Айн Ранд
Изворът (40)

I

Листата се стичаха като водопад, трептящ на слънцето. Не бяха зелени. Открояваха се отделни листа, като капки с ненагледен зелен цвят, ярък и блестящ. Останалите бяха поток от светлина, огнено сияние върху метал, живи искри. Гората беше като кипяща светлина, от която блика и се разпръсва наситеният зелен цвят на пролетта. Дърветата сплитаха клони над пътя. Слънчевите петна танцуваха по земята с движението на клоните, сякаш я милваха. Младежът се надяваше, че няма да умре.

Помисли, че не е възможно да умре, след като земята изглежда така. Не е възможно да умре, защото надеждата и обещанието звучат като глас, говорещ с листа, стволове и скали, вместо с думи. Но той знаеше, че земята изглежда така само, защото от часове не бе срещнал жива душа. Минаваше с колелото си по безлюдна пътека през хълмовете на Пенсилвания, където попадна за първи път, наслаждавайки се на свежия, вълшебен, недокоснат свят.

Беше много млад. Току-що бе завършил колеж през пролетта на 1935 г. Трябваше да реши дали животът си заслужава да се изживее. Не осъзнаваше, че този въпрос витае в мислите му. Не разсъждаваше за смъртта. Мислеше само, че копнее да открие радостта, да разбере причината и смисъла на живота, но досега не му се бе удало.

Нещата, които бе научил в колежа, не му се нравеха. Там говореха непрестанно за обществена отговорност, за живот, отдаден на служене и саможертва. Всички твърдяха, че това е източник на красота и вдъхновение. Но той не се чувстваше вдъхновен. Не чувстваше нищо.

Не можеше да каже какво точно иска от живота, но го усещаше тук, в усамотението. Той обаче не се радваше на природата като здраво животно в естествената си среда, а й се радваше като човек, изпълнен с жизненост и здраве. Възприемаше я като предизвикателство, като средство и материал, като инструмент. Затова се гневеше, че може да изпита възторг единствено в усамотението, че великолепното усещане за надежда ще изчезне, щом се върне сред хората и техните занимания. Според него не биваше да е така, защото човешката дейност трябва да е по-високо стъпало, да внася подобрения в природата, а не да й вреди. Не искаше да презира хората, а да ги обича и да им се възхищава. Въпреки това изпитваше ужас при мисълта за първата къща, билярдна зала или филмов афиш, които ще види по пътя си.

Мечтаеше да композира музика. Не бе в състояние да определи по друг начин онова, към което се стреми. Ако иска да го почувства, казваше си той, човек трябва да изслуша първите фрази от Първия концерт на Чайковски или последната част от Втория концерт на Рахманинов. Хората не са открили точните думи, дела или мисли за това нещо, но са открили музиката. Иска ми се да го видя като човешко действие на земята. Да видя как става реалност. Да проумея отговора на онова, което обещава тази музика. Не отговора на хората, които служат или на хората, на които другите служат; този отговор не е нито олтар, нито жертвоприношение; отговорът е завършеност, пълноценност, освобождаване от болката. Не ми помагайте, не ми служете, само ми дайте възможност да го проумея поне веднъж, защото се нуждая от него. Братя мои, не искам да се грижите за моето щастие, а да ми разкриете вашето, да ми покажете, че то е възможно, да ми покажете как сте го постигнали. Когато разбера, ще имам смелост да го постигна и аз.

Пред него се появи син отвор — пътят излизаше на билото на хълма. Синият цвят беше хладен и чист, като водна повърхност, обрамчена от зелени клони. Помисли, че ще е странно, ако след билото няма нищо друго, освен синьото небе отпред, горе и долу. Затвори очи и продължи, отлагайки за момент онова, което предстои, подарявайки си мечта, няколко мига увереност, че ще излезе на билото, ще отвори очи и ще види синьото сияйно небе.

Докосна с крак земята и спря. Отвори очи и се изправи на билото.

