Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (25)

Prenez ie baiser — Приемете тази целувка
Медена пита с крем ганаш от млечен шоколад

Йок Лан ни чака във фоайето. Фината й коса стърчи отзад на главата като разрошени пера на малко птиче. Става, за да ни посрещне, и веднага личи, че е нестабилна. Когато се усмихва, изпускам дълго сдържания въздух, обзета от облекчение. Не е възможно да е толкова зле. Обляга се на мен и ни повежда към отделението. Говори бързо, ясно, забола е поглед в пода, наблюдава внимателно всяка своя стъпка. Не за пръв път ми се иска да разбера какво казва, защо сме в болница в три след полунощ. Пийт се е навел над нея, за да я чува по-добре, но свива рамене; и той не успява да я разбере.

Завиваме зад един ъгъл и влизаме в отделение на партера. Вътре има четири легла, но само едно е заето. Стягам се, а Пийт ме хваща за ръката. Не откъсва поглед от жената в леглото, а Йок Лан пристъпва напред и застава до нея. Ръцете й са голи, дланите обърнати към тавана. Свързана е с какви ли не апарати, устата й е отворена, виси отпуснато на една страна.

— Това Джиджи ли е? — пита Пийт.

— Да — шепна аз. Изглежда толкова малка на фона на безличното бяло легло. Виждам малкия й закръглен корем, доказателство за скорошната бременност. Иначе прилича на дванайсетгодишно дете, малко, уязвимо, лишено от обикновената си напереност и енергия. Йок Лан подръпва чаршафа, подпъхнат в долната част на леглото, и Пийт заобикаля, за да помогне да завият Джиджи. Йок Лан се усмихва с благодарност, след това се отпуска назад и поглежда бледото лице на внучката си. Пийт сяда до мен на съседното легло и ги наблюдаваме. Имам чувството, че гледам чужд филм без субтитри. Всичко е като на сън, много объркано. Питам се къде е Фейт. Все още помня сладкия й аромат.

— Какво се е случило? — шепне Пийт.

— Нямам представа.

След малко в отделението влиза жена. Вероятно е към края на четирийсетте, но има излъчването на по-възрастна жена. Косата й е вдигната високо, станала корава от лак за коса, на китката й виси маркова чанта. Облечена е в костюм и официални лачени обувки със среден ток. Бута детска количка. Всичко това, което се случва в три след полунощ, ме оставя без думи.

Още преди да влезе в стаята, жената започва да приказва. Дори без да знам какво казва, веднага разбирам и гнева, и недоверието й. Всяка дума звучи като съскане — остра и отсечена. Двамата с Пийт се изправяме; тя е от жените, които те карат да се изправиш, ако не искаш да имаш неприятности.

Когато тирадата й приключва, Йок Лан отговаря и сочи Джиджи. Жената скръства ръце. Свива рамене, но това не е небрежен жест. Вижда ни, зяпва първо мен, след това и застаналия отстрани Пийт.

— Коя… — започва Пийт.

Следва бърз поток на кантонски, докато тя сочи първо нас, след това количката и накрая Джиджи. Накрая и двете жени утихват. Въздухът сякаш е наелектризиран и единствено бръмченето на машините и тихите стъпки в коридорите запълват неловката тишина. Жената изтласква количката към Йок Лан и едва не я блъска в пищяла й, след това вдига ръце. Казва още нещо, студено като лед в чаша, след това излиза. Чаткането на обувките й по линолеума ехти по коридора. Обръщаме се към Йок Лан. Лицето й е помръкнало, тя изглежда уморена.

— Мама — обяснява Йок Лан и сочи Джиджи. Мъничката Фейт надава мощен вой от количката.

 

 

Нощта е дълга. Когато слънцето се показва, Фейт най-сетне заспива. Откриваме изкуственото й мляко в количката и Пийт незнайно как успява да обясни с мимики на преминаваща сестра от какво имаме нужда. След като получаваме пълно шише, след като бебето се оригва и го разнасяме и потупваме по дупето дълго, си осигуряваме малко тишина. Йок Лан опира гръб на стената. Двамата с Пийт я наблюдаваме как хърка, долната й челюст е отпусната, въпреки това издава неистов шум.

