Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

X

Ралстън Холкъм видимо нямаше врат, но брадичката му го компенсираше. Брадичката и челюстите му се извиваха в безупречна дъга, опряна на гърдите му. Розовите му бузи бяха, меки, отпуснати от възрастта, като кора на попарена праскова. Гъстата му бяла коса се издигаше над челото и се спускаше по раменете като средновековна грива. Отзад по яката му имаше пърхот.

Ходеше по улиците на Ню Йорк с широкопола шапка, тъмен делови костюм, бледозелена сатенена риза, жилетка от бял брокат и огромна черна папийонка, подаваща се изпод брадичката му. Ходеше с жезъл — не бастун, а дълъг абаносов жезъл с топка от масивно злато. Сякаш огромното му тяло се бе примирило с условностите на прозаичната цивилизация, но овалът на гърдите и корема му изпъкваше, развявайки знамето на вътрешния му мир.

Всичко това му бе позволено, защото беше гений. Беше и президент на Американската гилдия на архитектите.

Ралстън Холкъм не споделяше възгледите на своите колеги в организацията. Не беше нито заклет строител, нито бизнесмен. Самият той се определяше като човек с идеали.

Критикуваше окаяното състояние на американската архитектура и безпринципния еклектизъм на архитектите. Във всеки период от историята, казваше той, архитектите са строели в духа на своето време, без да копират миналото; оставаме верни на историята само ако спазваме нейния закон, който изисква да вкореняваме изкуството си дълбоко в реалността на собствения ни живот. Холкъм изтъкваше колко е глупаво да се издигат сгради в гръцки, готически или романски стил. Умоляваше: нека сме модерни, нека да градим в стил, принадлежащ на нашето време. Той беше основал такъв стил — стилът Ренесанс.

Излагаше ясно аргументите си: тъй като след Ренесанса в света не се е случило нищо важно от историческа гледна точка, трябва да смятаме, че все още живеем в този период; всички външни изяви на нашето съществуване трябва да бъдат верни на образците на великите майстори от шестнадесети век, подчертаваше той.

Не можеше да понася малцината, които говореха за модерна архитектура, използвайки думи, коренно различни от неговите. Той не им обръщаше внимание; казваше само, че хората, които искат изцяло да скъсат с миналото, са невежи мързеливци и че човек не може да поставя оригиналността над Красотата. Произнасяше последната дума с благоговеен трепет.

Приемаше само внушителни поръчки. Беше специалист по вечното и монументалното. Строеше паметници и капитолии. Изпълняваше проекти за международни изложения.

Строеше като композитор, направляван от мистична сила. Спохождаха го внезапни вдъхновения. Добавяше огромен купол над плоския покрив на готова сграда, украсяваше някой свод с мозайка от варак, заменяше фасада от варовик с мраморна. Клиентите му пребледняваха, изгубваха ума и дума… и плащаха. Властната му личност надделяваше винаги, когато клиентът се опиташе да прояви спестовност; неговият непреклонен, мълчалив и необорим довод беше, че е Творец. Радваше се на огромен престиж.

Произхождаше от семейство, включено в Социалния регистър. На средна възраст се бе оженил за млада дама, чието семейство не фигурираше в Социалния регистър, но печелеше купища пари от империя за дъвки, наследена от единствената дъщеря.

Ралстън Холкъм беше на шестдесет и пет години, към които добавяше още няколко, за да получава комплименти от приятели за чудесната си физика; госпожа Ралстън Холкъм беше на четиридесет и две, но се опитваше да изглежда много по-млада.

Госпожа Ралстън Холкъм имаше салон и даваше неофициални приеми в неделя следобед.

— Всеки, който се смята за име в архитектурата, се отбива при нас — казваше тя на приятелите си и добавяше: — Добре правят тези, които се отбиват.

Беше мартенски неделен следобед. Кийтинг тръгна с колата си към дома на Холкъм, който бе копие на флорентински дворец. Ходеше там по задължение, малко неохотно. Посещаваше редовно прочутите приеми, но се отегчаваше, защото познаваше всички, които ходеха там. Знаеше обаче, че този път трябва да отиде, защото приемът бе по случай поредният капитолий, проектиран от Ралстън Холкъм.

Внушително множество се бе събрало в мраморната бална зала на семейство Холкъм. Хората бяха пръснати на групи, като островчета сред пространството, достатъчно за дворцови приеми. Гостите се опитваха да се държат непринудено и да блеснат. Стъпките отекваха по мраморния под като в гробница. Пламъците на високите свещи се блъскаха отчаяно в сивата светлина отвън; дневната светлина замъгляваше сиянието на свещите, а те й придаваха преждевременен здрачен нюанс. Умален модел на новия щатски капитолий се мъдреше насред залата върху постамент, осветен с малки електрически крушки.

Госпожа Ралстън Холкъм заемаше почетното място на масата за чай. Всеки гост получаваше крехка чаша от прозрачен порцелан, отпиваше две малки глътки и се изнасяше към бара. Двама огромни прислужници отнасяха излишните чаши.