В ширналата се долина видя град, огрян от ранните слънчеви лъчи. Всъщност не беше град. Градовете изглеждат различно. Отложи още веднъж онова, което предстои, но не за да търси въпроси или обяснения, а само да се полюбува на гледката.

На хълма малки къщи се спускаха към долината по природно терасирания склон. В естествената красота на полегатите тераси нямаше човешка намеса. Но някаква сила бе прозряла, че там трябва да се построят къщи, неразделни от красотата на пейзажа, така че човек да не може да си представи хълмовете без тях. Сякаш вековете и поредицата случайности, изваяли терасите в битката на мощни природни сили са изчаквали крайната си форма и са били само път към една-единствена цел — тези къщи, слели се с хълмовете и приели техните очертания, но господстващи над хълмовете, тъй като са станали техен смисъл.

Къщите бяха от обикновен камък, като скалите по зелените склонове, и от стъкло, много стъкло, използвано сякаш като покана към слънцето да придаде завършен вид на постройките, към слънчевата светлина да участва в градежа. Къщите бяха малки, много на брой, далеч една от друга, всяка различна. Но те бяха вариации на една тема, симфония, изпълнявана с вихрено въображение. Чуваше се смехът на силата, отприщена в тях, препускаща необуздано, устремена към непостижимото си изчерпване. Ето я музиката, помисли той, обещанието на музиката, за което копнееше, усещането, че е реална тук, пред очите му, макар и да не може да се види. Прозвучаха акорди. Той осъзна, че има общ език на мисълта, зрението и слуха — може би езикът на математиката, науката на разума? Зави му се свят. Гледката в долината не можеше да е реална.

Виждаше дървета, морави, пътеки, виещи се по склоновете, изсечени в скалите стъпала, виждаше фонтани, плувни басейни, тенис кортове. Нямаше никакъв признак за живот, никакви хора.

Това не го изненада толкова, колкото самата гледка. Липсата на човешко присъствие беше донякъде естествена, защото мястото нямаше нищо общо с познатата действителност. За момента не изпитваше желание да узнае къде е попаднал.

След известно време хвърли поглед наоколо и видя, че не е сам. Недалеч един мъж седеше на огромен камък, загледан в долината. Мъжът съзерцаваше гледката и не го бе чул да приближава. Беше висок и слаб, с оранжева коса.

Тръгна право към мъжа, който го погледна със сивите си спокойни очи. В тези очи момчето изведнъж разпозна същото чувство, което го бе обзело и заговори на мъжа така, както не би могъл да заговори на друг непознат:

— Не е истинско, нали? — попита момчето, сочейки надолу.

— Вече е истинско — отвърна мъжът.

— Да не би да е филмов декор или някаква инсценировка?

— Не. Това е лятно ваканционно селище. Току-що е завършено. Ще бъде открито до няколко седмици.

— Кой го построи?

— Аз.

— Как се казвате?

— Хауърд Роурк.

— Благодаря ви — каза момчето. Усети, че насочените към него спокойни очи разбраха всичко, което изразяваха тези две думи. Хауърд Роурк сведе глава в знак на признателност.

Придържайки колелото си, момчето се спусна по тясната пътека към долината и къщите. Роурк го проследи с поглед. Никога не бе виждал това момче и никога повече нямаше да го види. Не знаеше, че е дарил на някого смелост за цял живот.

 

 

Роурк така и не разбра защо бе избран да построи ваканционното селище в долината Монаднок.

Случи се година и половина по-рано, през есента на 1933. Чу за проекта и отиде да се види с г-н Кейлъб Брадли, шеф на огромна компания, която беше купила долината и разгърна шумна реклама. Реши, че е длъжен да се срещне с Брадли, без надежда, с мисълта, че ще удължи с още един дългия списък с откази. След Храма на Стодард не бе строил нищо в Ню Йорк.