Пийт се отпуска назад на стола и аз се облягам на него, облекчена, че е до мен. Шепнем, докато останалите трима спят.

— Да не би да се е случило някакво нещастие?

— Не знам. Не виждам наранявания, синини. Той клати глава.

— Беше ядосана.

— Кой?

— Майка й.

— А, да, много.

Спомням си как изглеждаше мама, когато се разбеснееше. Помня добре и обвиненията, и заплахите. Само че при мама всичко бе от страх. Моля те, не ме напускай, моля те, продължи да ме обичаш. Сърцето й беше толкова крехко и същевременно преливаше от любов. Знаех, че ме обича.

— Стори ми се… — Пийт замълчава.

Припомням си хладния поглед на жената, докато буташе количката към Йок Лан. Забелязах злобата към собствената й майка, която бдеше над Джиджи. Имаше и още нещо. Горчивина, ревност…

— Изпълнена с омраза — довършвам аз.

— Дано да е добре — кима той към Джиджи.

— Надявам се.

Поглеждам Фейт, която все още прилича на нарисувано ангелче. Търся мястото, където черепът й все още не се е затворил, и наблюдавам едва забележимия пулс под косата. Усещам облекчение, че все още диша. Тя има нужда от майка си, за да е добре.

Прозявам се и заравям глава в пуловера на Пийт. Мирише на мексиканска храна. Сигурно това е похапвал последния път, когато е бил с този пуловер. Гуакамоле и топли тортила чипс, полети със зехтин. Тялото ме боли, иска сън, стомахът ми започва да ръмжи, готов за закуска.

 

 

Събуждам се и усещам натрапчивата миризма на белина и метал. Спомням си къде съм, главата ми тежи от недоспиване, имам чувството, че тялото ми е пълно с мокър пясък. Поглеждам към Джиджи. Косата й е овлажняла от пот, но очите й са все още затворени. Пийт се събужда тъкмо когато лекарят и две сестри влизат в отделението. Двете с Йок Лан отстъпваме назад. Лекарят започва да преглежда пациентката — преслушва младото сърце на Джиджи, притиска мекия й корем. На лъскавия бадж под китайските йероглифи пише „Доктор Чанг“. Той дава кратки инструкции на сестрите и се изправя с пъшкане. Сестрата, която ни наблюдава, поклаща глава и изпраща другата сестра някъде с бърз замах на китката. Лекарят поглежда Фейт, след това нас с Пийт.

— Вие приятели ли сте, или сте от семейството? — пита той на съвършен, макар и малко отсечен английски.

— Приятели — отвръщам.

Пийт стиска ръката ми между своите.

— Ясно. — Лекарят вдига клипборда, който виси на таблата на леглото.

— Доктор Чанг, бихте ли ни казали какво й е? Той не вдига поглед от бележките си.

— Мога да давам информация единствено на хора от семейството.

Пийт пуска ръката ми и се изправя.

— Ние сме много добри приятели. Стояхме тук през цялата нощ.

Лекарят поглежда от нас към Йок Лан и отново към нас. След това премества очи към количката.

— Нямам право да ви кажа. Това е политиката на болницата. Ще трябва да попитате бабата.

Двамата с Пийт се споглеждаме.

— Йок Лан ни повика. Аз съм работодател на Джиджи. Много се тревожим за нея — добавям аз. — Това е всичко.

Лекарят дописва бележките си и закачва клипборда на таблата на леглото. Пръстите на краката на Джиджи се подават изпод завивката. Ноктите са с черен лак, обсипан със сребърен брокат. С известно нежелание той придърпва чаршафа, за да я покрие, и въздиша.

— Става въпрос за наркотици. Хапчета. Повече не мога да ви кажа. Тя ще се оправи.

В очите ми, изглежда, е прочел въпрос, защото снишава глас и добавя:

— Джухай. Партита от другата страна на границата. Младите редовно се забъркват в неприятности.

Пийт клати глава.