Г-жа Ралстън Холкъм беше, по думите на млада и въодушевена нейна приятелка, „дребна, но интелектуалка“. Страдаше тайно от миниатюрния си ръст, но се бе научила да го компенсира. Умееше да обяснява, че носи дрехи десети размер и пазарува в детските магазини. Обличаше се като гимназистка и през лятото обуваше къси чорапи, показвайки дългите си крака с изпъкнали сини вени. Обожаваше знаменитостите. Те бяха смисъла на живота й. Преследваше ги безпощадно; гледаше ги с широко отворени очи, изпълнени с възхищение, изтъквайки своята незначителност и смирение пред тяхното съвършенство; вдигаше рамене мълчаливо и враждебно, когато някой от тях не взимаше под внимание нейните възгледи за задгробния живот, теорията на относителността, архитектурата на ацтеките, контрола над раждаемостта или филмите. Имаше мнозина бедни приятели и се хвалеше с този факт. Ако някой от тях станеше заможен, тя го изоставяше, приемайки като предателство подобряването на финансовото му състояние. Искрено мразеше богатите: те притежаваха единственото, с което тя можеше да блесне. Гледаше на архитектурата като на своя лична територия. Името й беше Констанс, но смяташе за изключително сполучливо прозвището Кики, което наложи на приятелите си доста след като бе навършила тридесет години.

Кийтинг винаги се чувстваше неловко в присъствието на госпожа Холкъм. Тя му се усмихваше твърде настоятелно и коментираше думите му с намигване:

— О, Питър, колко си закачлив! — макар че в поведението му нямаше и следа от закачливост. И този път, както обикновено, той я поздрави, навеждайки се почтително над ръката й, а тя се усмихна иззад сребърния чайник. Носеше царствена рокля от смарагдовозелено кадифе и пурпурна лента в късо подстриганата си коса, вързана отпред на кокетна малка фльонга. Кожата й беше загоряла и суха, а на носа й се виждаха разширени пори. Подаде чаша на Кийтинг. Осветен от свещите, на пръста й проблесна квадратен смарагд.

Кийтинг изказа възхищението си от капитолия и се измъкна под предлог, че иска да го разгледа. Остана пред него необходимия брой минути, парейки устните си с горещата течност с аромат на карамфил. Холкъм, който никога не гледаше към модела, но и никога не пропускаше гост, спрял пред него, потупа Кийтинг по рамото и каза нещо за младите хора, които изучават красотата на ренесансовия стил. После Кийтинг обиколи салона, стисна вяло няколко ръце и си погледна часовника, пресмятайки след колко време ще е допустимо да си тръгне. И изведнъж се закова на място.

Зад широк свод, в малка библиотека видя Доминик Франкън в компанията на трима млади мъже.

Беше се облегнала на една колона, с коктейлна чаша в ръка. Носеше костюм от черно кадифе; тежкият плат, който не пропускаше светлинни лъчи, я държеше прикована към реалността, спирайки светлината, прозираща през плътта на ръцете, шията и лицето й. В чашата й проблясваше бяла огнена искра, която приличаше на студено метално разпятие, на увеличително стъкло, фокусиращо лъчите на кожата й.

Кийтинг се втурна в тълпата и откри Гай Франкън.

— Я виж ти, Питър! — каза весело Франкън. — Искаш ли да ти взема нещо за пиене? Не толкова горещо — добави той, понижавайки гласа си, — но „Манхатънс“ не е лошо питие.

— Не — каза Кийтинг, — благодаря.

— Entre nous — каза Франкън, намигвайки към модела на капитолия, — съвсем бездарно, нали?

— Да — каза Кийтинг. — Жалки пропорции… Този купол прилича на лицето на Холкъм, имитиращо изгрев на покрива… — Бяха спрели точно пред библиотеката и очите на Кийтинг се спряха на момичето в черно, подканвайки Франкън да го забележи; хареса му, че държи Франкън в капан.

— А планът! Планът! Виждаш ли, на втория етаж… о, — каза Франкън, забелязвайки накъде гледа Кийтинг.

Погледна към Кийтинг, след това към библиотеката, след това отново към Кийтинг.

— Добре — каза накрая Франкън, — ама после да не се сърдиш на мен. Сам го поиска. Ела.

Влязоха заедно в библиотеката. Кийтинг спря на известно разстояние, но погледът му беше особено настоятелен. Франкън се усмихна и каза престорено весело:

— Доминик, скъпа! Мога ли да ти представя Питър Кийтинг, моята дясна ръка? Питър — това е дъщеря ми.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тихо Кийтинг.

Доминик направи строг поклон.

— Толкова отдавна очаквам да се запозная с вас, госпожице Франкън.

— Ще стане интересно — каза Доминик. — Ще искате да сте мил с мен, разбира се, но няма да е дипломатично.

