Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (22)

Thé pour deux — Чай за двама
Розов „Ърл Грей“, запарен с крем ганаш от натурален шоколад

Календарът в кухнята на кафенето показва, че дните на септември са почти изтекли. Скоро ще дойде Коледа, а след това Нова година. Странно, но от тази мисъл потръпвам, сякаш съм се опитвала да овладея времето, да го дресирам като домашен любимец. Гледам малките черни квадратчета и номера на страницата.

— Имаш гости.

Джиджи е застанала на вратата на кухнята, скръстила ръце пред огромния си корем. Започна да ми говори, въпреки че никак не й се иска.

— Благодаря. Идвам след минутка — отвръщам аз с усмивка. Тя просто отвръща поглед. Развързвам оплесканата с ганаш престилка и измивам ръцете си.

Когато влизам в кафенето, Пийт е седнал на маса до стената, разтворил е вестник. Вместо да го чете, той си приказва с Джиджи, която е гушнала куп чаши и чинии в едната ръка, притиснати до кръглия й корем. Жестикулира с другата си ръка, разказва някаква история. Пийт й се усмихва. Цяла минута ги наблюдавам. Джиджи клати глава и извива очи. На масата има две чинии, във всяка има франзела, а прозорецът отзад очертава сивото небе. Когато го виждам, ми се завива свят също както навремето, когато започнахме да излизаме.

— Здрасти — прекъсвам ги аз.

Пийт се обляга назад и усмивката му става по-нежна.

— Да ви направя ли по едно кафе? — пита остро Джиджи. Гледа Пийт.

— Благодаря.

— За мен зелен чай — моли Пийт.

Джиджи кима.

— Беше ми приятно да се запознаем.

— И на мен, Джиджи.

Докато тя се връща към кухнята и чиниите, Пийт извива вежди.

— Голям е образ. И е много умна.

— Прав си, голям е образ. Понякога направо ми пили нервичките, но е добро момиче. Много ми помага с доставчиците и местните клиенти.

Пийт оглежда кафенето и аз забелязвам, че оглежда внимателно. Попива всяка подробност. Питам се какво ли мисли. Иска ми се да го попитам, но май ще бъде прекалено много, прекалено скоро. Знам какво е мнението на Леон за „При Лилиан“, но не и на Пийт.

— Къде е Рила? — пита той.

В корема ми се стяга възел и аз му давам най-простичкото обяснение, онова, от което се чувствам по-малко виновна.

— Скарахме се.

— Така ли?

Джиджи, която е зад плота, при кафе машината, ми отправя поредния възмутен поглед. Интересно дали ме е чула. На мен все още ми се иска да виждам там лицето на Рила. Искам да видя и усмивката й, да усетя добрината й. Обръщам се отново към Пийт:

— Значи ще пиеш зелен чай.

— Да, все това пия, докато съм на работа. — Свива рамене. — Харесва ми.

Сваля вратовръзката си и я оставя върху вестника. Разкопчава най-горното копче и прочиства гърлото си.

— Мислех… какво ще кажеш да обядваме заедно?

Оглеждам празното кафене. Йок Лан е в ъгъла до прозореца и отхапва трошици от един макарон. Вижда ме, засмива се и вдига ръка, за да помаха. И аз на свой ред се усмихвам.

— Няма хора, добре.

Пийт се усмихва и се навежда напред, за да прошепне нещо. Движението е толкова интимно, че ми се струва, че усещам топлината на кожата му още преди да ме докосне.

— Имаш нещо… виж, знам, че ще прозвучи банално, но имаш нещо в косата — казва тихо той.

— Така ли? — въздишам аз.

Той посяга и приглажда кичур коса от челото ми, след това се отпуска назад и навежда глава на една страна, за да се увери, че е оправено. Джиджи пристига с поднос и оставя кафето ми и чая на Пийт. Поглежда и двамата, след това франзелите и отива да поговори с баба си.

— Балончета — обяснява Пийт и отпива глътка горещ чай. — Просто сапунени балончета. Бяха в косата ти.

Кимам над чашата. Сякаш сме на среща. Дори дланите ми са потни.

