Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (17)

Brise d’ete — Летен бриз
Юзу^[1] с пълнеж от череша

 

Въздухът е гъст и лепкав от жегата. Сякаш току-що съм излязла от гореща вана и парата полепва по всяко косъмче на тялото ми. Мигам, за да не позволя на света да се изплъзне нанякъде. В главата ми бие глухо барабан. Тази сутрин, когато се събудих, бях в състояние между напълно будна и дълбоко заспала. Мама се рееше над мен, пееше и танцуваше вихрено. Париж, Париж, Париж, умоляваше ме тя. Ще се преместим да живеем в Париж, Грейси. Няма нужда да заминаваш, ще се преместим в Париж. Единственият начин да я прогоня от ума си, бе да се насиля да взема студен душ, след това да се измъкна от къщи.

Минавам покрай китайски лечителски магазин и магазин за чай, които се намират преди аптеката. Обикновено се движа толкова бързо, че не забелязвам нищо наоколо, купувам на един дъх брашно или захар за онова, което съм намислила да изпека през деня, или оставям някоя калъфка за възглавница, оплискана с кафе, в химическото чистене. Днес обаче силите едва ми стигат да вървя като Йок Лан и всяка стъпка изисква такова усилие, че оставам съвсем без дъх. Няма шишенца с витамини в лечителския магазин, няма и ярки постери с ведро усмихнати лица. Вместо това виждам сушени перки от акули с цвета на мазолеста кожа, пожълтели, почти прозрачни; бутилки набъбнали гъби; билки; навсякъде е пропито с миризма на риба. До стъпалата отпред виждам миниатюрен храм, червен, със златен надпис. Ароматни пръчици са поставени в стара чаша, изгорели почти до дъно. Жената вътре си вее с едно списание и ме наблюдава безизразно. Лицето й е напълно отпуснато, тя е или отегчена до смърт, или изтощена от горещината.

Лелките в магазина за чай водят оживен разговор зад щанда. И двете са с кафеникави престилки, облегнати на медните капаци на огромни контейнери за чай, клатят глави и се възмущават от нещо, клюкарстват. Няма значение, че нито ги чувам, нито разбирам, позите им и жестовете на жени, които обсъждат други жени, са еднакви по цял свят. Не, никаква майка не е тя. Права си, много е надебеляла. Ами съпругът й, той не вижда ли? Господи, ама тя навсякъде си вре носа. Кой ще ти търпи такава свекърва? Двете са пълни с енергия, нищо, че става въпрос за хули, клевети и доста поизкривени истини. Питам се дали техният чай няма да помогне на настинката ми, но решавам да използвам по-традиционни методи и се отправям към аптеката.

Вътре е сравнително светло и зад щанда е застанал мъж с оредяваща коса. Скръстил е ръце; няколко кичура коса са прехвърлени на една страна, зализани, също като пясъка в грижливо поддържана дзен градина. Той не ми се усмихва, тъй като е твърде зает да кима, докато слуша друга клиентка. Лицето му изразява объркване, докато наблюдава как се движат устните й. Тя е дребна като дете, но тялото й е на жена, скрито под огромен суитчър с качулка. Сигурно е плувнала в пот под тази дреха. На врата се вижда черна коса, лъскава като сатен, дълга. Шепти настойчиво на аптекаря, привела се е към него, сякаш се кани всеки момент да стисне реверите му. Гласът й става по-силен, потръпва, но аз така и не успявам да разбера какво иска да каже тя. Приближавам по-близо, опитвам се да се съсредоточа и я разпознавам — и сбръчканото от тревоги чело, и красивата коса. Това е жената, която дойде пред кафенето, за да говори с Рила. Аптекарят барабани нетърпеливо с пръсти на стъкления плот. Времето е пари. Малкият му пръст е с нокът по-дълъг от моя, жълт в края.

— Извинете — прекъсвам я аз. — Мога ли да ви помогна? Тя отскача, когато я докосвам леко по рамото.