— Какво имате предвид, госпожице Франкън?

— Баща ми би предпочел да се държите ужасно с мен. С баща ми никак не се разбираме.

— Но, госпожице Франкън, аз…

— Смятам, че е честно да ви го кажа от самото начало. Може да си промените мнението. — Кийтинг потърси с очи Франкън, но той беше изчезнал. — Не — каза тя меко, — татко не ги умее тези неща. Твърде неловко действа. Помолили сте го да ни запознае и той не биваше да допусне аз да се досетя. Все пак всичко е наред, тъй като и двамата си признахме. Седнете.

Тя се отпусна в едно кресло и той покорно седна до нея. След като постояха няколко минути, опитвайки се да се включат в разговора с празни усмивки, непознатите млади мъже се оттеглиха. Кийтинг с облекчение си помисли, че в нея няма нищо страшно, но долови обезпокоителен контраст между думите й и искрената невинност, с която тя ги изричаше. Зачуди се на кое да вярва.

— Признавам, че поисках да ви бъда представен — каза той. — Очевидно е, нали? Кой не би го поискал? Но не мислите ли, че изводите, които ще си направя, няма да имат нищо общо с вашия баща?

— Само не ми казвайте, че съм красива и прелестна, че не сте срещали друга като мен и силно се страхувате, че ще се влюбите в мен. В крайна сметка пак ще го кажете, но нека да го отложим. Освен това мисля, че можем да се разбираме много добре.

— Но вие се опитвате да ме поставите в много трудно положение, нали?

— Да. Баща ми сигурно ви е предупредил.

— Предупреди ме.

— Трябваше да го послушате. Внимавайте с баща ми. Запознавала съм се с толкова много негови „десни ръце“, че започнах да ставам скептична. Но вие сте първият, който се задържа за по-дълго време. И който вероятно ще се задържи и занапред. Слушала съм много за вас. Поздравления.

— От години очаквам да се запозная с вас. Чета вашата рубрика с такова… — Той млъкна. Даде си сметка, че не биваше да говори за това и преди всичко, че не трябваше да млъква.

— С такова…? — попита тя любезно.

— … с такова удоволствие — завърши той, надявайки се, че тя няма да се хване за думите му.

— О, да — каза тя. — Къщата на Ейнсуърт. Вие сте я проектирали. Съжалявам. Случайно станахте жертва на един от редките ми изблици на честност. Не се проявяват често. Сигурно го знаете, ако сте чели вчерашната ми рубрика.

— Четох я. И… добре, ще последвам вашия пример и ще бъда съвършено откровен. Не го приемайте като оплакване — човек не трябва да се оплаква от своите критици. Но всъщност капитолият на Холкъм е много по-калпав от всичко, за което ни порицахте. Защо го възхвалихте във вчерашната си рубрика? Или бяхте принудена да го направите?

— Не ме ласкайте. Разбира се, че не съм била принудена. Да не би да мислите, че някой обръща достатъчно внимание на вестникарската рубрика за украса на дома, та да го е грижа какво пиша в нея? Освен това, аз дори не би трябвало да пиша за капитолии. Но украсите за дома взеха да ми омръзват.

— Защо тогава похвалихте Холкъм?

— Защото неговият капитолий е толкова ужасен, че би било банално да го критикувам. Затова си помислих, че ще е забавно да го възвелича до небесата. И така си беше.

— Това ли е начинът, по който работите?

— Това е начинът, по който работя. Но хората не четат моята рубрика, освен домакините, които нямат средства да си украсяват домовете, така че това въобще няма значение.

— А какво харесвате в архитектурата?

— Не харесвам нищо в архитектурата.

— Е, сигурно разбирате, че няма да ви повярвам. Защо пишете, след като няма какво да кажете?

— За да правя нещо. Нещо по-отвратително от много други неща, които бих могла да правя. И по-забавно.

— Хайде, хайде, това не е истинската причина.

— Никога нямам истински причини.

— Но сигурно работата ви доставя удоволствие.

— Така е. Не виждате ли, че ми доставя удоволствие?

— Знаете ли, всъщност ви завиждам. Работите за възхитителна компания, каквато са вестниците на Уайнънд. Най-голямата организация в страната, за която работят най-добрите писачи и…

— Слушайте — каза тя и се наведе поверително към него, — нека ви помогна. Ако току-що се бяхте запознали с моя баща и ако той работеше за вестниците на Уайнънд, трябваше да кажете точно тези неща. Но не и на мен. Именно това очаквах да ми кажете, а аз не обичам да чувам онова, което очаквам да чуя. Щеше да е много по-интересно да ми кажете, че вестниците на Уайнънд са пълен боклук, жълта преса и че всичките им автори, взети заедно, не струват пукнат грош.

— Така ли мислите за тях?

— Съвсем не. Но не харесвам хора, които се опитват да казват само това, което си мислят, че аз мисля.