Още щом влезе в кабинета на Брадли, Роурк разбра, че трябва да забрави за Монаднок, защото този човек никога не би му го възложил. Кейлъб Брадли беше нисък и набит, с мъжествено лице и заоблени рамене. Лицето му беше и мъдро, и момчешко. Беше дразнещо младолик — можеше да е и на петдесет, и на двадесет години. Имаше ясносини, лукави и отегчени очи.

Роурк обаче трудно би могъл да забрави Монаднок. Заговори за проекта, забравяйки, че приказките са безполезни. Г-н Брадли слушаше с очевиден интерес, но не към онова, което чуваше. Роурк сякаш усещаше присъствието на трети човек в стаята. Г-н Брадли не каза почти нищо, само обеща да помисли и да му се обади. С глас, в който не прозвуча никакъв ключ към целта на въпроса, без да изрази нито одобрение, нито подигравка, той попита:

— Нали вие сте архитектът, който построи Храма на Стодард, г-н Роурк?

— Да — каза Роурк.

— Странно защо сам не съм се сетил за вас — каза г-н Брадли.

Роурк си тръгна с мисълта, че щеше да е странно, ако г-н Брадли се бе сетил за него.

След три дни Брадли му се обади и го покани в офиса си. Роурк отиде при него и се запозна с още четирима мъже — управителния съвет на „Монаднок Вали Къмпани“. Мъжете бяха елегантни. Имаха безизразни лица, също като г-н Брадли.

— Моля, повторете през тези господа онова, което ми разказахте, г-н Роурк — каза любезно Брадли.

Роурк им изложи своя план. Ако наистина искат да построят нетрадиционен летен курорт за хора със скромни доходи, както гласи обявата, трябва да отчетат, че най-тежкият недъг на бедността е липсата на уединение. Най-богатите и най-бедните в града са единствените, които могат да се насладят на летните си ваканции, защото най-богатите имат извънградски вили, а най-бедните не се впечатляват от близостта на други хора, нито от мириса на плътта им на обществените плажове и дансинги. Но хората с добър вкус и малки доходи нямат къде да отидат, ако не желаят да почиват или да се развличат групово. Защо се смята, че бедният човек има скотски инстинкти? Защо да не предложим на тези хора възможност да отдъхнат за седмица или месец на ниска цена и да получат онова, което искат и от което се нуждаят? Роурк увери, че това е осъществимо в долината Монаднок. Не пипайте хълмовете, не ги взривявайте и не ги изравнявайте. Вместо да изградите огромен хотел, като гигантски мравуняк, постройте малки къщи, изолирани една от друга, всяка като частен имот, където хората могат да се срещат само ако пожелаят. Не правете плувен басейн като за рибен пазар, а постройте множество малки басейни, за които няма да са нужни огромни разходи. Не правете тенискортове като животновъдна ферма, а постройте множество частни тенискортове. Не правете курорт, където хората отиват, за да се срещнат с „елитна компания“ или да си намерят съпруг за две седмици. Направете курорт за хора, които се чувстват добре сами и търсят място, където да могат да си отдъхнат на воля.

Мъжете го слушаха мълчаливо. От време на време се споглеждаха. Той беше почти сигурен, че хората си разменят такива погледи, когато се въздържат да се изсмеят на глас. Оказа се обаче, че се е заблуждавал, защото два дни по-късно подписа договор за построяването на ваканционното селище в долината Монаднок.

Настоя г-н Брадли да подпише всяка скица от проекта, защото добре помнеше Храма на Стодард. Г-н Брадли подписваше, одобряваше, съгласяваше се с всичко, утвърждаваше всичко. Като че ли му доставяше удоволствие, че предоставя на Роурк пълна свобода. В прекалената му отстъпчивост се долавяше особен нюанс — сякаш г-н Брадли угаждаше на дете.

Роурк не знаеше почти нищо за г-н Брадли. Говореше се, че натрупал състояние от бума на недвижими имоти във Флорида. Компанията му разполагаше с неограничени средства. Сред акционерите се споменаваха имена на много богати хора. Роурк не се запозна с никого от тях. Четиримата господа от директорския съвет се вестиха за кратко на строежа, но не проявиха кой знае какъв интерес. Г-н Брадли отговаряше за всичко и с изключение на прекия контрол над бюджета на драго сърце предостави на Роурк пълна свобода.