— Рила работи при мен, виждала съм ви пред кафенето — обяснявам тихо аз.

Тя се ококорва с разбиране и кима.

— Аз… ние имаме нужда от крем за изгаряния — отвръща тя с ясно изразен филипински акцент. Със сигурност е или прислужница, или чистачка и се грижи за нечия къща и чужди деца. Сигурно е пипнала горещ тиган или се е наранила, докато се е грижела за някое от невъзпитаните, палави деца, които идват с майките си в „При Лил“ и се опитват да се покатерят върху масите, подтичват около столовете и не спират да крещят, след като са погълнали голямо количество захар. Аптекарят чува, че говорим на английски, и дава знак на младата си дъщеря, която седи на високо столче, лапнала близалка. Тя скача и вади близалката от устата си.

— Крем за изгорено, горещо, олеле… — изигравам аз, за да може да разбере момичето зад щанда. Говоря високо. Тя кима и обяснява на баща си, който донася крем от третата полица отзад. На тубичката се виждат червени и оранжеви пламъци, така че и на двете ни става ясно, че са ни разбрали. Жената бърка в портмонето. Косата скрива по-голямата част, но аз виждам, че вътре са надиплени дузина банкноти, сгънати на малки квадратчета. Съвсем не приличат на банкнотите, които работодателят би й дал, за да купи нещо. Тя внимателно вади една от банкнотите и я подава на момичето.

— Аз съм Грейс — усмихвам се на приятелката на Рила и подавам ръка. Тя не я поема.

Прехапва устни и не ме поглежда, когато измърморва:

— Госпожо. Аз съм Джослин.

— Приятно ми е да се запознаем, Джослин — отвръщам аз.

Тя кима и излиза с малки, бързи крачки, свела поглед към паважа.

— Ами вий, госпожу? — пропява момичето зад щанда. Опитва се да говори с близалката, натъпкана в бузата. Прилича на катерица, бузата й е твърда и закръглена.

— Настинка. Инфлуенца.

Тя издърдорва превод на баща си на кантонски и той поставя лекарството на плота. Поглеждам го и за няколко секунди съм безкрайно благодарна. Ако действа, след два дни ще се върна в „При Лил“. Притеснявам се как Рила и Джиджи ще се справят без мен. Разбира се, че няма да има проблем, а и Марджъри със сигурност ще ги държи под око, но аз се чувствам изненадващо празна, дори ми прилошава. Та нали „При Лилиан“ е мое творение.

Най-сетне, след няколко дни, в които съм напълно замаяна, температурата ми спада. Първата сутрин, в която нямам температура, сядам предпазливо на леглото, уплашена, че болестта си играе с мен, че се крие в някой ъгъл. Тя обаче не се връща. Пийт вече е тръгнал на работа, матракът е вдлъбнат, където е лежал, чаршафите са смачкани. Носът ми тече, гърлото ми продължава да гори, но поне нямам температура и мама не е идвала да смущава съня ми. Ставам и се пъхвам под хладния душ, търкам се със сапун, докато се превърна в кадифена пяна, и пея щастливо, докато кашлям.

Рила изписква, когато влизам, Марджъри пляска с ръце, дори Джиджи ми отправя подобие на усмивка. Йок Лан ме поглежда с най-милата си и любяща усмивка. Струва ми се изморена, но аз съм много радостна, че я виждам. Отпускам ръка на рамото й и тя веднага я вдига и целува дланта ми.

— Да не би да си дошла, за да работиш? — пита Марджъри и клати предупредително пръст с дълъг маникюр. Джиджи застава до нея и се подпира на облегалката на стола й. На масата е отворено модно списание. Манекенката на снимката, кацнала на неудобен висок стол, е в пурпурен чорапогащник. Устните й са отворени, червените устни са лъскави и влажни.

— При това с удоволствие — отвръщам аз, — само че все още не съм съвсем добре.

Рила изскача иззад плота. Прегръща ме с всички сили.