— Благодаря. Имам нужда от помощта ви. Никога не съм срещал… о, не, разбира се, точно това не искате да ви казвам. Но бях искрен за вашите вестници. Винаги съм се възхищавал на Гейл Уайнънд. Винаги съм искал да се запозная с него. Какво бихте казали за него?

— Точно такъв е, какъвто го описва Остин Хелър — изтънчен негодник.

Кийтинг трепна. Спомни си къде беше чул тези думи на Остин Хелър. Споменът за Катрин изглеждаше тромав и груб на фона на тънката бяла ръка, увиснала от облегалката на креслото до него.

— Но какъв човек е той?

— Не знам. Не го познавам.

— Не го познавате?

— Не.

— О, чух, че е много интересен!

— Несъмнено. Когато съм в настроение за нещо упадъчно, вероятно ще се запозная с него.

— Познавате ли Тухи?

— О — каза тя. В очите й се появи блясъкът, който бе виждал и преди. Не му хареса сладката веселост на гласа й. — О, Елсуърт Тухи. Разбира се, че го познавам. Чудесен е. Човек, с когото винаги ми е приятно да говоря. Той е съвършен мерзавец.

— Но, госпожице Франкън! Вие сте първият човек, който…

— Не се опитвам да ви впечатлявам. Казвам го искрено. Възхищавам му се. Толкова е съвършен. В този свят съвършенството не се среща често, нали? А той е точно такъв. Истински съвършен, по свой начин. Всички други са толкова незавършени, разтрошени на толкова много парченца, които не съвпадат едно с друго. Не и Тухи. Той е като монолит. Понякога, когато съм огорчена от целия свят, намирам утеха в мисълта, че всичко е наред, че ще бъда отмъстена, че светът ще си получи заслуженото — защото го има Елсуърт Тухи.

— За какво искате да бъдете отмъстена?

Тя го изгледа за миг с вдигнати клепачи, така че очите й не изглеждаха правоъгълни, а меки и бистри.

— Много умно нещо казахте. Първото умно нещо, което изрекохте.

— Защо?

— Защото знаете за какво да се хванете от всички глупости, които избърборих. Така че трябва да ви отговоря. Желая да бъда отмъстена за факта, че няма нищо, за което да бъда отмъстена. Сега да продължим за Елсуърт Тухи.

— Всички казват, че той е нещо като светец, истински идеалист, съвършено неподкупен и…

— Това е напълно вярно. Отявленият мошеник е много по-безопасен. Но Тухи е като лакмус за хората. Можеш да научиш много за тях от начина, по който го възприемат.

— Защо? Какво точно искате да кажете?

Тя се облегна назад в креслото и протегна ръце към коленете си, извивайки китки с дланите навън, с преплетени пръсти на ръцете. Засмя се непринудено.

— Нищо, което да обсъждаме на чаено парти. Кики е права. Тя мрази да ме вижда, но трябва да ме кани от време на време. А аз не мога да се сдържа да не дойда, след като тя толкова ясно показва, че не ме иска. Знаете ли, тази вечер казах на Ралстън точно какво мисля за неговия капитолий, но той не ми повярва. Усмихна се широко и каза, че съм много сладко момиченце.

— Не е ли прав?

— За какво?

— Че сте много сладко момиченце.

— Не. Не и днес. Накарах ви да се почувствате съвсем неловко. Но ще ви дам компенсация. Ще ви кажа какво мисля за вас, защото ще се чудите какво ли ми е мнението. Мисля, че сте умен и надежден, и открит, и доста амбициозен, и ще успеете. Освен това ми харесвате. Ще кажа на баща ми, че силно одобрявам неговата „дясна ръка“ и ще видите, че няма защо да се страхувате от дъщерята на шефа. Макар че би било по-добре да не казвам нищо на баща ми, защото моята препоръка ще има обратен ефект.

— Мога ли да ви кажа само едно нещо, което мисля за вас?

— Разбира се. Кажете ми всичко, което искате.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не ми бяхте казали, че ме харесвате. Тогава бих имал по-голям шанс да е истина.

Тя се засмя.

— Щом сте наясно — каза тя, — ние двамата ще се разбираме отлично. Тогава дори може и да стане истина.

Гордън Л. Прескът се появи под свода на балната зала с чаша в ръка. Носеше сив костюм и сребристо вълнено поло. Младежкото му лице изглеждаше току-що измито. Както обикновено, навяваше мисли за сапун, паста за зъби и открито небе.

— Доминик, скъпа! — извика Прескът, размахвайки чашата и добави рязко: — Здравей, Кийтинг. Доминик, къде се криеш? Чух, че си тук и сума време те търся!

— Здравей, Гордън — каза тя. Каза го съвсем благовъзпитано — в тихия й любезен тон нямаше нищо обидно. Но след неговото въодушевление нейният глас прозвуча глухо и убийствено равнодушно. Сякаш двете нотки се примесиха в звуков контраст около мелодичната нишка на нейното презрение.

