Айн Ранд
Изворът (20)

V

Доминик се върна в Ню Йорк. Върна се без определена цел, просто защото не можа да остане в извънградската къща повече от три дни след последното си ходене в кариерата. Трябваше да е в града, усети го внезапно, непреодолимо и без причина. Не очакваше нищо да се случи в града. Но искаше да е там, да усеща улиците и сградите. Сутрин се събуждаше и чуваше далечния грохот на движението долу на улицата. Действаше й като унижение, защото й напомняше къде е и защо. Заставаше до прозореца и обхващаше рамката с широко разтворени ръце, все едно че поемаше в ръце част от града. Улиците и покривите се открояваха на стъклото между двете й ръце.

Излизаше сама и дълго се разхождаше. Вървеше бързо с ръце в джобовете на старото палто, с вдигната яка. Повтаряше си, че не се надява да го срещне. Не го търсеше. Трябваше обаче да е навън, по улиците, безучастна, без цел, понякога с часове.

Мразеше градските улици. Лицата на хората, минаващи край нея, изразяваха страх — страхът беше техен общ знаменател, страх от самите себе си, страх от всички и страх от другия, страх, заради който бяха готови да унищожат всичко свято за отделния човек. Не бе в състояние да определи естеството или причината на този страх, но винаги го бе усещала. Отдала се беше, чиста и свободна, на една-единствена страст — да не се докосва до нищо. Харесваше й да се разминава с хората по улиците, харесваше й безсилието на омразата им, защото не можеха с нищо да я наранят.

Вече не беше свободна. Вече всяка стъпка по улиците я раняваше. Чувстваше се обвързана с него — така, както той беше обвързан с всяка частица от града. Той беше безименен работник, вършещ някаква безименна работа, изгубен в тълпите, зависим от тях, уязвим за всеки един от тези хора, а тя трябваше да го поделя с целия град. Намрази мисълта, че той върви по тротоарите, по които ходят другите. Мразеше мисълта как продавачка му подава пакет цигари през щанда. Мразеше лактите, докосващи неговите лакти в метрото. Връщаше се трескава у дома след тези разходки. На следващия ден пак излизаше.

Когато ваканцията й свърши, отиде в кантората на „Банър“, за да съобщи, че напуска. Работата във вестника и рубриката вече не й се струваха забавни. Прекъсна прочувствените поздрави на Алва Скарет:

— Дойдох само да ти кажа, че напускам, Алва.

Той я изгледа глупаво и промълви:

— Защо?

За първи път от дълго време до нея достигна звук от външния свят. Винаги действаше според импулса на момента и се гордееше, че не се нуждае от мотиви за действията си. Но сега се изправи пред това „защо?“, водещо към отговор, от който не можеше да избяга. Каза си: заради него, защото му позволява да промени хода на живота й. Беше като повторно изнасилване; представи си усмивката му, същата като онази на пътеката в гората. Нямаше избор. И в двата случая щеше да живее под принуда: или да напусне работата си, защото под негово въздействие е пожелала да напусне, или да остане, мразейки работата си, за да не допусне животът й да се промени, напук на него. Второто беше по-трудно.

Вдигна глава и каза:

— Шегувам се, Алва. Исках да чуя какво ще кажеш. Няма да напускам.

 

 

Изминаха няколко дни, откак се бе върнала на работа. В кабинета й влезе Елсуърт Тухи.

— Здравей, Доминик — каза той. — Разбрах, че си се върнала.

— Здравей, Елсуърт.

— Радвам се. Знаеш ли, мисля си, че някоя сутрин ще ни напуснеш без причина.

— Мислиш или се надяваш, Елсуърт?

Гледаше я с обичайния си добронамерен поглед, с обичайната си чаровна усмивка, но в чара му имаше умишлена нотка на самоирония, която тя не одобряваше. Имаше и нотка на самоувереност, сякаш за да й напомни, че въпреки това е добронамерен и чаровен.

— Знаеш ли, бъркаш — каза той и се усмихна помирително. — Винаги си бъркала по този въпрос.

— Не. Не ми е мястото тук, Елсуърт. Не си ли съгласен?

— Разбира се, бих могъл да попитам: защо да не ти е мястото тук? Но нека предположим, че не попитам. Само ще кажа, че хората, които не се вписват някъде, също са полезни, както и онези, които се вписват. Така харесва ли ти? Най-простото нещо, което мога да кажа, е, че винаги съм бил и винаги ще бъда твой голям почитател.