— Много ни липсваше, Грейс — възкликва тя. — Всички питаха за теб. Искаш ли чай?

Кимам с благодарност. Тя отива да запари, а аз се провиквам след нея, като се старая да не издам колко съм нервна:

— Всичко наред ли е? Имахте ли някакви проблеми? Марджъри потупва стола до себе си. Щом сядам, започва да шепти:

— Справиха се страхотно, Грейс. Не са подвили крак тези дни, справиха се чудесно. Трябва да се гордееш с тях.

— Абсолютно никакви — отвръща Рила, когато се връща. Поставила е два от макароните The pour deux^[2] в чинийката ми. Пълнежът ухае на „Ърл Грей“, сладък контраст с пухкавия шоколад. Забелязвам съвършено кръглата форма, едва забележимите грапавини отстрани.

— Аз ги направих — прекъсва я Джиджи, сякаш е прочела мислите ми. Отпуснала е ръка на корема си, без да се притеснява. Той е приятно заоблен под тениската. Днес е в къси панталонки и черни ботуши, косата й е събрана на рошав кок отгоре на главата. Дясната й ръка е отрупана с подрънкващи гривни.

Отхапвам и елегантните розово сивкави сладки се разтрошават, за да разкрият меката среда.

— Много са хубави — хваля я аз и намигам на Рила, която се усмихва широко. — Браво и на двете, чудесно сте се справили.

След като си изпивам чая, отивам при Рила до касата и тя ми разказва как са протекли последните няколко дни. Подробности, на които повечето хора не биха обърнали никакво внимание, извикват усмивка на лицето ми. Леон е идвал, за да купи още дванайсет макарона за екипа си. Поискал да са смесени, но признал, че Cirque били любимите му в момента. Един чайник се счупил; една от лъжичките с изкуствена перла на дръжката била изчезнала. Госпожа Томпсън, казваме едновременно. Тя носи перли всеки ден, дори през лятото, и има склонност към краденето, въпреки че има повече пари, отколкото останалите клиенти, взети заедно. Пет пари не давам; следващия месец ще купя нови от доставчика. Трябва ни още сметана и бадемово брашно. Джиджи разсипала половин пакет захар, докато правили макароните, признава с неудобство Рила. Успокоявам я, че това не е никакъв проблем, че ще добавим захар към списъка с покупките. Тя влиза в кухнята, за да провери дали не ни трябва още нещо. Тананика си, докато влиза, а косата й се полюшва.

— Ехо, Грейси!

Обръщам се и виждам, че Линда ми маха от ъгъла. Усмихвам й се немощно.

— Как си, миличка?

— По-добре, Линда, благодаря.

— Радвам се, че се върна — подхвърля любезно тя.

Клубът на Линда „Любители на книгите“ се събира в „При Лилиан“ на всеки две седмици. Заедно с три от приятелките си тя прекарва тук два часа, преди да вземе децата от училище. Така и не успях да разбера дали наистина четат книгите, които носят. Със сигурност не ги обсъждат. Линда вади химикалка и лист в началото на всяка среща, вероятно има намерение да си води записки, но накрая, когато двата часа изтичат, прибира празния лист в чантата си. Останалите жени са слаби, с дълги, великолепно поддържани коси и модерни слънчеви очила. Облечени са в рокли без ръкави и са винаги с обувки на висок ток. Пийт ми каза, че едната е била манекенка за каталога на голям универсален магазин; със съпруга й са колеги. Друга е омъжена за пилот; дочух, когато обясняваше за някаква къща в Боракай, най-красивия курортен плаж на Филипините. Радвам се, когато идват, защото се отразяват добре на бизнеса и кафенето изглежда пълно с народ дори когато няма друг, освен тях.

Линда идва, за да плати сметката. Поглежда над рамото ми бързо, преди да заговори.

— Грейси, миличка, все да те питам… ти откъде намери това момиче?

— Моля?

— Момичето — повтаря тя.