През следващите осемнадесет месеца на Роурк не му остана никакво време да мисли за г-н Брадли. Той изпълняваше най-голямата си поръчка.

Заживя на строежа в набързо скована на голия хълм барака, в която имаше легло, печка и голяма маса. Някогашните му чертожници се върнаха да работят при него, някои напуснаха по-добра работа в града, настаниха се в бараки и палатки, работеха в помещения от голи дъски, които служеха за архитектурно ателие. На строежа имаше толкова много работа, че на никого от тях през ум не му мина да строи покрив над главата си. Осъзнаха много по-късно, че са били лишени от удобства, но не им се вярваше, защото запомниха годината в долината Монаднок като необикновен период, в който земята е престанала да се върти и пролетта е продължила дванадесет месеца. Не обръщаха внимание на снега, на замръзналите буци пръст, на свистенето на вятъра в неуплътнените дъски, на тънките одеяла върху походните легла, на вкочанените пръсти, протегнати над печката сутрин, за да могат да държат стабилно молива. Запомниха усещането за пролетта — радостта от първите покълнали тревички, първите пъпки по клоните на дърветата, първата синева в небето. Запомниха възторга си от великолепното чувство, че нещо започва, напредва неотклонно и прераства в неудържим триумф. Почерпиха усещане за младост, движение, устрем и пълноценност, но не от листата и цветовете, а от дървените скелета и екскаваторите, от къщите от камък и стъкло, израстващи над земята.

Бяха като армия в бой. Но единственият сред тях, който виждаше нещата по този начин, беше Стивън Малъри. Той извая водоскоците, чешмите и всички скулптури в Монаднок. Отиде да живее на обекта много преди присъствието му да стане необходимо. Боят, си казваше Стивън Малъри, е нещо ужасно. Във войната няма слава, в боя няма красота. Но тук се води битка, това е армия в бой, това е върхово преживяване в живота на всеки участник. Защо става така? В какво се състои разликата, какво е обяснението?

Не говореше с никого по този въпрос. Но когато Майк пристигна с групата електротехници, Малъри видя на лицето му същото усещане. Майк не продума, само намигна весело на Малъри.

— Нали още на съдебния процес ти казах да не се страхуваш — каза веднъж Майк на Малъри. — Той няма да претърпи поражение, независимо от каменната кариера, независимо от съдебния процес. Никой не може да го сломи, Стив, дори и целият проклет свят да застане срещу него.

Наистина забравиха за съществуването на останалия свят, казваше си Малъри. Това беше нова вселена, това беше техният свят. Хълмовете се издигаха в небето, обграждайки ги като крепостна стена. Имаха и още една защита — архитектът, който беше неотклонно с тях на снега или сред тревата по склоновете, по скалите и купчините дъски, край чертожните маси и крановете, по издигащите се стени, човекът, направил възможно всичко това със своята мисъл, със своя ум. То стана възможно не толкова благодарение на същността на тази мисъл, на нейния резултат или на въображението, създало Монаднок, не толкова на волята, превърнала го в реалност, а на метода на тази мисъл, на непоколебимата й функционалност — метод и функционалност, различни от познатите в света зад хълмовете. Те бяха като страж, който бди над долината и над воините, разположени в нея.

Веднъж г-н Брадли дойде на обекта, усмихна се приветливо и си тръгна. Малъри се разгневи без причина. Обзе го страх.

Една вечер Роурк и Малъри седяха до огъня от сухи клони, запален на склона над лагера.

— Хауърд — каза Малъри, — това е втори Храм на Стодард.

— Да — каза Роурк, — така е. Но не мога нито да проумея защо, нито каква е целта им.

