Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Raiponce — Рапунцел
Бергамот и кардамон с крем ганаш от бял шоколад

Грейс Милър притежава кафене. Подписът ми е на документите, сама го сложих, приключи се. Всичко стана много по-бързо, отколкото очаквах, и сега ме притиска онази необикновена остра болка, както когато ти извадят зъб или ти дръпнат лепенката прекалено бързо. Да не би да е шок? Сама го исках, нали? Има дни, когато ми е трудно да си спомня. Ето че се сдобих с кафене. Дали не трябва да кажа, че всъщност се сдобих с едно огромно прашно помещение, което навремето е било португалски ресторант и по някакъв начин трябва да се превърне в кафене през следващите две седмици. Спешно ми трябва чаша вино.

Гъстата мъгла навън е обгърнала прозорците на блока. Тя изпълва гърлото, полепва по кожата също като пот, странна, объркваща. Наблюдавам я как се намества в пространствата между нещата и около тях. Вътре, вкъщи, часовникът на микровълновата показва 17:38 в наситенозелено, като лайм. Пийт вече свикна с двайсет и четири часовите часовници, след като работи в различни казина от толкова време. Шест без двайсет. Документите за наема са натрупани на дебела купчинка в бял плик, оставен на плота в кухнята. Името ми е напечатано на машина с едри черни букви. Рано ли е още да си пийна? Наливам си чаша шардоне, което Пийт е оставил на плота. Топло е, ситни мехурчета гъделичкат гърлото ми. Обикалям апартамента с чаша в ръка и влизам във всички стаи. Налага се да подредя, но не ми се занимава с нищо. Мускулите ме болят, дори костите ме болят.

Днес работниците дойдоха да избият една стена в кафенето, така че сега от барплота се вижда кухнята. Ушите ми все още кънтят от ударите на пневматичните чукове, докато разбиваха старата мазилка и дърво. Подовете са потънали в мръсотия, работниците подритват грубо отделни греди от дюшемето. До един са без ризи, а когато вечер си тръгват, кожата им е различен цвят от онзи, с който са дошли. Потта е превърнала ситния прашец, набил се по телата им, в лепкава пепел. В подобни дни ми се иска да говоря китайски. Бригадирът, чийто номер Пол ми даде, след като му звъннах, за да го попитам дали не познава някого, говори перфектен английски, но почти никога го няма. Кантонски щеше да е най-добре, дори мандарин щеше да свърши работа. Чувствам се като инвалид само с английски. Опитах се да накарам работниците да си слагат слушалки на ушите, за да се предпазят от шума, и каски, като през всичкото време жестикулирах с ръце. Те ме гледаха недоумяващо и свиваха рамене. Сигурно, когато не ги гледам, се подсмихват и продължават да смучат провисналите от устата им цигари. Много скоро разбирам, че за всички ни е най-добре да не им се пречкам. Затова сега само гледам и когато се прибера в празния апартамент, ушите ми бучат. Тази вечер Пийт ми изпрати есемес, за да ме предупреди, че ще ходи на вечеря, а после на караоке с колегите си. На това му се казва укрепване на колектива с фалшиво пеене, докато се наливат със зелен чай с уиски. Изпитвам смътно облекчение, че не ме покани да отида с тях.

Настанявам се в кабинета и обръщам стола към прозореца. Стъклото е обсипано с капчици дъжд, виждам и петно, където един от двамата е подпирал чело. Поглеждам към улицата. Главата ми е пълна със строителни планове, тапети, нюанси и цветове на салфетки. Скоро, много скоро се налага да взема решение за машината за еспресо и за стените. Може би ще трябва да се примиря с по-евтина машина за еспресо, въпреки че онази, на която съм се спряла, е сребърна, отгоре има бронзов орел, също като на предния капак на скъп автомобил. Страхотна е, типично италианска, но просто не се вмества във финансовите ми възможности. Прехапвам устни. Интересно, дали Пийт няма да се окаже прав за начинанието ми? Ще пръсна огромна сума пари за нищо. Изглежда, че сервитьорските умения и откриването на кафене са две коренно различни неща. Чувствам се изтощена само като мисля по този въпрос.