— За Рила ли питаш? Леон ми помогна да я намеря. Много ми помага.

Линда стиска устни и вади монети от портмонето си, за да плати латето.

— Линда, децата ще излязат всеки момент — провиква се една от жените, застанала на вратата. Другите две обсъждат нов пръстен, който един от съпрузите е купил. Колко карата? Къде е направен? Колко струва?

Линда ми подава банкнота от двайсет патака. Връщам й монети.

— Идвам! — чурулика тя ведро. Навежда се към мен и снишава глас: — Моля те да внимаваш, миличка.

— Какво?

— Внимавай с прислугата — обяснява тя. — Да знаеш, че изобщо не са такива, за каквито се представят. И всички до една се познават. Все братовчедки или нещо подобно.

Отварям уста, за да й отговоря, но се оказва, че нямам глас. Усещам как поруменявам.

— На Елси й откраднаха разни неща. Не само едно. Прислужницата й обичала да пипа. — Линда свива пръсти, за да демонстрира какво има предвид.

Вероятно Елси е една от групата. Двете, които говореха за пръстена, се заливат от смях. Крякат като папагали. Сега обсъждат японски метод за изправяне на коса. Жената на вратата извива очи.

— Линда?

— Аз… — започвам да обяснявам аз.

— Не казвай нищо. Елси се чувства много неловко. Просто бъди нащрек, нали? Не се дръж прекалено приятелски. Ти си сладурана и те със сигурност ще се възползват. Знаеш какво имам предвид, нали? — Тя извива вежди и ме поглежда многозначително. След това се изправя и се усмихва. Прибира си рестото, вместо да остави бакшиш. Чантата й щраква шумно. — Идвам! — провиква се тя в отговор на приятелката си и спуска слънчевите очила над очите. — И да се лекуваш, Грей. Наоколо има ужасен вирус. Всички деца са се натръшкали.

— Добре… Благодаря.

Смехът, клюките и чаткането на токчетата им по паважа заглъхват в далечината, а щурците, невидими във високата трева от близкия строеж, скоро събират достатъчно кураж, за да запеят отново лятната си песен.

— Я, колко тихо стана — усмихва се Рила, когато излиза от кухнята. В ръка стиска кърпа, от която се вдига пара. Прехвърля я от едната си ръка в другата.

— Да — мърморя аз.

— Добре ли си, Грейс? — пита тя, когато вижда поруменелите ми бузи.

— Да, супер. Благодаря, Рила.

Тя се заема да избърше масата на жените — лепкавите кръгове кафе, разхвърляните салфетки с червило по тях, разкъсаните пакетчета захар.

 

 

Няколко дни след това Рила е отишла да купи боя за сладкиши и двете с Джиджи сме сами. Аз се опитвам да измисля нова рецепта за макарони. Кухнята ми се струва по-тясна, когато и тя е вътре, особено откакто коремът й влиза преди нея. Все още се опитва да облича старите си дрехи, но в повечето случаи просто няма как. Един ден посяга да вземе тетрадката ми с рецепти за макарони, която държа върху хладилника, и блузата й се вдига. Ципът на късите панталонки е разкопчан до долу и се показва лимоненозелено дантелено бельо. Тя е измайсторила нещо като колан от панделка, за да не й се смъкват, но изглежда, и този метод не е достатъчно добър.

Забелязва, че съм я зяпнала, и върти очи.

— Да не си посмяла да кажеш и дума. Знам, че изглежда тъпо, но трябва да видиш какви са другите възможности, които ми предлагат.

Със сигурност става дума за майка й и баба й.

— Адска грозотия. Сериозно ти говоря… — настоява тя. За това мога да проявя съчувствие. В Макао не се предлагат много възможности за бъдещите майки. Голяма част от жените носят широки ризи, които им стигат до средата на прасците, и почти се търкалят като Туидълди или Туидълдъм^[3]. След тази случка обаче Джиджи започна да слага по-широки дрехи, обикновено огромни тениски и клинове. Купила си е чифт сандали като любимите на Марджъри, така че комбинацията е готина. Аз лично обичам тениски с шантави надписи.