Излегна се по корем и се загледа в стъклените плоскости, пръснати в мрака ниско долу. По тях играеха отражения. Сякаш фосфоресцираха и излъчваха светлина, бликаща от земята. Роурк продължи:

— Но това няма значение, Стив, нали? Няма значение нито какво ще правят, нито кой ще се настани тук. Важното е, че ние го построихме. Мигар би се отказал, дори ако после ще плащаш скъпо?

— Не — каза Малъри.

 

 

Роурк смяташе да наеме къща във ваканционното селище и да прекара там лятото — първото лято на Монаднок. Но още преди да бъде открит курортът, той получи телеграма от Ню Йорк.

Казах ти, че ще успея, нали? Изминаха пет години, докато се отърва от приятелите и братята си, но сега хотел „Аквитания“ е мой — и твой. Ела да го довършиш.

Кент Лансинг

Роурк се върна в Ню Йорк. Отпадъците и циментовият прах бяха почистени от започнатия строеж на Незавършената Симфония, кранове заиздигаха трегери високо над „Сентрал Парк“, отворите за прозорци бяха запълнени, над покривите на града се извисиха широки площадки. Хотел „Аквитания“ засия в нощта на фона на парка.

През изминалите две години Роурк имаше много работа. Монаднок не беше единствената му поръчка. Търсеха го от различни щати, от най-неочаквани места из страната, поръчваха му къщи, малки бизнес сгради, скромни магазини. Проектираше ги, открадвайки по няколко часа сън във влаковете и самолетите, с които пътуваше от Монаднок до далечни градчета. Историята на всяка нова поръчка започваше по едни и същи начин: „Бях в Ню Йорк и «Енрайт Хауз» ми хареса.“ „Видях «Корд Билдинг».“ „Видях снимка на храма, който беше разрушен.“ Сякаш подземна река течеше под цялата страна и водата избликваше на повърхността случайно, на най-невероятни места. Поръчките бяха малки и не му носеха много пари, но той работеше неспирно.

През лятото курортът Монаднок беше завършен. Роурк беше твърде зает, за да се замисля за съдбата му. Но Стивън Малъри се тревожеше.

— Защо не го рекламират, Хауърд? Защо изведнъж млъкнаха? Забелязваш ли как мълчат? Толкова много се изговори за внушителния проект, толкова много неща се появиха във вестниците, още преди да започне строежът. После, докато работехме, шумотевицата постепенно стихна. А сега? Г-н Брадли и компания онемяха и оглушаха. И то точно сега, когато би трябвало да организират рекламен бум. Защо?

— Нямам представа — отвърна Роурк. — Аз съм архитект, не съм експерт по недвижими имоти. Защо се притесняваш? Ние си свършихме работата, нека сега те си свършат своята както намерят за добре.

— Но това е доста странно. Виждал ли си рекламите, които капват от време на време? Разказват нещата, които чуха от теб за отдих, покой и уединение — но как ги казват само! Знаеш ли до какво се свеждат тези реклами? „Елате в Монаднок Вали, за да пукнете от скука.“ Звучи… звучи така, сякаш се опитват да отблъснат хората.

— Не чета реклами, Стив.

Въпреки това само месец след откриването къщите в Монаднок Вали бяха наети до една. Във ваканционното селище се събра странна смесица от хора: мъже и жени от светския елит, които биха могли да си позволят по-луксозна ваканция, млади писатели и неизвестни художници, инженери, журналисти, работници. Изведнъж, спонтанно, хората заговориха за Монаднок. Такъв курорт се оказа необходим, а никой досега не се бе опитал да задоволи тази необходимост. Мястото се превърна в новина, неразгласена от вестниците. Г-н Брадли нямаше служители за връзки с печата. Той и компанията му се оттеглиха от публичния живот. Едно списание публикува по своя инициатива четири страници със снимки от Монаднок и изпрати журналист да интервюира Хауърд Роурк. До края на лятото къщите бяха заети за цялата следваща година.

В ранно октомврийско утро Стивън Малъри отвори с трясък вратата в кантората на Роурк и се втурна към кабинета му. Секретарката се опита да го спре — Роурк работеше и бе наредил да не го безпокоят. Но Малъри я отстрани от пътя си и нахлу в кабинета, затръшвайки вратата. Тя забеляза, че в ръката му има вестник.