Толкова ни мързеше, че дори не разопаковахме кашоните, когато се преместихме. До бюрото забелязвам непипнат кашон, все още запечатан с кафяво тиксо. Разрязвам тиксото и го отварям. Документите вътре са в пълен хаос. Предполагам, че са на Пийт; стари доклади и проекти, боклуците, които неизменно се трупат. Когато обаче се заравям в тях, пръстите ми попадат на острите ръбчета на снимки. Стари са, все още са със заоблени краища, цветовете преливат към оранжево и кехлибар, фокусът не е кой знае колко добър.

На първата снимка съм аз, застанала пред блока ни в Излингтън. Облечена съм в униформа на сервитьорка, от първата истинска работа, на която постъпих. Изглеждам силно смутена. Веднага си представям, че мама снима и гордо се киска. На следващата съм във Франция като тийнейджърка, нацупена, на един мост, принудена да позирам. Времето е лошо, сивото небе е надвиснало. Поредното щуро пътуване, осъществено в последната минута. Отпускам се на стола и преравям купчината снимки. Аз съм на всичките. Аз пред шоколадова торта със свещички, ококорена мечтателка; седя върху одеяло за пикник и присвивам очи към обектива; аз пред парламента. На тази снимка съм кльощава и уплашена, в училищната униформа, а след това, години по-късно, се цупя на масата в кухнята с късо подстригана коса. Отпивам дълга глътка шардоне и се отпускам назад на стола. Сякаш усещам как виното потича по вените ми.

На последната снимка двете с мама сме заедно. За пръв път я виждам с такава ужасна прическа, на два етажа, къса отгоре, дълга отдолу. Добре, че косата й е лъскава, прекрасна и изглежда съвършена почти във всяка прическа. На тази снимка се усмихва широко, а аз, едва проходила, се притискам към крака й. Струва ми се, че съм облечена като фея — имам крила, направени от закачалки и кухненско фолио. Не съм особено щастлива, вероятно защото видът ми не е особено момичешки. Затова пък мама изглежда така, сякаш е построила Айфеловата кула.

Мама не се усмихва на всички снимки. Понякога се е загледала някъде в далечината или човек има чувството, че погледът й минава през фотоапарата. Изглежда отнесена, както когато човек е някъде между този свят и друг, непознат. Има снимки, на които гледа право в обектива. Приближавам ги, за да огледам отблизо всяка бръчка по челото й, начина, по който е увиснала устата й, напрежението в раменете. Търся нещо в изражението й, което така и не успявам да открия. Когато погледът ми се замъглява, оставям снимките и се заглеждам през прозореца.

Светлината бързо се топи, придобива морав оттенък. Лампите в отсрещните апартаменти се включват една по една. Точно срещу нас тъмнокоса жена мие чинии, дългата й плитка е прехвърлена през рамото. Навела е глава над мивката, не я вдига нито за миг, справя се бързо с гърнета и тигани, с купички и щипки. Плитката й виси като змия отпред и се поклаща, пъхва се под мишницата й всеки път, когато тя помръдне. Най-сетне вдига очи към прозореца. Лицето й изглежда дребно, бледо. Протяга ръка между решетките. Представям си я като момиче от вълшебна, приказка, как връзва косата си за решетките и слиза по нея, след като се е промъкнала между сребърните пръчки. Изтръсква дланта си, вероятно пълна с трохи или някакви остатъци, след това отново бръква в мивката.

Оставям празната си чаша на пода и се отпускам назад. Хлътвам на мекия стол и затварям очи.