— Но как…

— Извинете, но повече не мога да ви кажа. Трябва да попитате семейството. — Той излиза от отделението.

Фейт изглежда усеща напрежението; буди се и ревва. Вдигам я от количката. Сестрата се връща и слага кърпа на рамото ми. Галя Фейт между малките плешки, където щяха да бъдат крилата й, ако беше ангел.

Йок Лан казва нещо на сестрата, която се обръща към мен:

— Госпожице Грейс?

— Да?

— Дамата казва, че можете да вземете Нок Тонг. За деня. За да… — Тя затваря очи, сякаш се опитва да си представи думата.

Пийт се навежда към мен.

— Кой е Нок Тонг? — прошепва той.

— Фейт. Това е китайското име на Фейт.

Сестрата се мръщи и ни поглежда с надеждата да й помогнем.

— Може би да я заведете в… кухнята?

— В „При Лилиан“. Става въпрос за кафене — обяснявам аз.

Очите й заблестяват.

— Да, кафене. Жената се извинява и ще дойде да вземе бебе. По-късно?

Колебая се и се замислям за макароните, които трябва да направя днес, за да има за следващите два дена.

— Ще си взема отпуска, Грейс. Няма проблем — отвръща бързо Пийт, сякаш е прочел мислите ми.

Казвам на сестрата, че с удоволствие ще се погрижим за Фейт, и тя предава думите ни на Йок Лан, която се приближава и стиска ръцете ми в своите.

Пийт се навежда над Фейт и поставя пръст до здраво стиснатото юмруче. Юмручето се разтваря и бързо стиска пръста. Той избухва в смях.

— Виж ти. Госпожице Фейт, днес е щастливият ти ден. Днес ти, аз и Грейси отиваме да правим макарони.

Той ме поглежда. По лицето му е плъзнала нов вид усмивка. Изражението му е различно, очите са дълбоки, нежни. Дарявам го с моята най-хубава усмивка и се наслаждавам на тежестта на Фейт в уморените си ръце.

 

 

По-късно, когато денят вече е преминал в нощ, Пийт лежи на леглото до мен и гледа в тавана. Дрехите ни миришат на бебешка храна и сладки. Йок Лан дойде късно следобед, за да вземе Фейт, и я върза на гърба си с някакво парче плат. Твърде стара и немощна е, за да се грижи за дете, но лицето й издава решителност, докато си тръгва, а ние гледаме как гъстата черна коса на Фейт стърчи от вързопа. Ето откъде е наследила Джиджи решителността си.

— И така — започна Пийт.

— И така.

— Трябваше да дадем на Йок Лан допълнителното мляко, което купихме.

— Не й ли го дадохме?

Усещам го как клати глава до мен.

В подобни моменти, докато гледам в тавана, си давам сметка колко прашен и разхвърлян е апартаментът ни. Кош с чисто пране, което стои неприбрано поне от седмица, е поставен в края на леглото. Май ще се наложи да попитам Рила дали не познава човек, който да ми помага с почистването и подреждането срещу заплащане. Старая се да не мисля нито за Джиджи, нито за Фейт. Пийт се търкулва към мен.

— Ехо — прошепва той. Обръщам глава към него.

— Добре ли си? — пита нежно той.

— Да — въздишам аз.

Примъквам се към него, така че мирисът му ме обгръща, а ръцете му плъзват по гърба ми. Усещам мириса на горещина, на брашно и на мръсни чашки от кафе. Дъхът му е по врата ми, под ухото ми, изплъзва се като малки тайни. Преди лежахме все така, но вече не помня кога за последно сме се гушкали. Последните няколко седмици ме накараха да премисля собствените си грехове в брака ни. Бях го пренебрегвала. Бях го избягвала. Представях си как чужди устни притискат моите. Притискам буза до бузата на съпруга си и усещам как топлината на кожите ни се смесва. Той ме притиска към себе си и докосва с устни врата ми.

— Така се чувствам у дома — изказвам аз мислите си на глас.

— И аз така — съгласява се той с дрезгав глас.