Роурк вдигна поглед от чертожната маса и изпусна молива. Разбра, че Малъри е изглеждал по същия начин, когато е стрелял срещу Елсуърт Тухи.

— Хауърд, искаш ли да знаеш защо получи Монаднок?

Хвърли вестника на масата. Роурк видя заглавието на трета страница: „Кейлъб Брадли е арестуван.“

— Всичко се изяснява — каза Малъри. — Не го чети. Ще ти стане зле.

— Добре, Стив, какво се случило?

— Продали са го двеста процента.

— Кой е продал? Какво?

— Брадли и бандата му. Продали са Монаднок. — Малъри заобяснява най-подробно, ожесточено, изтезавайки самия себе си. — В началото смятали, че не струва нищо. Купили земята на безценица, защото мислели, че мястото не става за курорт — далеч е от пътища, автобусни линии и киносалони. Решили, че моментът не е подходящ и не могат да привлекат курортисти. Вдигнали много шум и продали акции на мнозина богати наивници — било просто огромна измама. Продали го двеста процента и получили двойно повече пари, отколкото похарчили, за да го построят. Сигурни били, че курортът ще се провали. Искали да се провали. Не очаквали никакви печалби. Имали добре обмислен план да се измъкнат, когато курортът фалира. Подготвени били за всичко, само не и за процъфтяване на ваканционното селище. Сега са в безизходица, защото трябва да плащат на акционерите двойна печалба, която селището носи всяка година. Печалбата е огромна. А те са мислели, че провалът е сигурен. Хауърд, не си ли даваш сметка? Избрали са те, мислейки, че си най-лошият възможен архитект!

Роурк тръсна глава и се разсмя.

— По дяволите, Хауърд! Не е смешно!

— Седни, Стив. Успокой се. Приличаш на човек, видял току-що цяло поле с трупове.

— Да, така е. Дори по-лошо. Видях как се стига до него. Видях защо такива полета са възможни. Каква е представата на хората за ужас? Войни, убийства, пожари, земетресения? Нищо подобно! Това е ужас — този репортаж във вестника. Именно от това хората трябва да изпитват ужас, да му противодействат, да крещят и да го приемат за най-голямото си падение. Хауърд, премислям всички обяснения за злото и всички мерки, предлагани срещу него през вековете. Никоя от тях не е успяла, не е предложила обяснение, нито лек. Но коренът на злото — моят звяр с течащите лиги е там, Хауърд, в този репортаж, както и в душите на самодоволните негодници, които ще го прочетат и ще кажат: „Ами да, гениите винаги трябва да воюват, за тях е полезно“ — след това ще намерят някой селски идиот, за да му помагат, да го учат как да плете кошници. Така действа звярът с течащите лиги. Хауърд, помисли за Монаднок. Затвори очи и си го представи. После помисли за хората, които го поръчаха и които са били убедени, че е най-лошото нещо, което са можели да построят! Хауърд, има някакво зло, някакво потресаващо зло в света, ако най-голямата ти поръчка е възложена… като мръсна шега!

— Кога ще престанеш да мислиш за тези неща? За света и мен? Кога ще свикнеш да не им обръщаш внимание? Кога Доминик…

Млъкна. От пет години не бяха произнасяли името й. Роурк видя смаяния поглед на Малъри, който си даде сметка, че с думите си бе засегнал Роурк, засегнал го бе достатъчно, за да направи това признание. Но Роурк се обърна към него и каза бавно:

— Доминик мислеше като теб.

Малъри никога не бе питал Роурк за миналото му, въпреки че се досещаше за някои неща. Мълчанието им означаваше, че Малъри е наясно, а Роурк знае, че Малъри е наясно и че въпросът не подлежи на обсъждане. Но сега Малъри попита:

— Още ли я чакаш да се върне? Госпожа Гейл Уайнънд… по дяволите!