„Любовта е гаранция за мир по света, така че забавлявайте се на воля.“

„Утре ще грее слънце, затова се усмихнете и танцувайте в ритъма на сърцето.“

Имам си и любим надпис: „Снощи се повеселих юнашки, а ти?“.

Беше истинска ирония, че Джиджи, с издут от бременността корем, беше в такава тениска. Английският й е почти съвършен, така че съм сигурна какъв е намекът.

Опитваме се да направим макарони с юзу, цитрус и босилек. Вдъхнових се от сезонните аромати на пекаря Ладюре, след като прочетох, че макарони с цитрус и босилек били създадени за статия във „Вог“. Дали пък не беше за френския „Ел“? Както и да е, стори ми се tres chic^[4]. И аз се опитвам да бъда tres chic, но засега това означава, че съм забъркала крем ганаш със странен аромат и цялата съм плувнала в пот.

— Грейс, това смърди адски гадно — заявява Джиджи.

— Знам, не се получи както трябва, нали? Нещо не можах да се справя. Ти ядеш ли босилек?

Тя се мръщи.

— Това е подправка. Италианска. Според мен това противно нещо не харесва Макао. — Показвам й завехнало листенце. Цветът се е превърнал в зловещо тъмносиво зеленикаво.

— И аз не го харесвам. Прекалено горещо е, когато си надута като балон — оплаква се тя, топва пръст в крема ганаш и прави физиономия на неподправено отвращение. Очевидно няма да продам тези сладки.

— Май ще се откажа — признавам аз. — Какво ще кажеш да направим черешов ганаш и с него да напълним готовата основа от юзу? Ще бъдат временен специалитет. Macaron de saison^[5]. — Изхвърлям противния крем с босилека в кофата за боклук.

— Както кажеш. — Очите й заблестяват и издават вълнението й.

— Точно такъв ентусиазъм исках да видя — отвръщам аз с усмивка. — Как да ги кръстим? Трябва обаче да е на френски.

И двете мълчим и обмисляме възможностите. Щурците навън изпълняват шумна лятна симфония. Представям си ги как изнасят серенади един на друг от стари гуми, забравени купове дърва, изхвърлени пластмасови кутии от нудълс.

— Нещо, свързано с лятото… — подхвърля тя.

След като порових опърпания си, посипан с брашно френско-английски речник, се спираме на Brise d’ete. Джиджи предлага да напише китайски превод. Представям си как Йок Лан влиза и чете красивите китайски символи. Интересно, дали ще познае почерка, наклона на написаното, дали ще се сети, че е на внучката й. Отстъпваме, както сме една до друга, и поглеждаме. Забелязвам как ъгълчетата на устата на Джиджи се повдигат, а ръцете й са прегърнали огромния корем.

— И сега какво? Ще опитам ли от това нещо, или вече съм се превърнала в черната ти робиня? — шегува се тя, без да ме погледне.

— Добре де, добре. Само че първо ми направи чаша чай. Чай за робинята също, нали?

Тя се смее, както е забола поглед в краката си, и вероятно си въобразява, че не съм я видяла.

Сядаме на любимата ми маса в ъгъла, откъдето мога да видя клиенти, ако идват насам, въпреки че днес не очаквам да има наплив. Марджъри, която живее в същия блок, както много други от майките чужденки, ми каза, че днес имало спортен ден в международното училище, така че повечето родители ще са с децата си, за да им вдъхват кураж. Денят е горещ и аз инстинктивно се притеснявам от изгаряне и слънчев удар. Спомням си как мама ме плескаше с цинкова паста и заприличвах на индианска принцеса от стар уестърн, когато през лятото ходехме в Брайтън.