— Това не е комплимент.

— Струва ми се, че ние с теб никога не ще бъдем врагове, Доминик, ако искаш да чуеш тези думи.

— И аз мисля, че никога не ще бъдем врагове, Елсуърт. Ти си най-предразполагащият човек, когото познавам.

— Така е.

— В смисъла, в който го разбирам аз ли?

— В смисъла, който ти харесва.

На бюрото й беше приложението с илюстрациите от неделния „Кроникъл“. Отворено бе на страницата със скицата на „Енрайт Хауз“. Подаде му я и очите й се присвиха в неизказан въпрос. Той погледна скицата, после премести поглед към лицето й, после пак към скицата. Пусна вестника на бюрото.

— Самонадеяно като оскърбление, нали?

— Знаеш ли, Елсуърт, мисля, че човекът, проектирал тази сграда, би трябвало да се самоубие. Човекът, способен да измисли толкова красиво нещо, не бива да позволи то да бъде построено. Не бива да допусне да съществува. Но той ще позволи тази сграда да бъде построена, жените ще простират пране по балконите, мъжете ще плюят по стълбищата и ще рисуват мръсни рисунки по стените. Давайки им я, той я приобщава към тях, към всичко останало. А не би трябвало да допуска да я гледат хора като теб. Да говорят за нея хора като теб. Първата ти дума за нея ще оскверни творението му. Така той става по-лош дори от теб. Ти ще извършиш нещо дребно и непристойно, но той извършва светотатство. Човек, знаещ достатъчно, за да създаде тази сграда, не би могъл да продължи да живее.

— Ще напишеш ли статия по този въпрос? — попита той.

— Не. Така бих повторила престъплението му.

— Както и като говориш с мен по въпроса?

Погледна го. Той се усмихваше любезно.

— Да, разбира се — отвърна тя, — и това е част от същото престъпление.

— Хайде да вечеряме заедно тия дни, Доминик — предложи той. — Не ми даваш възможност да те опозная.

— Добре — каза тя. — Когато пожелаеш.

 

 

На съдебния процес за покушението срещу Елсуърт Тухи Стивън Малъри отказа да признае мотива си. Не каза нищо. Отнесе се безразлично към евентуалната присъда. Но Елсуърт Тухи предизвика малка сензация, като се яви, без да бъде призован, и се изказа в защита на Малъри. Помоли съдията да бъде снизходителен и обясни, че не иска бъдещето и кариерата на Малъри да бъдат съсипани. Всички в съдебната зала се трогнаха, с изключение на Стивън Малъри. Малъри слушаше и гледаше така, сякаш го подлагат на особено жестоко изпитание. Съдията го осъди на две години затвор и обяви присъдата за условна.

Заваляха коментари за невероятното милосърдие на Тухи, който весело и скромно възразяваше срещу славословията.

— Приятели мои — каза той и всички вестници го цитираха, — отказвам да съм съучастник във фабрикуването на мъченици.

 

 

На първото събрание на бъдещата организация на млади архитекти Кийтинг забеляза, че Тухи има неповторима способност да подбира хора, които си подхождат. Сред присъстващите осемнадесет души се установи атмосфера, която не можа да определи, но тя му създаде усещане за спокойствие и сигурност, каквито не бе изпитвал нито сам, нито с други хора. Спокойствието се дължеше отчасти и на това, че всички останали се чувстваха по същия начин, по същата необяснима причина. Чувстваха се като братство, но не свещено или благородно братство. Точно оттам извираше спокойствието — не се налагаше никой да бъде нито светец, нито благородник.

Ако я нямаше тази близост, Кийтинг щеше да се разочарова от събранието. Между осемнадесетте души във всекидневната на Тухи нямаше нито един изтъкнат архитект, освен самия той и Гордън Л. Прескът. Прескът носеше бежово поло и се държеше леко покровителствено, макар и приятно. Кийтинг не бе чувал имената на останалите. Повечето бяха начинаещи, млади, зле облечени и напористи. Някои бяха само чертожници. Имаше архитектка, която бе проектирала няколко малки частни къщи, предимно за богати вдовици. Беше агресивна, със стиснати устни и с петуния в косата. Имаше едно момче с чисти невинни очи, неизвестен строителен предприемач с пълно безизразно лице, висока суха жена, която се занимаваше с вътрешен дизайн и някаква жена без определена професия.