Роурк каза с равен глас:

— Млъкни, Стив.

Малъри прошепна:

— Прости ми.

Роурк отиде до масата и произнесе с обичайния си тон:

— Иди си вкъщи, Стив. Забрави Брадли. Сега те ще се съдят едни други, но ние няма да бъдем замесени, а те няма да унищожат Монаднок. Забрави всичко това и си тръгвай. Трябва да работя.

Събори с лакът вестника от масата и се наведе над скиците.

 

 

След разкритията за финансирането на Монаднок избухна скандал. Започна съдебен процес, няколко души бяха осъдени на затвор и Монаднок беше поверен на нов управителен съвет, назначен от акционерите. Роурк не беше замесен. Имаше много работа и не четеше какво пишат вестниците за процеса. Г-н Брадли се извини на съдружниците си и призна, че за нищо на света не е допускал възможността ваканционното селище, построено по толкова необичаен проект, да носи печалба. „Направих каквото можах — избрах най-големия глупак, когото намерих.“

И тогава Остин Хелър написа статия за Хауърд Роурк и долината Монаднок. Описа всички сгради, проектирани от Роурк и разказа със слова онова, което Роурк бе изразил с тях. Но това не бяха обичайните спокойни слова на Остин Хелър — те бяха вик на ярост, възхищение и гняв. „Тежко ни, ако великолепието стига до нас чрез измама!“

Статията предизвика ожесточен спор сред хората на изкуството.

— Хауърд — каза Малъри няколко месеца по-късно, — ти си прочут.

— Да — каза Роурк, — изглежда е така.

— Три четвърти от тези хора нямат представа за какво става дума, но са чули как останалата една четвърт се карат, щом се спомене твоето име. Затова сега са убедени, че трябва да го произнасят с уважение. Сред едната четвърт, които спорят, четири десети те мразят, три десети смятат, че трябва да изразят мнение във всеки спор, две десети играят на сигурно и приветстват всяко „откритие“ и само една десета знаят за какво става дума. Но всички те внезапно са открили, че съществува човек на име Хауърд Роурк и той е архитект. Бюлетинът на АГА те нарича голям, но непокорен талант, в Музея на бъдещето са изложени снимки на „Монаднок“, „Енрайт Хауз“, „Корд Билдинг“ и „Аквитания“, под красиво стъкло, точно до стаята, където са експонатите на Гордън Л. Прескът. И все пак… аз съм доволен.

Една вечер Кент Лансинг каза:

— Хелър свърши голяма работа. Помниш ли, Хауърд, какво ти казах веднъж за психологията на витата баница? Не пренебрегвай посредника. Той е необходим. Някой трябва да им каже. За голяма кариера са нужни двама души: човекът с големия талант и човекът — но той се среща по-рядко, — който е достатъчно надарен, за да прозре таланта и да разкаже за него.

Елсуърт Тухи написа: „Парадоксът в цялата тази излишна шумотевица е фактът, че г-н Кейлъб Брадли е жертва на голяма несправедливост. Етиката му търпи критики, но естетиката му е безупречна. Той показа, че е способен на по-здравомислеща преценка по въпросите на архитектурата от г-н Остин Хелър, старомодния консерватор, който внезапно се оказа критик. Г-н Кейлъб Брадли стана жертва на лошия вкус на своите курортисти. Мнението на тази рубрика е, че неговата присъда трябва да бъде намалена като признание за художествената му прозорливост. «Монаднок» е измама — но не само финансова.“

Състоятелните мъже, които най-често възлагаха поръчки на архитектите, не се впечатлиха особено от славата на Роурк. Онези, които по-рано казваха: „Роурк ли? Не съм чувал за него“, сега казваха: „Роурк ли? Доста е екстравагантен.“

Но имаше и хора, които се впечатлиха от простия факт, че Роурк е построил курорт, донесъл печалба на собствениците, макар те да не са искали да спечелят. Това беше по-убедително от абстрактните художествени спорове. Налице бяха и едната десета, които знаеха за какво става дума. В годината след „Монаднок“ Роурк построи две частни жилища в Кънектикът, киносалон в Чикаго, хотел във Филаделфия.