Джиджи сяда срещу мен и ми поднася чаша чай, преди да налее за себе си. По-възрастна съм от нея и тя го прави, без дори да се замисля. Отпивам. Черен цейлонски чай с аромат на мандарина, един от любимите ми. Джиджи натъпква цял макарон в уста, забива зъби в него, след това се отпуска назад с въздишка.

— Леле… — грачи тя с пълна уста. След като преглъща, казва: — Brise d’ete… брей. Брей. Много хубаво.

Не се сдържам и избухвам в смях.

— За Brise d’ete. И за лятото. — Вдигам чашата чай, тя вдига нейната, чукваме се и порцеланът издрънчава. Днес ми се струва по-весела. Малко по-спокойна е, сякаш празното кафене й носи успокоение и облекчение.

Поглежда ме.

— Грейс, ти защо нямаш деца?

Въпросът ме цапва като студена океанска вълна. Едва успявам да се овладея и да не се свия на кълбо. Гърлото ми се стяга от познатата мъка и аз усещам как сърцето ми е готово да се пръсне. Не трябваше да ми задава този въпрос. Поглеждам корема си и усещам нещо като пробождане.

— Дълго е за разказване.

Тя се мръщи и продължава напълно невинно:

— Не си искала, нали? Марджъри каза, че не иска. Децата те връзват завинаги, нали? — Лицето й е нежно, издава колко е млада дори под грима. В очите й, кръгли като на бухал, се прокрадва страх.

— Не, не… — въздишам аз. — Не е това. Искахме деца. Тя оставя чашата и ме поглежда с ново любопитство.

— Кога?

— Кога сме искали деца ли?

— Кога реши друго или… и аз не знам как да го кажа — обяснява тихо тя, сякаш едва сега разбира, че не е трябвало да ме пита.

— Не че сме решили нещо друго. Не знам кога решихме, че искаме деца. Струва ми се, че е било отдавна. Живеехме в Лондон.

— Сега обаче е друго.

— И сега искаме. Да, май искаме.

Не съм говорила с Пийт по този въпрос от много отдавна. Разговорите ни се плъзват около темата като водата по крайречен камък. Не че се опитваме да избегнем разправия или скандал, та ние се караме за какво ли не. Снощи например се сдърпахме дали да купим нова отварачка за консерви. Според него сегашната била безполезна, а пък аз заявих, че той се предава без борба. Не знам как и защо този въпрос се превърна в тема, за която си струва да се скараме — една нищо и никаква отварачка за консерви. Така се вбесих, че кожата ми пламна и цяла нощ пухтях възмутено до похъркващата тъмна фигура. Разговорите за деца ни натъжават. А пък отварачка за консерви можеш да си купиш винаги.

Вдигам поглед към Джиджи и се поправям:

— Не, никакво май. Със сигурност искаме. Искаме, и то много.

Тя вдига поглед към мен и очаква да обясня. Думите обаче бягат от мен.

— Проблемът е, че не можем да имаме деца. Физически е невъзможно. Аз не мога. Не мога да имам деца. — Гласът ми заглъхва, става безжизнен също като надеждата, която хранехме двамата с Пийт.

— А пък аз мислех, че не искате — прошепва тя.

— Напротив. Аз обаче не мога да родя. — Въздъхвам. Не го бях казвала на глас пред друг, освен пред Пийт. Струваше ми се, че ще ревна, ако го кажа. Не съм и предполагала обаче, че ще обяснявам на млада бременна жена, докато похапваме макарони. Колкото и да е необичайно за мен, продължавам да обяснявам:

— Нямам… яйцеклетки. Вече нямам. Оказа се, че сме закъснели, а пък моите са се свършили прекалено рано. Просто сме изпуснали момента. — Поемам си дъх през носа и го изпускам, като броя бавно. Тя ме наблюдава и аз разбирам, че ме слуша много внимателно. Погледът й омеква и имам чувството, че прониква дълбоко в мен. Сякаш незнайно как е усетила какво изпитвам. За пръв път, откакто се познаваме, тя ме поглежда в очите.