Когато се обръщам с лице към него, той вече е готов. Обсипва лицето ми с целувки, след това се спуска към устата бавно, нежно. Вътре в мен усещам напън, сякаш вълната се втурва към океана, след като се е разбила. Оставам почти без дъх. Той се отпуска назад, вдига блузата ми, след това разкопчава сутиена и гърдите ми остават голи.

Навежда се и притиска целувка над лявата ми гърда.

— Това тук е сърцето ти — шепне той.

В този момент ми се приисква да се разплача тихо, докато гледам темето му с избуялата коса, докато го наблюдавам как обсипва гърдите ми с целувки. Много е внимателен и нежен. Чувствата бушуват в мен и всяко извиква нови сълзи. Пийт ме успокоява, докато сваля останалите ми дрехи, но не се опитва да спре сълзите ми. Може би и двамата знаем, че е време да си поплача. След като и той се съблича и остава гол, ме привлича в топлата си прегръдка и попива с целувки солените капчици от бузите ми. Приглажда косата ми от челото и поема лицето ми в длани. Ръцете му покриват ушите ми и имам чувството, че съм в морето. Чувам туптенето на кръвта във вените си, биенето на сърцето ми. Мълча, затова ги чувам. Сълзите пресъхват.

Влиза в мен гладко, приятно. Отначало се движи бавно, докато аз не го привличам по-дълбоко и ритъмът става по-бърз. В тишината чувам дишането ни. Целувам врата и клепките му и всяка негова част, която попадне пред устните ми. Той ме изпълва чак до сърцето, поглъща цялото това тъмно, зейнало пространство, което съществуваше в болка, незабелязано досега. Когато свършва, не издава почти никакъв звук, но аз надавам вик. Той се отпуска върху мен, а ухото му е до устните ми. Трепетът преминава и двамата оставаме да лежим заедно, тяло до тяло, кожа до кожа.

 

 

Още преди Рила да се провикне, знам, че Джиджи е тук. Трябва да завъртя тавата във фурната, за да се опекат равномерно макароните. Вместо това изпъвам гръб и оставам на място. Минали са няколко дни, откакто я видях в болничното легло. Може би се дължи на някакъв майчински инстинкт, но чувството се заражда дълбоко в корема ми.

— Грейс? — гласът на Рила е тих и предпазлив.

— Идвам. — Избърсвам ръце в престилката. — Би ли обърнала тавата?

Джиджи е седнала на една от масите отпред и гледа през прозореца. Преплела е пръсти и е отпуснала ръце в скута. Фейт е притихнала в количката до нея. Прокашлям се, когато приближавам, и тя бързо вдига поглед. Кожата й изглежда наскоро измита, сякаш е изтъркана, толкова е различна от старата Джиджи, която беше омазана в грим като гейша принцеса пънкарка.

— Здрасти.

— Здрасти — отвръщам тихо.

Тя задържа погледа ми, докато сядам.

Рила донася чайник и се усмихва над количката. Когато пъхва ръка вътре, решавам, че гали меката бузка на Фейт. Иска ми се да надникна, но погледът на Джиджи ме привлича. Тя очевидно има нужда да й обърна внимание.

— Спи — подхвърля тихо Рила.

Джиджи кима и прави физиономия — нещо средно между мръщене и измъчена усмивка. Рила ни оставя и двете отпиваме от чая.

— Добре ли си? — питам я аз.

— Да. — Очевидно е, че се чувства неловко. Мълча и чакам. Тя въздъхва и продължава да пие чай, обгърнала чашата с две ръце.

— Благодаря, Грейс. Благодаря, че си гледала Фейт.

Отпускам ръка върху нейната. Тя се обръща към прозореца.

— Много ти благодаря — продължава искрено тя, но не ме поглежда. По лицето й се стича едра сълза. Спуска се по бузата й толкова бавно, че аз я наблюдавам как си проправя път към брадичката. Тя прехапва ожесточено долната си устна и мига бързо. Следват още сълзи и аз й подавам салфетка. Тя не й обръща никакво внимание и гледа решително през прозореца.

— Франк ме напусна. — Гласът й се разтреперва.

— О, Джиджи.

Тя клати бавно глава.