През пролетта на 1936 г. един град на Запад се готвеше да стане следващата година домакин на световно изложение, известно като „Походът на вековете“. Комитетът от изтъкнати общественици, отговарящи за организацията, съставиха съвет от най-добрите архитекти в страната, които да направят проекта за изложението. Обществениците искаха да се представят за прогресивни. Хауърд Роурк беше един от осемте архитекти, избрани в съвета.

Щом получи поканата, Роурк се яви пред комитета и обясни, че ще се радва да направи проекта, но сам.

— Не говорите сериозно, г-н Роурк — заяви председателят. — В края на краищата, за такова огромно начинание искаме да съберем най-добрите архитекти. Искам да кажа, че по-добре две глави, отколкото една, нали знаете, а осем глави… Сам можете да се уверите — това са най-талантливите в страната, най-изявените имена. Необходими са приятелски консултации, сътрудничество и съдействие, нали знаете как се постигат големите неща.

— Знам.

— Тогава разбирате…

— Ако искате да направя проекта, ще трябва да го възложите само на мен. Не работя в съвети.

— Да не би да се откажете от такъв шанс, исторически момент, възможност за световна слава, на практика възможност за безсмъртие…

— Не работя в колективи. Не се съветвам, не сътруднича, не съдействам.

Архитектурните среди реагираха с гневни коментари на отказа на Роурк. Казваха: „Суетен глупак!“ Възмущението беше твърде остро и невъздържано и излизаше извън рамките на професионалната клюка. Всеки се смяташе за лично засегнат, всеки смяташе, че е достатъчно квалифициран, за да променя, съветва и подобрява работата на който и да било друг.

„Случаят е съвършена илюстрация на антисоциалната егоцентричност на г-н Хауърд Роурк, на арогантния и необуздан индивидуализъм, който той винаги е олицетворявал“ — писа Елсуърт Тухи.

Сред осмината архитекти, избрани да проектират „Похода на вековете“, бяха Питър Кийтинг, Гордън Л. Прескът, Ралстън Холкъм.

— Няма да работя с Хауърд Роурк — каза Питър Кийтинг, като видя списъка на членовете на съвета, — ще трябва да избирате — или аз, или той.

Уведомиха го, че г-н Роурк е отклонил предложението. Кийтинг пое ръководството на съвета. Репортажите в печата за строежа на изложението разказваха за „Питър Кийтинг и сътрудниците му“.

През последните години Питър Кийтинг стана остър и невъздържан. Издаваше нареждания и губеше търпение при най-малката трудност. Щом загубеше търпение, крещеше на хората. Използваше обидни думи, заредени с разяждаща, прикрита, почти женска злоба. Лицето му отичаше.

През есента на 1936 Роурк премести офиса си на последния етаж на „Корд Билдинг“. Когато проектираше тази сграда, реши, че един ден офисът му ще бъде там. За малко остана пред надписа: „Хауърд Роурк, архитект“ на новата врата, после влезе в офиса. Кабинетът му в дъното на дългия коридор имаше три стъклени стени високо над града. Застана насред стаята. През огромните стъкла виждаше магазина „Фарго“, „Енрайт Хауз“, хотел „Аквитания“. Отиде до южните прозорци и остана дълго. Накрая на Манхатън, в далечината, се виждаше „Дана Билдинг“ на Хенри Камерън.

Една ноемврийска вечер, на връщане от строеж на къща в Лонг Айлънд, Роурк влезе в офиса, тръсна прогизналия си шлифер и видя странен възторг в очите на секретарката си, която го чакаше нетърпеливо.

— Г-н Роурк, сигурно става дума за много голяма поръчка — каза тя. — Уговорих ви среща за утре, в три следобед. В неговия офис.

— В чий офис?

— Обади се преди половин час. Г-н Гейл Уайнънд.