— Гадна работа — заявява тя.

Кимам. Наистина е гадна работа. Кой да предположи, че този мрачен, объркан възел от болка и разочарование може да бъде охарактеризиран с една дума?

Двете с Джиджи седим мълчаливо. В далечината се чува пневматичен звук, отеква клаксон на автомобил. Денят е прекрасен, ясен. Облаците се носят бавно по небето. Ние пием бавно чай.

— Грейс?

— Ммм?

— Много съжалявам. Жалко, че е станало така с бебето.

— Да, и аз съжалявам, мила. И аз…

Тя свежда поглед към ръцете си, след това поглежда към масата. Чинията пред нас е пълна с макарони с цвят на слънчеви лъчи. Напомнят ми на букет маргарити.

Джиджи вдига чинията и я поднася към мен.

— Макарони?

Изяждаме всичките, бъбрим и пием още чай. Тя дори привлича ръката ми върху корема си, за да усетя няколко ритника. Сълзите не напират, щурците продължават да; пеят. Някакъв товар се е вдигнал от мен, усещам как си отива завинаги.

 

 

В края на месеца имаме добра печалба, дори през дните, когато бях болна. Заставам пред касата, докато правя бърза, приблизителна сметка и ми идва да се изсмея на глас, толкова съм горда. Рила е в кухнята, Йок Лан пие чай на обичайната маса. Джиджи е застанала до Марджъри, говорят си, а слънцето в късния следобед нахлува през прозорците. Дочувам разговора. Обсъждат местата, на които е била Марджъри. Очертаните с черен молив очи на Джиджи са ококорени.

— Дори Париж? Марджъри кима.

— Дори Париж. Да знаеш, че Париж е домът на макароните. Преди да дойда тук, не бях пробвала, освен във Франция. — Тя вдига очи към мен. — Ти ходила ли си там, Грейс?

Усмихвам се.

— Mais, bien sur^[6]. Ладюре, Пиер Ерме, най-добрите сладкари в Париж.

— Те кои са? — пита любопитно Джиджи.

— Те са рокзвездите в света на макароните — обяснявам с намигане.

Припомням си как двете с мама вадехме макарони от бяла кутия, сякаш бяха скъпоценни камъни в най-различни цветове — рубиненочервени, бледо тюркоазени, светли като перли. Изчаквахме да усетим аромата върху езика си и затваряхме очи, за да се насладим на декадентската сладост. По-късно, разбира се, нямаше да имаме пари да си платим хотела. Но важното бе, че тя беше купила макарони от „Ладюре“ за закуска. Било е заради детето, спор няма.

— В Париж са най-прекрасните кафенета… — въздиша Марджъри.

Замислям се за Пийт. Миналата седмица ме покани в близкия френски ресторант. По лицето ми премина странно изражение, когато отвърнах, че съм ужасно уморена, че имаме огромна поръчка за макарони за следващата сутрин. Неочаквано ми се стори състарен, тъжен.

Гласът на Джиджи бе зареден със страхопочитание.

— Че ти си била навсякъде — обръща се тя към Марджъри.

— Доста съм се местила, да. Ти също си пътувала, нали?

— А, не съм. В Хонконг, разбира се, съм била. Била съм в Гуанджоу и Тайпей. Там ни заведоха на екскурзия от училище. Трябваше да продавам балони в Сан Мало цели шест месеца, за да спестя пари. Това е — признава тя. Ръцете й веднага се преместват към корема и го погалват.

— В един момент всичко започва да ти изглежда еднакво — отбелязва замислено Марджъри. Отпива от капучиното си и посяга към своята сладка L’espoir. Изчаква, преди да я лапне. — Все едни и същи неща. Богатство, бедност, щастие, страдание. Лесно е да решиш, че си по-добре от хората на дадено място, защото си тръгваш. Няма да те хване въртележката от девет до пет. Няма да попаднеш в еднообразието. Вечно те чака възможността да видиш някое ново място.