Кийтинг не разбра каква точно е целта на групата, въпреки че се изговориха много неща. Макар и доста несвързани, те бяха обединени от неизказана мисъл. Единствено тя беше конкретна сред множеството общи приказки. Беше там заради нея, подобно на останалите. Никой не изпитваше никакво желание да я изрази.

Младите мъже говориха много за несправедливостта и нелоялността, за суровостта на обществото към младите и предлагаха всеки да има гарантирани поръчки, още щом завърши колежа. Младата архитектка изстреля набързо нещо за богаташкия произвол. Строителният предприемач се възмути, че животът е труден и „хората трябва да си помагат“. Момчето с простодушния поглед настоя, че „можем да направим толкова добро…“. В гласа му имаше отчаяна искреност, която звучеше неловко и неуместно. Гордън Л. Прескът заяви, че АГА са банда старчоци без никакво чувство за социална отговорност и без капка мъжка кръв и че е дошло време да бъдат изритани. Жената с неясна професия говори за идеали и каузи, но никой не разбра за какво точно става дума.

Питър Кийтинг единодушно бе избран за председател, а Гордън Л. Прескът — за заместник-председател и касиер. Тухи отклони всякакви предложения. Каза, че ще бъде само неофициален съветник. Решиха организацията да носи името „Съвет на американските строители“. Решиха, че в нея могат да членуват не само архитекти, но и хора от всички сродни професии, както и всички, които носят в сърцето си тази прекрасна професия.

И тогава Тухи заговори. Говори дълго, изправен, опрял пръсти на масата. Внушителният му глас беше тих и убедителен. Изпълваше стаята, но всеки от слушателите усети, че този глас би могъл да изпълни и римски амфитеатър; в това имаше нещо ласкателно, защото той обуздаваше заради тях силата на могъщия си глас.

— … и така, приятели мои, на архитектурната професия й липсва разбиране за нейната социална важност. Тази липса се дължи на две причини: на антисоциалната същност на цялото общество и на вашата вродена скромност. Научени сте да мислите за себе си като за хора, които си изкарват прехраната, без да имате някаква по-висша цел от заплащането и спечелването на средства за преживяване. Не е ли време, приятели мои, да сложите точка и да преосмислите положението си в обществото? От всички професии вашата е най-важната. Не с количеството на парите, които можете да спечелите, нито с художествените умения, които можете да проявите, а със службата в полза на вашите съграждани. Вие сте хората, които осигуряват подслон на човечеството. Спомнете си, че е така и погледнете нашите градове, нашите бордеи. Тогава ще осъзнаете гигантската задача, която ви предстои. Но за да се справите с това предизвикателство, трябва да изградите по-широк възглед за самите себе си и за работата си. Вие не сте наемни лакеи на богаташите. Вие сте кръстоносци за каузата на онеправданите и на хората без подслон. Ще ни съдят не по това какви сме, а на кого служим. Нека се обединим в този дух. Нека във всичко да сме верни на този нов, по-широк и по-възвишен възглед. Нека си изградим — ако мога да се изразя така, приятели мои — една по-благородна мечта!

Кийтинг слушаше жадно. Винаги се бе смятал за човек, който трябва да си изкарва прехраната, да си изработи заплатата, в професия, която бе избрал, защото майка му поиска да я избере. С удоволствие откри, че е нещо много повече, че всекидневната му работа има по-благороден смисъл. Беше приятно и омайващо. Знаеше, че и другите в стаята се чувстват по същия начин.

— … и когато обществената система рухне, професията на строителите няма да остане засипана под нея, а ще се извиси към слава и признание…

Звънецът на входната врата звънна. Камериерът на Тухи се появи за миг, отвори вратата на всекидневната и въведе Доминик Франкън.

Тухи спря насред думата си и Кийтинг разбра, че Доминик не е нито поканена, нито очаквана. Усмихна се на Тухи, кимна и му махна с ръка да продължи. Той й се поклони едва забележимо, сякаш почти само с движение на веждите и продължи речта си. Липсата на официалност в лекия поздрав приобщи гостенката към атмосферата на близост между присъстващите, но на Кийтинг му се стори, че поздравът закъсня с част от секундата. Не бе виждал Тухи да пропусне момента.