— Знам, че ще бъде ужасен баща, сега вече ми е ясно. След като вече съм по-добре… Той даде идеята за хапчетата. Щяло да е забавно. Аз просто исках всичко между нас да си е както преди. Проявих се като глупачка, като ги изпих. Сега… него вече го няма.

Кимам, тъй като не знам какво да кажа.

— Върна се на континента, не знам точно откъде е. Тук си е навлякъл… твърде много срам. Бебе без брак, аз в болница, положението изглежда зле. — Тя мълчи. — Разбирам го. — Гласът й е нежен, сякаш долетял отдалече. Няма ги дързостта и проклетията, с които съм свикнала. Тя потрива с длан брадичката си и избърсва сълзите.

— Сигурно семейството му го е накарало да постъпи така. Мама щеше да ме накара да направя същото, ако можеше. Много щеше да се радва, ако се махнех някъде далече, за да не я посрамвам повече.

— Много ми е мъчно, че стана така, Джиджи.

— Няма нищо. Просто цялата тази работа се превърна в една ужасна каша. Но май без него ще ми е по-добре, защото, когато е тук, става ужасно.

Иска ми се да й кажа нещо, с което да й вдъхна надежда. Само че думите не идват. Тя прочиства гърлото си и вирва брадичка, а аз си припомням момичето от храма. Брадичката е същата, но всичко останало ми се струва различно. Тя вдига към мен тъмните си мокри очи и шепне.

— Не съм сигурна още колко време мога да остана вкъщи.

— Как така?

— Мама настоява да се върна да работя като крупие, защото в казиното се изкарвали повече пари, отколкото в кафене, и разправя, че ще съм голяма загубенячка, ако остана да работя тук.

Сърцето ми се свива.

— О, Джиджи.

Макароните и „При Лилиан“ са единствените неща, които задържат горкото момиче на повърхността. Тя ме поглежда и знае какви мисли ми се въртят в главата, кима едва забележимо, сякаш е съгласна.

— Струва ми се, че ще ме изрита, ако не постъпя както иска.

Спомням си жената в болницата — и грижливо направената прическа, и чаткането на токчетата, и разкривеното от горчивина лице.

— Къде ще отидеш?

Тя свива рамене и въздиша тежко.

— И това не знам. Най-лошо е за Пау Пау. Тя все ме защитава. Това така вбесява мама, че тя заплашва да изгони и нея. Вече е стара, има нужда аз да се грижа за нея. Достатъчно време се е грижила за мен. А мама е в състояние да ни изрита. Мама и Пау Пау никога не са се разбирали. Тя е същата като дядо. Той почина отдавна, но мама продължи оттам, откъдето той приключи. Отнася се към Пау Пау като към слугиня, гледа я с пренебрежение.

Замислям се колко странна работа е генетиката. Животът прецаква и добрите хора, и лошите просто така. Същото прави и с лудите, и с нормалните, и с представителите на едно семейство. Протягам ръка и стискам пръстите на Джиджи. Тя ми отправя измъчено подобие на усмивка, а гласът й звучи съвсем тихо:

— Не съм си представяла така живота си. Не и да стана майка точно сега.

Не знам какво да кажа. Продължавам да стискам ръката с надеждата да усети колко много ме боли за нея. Иска ми се да й кажа, че всичко ще бъде наред, но не искам да я лъжа. Не знам дали нещата ще се оправят.

— Много е трудно, Грейси — промълвява тя, сякаш ще се разкъса на две от това признание.

Думите са сякаш заседнали в гърлото ми и аз усещам как сълзите ми ще рукнат всеки момент.

Фейт изплаква в съня си, но не се събужда.

— Какво смяташ да правиш? — питам аз.

Джиджи вдига поглед към мен. Сълзите са пресъхнали по румените бузи, но очите й са зачервени.

— Просто не знам — признава тя. Седим загледани една в друга в продължение на няколко дълги минути. Имам чувството, че сърцата ни бият в синхрон, че когато тя издиша, аз вдишвам и обратното.