Прескът не го долови.

— Скъпа — каза той, — всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-прекрасна. Да не повярваш, че е възможно.

— Седми път — каза Доминик.

— Какво?

— Казваш го за седми път, когато се срещнем, Гордън. Броя ги.

— Не може да бъде, Доминик. Не говориш сериозно.

— Нищо подобно, Гордън. Точно водех много сериозен разговор с моя приятел Питър Кийтинг.

Една дама помаха на Прескът и той се възползва, за да се измъкне, гледайки много глупаво. А Кийтинг се наслади на мисълта, че тя пренебрегна друг мъж заради разговора, който искаше да продължи със своя приятел Питър Кийтинг.

Но когато се обърна към нея, тя попита мило:

— Та за какво говорехме, господин Кийтинг? — И в следващия миг загледа с подчертан интерес съсухрен дребен човек, задавил се над чаша уиски в залата.

— Ами — каза Кийтинг — говорехме…

— О, това е Юджийн Петингил. Той ми е голям любимец. Трябва да кажа здрасти на Юджийн.

Изправи се, прекоси залата с тяло, наклонено назад, и отиде при най-непривлекателния сред присъстващите седемдесетгодишен мъж.

Кийтинг се зачуди дали трябва да стане член на братството на Гордън Л. Прескът или всичко е било случайно.

Върна се неохотно в балната зала. Наложи си да минава от група на група сред гостите и да си говори с тях. Наблюдаваше как Доминик Франкън се движи през тълпата и спира да разговаря с други хора. Тя не го погледна повече. Нямаше представа дали е постигнал с нея успех или се е провалил напълно.

Направи така, че да е на вратата, точно когато тя си тръгна.

Тя се спря и му се усмихна очарователно.

— Не — изрече Доминик, преди той да успее да си отвори устата, — не можете да ме изпратите. Чака ме кола. Все пак ви благодаря.

Тя си тръгна, а той остана безпомощно на вратата, мислейки си яростно, че се изчервява.

Усети мека ръка на рамото си. Обърна се и видя, че Франкън е до него.

— Вкъщи ли си отиваш, Питър? Ще те закарам.

— Но нали трябва да си в клуба към седем.

— Е, нищо, ще закъснея малко. Ще те заведа у дома, няма проблем. — Лицето на Франкън изразяваше необичайна и неподхождаща му загриженост.

Кийтинг го последва мълчаливо. Стана му забавно. Продължи да мълчи, след като двамата се настаниха в уютната кола на Франкън.

— Е? — попита заплашително Франкън.

Кийтинг се усмихна.

— Ти си прасе, Гай. Не можеш да оцениш това, което имаш. Защо не ми каза? Тя е най-красивата жена, която съм виждал.

— О, да — каза мрачно Франкън. — Може би точно това е проблемът.

— Какъв проблем? Къде виждаш проблем?

— Какво всъщност си мислиш за нея, Питър? Забрави външния вид. Ще видиш колко бързо го забравяш. Какво мислиш?

— Ами мисля, че тя има доста силен характер.

— Благодаря ти за дипломатичността.

Франкън навъсено замълча, после каза със странна нотка на надежда:

— Знаеш ли, Питър, изненадах се. Наблюдавах те как дълго разговаряш с нея. Беше изумително. Бях сигурен, че ще те отпрати с малка отровна забележка. Възможно е все пак да се разбираш с нея. Стигнах до заключението, че ти не можеш да кажеш нищо за нея. Може би… Знаеш ли, Питър, исках да ти кажа следното: не обръщай внимание на думите й, че бих предпочел да се отнасяш ужасно с нея.

Това тромаво и искрено изречение съдържаше толкова силен намек, че устните на Кийтинг неволно се извиха, за да подсвирнат от почуда, но навреме спряха. Франкън тежко добави:

— Изобщо не искам да се държиш лошо с нея.

— Знаеш ли, Гай — каза Кийтинг леко покровителствено — не трябваше да се измъкваш така.

— Не умея да разговарям с нея. — Въздъхна. — Така и не се научих. Не мога да разбера какво по дяволите става с нея, но нещо става. Тя просто не се държи човешки. Знаеш ли, изключиха я от две училища, точно преди да завърши. Не знам как е изкарала колежа, но мога да ти кажа, че в продължение на цели четири години умирах от страх, като си отварях пощата, очаквайки съобщение за неизбежното. После реших, че веднъж да стане самостоятелна, вече нищо няма да зависи от мен и няма да се тревожа, но сега е по-лоша от всякога.

— Какво толкова те тревожи?

— Нищо. Опитвам се да не се тревожа. Доволен съм, когато успявам да не мисля за нея. Нищо не мога да направя, просто не ставам за баща. Но понякога чувствам, че в края на краищата това е моя отговорност, макар Бог да ми е свидетел, че не я искам, но все пак отговорността е налице, трябва да направя нещо, няма кой друг да я поеме.