Доминик седна в един ъгъл, зад останалите. За миг Кийтинг престана да слуша, опитвайки се да привлече вниманието й. Наложи се да изчака, докато очите й прекосят замислено стаята, от лице на лице, за да срещнат неговите. Поклони се енергично и кимна, поздравявайки я със собственическа усмивка. Тя сведе глава и миглите й докоснаха бузите, когато затвори очи. После отново го погледна. Продължи да го гледа известно време, без да се усмихва, като че ли откриваше в лицето му нещо ново. Не я беше виждал от пролетта. Стори му се малко изморена и по-красива, отколкото си я спомняше.

Отново се заслуша в словото на Елсуърт Тухи. Думите, които изричаше, бяха както винаги вълнуващи, но в удоволствието, което му доставяха, имаше тревожен нюанс. Погледна Доминик. Тя нямаше нищо общо с тази стая, с това събрание. Не можеше да каже защо, но го знаеше с потискаща и непреодолима сигурност. Не беше заради красотата или безочливата й елегантност. Беше като от друг свят. Сякаш бе влязла напълно облечена в стая с удобно разсъблечени хора, които внезапно почувстваха голотата си непристойна. Но тя беше безучастна. Седеше и слушаше внимателно. В един миг се облегна назад, кръстоса крака и запали цигара. Угаси кибритената клечка с рязко движение на китката и я пусна в пепелника на масичката до себе си. Той видя как пуска клечката в пепелника. Като че ли с това движение на китката хвърли клечката в лицата на присъстващите. Реши, че е твърде мнителен. Но забеляза, че Елсуърт Тухи не я погледна нито веднъж, докато говореше.

Събранието свърши и Тухи се втурна към нея.

— Доминик, скъпа! — каза весело. — Да се чувствам ли поласкан?

— Ако ти харесва.

— Ако знаех, че проявяваш интерес, щях да ти изпратя много специална покана.

— Но реши, че не проявявам интерес ли?

— Честно казано, аз…

— Грешка, Елсуърт. Подценил си репортерския ми усет. Никога не пропускай новина. Човек няма често възможността да присъства на зараждане на престъпление.

— Какво точно искаш да кажеш, Доминик? — попита остро Кийтинг.

Тя се обърна към него.

— Здравей, Питър.

— Нали познаваш Питър Кийтинг? — усмихна се Тухи.

— О, да. Питър беше влюбен в мен.

— Използваш неправилно глаголно време, Доминик — каза Кийтинг.

— Никога не взимай сериозно думите на Доминик, Питър. Тя не очаква да ги приемаме сериозно. Искаш ли да се присъединиш към нашата малка група, Доминик? Професионалните ти умения те квалифицират за членство.

— Не, Елсуърт. Не искам да се присъединя към вашата малка група. Не ви мразя чак толкова, че да го сторя.

— Защо тогава се отнасяш така неодобрително? — рязко попита Кийтинг.

— Виж ти, Питър! — каза тя провлечено. — Откъде ти хрумна? Въобще не съм против. Нали, Елсуърт? Мисля, че е уместно начинание, наложено от очевидна необходимост. Точно това, от което всички се нуждаем… и го заслужаваме.

— Да разчитаме ли, че ще присъстваш на следващата ни среща? — попита Тухи. — Приятно е да имаме такъв съпричастен слушател, който въобще не ни пречи… искам да кажа на следващата среща.

— Не, Елсуърт. Благодаря. Беше ми любопитно. Събрал си интересна група хора. Млади строители. Между другото, защо не покани човека, който е проектирал „Енрайт Хауз“… как му беше името? Хауърд Роурк?

Кийтинг стисна челюсти. Но тя гледаше невинно, каза го съвсем безгрижно, като незначителна забележка — със сигурност тя не иска да каже… какво? — запита се той и си отговори: не иска да каже онова, което той за миг помисли, че тя има предвид и от което за миг изпадна в ужас.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с г-н Роурк — отвърна мрачно Тухи.

— А ти познаваш ли го? — попита я Кийтинг.

— Не — отговори тя. — Само видях скица на „Енрайт Хауз“.

— И какво мислиш за нея? — попита настоятелно Кийтинг.

— Не мисля за нея — отвърна тя.

Тя си тръгна и Кийтинг я придружи. Загледа я, докато слизаха с асансьора. Ръката и в тясна черна ръкавица придържаше ъгълчето на бележник. Безгрижните й пръсти бяха и предизвикателни, и подканващи. Отново почувства, че не може да й устои.

— Доминик, защо дойде?