* * *

Облечена съм в рокля на слонове — хванали са се опашка за хобот и са се отправили нанякъде. Мама ме стиска за ръката, стиска здраво. Влачи ме по улицата, уж вдигам крака, но по-скоро ги тътря по паважа. Поглеждам от дългите й крака към моите къси, в нови черни ботуши с лъскави копчета. Обожавам тези ботуши; напомнят ми за малкото сираче Ани[1] от филма, когато пее „Животът ни мачка“ и скача на леглото. Това е най-хубавата част от целия филм. Честно казано, ботушите малко ме убиват, но не казвайте на мама, защото й струваха цяло състояние.

Червената чанта на мама е пъхната под мишницата, наклонена като прибрано крило. Тя прочиства гърлото си, следва мълчание, после отново прочиства гърло. Вдигам поглед, за да видя дали ще каже нещо, но тя мълчи; вирнала е брадичка и кръглите й очи не изпускат нищо наоколо. Сега сме на главната улица, минаваме покрай магазин на ъгъла, после покрай пощенска станция, банка и магазин за дрехи втора употреба. Обръщам се, за да огледам манекените, наполовина облечени в палта и шапки, докато сивокоса жена им слага панталони и поли. Кискам се, когато виждам бледите статуи, долните им части голи пред погледите на хората. Те са гладки, няма нищо срамно по тях, а изрисуваните им очи гледат невиждащо. Сивокосата госпожа забелязва как съм се ухилила и ме стрелва неодобрително. Мама ме тегли за ръката и аз подтичвам след нея. Най-сетне спира. Преглъща, облизва се и перва невидими за мен косми от палтото ми. Ръката й потръпва в моята.

— Къде сме, мамо?

Тя ме поглежда, сякаш е забравила, че съм стиснала едната й ръка. Когато се навежда, косата й пада над челото. Очите й са на едно ниво с моите. Под нейните са се събрали тъмни кръгове от недоспиване, но тя се е опитала да ги замаже с грим.

— Почакай, моля те, тук, само за минутка, нали? Много е важно. Мама няма да се бави. След това ще ти купя поничка.

Усмихва се и ме щипва по бузата. Денят ще бъде прекрасен. Мисля си как се стича шоколадът, когато захапвам меката плът на поничката, а по устните ми полепва захар. Първо ще изям краищата, ще обикалям в кръг, докато стигна до дупчицата в средата.

— Може ли шоколадова?

Тя кима и ме гали по косата.

— Разбира се. Да слушаш, нали? Няма да се бавя. Намираме се пред пекарна и аз усещам как топъл, сладък аромат се носи отвътре. Вдъхвам мириса на брашно, разтопено масло и пудра захар. Долната част на витрината е боядисана, така че не мога да надникна вътре и виждам единствено лампите на тавана. Минутите, които минават, ми изглеждат като часове; избърсвам земята и сядам. Чакълът полепва по бедрата ми и когато се опитвам да го махна, се оказва, че катранът е полепнал и образувал ямки. Притискам пръст, за да усетя студената, набраздена кожа отдолу. Мама направо ще пощръклее.

Сега откъм магазина долитат викове и крясъци и не спират. Гласът прилича на маминия и сърцето ми спира, сякаш е вледенено. Излиза мустакат мъж, клати бавно глава и се загръща в палтото си. От торбата му се разнася уханието на пай с месо. Изглежда, нещо в магазина е паднало, защото се чува дрънчене. Стоя неподвижно, доколкото е възможно. Много скоро след това мама излиза. Лицето й е посивяло, изопнато.

— Хайде, Грейс, да вървим.

Тя си поема дълбоко въздух и гърдите й се повдигат, стиска ме за ръката. Поглежда прашните ми бедра.

— Ами поничката ми? — шепна аз. Глупав въпрос, но съм толкова гладна, че коремчето ме боли.

— Какво?

— Поничката…

Стягам се, докато тя изтупва прахта от мен. Ръката й е тежка и бърза.

Мъж в бяла престилка изскача от пекарната. Започва да се моли на мама.