— Позволил си й да те изплаши, Гай, а всъщност няма от какво да се страхуваш.

— Мислиш ли, че няма?

— Няма.

— Може би ти си мъжът, който ще се справи с нея. Сега не съжалявам, че те запознах с нея, а знаеш, че не исках. Да, мисля, че ти си единственият мъж, който може да се справи с нея. Ти си доста… решителен — нали, Питър? — когато си поставиш някаква цел.

— Ами — каза Кийтинг, махвайки безгрижно с ръка, — не се плаша често.

Облегна се на възглавниците, сякаш беше изморен, сякаш не бе чул нищо важно. Не продума до края на пътуването. И Франкън не продума.

* * *

— Момчета — каза Джон Ерик Снайт, — не жалете силите си. Задава се най-важната ни поръчка за тази година. Парите не са много, нали разбирате, но престижът, връзките! Ако успеем да я изпълним, някои велики архитекти ще позеленеят! Остин Хелър ми каза, че ние сме третата фирма, към която се обръща. Не харесал нищо, което големите клечки се опитали да му пробутат. Така че сега всичко зависи от нас, момчета. Трябва да е нещо различно, необичайно, с вкус, но преди всичко различно. Дайте най-доброто от себе си.

Петимата му проектанти седяха в полукръг около него. „Готика“ изглеждаше отегчен, а „Разни“ обезсърчен от самото начало; „Ренесанс“ следеше движението на една муха по тавана. Роурк попита:

— Какво всъщност каза той, господин Снайт?

Снайт вдигна рамене и погледна съзаклятнически Роурк, като че ли двамата знаеха за новия клиент някаква срамна тайна, която е по-добре да не се споменава.

— Нищо кой знае колко важно… но това да си остане между нас, момчета — каза Снайт. — Не се изрази много ясно, като имаме предвид превъзходния английски на статиите му. Призна, че изобщо не разбира от архитектура. Не каза дали иска къща в модернистичен или в друг стил. Каза нещо в смисъл че иска да си има собствена къща, но дълго време се колебаел дали да си построи, защото всички къщи му изглеждали еднакви, всички изглеждали ужасно и се чудел как човек може да си хареса някоя къща. Но все пак знаел, че иска къща, която да обикне. „Къща, която да е важна за мен“, каза той и добави: „не зная каква или как да изглежда.“ Ето, това е. Не каза нищо повече. Почти няма за какво да се хванеш и аз не бих се заел да му предлагам скици, ако не беше Остин Хелър. Но определено не виждам смисъл… Какво има, Роурк?

— Нищо — каза Роурк.

Така завърши първият разговор за жилището на Остин Хелър.

Същия ден Снайт и петимата му проектанти се качиха на един влак и отидоха до Кънектикът, за да видят мястото, което Хелър бе избрал. Дъвчейки сандвичи и фъстъци, стигнаха до самотен скалист бряг, на три мили от затънтено градче. От брега се издигаше начупена на тераси канара, завършваща с отвесна оголена скала. Устремена вертикално над морето, тя образуваше кръст с дългата водоравна линия на бледото море.

— Ето — каза Снайт. — Това е. — В ръката си въртеше молив. — Страхотия, нали? — Въздъхна. — Опитах се да му предложа по-прилично място, но той не го прие много радушно, така че трябваше да млъкна. — Завъртя молива. — Иска къщата му да е там, на самия връх на скалата. — Почеса носа си с острото на молива. — Опитах се да му предложа къщата да е по-далеч от брега и да гледа към скалата, но и това не беше прието добре. — Захапа гумата между зъбите си. — Само като си помисля за взривяването, за изравняването на скалния връх. — Почисти нокътя си с графита, който остави черна следа. — Ами това е… Забележете наклона и качеството на камъка. Достъпът ще е труден… В кантората имам всички проучвания и снимки… Е… някой има ли цигара?… Струва ми се, че това е всичко… Ще ви помагам с идеи… Добре… Кога тръгва проклетият влак?

Петимата проектанти се хванаха на работа. Четиримата веднага застанаха пред чертожните дъски. Роурк няколко пъти отиде сам до мястото.

Петте месеца, откакто Роурк бе постъпил при Снайт, останаха зад него като празно пространство. Ако се бе запитал как се е чувствал, нямаше да намери отговор, освен че не си спомня нищо за тези месеци. Помнеше обаче всеки свой чертеж. Стига да искаше, можеше да си спомни и какво е станало с чертежите, но не искаше.

Не бе обичал нито един от проектите си така, както обикна къщата на Остин Хелър. Оставаше в чертожната зала вечер след вечер, сам пред листа хартия, с мисълта за скалата над морето. Никой не видя чертежите му, преди да ги завърши.

Завърши ги една нощ. Седна до масата с пръснатите чертежи. Остана така часове наред, с едната ръка подпираше челото си, а другата висеше отстрани с пръсти, сковани от притока на кръв. Улицата под прозорците стана тъмносиня, а след това бледосива. Той не гледаше чертежите. Чувстваше се изчерпан и изтощен.