— Отдавна не съм ходила никъде и реших за начало да дойда тук. Знаеш ли, когато плувам, не обичам да се подлагам на изтезание, влизайки постепенно в студената вода. Гмурвам се веднага, първо е неприятно, но след това става по-лесно.

— Какво искаш да кажеш? Какво не ти хареса на събранието? В крайна сметка ние нямаме конкретни планове. Още нямаме и програма. Дори не знам защо се събрахме.

— Точно така, Питър. Дори не знаеш защо сте се събрали.

— Та ние сме само група познати, които се събират. Главно за да си говорим. Какво лошо има в това?

— Питър, изморена съм.

— Добре, появата ти тази вечер поне означава ли, че излизаш от усамотението си?

— Да… Усамотение ли?

— Опитвах се много пъти да те открия.

— Така ли?

— Да казвам ли отначало колко съм щастлив, че те виждам пак?

— Не. Приемаме, че вече си го казал.

— Не си същата, Доминик. Не знам точно как, но си променена.

— Така ли?

— Приеми, че съм ти казал колко си красива, защото не намирам подходящите думи.

Улиците бяха тъмни. Той спря такси. Седна близо до нея и я загледа право в очите с ясен намек, надявайки се мълчанието между тях да стане многозначително. Тя не извърна очи. Разглеждаше лицето му. Сякаш се чудеше, следвайки някаква своя мисъл, която той не можеше да отгатне. Посегна бавно и хвана ръката й. Усети в дланта й усилие, почувства през скованите пръсти усилието на цялата й ръка. Полагаше усилие не да издърпа ръката си, а да му я остави. Повдигна ръката й, обърна я и я притисна към устните си.

Погледна я в лицето. Пусна ръката й, която увисна във въздуха за миг, със сковани пръсти, полузатворена. Порази го не безразличието, а отвращението й. То бе толкова силно, че стана безлично, не го обиди, защото очевидно не бе насочено само към него. Внезапно усети тялото й, без да го желае, нито да го отбягва, просто усети присъствието на тялото й близо до своето, под дрехите й. Прошепна без да иска:

— Доминик, кой е той?

Тя се извърна рязко към него. Очите й се присвиха. Устните й се отпуснаха, закръглиха се и омекнаха, издължиха се в бледа усмивка, без да се отварят. Отговори, гледайки право в него:

— Работник в гранитната кариера.

Успя. Той се разсмя.

— Така ми се пада, Доминик. Не бих могъл да заподозра невъзможното.

— Питър, не е ли странно? По едно време си мислех, че мога да си наложа да поискам именно теб.

— Защо да е странно?

— Само като си помисля колко малко знаем за самите себе си. Някой ден и ти ще узнаеш истината за себе си, Питър. Ще ти е много по-тежко, отколкото на всеки друг. Но недей да мислиш за това сега. Няма да ти се случи скоро.

— Наистина ли си ме искала, Доминик?

— Мислех си, че никога не ще поискам каквото и да било, а ти така добре пасваш на тази мисъл.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Никога не знам какво мислиш, че казваш. Знам, че винаги ще те обичам. И няма да ти позволя отново да изчезнеш. След като се върна…

— Сега, след като се върнах, Питър, не искам повече да те виждам. Ще те виждам, когато се срещнем случайно, но не ме търси. Не ми се обаждай. Не се опитвам да те наскърбя, Питър. Няма такова нещо. С нищо не си ме засегнал. Има нещо в мен, пред което не искам да се изправям пак. Съжалявам, че се спрях на теб. Но ти беше толкова подходящ. Ти… Питър, ти си всичко на света, което презирам и не искам да си припомням колко много го презирам. Ако продължа да си го спомням, ще се върна към него. С това не искам да те обидя, Питър. Опитай се да разбереш. Ти не си най-лошият на света. Ти си най-добрият. И това е ужасяващо. Ако някога се върна при теб, не ме допускай. Казвам ти го сега, защото мога да ти го кажа, но ако се върна при теб, не ще можеш да ме спреш. Сега е единствената възможност да те предупредя.

— Не знам за какво говориш — каза той. Стисна устни, обзет от хладна ярост.

— Не се опитвай да разбереш. Няма значение. Нека просто да стоим далеч един от друг. Става ли?

— Никога няма да се откажа от теб.

Тя сви рамене.

— Добре, Питър. Сега е единственият път, когато съм добра с теб. И към когото и да било.