— Как беше денят ти? — питам аз.

— При мен ли? Добре. — Замълчава и поднася сандвича към устата си. — Не, всъщност беше ужасно. Извинявай, свикнал съм да казвам, че всичко е наред, но беше тежък ден. — Той захапва сандвича, докато аз разстилам салфетка в скута си.

— Какво става?

— Икономии — отвръща простичко той.

— Какви?

— Не върви добре. Нещата се променят, при това твърде бързо. Прекалено бързо дори — отвръща той с пълна уста.

— Какво, според теб, ще стане тук?

Той клати глава и не бърза да отговори.

— Не съм сигурен. Изобщо не съм сигурен.

Въздиша.

Обсъждаме въпроса, докато ядем сандвичите. Печалбите от казината са паднали, правителството иска да ограничи достъпа на посетители от някои провинции, строежът изостава от график, инвеститорите намаляват. Пийт не спира да клати глава. Цялата индустрия се задъхва. Свикнали са със стабилни постъпления и доволни акционери. Стара приказка в Макао казва: „Постройте го, а те сами ще дойдат“. Сега обаче не е толкова сигурно. Пийт си пие чая на глътки.

Когато Йок Лан става, за да си тръгне, първо се приближава, поставя ръка на рамото ми и ми се усмихва. Лицето й е кръгло, излъчва задоволство, очите са притворени, също като на Буда, отдаден на медитация.

Запознавам я с Пийт.

— Това е Йок Лан. Тя е баба на Джиджи.

Пийт казва нещо на кантонски. Тя си тръгва с усмивка и кима с глава.

— Какво й каза?

— Казах й, че ми е било приятно да се запознаем и доскоро.

Вдигам изненадано очи към него, но той не забелязва, тъй като цялото му внимание е насочено към сандвича.

— Много са хубави, Грейс. — Изражението му ми напомня за по-младия Пийт, за Пийт с пълна с доматена тарта уста.

— Благодаря — прошепвам аз.

— Кафенето е страхотно. Честна дума.

Вдигам поглед към него и се усмихвам срамежливо. Седим и си дояждаме мълчаливо. Приятно ни е заедно, в тишината помежду ни няма напрежение.

Не ме целува, когато ми казва довиждане, но отпуска ръка на рамото ми също като Йок Лан. Стиска го нежно. Някаква топлина плъзва в тялото ми и макар да знам, че проблемите ни съвсем не са решени, имам чувството, че един ден всичко ще се оправи. В докосването му има и извинение, и любов, и тялото ми ги разпознава.

— Приятен ден.

— И на теб — отвръщам, без да ставам. Стихиен вятър кара звънчето да издаде истинска какофония от звуци, когато той отваря вратата. Щом излиза, вятърът се заиграва с косата му и я залепя пред лицето му. Той бърчи нос и се смее; Джиджи му се смее през прозореца. Той вдига ръка, за да ми помаха, и аз отвръщам.

 

 

Тази нощ дъждът барабани по прозорците. Не трябва да стоя толкова близо, но съм неспокойна и не спирам да крача напред-назад. Непрекъснато се приближавам до прозореца, опитвам се да погледна навън, чувствам се като лъв в клетка. Пийт се е настанил пред телевизора. Вятърът е толкова силен, че дърветата на улицата са превити на две. Бучи и реве страховито, чувам го как вилнее, когато притисна длан към стъклото. Това не е обикновен тайфун.

— Слушай… ъъъ…

— Добре, ще се дръпна — отвръщам аз, преди да довърши.

Знае, че се тревожа за „При Лилиан“, и съм сигурна, че той също е разтревожен за строежа. Погледите ни се срещат и той ми отправя окуражителна усмивка. Последната буря не нанесе кой знае какви щети, но този тайфун е много по-страшен. Мотори са преобърнати от местата, на които са паркирани, вятърът ги е запокитил на тротоарите, по улиците не се мяркат автомобили. Зловещо е и студено като през януари.