Къщата на скиците не бе проектирана от Роурк, а от скалата, на която трябваше да бъде построена. Сякаш скалата се бе разраснала, за да завърши сама себе си и да разгласи, че за това е създадена. Къщата, разчупена на много нива, следваше скалните тераси и се издигаше заедно със скалата, във възходящи пространства и равнини, сливащи се в ненадмината хармония. Стените, изградени от гранита на скалата, бяха продължение на нейните вертикални линии; широките издадени тераси от бетон, сребрист като морето, следваха линията на вълните и на ширналия се хоризонт.

Роурк не бе помръднал от мястото си до масата, когато хората дойдоха в чертожната зала за новия работен ден. Чертежите бяха изпратени в кабинета на Снайт.

Два дни по-късно окончателна скица на къщата, готова, за да бъде показана на Остин Хелър, лежеше увита в паус на една маса. Скицата, избрана и довършена от Джон Ерик Снайт, бе нарисувана от художника китаец. Това бе къщата, проектирана от Роурк. Конкурентите му отпаднаха от състезанието. Беше къщата на Роурк, но с червени тухлени стени и прозорци, сведени до обичайния размер и снабдени със зелени капаци. Двете издадени крила бяха орязани. Вместо голямата тераса с конзоли над морето, имаше балконче с парапет от ковано желязо. Добавени бяха вход с йонийски колони, поддържащи разчупен корниз, както и малка куличка с ветропоказател.

Джон Ерик Снайт стоеше до масата, опънал ръце във въздуха над скицата, за да не докосва девствената чистота на изящните й цветове.

— Точно това е имал предвид господин Хелър, сигурен съм — каза той. — Много добре… да, много добре… Роурк, колко пъти да ти казвам да не пушиш близо до окончателната скица? Дръпни се. Ще падне пепел.

Остин Хелър трябваше да дойде в дванадесет. Но в единадесет и половина се появи госпожа Саймингтън, без да предупреди, и поиска незабавно да говори с господин Снайт. Г-жа Саймингтън беше внушителна вдовица, която току-що се беше настанила в нова къща, проектирана от г-н Снайт; а Снайт очакваше поръчка от брат й за нова сграда с апартаменти. Нямаше как да я отпрати. Поклони й се и я въведе в кабинета си. Бълвайки поток от слова, без да подбира изразите си, тя обясни, че таванът на библиотеката й се напукал, а еркерните прозорци на гостната били постоянно забулени от влага, с която тя не можела да се пребори. Снайт извика главния инженер и двамата се впуснаха в обяснения, извинения и проклятия към строителите. Г-жа Саймингтън не проявяваше никаква готовност да отстъпи. На бюрото на Снайт забръмча звуков сигнал и гласът на служителката в приемната съобщи, че е дошъл Остин Хелър.

Нямаше как нито г-жа Саймингтън да бъде помолена да си тръгне, нито Остин Хелър да чака. Снайт реши проблема, като остави инженера да я успокоява и я помоли да го извини за момент. Влезе в приемната, стисна ръката на Хелър и му каза:

— Искате ли да влезем в чертожната зала, г-н Хелър? Там осветлението е по-добро. Подготвили сме ви скицата и не ми се иска да я местим.

Хелър явно нямаше нищо против. Последва послушно Снайт в чертожната зала. Беше висок и широкоплещест. Носеше костюм от английски туид. Имаше пясъчноруса коса и квадратно лице. Около ироничните му спокойни очи имаше безброй бръчици.

Скицата лежеше на масата на художника китаец, който се отдръпна смутено и мълчаливо. Съседната чертожна маса беше на Роурк. Той беше с гръб към Хелър. Продължи да чертае, без да се обръща. Служителите бяха инструктирани да не се натрапват, когато Снайт води клиент в чертожната.

Снайт повдигна копринената хартия с крайчеца на пръстите си, като було на младоженка. После направи крачка назад и се вторачи в лицето на Хелър. Хелър се наведе и остана дълго в тази поза, вцепенен и напрегнат, без да продума.

— Слушайте, г-н Снайт — каза най-после. — Слушайте, мисля, че… — и млъкна.

Снайт чакаше търпеливо и доволно, убеден, че предстои нещо, което не иска да смущава.

— Тази скица — изрече Хелър внезапно и гръмогласно, удряйки с юмрук по чертежа, а Снайт потръпна — е най-добра от всички досега!

— Знаех, че ще я харесате, г-н Хелър — каза Снайт.

— Не я харесвам — отвърна Хелър.

Снайт примигна и зачака.

— Толкова близо е до онова, което искам — каза Хелър със съжаление, — и въпреки това се разминава с желанието ми. Не знам защо. Моля да ме извините, ако ви звучи неясно, но аз или харесвам нещата от пръв поглед, или не ги харесвам. Сигурен съм, че няма да ми е уютно с този вход. Входът е чудесен, но човек дори не го забелязва, като го вижда твърде често.