— По дяволите, дай ми няколко секунди, за да свикна с тази мисъл. — Бузите му са поруменели, той мирише на разтопена захар. — Не можеш да се намъкнеш просто така, с подобна новина по средата на смяната. — Клати глава. — Трябва ли винаги да си толкова шантава, толкова…

Млъква и свежда поглед към мен. Оглежда подробно лицето ми и остава с отворена уста. Очите му са мили, сини като рисуван порцелан. Забелязвам, че ръцете му са целите в брашно, едри, с квадратни нокти, изрязани дълбоко, чисти.

— Това ли е… — Той продължава да ме наблюдава, а очите му са кръгли като чинийки.

От този поглед започвам да се притеснявам, затова насочвам вниманието си към татуировката, която наднича изпод ръкава му — малко птиче носи розова панделка. Колко само ми се искаше да имам балетни обувчици с такива розови панделки! Краката вече ме болят, подути са от ботушите и ми се плаче, но мама така се е разбесняла, че сдържам сълзите си. Вместо това ще попитам за последен път. Може пък да е забравила и поничката ми да е останала на щанда. Мама много мрази да купи нещо, после да го забрави, защото е разхищение на пари. Представям си самотния хартиен плик, потъмнял от мазнината, чака някой да си спомни за него. Подръпвам подгъва на красивото й палто.

— Поничката ми, мамо.

Мама ми отправя поглед, който веднага ми подсказва, че трябва да мълча, ако не искам след това да си имам неприятности.

— Стига си повтаряла поничка, та поничка — съска през лъскавите си червени устни и се обръща отново.

— Я чакай, чакай… — грачи пекарят, ръцете му са увиснали отстрани, устата му е увиснала като недопечен пандишпанов кекс.

Тя ме тегли и влачи по улицата. Минаваме покрай магазина за дрехи втора ръка с необлечените манекени, после покрай банката и пощата. Мъжът продължава да крещи на мама да спре, но така и не тръгва след нас. Обръщам се, за да видя лицето му, преди да се отдалечим прекалено много. Забелязвам, че е пребледнял, тъжен, но стои където го оставихме, също като статуя. Скоро и той, и пекарната, и моята поничка се смаляват в далечината, ние пресичаме парка, завиваме и отново се озоваваме на гарата.

 

 

Събужда ме метално дрънчене. Пийт се опитва да си влезе вкъщи, ключовете му дрънчат, докато се опитва да пъхне един в ключалката. Представям си го как ругае от другата страна на вратата. Замислям се дали да не стана и да му помогна, но виното, което съм изпила, ме кара да остана където съм, свила крака на стола, докато примигвам и се опитвам да видя какво става в мрака. Сигурно е късно; краката ми са измръзнали. Свивам се още повече, за да запазя топлината. Пийт успява да отключи вратата и я отваря със замах. Олюлява се като пиян моряк на фона на светлината отвън. От мястото ми е просто един силует. Чакам го да ме повика, но той стои неподвижно и пъхти. Когато затваря вратата, стаята отново потъва в дълбок, кадифен мрак.

Отправя се към банята, стъпките му са тежки, равномерни. Не го виждам от мястото, където лежа, но го чувам, че пуска водата и се плиска. Чува се свистенето на колана, когато го маха, обувките изтрополяват на плочките. Вече напълно будна, се протягам и извивам гръб като котка. Минавам покрай банята, но вратата е затворена. Обличам една от старите му тениски и си лягам, доволна, че чаршафите са толкова меки. Главата ми пулсира, може би от виното, може би защото се бях свила на стола. Лягам и отпускам ръка върху челото си, но не се опитвам да наложа на главоболието да се махне, защото знам, че съвсем скоро ще заспя, наполовина потънала в един отминал свят.

Някой влиза в стаята и ми трябва секунда, дори две, докато се сетя, че това е Пийт. Когато отварям едното си око, го виждам, застанал в долната част на леглото, а светлината отвън разгонва сенките. Гол е, застанал точно срещу мен. Острият мирис на алкохол достига до мен. Тъкмо преди да заспя, усещам, че се опитва да напипа лицето ми в мрака.