Започва прогнозата за времето и Пийт увеличава звука. Над сто полета в Хонконг са или отменени, или закъсняват заради тайфуна Хагупит, има и предупреждения за проливен дъжд. Срутени скелета и наводнения са сред най-тежките последствия от тайфуна, който помете региона днес следобед…

Чува се жален вой, който заглушава телевизора. В банята започва да се върти вентилаторът, вятърът пищи оттам. Хуквам, за да го спра, и натискам кордата му с бурканче пуканки. Когато се връщам в хола, Пийт отново ме поглежда, без да крие колко е угрижен.

— Добре ли си, мила? Сядам до него.

— Не мога да спра да мисля за „При Лил“.

— Всичко ще бъде наред — обещава той.

Чува се как клоните на дърво почукват по стъклото или по някаква дървена повърхност. Пийт се обръща и поглежда към входната врата. Челото му е намръщено.

— Вратата.

— Какво?

— Май някой почука на вратата.

— Не съм сигурна.

Той става и отваря. На прага се очертава фигура, малка, подгизнала, разтреперана.

— Господи. Влизай, влизай бързо — казва Пийт.

Когато се отдръпва от вратата, виждам дребничко лице, пребледняло, мокро. Ахвам.

— Рила!

Пийт ме поглежда.

— Грейс, донеси кърпа.

В първия момент не помръдвам, неспособна да откъсна очи от нея; тя мълчи, забола поглед в дюшемето. Има дъждобран, но вместо да го облече, го държи свит на топка в ръце. Стиснала го е толкова здраво, че кокалчетата й са побелели. Кашля и устните й изглеждат пурпурни.

— Грейс? — подканва ме отново Пийт.

Бързо отивам за кърпа, а Пийт прегръща Рила, сякаш е малко, току-що изкъпано дете. Изглежда огромен до нея; ръката му прилича на мечешка лапа на гърба й. Повежда я към канапето и я кани да седне, а тя се отпуска с нежелание. Отивам в кухнята, наливам гореща вода в голяма чаша, после пускам пликче чай вътре. Чувам, че той й говори нещо, но не чувам отговора.

— Много е опасно — обяснява той, когато поставям чашата чай пред нея. Тя все още избягва погледа ми, но кима с благодарност, когато вижда чашата.

— Какво си правила навън?

Тя не отговаря и той сяда до нея, потрива гърба й с длан. Между веждите му се е събрала бръчка, която издава загрижеността му. Настанявам се на ръба на масичката за кафе и наблюдавам как тя отпива като птиче, на малки глътчици. Изглежда така премръзнала и дребничка, че усещам как сълзите започват да парят очите ми. Най-сетне престава да трепери и устните и бузите й отново възвръщат цвета си. Тя вдига глава и ме стрелва с поглед.

— Какво става, Рила? — прошепвам.

Устните й потреперват на ръба на чашата. Тя измърморва нещо в отговор, без да вдигне глава.

— Много се извинявам, госпожо, господине. Ходих до „При Лилиан“, за да проверя…

— Ходила си до „При Лилиан“ ли?

— За да проверя дали всичко е наред. Тогава обаче автобусите спряха и нямаше как да се прибера вкъщи. Знаех, че живеете наблизо… — Поглежда ме гузно.

— О, Рила — въздишам аз.

— Има поражения, счупени стъкла. И… това.

Изпод хавлиената кърпа вади дъждобрана, сгънат като пакет. Разтваря го. Табелата на кафенето е на парчета. В гърдите ми се появява неочаквана, тъпа болка, когато го виждам. Името й е разкъсано. Поемам си остро дъх и Рила едва тогава ме поглежда. Ококорила се е.

— Всичко е наред, госпожо — казва тя и погледът й се стрелка между нас с Пийт. — Всичко може да се оправи. Само прозорците са изпочупени. Вътре е влязла вода, но ще се оправи. Макао е безопасно място, никой няма да тръгне да разграбва или краде. — Очите й са очертани от мокрите мигли, челото й е набраздено. Загрижеността й ме изпълва колкото с чувство на вина, толкова и с благодарност.

Рила зашепва отново:

— Госпожо? Грейс? Всичко ще се оправи.

Клатя глава.

— По-притеснена съм за теб, че си излязла в този тайфун. — Прехапвам устни. Вятърът продължава да вие и фучи навън, когато отпускам ръка на мокрото й коляно.