— Моля, позволете да ви изтъкна някои съображения, г-н Хелър. Стремим се да сме модерни, разбира се, но също се опитваме да придадем някакъв вид на къщата. Да съчетаем достолепието с уюта. Нали разбирате, строга къща като тази се нуждае от малко смекчаване. От архитектурна гледна точка това е точно по правилата.

— Без съмнение — каза Хелър. — Не разбирам от тези неща. Никога през живота си не съм бил наясно с правилата.

— Нека ви обясня скицата и ще видите, че тя е…

— Знам — каза изморено Хелър. — Знам. Сигурен съм, че сте прав. Само че… — Гласът му прозвуча енергично, така му се искаше и да се чувства. — Иска ми се да има някаква спойка, някакво… някаква обединяваща идея… хем я има, хем я няма… искам да изглежда като жива… но не изглежда… Нещо й липсва, а друго й е в повече… Иска ми се да е по-изчистена, по-избистрена… каква дума съм чувал да се използва? — да е смислена…

Роурк се обърна. Стоеше от другата страна на масата. Грабна скицата, ръката му се протегна и моливът се втурна, чертаейки груби черни линии върху неръкотворния акварел. Линиите унищожиха йонийските колони, корниза, входа, куличката, капаците и тухлите; извиха две каменни крила и уголемиха прозорците, разцепиха балкончето и хвърлиха тераса над морето.

Всичко се случи, преди останалите да осъзнаят кога е започнало. Снайт скочи, но Хелър го хвана за китката и го възпря. Ръката на Роурк продължи да събаря стени, да руши и да строи наново с яростен устрем.

Роурк вдигна глава само веднъж за част от секундата и погледна през масата към Хелър. Това им бе достатъчно, за да се запознаят. Роурк продължи и когато остави молива, къщата — проектираната от него къща — бе готова, скицирана с черни линии. Отне му не повече от пет минути.

Снайт се опита да издаде някакъв звук. Тъй като Хелър мълчеше, Снайт реши, че трябва да се нахвърли срещу Роурк и закрещя:

— Уволнен си, дявол да те вземе! Изчезвай! Уволнен си!

— Уволнени сме и двамата — каза Остин Хелър, намигвайки на Роурк. — Ела с мен. Обядвал ли си? Да отидем някъде. Искам да поговорим.

Роурк отиде до шкафчето да си вземе палтото и шапката. Присъстващите в чертожната зала станаха свидетели на нещо изумително. Всички спряха да работят, за да погледат: Остин Хелър взе скицата, сгъна я на четири, начупвайки свещения картон, и я пъхна в джоба си.

— Но, господин Хелър… — запелтечи Снайт, — нека ви обясня… Ако искате такава къща, всичко е наред, ще направим скицата отново… нека ви обясня…

— Не сега — каза Хелър. — Не сега. — Добави, спирайки на вратата: — ще ви изпратя чек.

В следващия миг Хелър бе излязъл заедно с Роурк. Вратата, затръшната от Хелър, прозвуча като заключителен абзац в негова статия.

Роурк не бе продумал.

 

 

В сепарето с приглушена светлина, в най-скъпия ресторант, в който Роурк бе попадал, през блясъка на кристала и сребърните прибори, Хелър заговори:

— … това е къщата, която искам, къщата, която винаги съм искал. Можеш ли да я проектираш, да начертаеш плановете и да надзираваш строежа?

— Да — каза Роурк.

— Колко време ще е нужно, ако започнем веднага?

— Около осем месеца.

— И къщата ще е готова в късната есен?

— Да.

— Точно като тази скица?

— Точно като нея.

— Слушай, нямам представа как се сключва договор с архитект, но ти сигурно си наясно. Подготви договора, за да може адвокатът ми да го одобри следобед, съгласен ли си?

— Да.

Хелър се взря в човека срещу него. Загледа се в ръката, опряна на масата. Вгледа се внимателно в тази ръка. Разгледа дългите пръсти, изпъкналите стави и вени. Изпита усещането, че не той наема на работа този човек, а самият той се съгласява да работи за него.

— На колко си години — попита Хелър, — който и да си ти?

— Двадесет и шест. Искате ли препоръки?

— По дяволите, не. Те са вече в джоба ми. Как се казваш?

— Хауърд Роурк.

Хелър извади чекова книжка, отвори я на масата и хвана писалката си.

— Слушай — каза той, пишейки, — ще ти дам петстотин долара предплата. Намери си кантора или каквото ти трябва, и започвай.

Откъсна чека и го подаде на Роурк с върховете на изпънатите си пръсти, с лакът, опрян на масата. Китката му описа широка дъга. Наблюдаваше Роурк лукаво, с присвити присмехулни очи. Движението му приличаше на поздрав.

Чекът бе написан за „Хауърд Роурк, архитект“.