 

 

В неделя Пийт предлага да ми помогне в кафенето. Оставам изненадана — та нали не одобри идеята. Може би просто е любопитен. Помага ми да почистя, наднича към кухнята, оглежда стените, лампите и рамките на прозорците. Съвсем скоро целият е покрит в прах от мазилката, който полепва по гъстата му коса като сняг и я превръща в тъмносива. Той се навежда напред и се опитва да я изтръска.

— Направо невероятно — ръмжи той.

Свивам рамене и му подавам тежък кашон с чаени чаши.

— Къде да ги сложа?

— Някъде отзад; по-късно ще им намеря място. Няма смисъл да ги вадя още сега, след като има толкова много…

— Прах — довършва вместо мен той и подпира ръце на ханша. Свил е уста в тънка черта.

— Да. — Не се сдържам и се усмихвам, когато му обръщам гръб.

Навеждам се напред към един стол; всичките ми мускули пеят, след като са напълно събудени. Цялото ми тяло е наелектризирано, сякаш някой е пуснал ток. Подскачам от крак на крак, оглеждам салона и се опитвам да преценя какво е следващото, което трябва да се направи.

Пийт пристъпва зад мен и отпуска спокойно ръка на рамото ми.

— Фурната изглежда страхотно.

— Истинско чудовище, нали?

Прегърбена възрастна жена спира, за да се опита да надникне през прашната пелена, скрила витрината. Интересно, на колко ли е години? Сигурно около осемдесет. Махам й с ръка. Тя ме наблюдава с безизразно лице.

— Май е време за чистене. Кога ще дойдат да сложат тапети? — Пийт масажира мускулите на раменете ми с длан, дори на няколко пъти ги стиска разсеяно. Възрастната госпожа така и не отвърна, когато й помахах, просто продължи да куцука нанякъде.

— Май казаха в четири.

— Значи в шест — отбелязва саркастично Пийт. — Добре. Метлите отзад ли са?

Заемам се със залата от ляво на дясно. От прахта започвам да кашлям и кихам. Усещам горчивия й вкус дори след като изпивам кутийка кола. Прахта влиза в очите на Пийт, докато работи. Той мърмори и ругае, от къдриците му се сипе сива прах. Слънцето върви към залез, когато събираме купчините мръсотия, след което започваме да мием. Забелязвам, че ме наблюдава как пълня отново кофите с гореща сапунена вода. Косата ми е мокра от пот, ръкавите са покрити с пяна. Лимоновият аромат на препарата изпълва стаята, когато последните слънчеви лъчи попадат върху прясно измитите плочки.

— Да го минем още веднъж — предлагам аз. Той кима.

Когато приключваме, сядаме опрели гърбове на две противоположни стени и се споглеждаме. Твърде изтощени сме, за да разговаряме, затова наблюдаваме как слънцето ни изоставя и се спуска мрак. Горещината все още се усеща, а нас ни чака тежък труд. Лъскавите плочки ми напомнят за сладки на черни и бели ивици. Не очаквах да са толкова красиви под мръсотията.

Някакъв шум ни кара да се отправим към вратата. Един човек наднича; гъста брада е скрила долната част на лицето, широката усмивка разкрива бели зъби.

— Лилиан тук ли е? — пита той.

— Здрасти, Пол. — Пийт става. Избърсва длан в дънките си и стиска едрата ръка на Пол.

— Просто минавах. Леле, тук е страхотно — възкликва Пол и се оглежда, докато аз се надигам от мястото си. — Плочките са супер.

— Наистина ли? Доста се потрудихме, но… — Свивам срамежливо рамене.

— Да. И табелата е супер.

Пийт навежда глава и ме поглежда.

— Ами — въздишам тихо аз, — сигурно са я закачили, докато сме били отзад. Тогава са вдигали шум.