— Рила, много се извинявам. Опитвах се да ти позвъня…

— Пийт се изправя, поема счупената табела от ръцете ми и вдига празната чаша на Рила. Влиза в кухнята, за да я напълни отново, и ни оставя сами. Как съм могла дори за миг да допусна, че тя ще открадне от мен или че ще се възползва от приятелството, което се зараждаше помежду ни. Завладява ме срам и гласът ми се разтреперва.

— Моля те, Рила, върни се в „При Лилиан“. Имаме огромна нужда от теб.

— Ами…

— Стига да не си си намерила друга работа.

— Не съм.

Седим смълчани, впили очи една в друга, докато тя най-сетне прошепва:

— Трябва да обясня, Грейс… за онази сутрин. Напрягам се от смущение, докато тя ме наблюдава със сериозните си очи. В този момент обаче Пийт се връща с чашата чай. Искрено съм му благодарна, че ни прекъсна.

— Не се притеснявайте, дами — подхвърля той. — Всичко ще бъде наред. Съвсем скоро отново ще правите макарони. — Поглежда Рила. — Само че се налага да прекараш времето, в което вилнее тайфунът, заедно с нас. В стаята за гости има хавлиени кърпи, а Грейс ще ти даде дрехи. Нали, Грейс?

Кимам, а ръката ми е все още отпусната върху коляното на Рила.

— Сигурна ли си? — пита Рила. — Може ли? — Не откъсва поглед от мен.

— Разбира се — отвръщам аз. — Моля те, остани.

На следващата сутрин се оказва, че не сме първите, които пристигат в „При Лилиан“. Марджъри седи отпред заедно с Джиджи. Кръглият й корем е скрил цялата долна част на тялото й. Около тях са пръснати мокри парчета — от рамките на прозорците, счупени стъкла, разпилени като бляскави диаманти. Рила помага на Джиджи да се изправи. Джиджи пъшка от тежестта на корема си, но се усмихва широко на Рила и стиска ръката й по-дълго от необходимото, стиска я като на сестра. Облечена е в сива рокля за бременни върху черни дънки. Не е гримирана, освен наплесканата спирала на миглите.

— Върна се — усмихва се Марджъри на Рила. — Липсваше ни.

— Мама му стара, Грейс, „При Лил“ е напълно съсипано — изтърсва Джиджи, без капчица такт, както винаги.

Погледът ми обхожда кафенето, докато се опитвам да убедя сама себе си, че застраховката ще покрие щетите. Въпреки това в гърлото ми се надига ужас. Държачът на табелата е изкривен, празните вериги се полюшват като пияни на лекия ветрец. Предните витрини са съсипани, въпреки че една от тях е останала, сякаш на инат, на мястото си. Стъклото обаче е пукнато. Парче рамка виси на едно място, по щръкналите стъкла са се нанизали листа. Дори отвън се вижда, че подът е наводнен, а краката на масите подгизнали. Една от масите се е прекатурила, в средата на плота се вижда дълбока пукнатина, столовете са пометени чак до западната стена. Някои са натрупани един върху друг в ъгъла. Когато се приближавам до вратата, Рила отпуска ръка на рамото ми.

— Добре ли си?

Кимам, доволна, че е тук.

Когато отварям вратата, водата плисва навън, за да ме посрещне. Порив на вятъра изсвистява през кафенето; изглежда, и прозорецът на кухнята е счупен. Питам се в какво ли състояние са фурните, хладилникът и складът. Ами всички макарони, които бяхме направили? Ами бадемовото брашно?

Чашите? Приборите? Потискащият мирис на влага изпълва въздуха. Останалите влизат след мен и всички заставаме до глезените във вода сред маси и столове. В мен се надига тъга.

Някой шумно си поема въздух и Джиджи протяга ръка.

— Вижте само.

Всички проследяваме насочения към стената до касата пръст. Близо до машината за еспресо се вижда постерът, който ми подари Йок Лан. Рамката е непокътната, стъклото също, той виси на мястото си, гордо изправен. Децата продължават да танцуват сред вихрените пламъци и искри.