Джиджи е свела поглед към ръцете си, гривните блестят на китката й.

— Сигурно е невероятно.

— Така е. Поне за известно време. След това започва да ти се струва малко… Започваш да завиждаш. Тези хора си имат постоянно място. — Гласът й се превръща в шепот. — Те поне си имат място, на което да принадлежат. — Захапва макарона и оглежда „При Лилиан“ с празен поглед.

Самата истина, мисля си аз.

Седят мълчаливо известно време, докато гласът на Рила, изключително фалшив, се понася от кухнята. Марджъри се задавя, Йок Лан прихва, а Джиджи се киска невъздържано.

— Мама му стара, тя е тежък случай — казва Джиджи, както обикновено нетактична.

Рила излиза, от облечените й в гумени ръкавици ръце капе вода по плочките и ние прикриваме смеха си с ръце.

— Защо се смеете? — пита недоумяващо тя.

Ние всички прихваме. Поглеждам четирите жени — Джиджи, Рила, Марджъри и Йок Лан — и се усмихвам.

Мила мамо,

Понякога се питам какво ли щеше да стане, ако бях избрала нещо различно. Ако се бях омъжила за друг. Ако бях заминала за друга страна. Ако бях изиграла ръката по различен начин.

Дали щях да се превърна, в Марджъри? Дали щях да прескачам от място на място? Дали щях да събирам багаж на всеки няколко години? Нямаше да създавам приятели, да не би да се наложи да прекъсна връзката с тях. Щях да се чувствам като резервна част. Дали щях да съм съвършена на пръв поглед и напълно объркана отвътре?

Може би щях да бъда втора Рила. Тя изглежда щастлива, въпреки че е трудно човек да определи как се чувства в действителност. Дали се е питала, също като мен, докато работех в най-различни ресторанти през годините, дали ще има по-значими неща, нещо, което да нарече свое собствено?

Можех ли да бъда Джиджи? Млада и напълно разбита, като същевременно се опитвам да се преструвам, че всичко е наред. Тя е бременна, мамо. Не е толкова млада, колкото изглежда, затова няма причина да съм шокирана. В началото на двайсетте е, може би. Изглежда обаче на петнайсет, толкова е слабичка… Ако аз бях направила нейния избор, сега вече щях да бъда майка. Щях да имам дете на нейната възраст. Аз обаче бях твърде заета да пия противозачатъчни и да се тревожа за разни други неща. Нямах никаква представа, че часовникът в мен тиктака неумолимо. Тя никога няма да разбере какво е да ти отнемат възможността да станеш майка. Аз обаче мисля, че животът й съвсем не е толкова сладък. Личи зад дързостта и арогантността й; в неизказаните неща, в съсипаните надежди. Понякога тя ми се струва изгубена и самотна, също като мишле, което се е събудило и се е озовало в клетка.

Макар да не знам всичко за живота и товара, който носи, все си мисля, че един ден ще стане като Йок Лан. Ще поглежда към красиво внуче, по-високо от нея, което поставя ръка на рамото и й шепне мили думи. Тя ще се радва на такова отношение. Ще има човек, който да се грижи дали играе маджонг, когато не трябва. Ще има човек, който да я забелязва.

Можех ли да бъда и аз такава жена, мамо?

Можех ли да бъда като теб? С гъста червена коса, готова да разказвам за щурци и близалки, за летящи риби. Да пея в два след полунощ, да танцувам следобедите, сякаш съм пияна. Сама ли бях направила избора да не бъда като теб? Можех ли да бъда като теб? За мен винаги си била толкова жизнена, че пръстите и на ръцете, и на краката ти искряха от живот. Очите ти блестяха, косата се вееше. Ти не знаеше какво е да вършиш нещо наполовина, мамо. Винаги стигаше до самия край.

Това е положението. Аз съм, каквато съм. Няма начин да променя нещата.

Твоя любяща дъщеря Грейс