Тримата излизаме навън и заставаме на тротоара. Пол кръстосва ръце пред широката си гръд и се клати напред-назад на пети. Пийт е подпрял ръце на ханша, вирнал брадичка нагоре. Табелата е закачена на месингова дръжка. Това е моята табела. Когато няма вятър, е неподвижна, сякаш очаква да я огледат добре и е притихнала. В продължение на няколко секунди оставам без дъх, докато я гледам. Пийт вдига глава по-високо и присвива очи, за да прочете, а Пол ръмжи одобрително.

— Не си ми казала — заявява тихо Пийт и се обръща да ме погледне със смръщени вежди.

Справили са се добре; захваната е здраво, медните винтове са стабилни. Боята е прясна, блести. Отива на съвършено чистите плочки — черното изпъква на фона на бялото. Тъмни макове са се увили около черните ръкописни букви. Точно както си го представях.

„При Лилиан“.

— Съвършен е — въздишам аз тихо, така че само аз да чуя думата. Гласът ми звучи тънък и доволен като на момиче.

Моя най-мила мамо,

Утре отварям „При Лилиан“.

Пийт казва, че е трябвало да заложа повече на рекламата, ако възнамерявам да се заема сериозно, но аз съм толкова нервна, че чак ми прилошава. Пуснах обява в бюлетина на Международния дамски клуб, но се сетих толкова късно, че сигурно ще излезе чак следващата седмица. Слава богу. Понякога ми се струва, че не искам абсолютно никой да забележи кафенето. Единственото ми желание е да мине този първи ден и да се успокоя.

Кафето е готово, само чака да го сложа в машината. Дали не трябваше да го смеля непосредствено преди да направя напитката? Утре ще смеля прясно. Направих три вида макарони и са много хубави, с изключение на онези с черния шоколад, което е жалко, защото вкусът им е божествен, но сладките приличат на прилепи, върху които някой е седнал. Има и торти. Има и мъфини. Мъфините трябва да ги затопля във фурната и ще станат вкусни и мекички като току-що изпечени. Трябва да направя глазура от крема сирене за морковените, но с това ще се заема на сутринта. Ще стана навреме, ако изобщо заспя.

Кажи, мамо, какво ще стане, ако никой не влезе? Има и такава възможност. Не споделих този страх с Пийт, защото той щеше просто да каже: „Да беше помислила по-рано, Грейс“ и щеше да свъси вежди. Снощи, докато похапваше пържолата си със зеленчуци, ме погледна и имам чувството, че прочетох мислите му, честна дума. Той си мислеше дали наистина възнамерявам да отида до самия край. Знам, че харча пари като луда и той сигурно се пита дали това не е просто една бездънна яма, в която наливам спестяванията ни. Сигурно се съмнява, че ще видим някакви приходи. Не ми е приятно да обсъждам с него този въпрос, защото и аз се питам същото.

Днес Линда беше в супермаркета. Изсмя се високо, когато ме видя.

— Мили боже, изобщо не те познах!

Е, мамо, не мога да кажа, че останах изненадана, защото бях облечена в опърпан стар гащеризон, косата ми беше опъната назад, аз бях прашна, омазана и миришех на стари кърпи. През последните седмици престанах да се гримирам и бръчките и луничките изпъкват и ме състаряват. Поглеждам се в огледалото. Какъв е смисълът да изглеждаш красива, когато правиш кафене? Понякога ми се иска Макао да не беше толкова миниатюрен и да не се сблъскваш с познат вееш път, когато влезеш в супермаркет.

Добре, мамо. Сега трябва да ми пожелаеш успех. Имам чувството, че в стомаха ми се е напъхало кенгуру. Трябва да полегна и да поспя, а когато се събудя, ще е настъпил денят, в който ще отворя „При Лилиан“…

Твоя любяща дъщеря Грейс

Бележки

[1] Комикс на Харолд Грей, заимствал заглавието от едноименното стихотворение на Джеймс Уиткъм Райли. През 1932 г. е създаден филм по комикса, а през 1938 г. — бродуейският мюзикъл „Ани“. — Бел.прев.