— Ще ти помогнем, Джиджи. Ще ти помогнем с каквото можем. Просто трябва да ни кажеш от какво имаш нужда. Обещаваш ли?

Тя кима.

— Обещавам, Грейс. — Млъква. — Благодаря ти. Без това място, без „При Лилиан“… — Тя преглъща и не довършва изречението. Думите й остават неизказани.

Кимам и прошепвам:

— Знам.

Наистина знам.

 

 

Седя на перваза на прозореца с чаша вино, когато Пийт се прибира. В едната ръка стиска чантата с лаптопа, а в другата вестник. Поглежда ме недоумяващо, когато ме вижда.

— Прибрала си се рано.

— Днес оставих Рила да затвори.

— А, ясно. — Той си сваля обувките и разхлабва вратовръзката. Влиза в кухнята и се връща с празна чаша.

— Може ли да седна при теб?

— Сядай.

Той се намества с гръб към прозореца. Облягаме се в двата края и опираме крака. Пръстите на краката ми са тънки, стъпалата тесни, но съвсем не са малки. В Китай се оказа истинска мъка да си намеря подходящи обувки. Винаги съм искала да имам фино краче. Стъпалата на Пийт са същия размер като моя, но значително по-широки. Той отпива дълга глътка вино и въздиша.

Гледката от тук, горе, си остава забележителна, въпреки че я виждаме всеки ден. Слънцето избледнява, не залязва в гъстата мъгла от замърсяването. Деца играят баскетбол на игрището под нас; наблюдавам как пропускат кош след кош.

— Всичко наред ли е в „При Лилиан“?

— Да, всичко е наред.

Пийт кима доволно.

— Днес дойде Джиджи — започвам аз с неудобство, решена да поговоря с него, да споделя, както си бяхме обещали.

— Сериозно? Тя добре ли е?

— Честно казано, не. Много се тревожа за нея, Пийт. Бащата на Фейт, Франк, си е заминал, а майка й изглежда е много неприятна жена. Заплашва да изхвърли и Джиджи, и Йок Лан от къщи, ако Джиджи не се върне на работа като крупие. — Поемам си дълбоко дъх. — Нищо чудно, че Джиджи беше толкова гневна. — Пийт отпива вино и се мръщи. — Тя има талант в готварството, Пийт, сигурна съм. Сега ще го стъпчат.

— Няма да й бъде лесно. С бебе, без мъж. Не може да разчита на подкрепа отникъде. В този икономически хаос… — Гласът му заглъхва.

Кимам. Ще бъде безкрайно трудно в тези времена. Още отсега е много трудно.

— Как ми се иска да направя нещо. Да й помогна по някакъв начин, да помогна на Фейт и на Йок Лан. Каква каша, а Джиджи е добро момиче. Малко остра, но мила и… Не знам… — млъквам и се наслаждавам на вниманието му. Очите му изглеждат много тъмни в сумрака. — Не знам какво да направя за нея — довършвам аз. Усещам как сълзите ми напират.

Известно време той мълчи. И двамата поглеждаме отново към баскетболното игрище.

— Тя сама ще ти каже от какво има нужда, когато е готова. Може би в момента хората, които я изслушват, не са много. Може би се нуждае тъкмо от това, някой да я изслуша.

В мига, в който го казва, едно от момчетата вкарва кош. Децата крещят, скачат и се прегръщат. Момчето тича в малки кръгове, размахва победоносно юмруци.

— Може и да си прав — отвръщам аз. Опитвам се да прогоня мислите за Джиджи, Фейт и Йок Лан и да ги накарам да се скрият също като утайката в чашата ми.

Поглеждам отново Пийт. Той извива крака си така, че пръстите на краката му се притискат в моите. Чорапите му са подгизнали от студена пот. Овлажняват и моите крака. Мръщя се с отвращение и той се ухилва. Отново се обръщаме към баскетболното игрище, където момчетата са свели глави. Една майка е дошла и ги е подбрала. Тя говори нещо на кантонски, но ние не я чуваме. Сочи с пръст и те тръгват заедно в една посока.

— Просто се дръж като нейна приятелка, Грейс — съветва ме тихо Пийт.