесет години. Писах я една вечер, когато бях шестнайсетгодишен и се бях качил на един покрив.

Продължи да върви. Пред очите му се простираше нова улица — дълъг пуст прорез, в който чак до хоризонта се нижеха като верига зелени светофари. Приличаха на безкрайна броеница. Каза си: сега ще вървиш от едно зелено мънисто до следващото. Не, това не са точните думи; точните думи отекваха със стъпките му: Меа culpa — mea culpa — mea maxima culpa.^[1]

Мина край витрина със стари обувки, протрити от носене, край врата на параклис с кръст над нея, подмина отлепен плакат на кандидат за избори от преди две години, бакалия с бурета с гниещи зеленчуци на тротоара. Улиците се смаляваха, стените приближаваха една към друга. Усети миризмата на реката. Валма от мъгла се виеха около редките улични фенери.

Навлезе в Хелс Кичин.

Фасадите на околните сгради и стените на скритите задни дворове бяха еднакви: всичко се разпадаше, никой не изпитваше нужда от уединение, липсваше чувство за свян. От кръчмата на ъгъла се разнесоха викове, но той не различи дали хората се радват или се карат.

Застана насред улицата. Започна бавно да оглежда всеки тъмен процеп, напуканите стени, прозорците, покривите.

Никога не съм напускал това място.

Никога не съм го напускал. Капитулирах пред бакалина, пред моряците на ферибота, пред собственика на билярдната зала. Не ти командваш тук. Никога не си командвал тук. Никога не си командвал никъде, Гейл Уайнънд. Ти успя само да добавиш и себе си към нещата, командвани от тях.

Погледна нагоре, над града, към очертанията на небостъргачите. Сноп от светлини се извисяваше самотно в мрака. Сияен светещ квадрат без опора, устремен в небето. Разпозна прочутите сгради, от които бликаше светлината, спомни си формите им в пространството. Каза си: вие сте мои съдници и свидетели. Издигате се над схлупените покриви. Устремявате изящната си сила към звездите, бягайки от застоя, умората и случайността, които ще са невидими за погледите от миля разстояние в океана, никой няма да ги вижда, но ще вижда вас и града. Така и във вековете има малцина, извисяващи в самота, към които обръщаме погледи, за да кажем, че се гордеем с предците си. От вас няма бягство — улиците се променят, но когато човек вдигне поглед нагоре, вижда вас, извисени и неизменни. Видяхте как се скитах по улиците тази нощ. Виждали сте всичките ми стъпки през всичките ми години. Извърших измяна срещу вас. Защото бях роден да бъда един от вас.

Продължи да върви. Стана късно. Светли кръгове се лееха необезпокоявани под уличните лампи по пустите тротоари. Клаксони на таксита отекваха като звън в коридори на необитавана сграда. Видя вестници, захвърлени по паважа, на пейките в парка, в телените кошчета за отпадъци по ъглите. Голяма част от тях бяха екземпляри от „Банър“. Тази нощ в града бяха прочетени голям брой екземпляри от „Банър“. Продажбите се увеличават, Алва.

Спря. В канавката пред него имаше разгърнат вестник, от който се виждаха първата и последната страница. Вестникът беше „Банър“. Видя снимката на Роурк. Върху лицето на снимката имаше сив отпечатък от гумена подметка.

Наведе се, тялото му бавно се сви върху коленете, протегна двете си ръце и взе вестника. Сгъна първата страница и я прибра в джоба си. Продължи нататък.

Гумена подметка, обута върху нечий крак, крак на човек от града, на когото съм дал възможност да ходи.

Задействах ги до един, задействах всеки един от хората, които ме унищожиха. На земята има звяр, обуздан от собствената си немощ. Аз съм човекът, който прекърши тази немощ. Иначе те щяха да останат безсилни. Не ги бива за нищо. Аз съм човекът, който им даде оръжието. Дадох им собствената си мощ, енергия и жизнена сила. Създадох мощен глас и им позволих да диктуват думите. Жената, която хвърли листата от цвекло в лицето ми, беше права, да постъпи така. Аз й дадох тази възможност.

Има всякакви предателства. На всекиго може да бъде простено. Само не на онези, чиято смелост не е равна на собственото им величие. Алва Скарет заслужава да му бъде простено. Той нямаше на какво да измени. Може да бъде простено и на Мичъл Лейтън. Но не и на мен. Аз не бях роден да съм посредствен.