Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Круша и кестени с маслен крем, овкусен с крушова ракия

Рано, докато небето е все още тъмно, се изтръгвам от сън. Хладният януарски въздух ме обгръща, докато си поемам дъх и се опитвам да разбера къде се намирам и изчаквам сърцето ми да започне да бие по-бавно. В съня ми Фейт лежи в нашето легло, мъничкото телце е свито между нас. Стиснала е пръста на Пийт. Сядам и протягам ръка по хладния чаршаф, но тя, разбира се, не е тук. Представям си лицето й. Щръкналата коса, гладката кожа, тъмните издължени очи, пълни със сълзи. От седмици наред всеки ден идва в „При Лилиан“. Сутрин очаквам да я видя, нямам търпение да пристигне с Джиджи, за да я прегърна и целуна, да вдъхна бебешката миризма. Сега пък влезе в сънищата ми.

Пийт ми каза, че екипът от Мелбърн иска да се върне в Австралия. Ще се строи хотел, докато в Макао едва свързват двата края. За него е лесно да вземе решение, защото новото предложение е по-изгодно за кариерата му, въпреки това знае, че разбива сърцето ми. Даде ми повече време, отколкото можеше да си позволи, изчакват го да съобщи решението си и му пазят мястото. Знам обаче, че няма да го чакат дълго. Колкото и да обичам кафенето си, то не може да ни осигури, както работата на Пийт, освен това той ще ми каже, че мога да направя кафене, където пожелая. Дали наистина е така? Пийт ще има нужда от подкрепата ми, все пак двамата с него сме женени и много скоро ще ми се наложи да реша какво да правя с „При Лилиан“. Това е най-трудното. Не само това, ами че скоро няма да виждам лицата, които досега ми правеха компания всеки ден. Марджъри. Рила. Джиджи. Фейт.

Лягам отново и въздишам, а въздишката ми се превръща в ридание, което засяда в гърлото ми. Пийт спи и не ме чува. Лицето му е отпуснато, красиво, когато спи. Очите ми се пълнят със сълзи и потичат по бузите. Пъхвам ръка в устата си и я захапвам. Сълзите бавно пресъхват, отделни капчици си проправят път към врата и попиват в яката на пижамата. Иска ми се Фейт да беше с нас и при тази мисъл усещам болка.

Представям си как мама лежи в леглото, завита с одеяла до под брадичката, пита се къде съм, дали съм добре, в безопасност. Дали знае, че някой се грижи за мен? Дали вярва, че аз самата мога да се грижа за себе си, че съм достатъчно възрастна да оцелея сама, без нея? Може би съм решила, че е твърде голяма егоистка, че непрекъснато търси внимание и няма време да се тревожи за мен. Всъщност греша. Тя щеше да се тревожи. Сега вече съм абсолютно сигурна. Мама щеше да се тревожи за мен по същия начин, по който аз се тревожа за Фейт, а милото й личице се вмъква в мислите ми.

Представям си мама в празната ми стая, приглажда с ръка чаршафите, стените са все още покрити с постери, върху гардероба си стои кутията от сладолед със стари билети за концерти. Дали е сядала на леглото и е притискала възглавницата до себе си? Дали е плакала и й се е искало да се прибера у дома? Да се върна в Англия? Не съм и предполагала, че ще съм вкъщи твърде късно. Не съм искала да стане така. Бях сигурна, че ще се видим отново, когато съм готова, че тя ще се извини за нещата, които е казала. Само че на мен ми трябваше прекалено много време. А после…

Мила моя мамо,

Казват, че истината ще те освободи. Ти вярваш ли, че е така? Може би е време да разберем.

Знам, че това няма да те върне.

Твоя любяща дъщеря Грейс

Трябва да разкажа как разбрах за мама.

С Пийт се върнахме от сватбата си на Бали, на която присъствахме само двамата. Бяхме загорели, щастливи, все още се целувахме винаги когато можехме. Краищата на косата ми бяха цъфнали от солта и слънцето и бяха сухи като есенни листа. Бях толкова радостна, че съм омъжена, че не спирах да въртя пръстена на пръста си. Сега вече можех да започна ново семейство, мислех си аз. Имах чувството, че Лондон е на един свят разстояние, и така ми харесваше. Миналото ми беше твърде сложно, за да се опитвам да го преглътна, мама бе твърде тежък товар, който да нося, а бъдещето ми се струваше прекрасно, пълно с обич. Правех закуска, Пийт беше в хола и гледаше телевизия, провикваше се „обичам те“ по време на рекламите. Тъкмо тогава телефонът иззвъня. Не отговорих веднага. Последва забавяне, чу се бръмчене, докато най-сетне прозвуча женски глас.

— Грейс Рейвън?

Замислих се за новото си име, Милър, и притиснах слушалката към ухото си, докато се протягах към тостера.

— Да.

— А, ти ли си! Стори ми се, че долових английски акцент, но е трудно да се каже. Миличка, трудно е да те открие човек.

Английски акцент. От север. Сложих филийката в чиния и останах неподвижно на място.

— Кой се обажда?

— Беше истинска битка, докато те открия, от мен да знаеш!

Акцентът бе от Манчестър. Тя говореше като скоропоговорка.

— Казвам се Фран. Фран Адамсън. Медицинска сестра съм в „Сейнт Бърнард“. Тя каза, че имала дъщеря, но аз не бях сигурна, след това ми отне безкрайно дълго време да те открия. Раждане, смърт, брак, безнадеждна работа, дори по-безнадеждна от болничната администрация. А тя наистина е безнадеждна.

Медицинска сестра от Манчестър звъни от лондонска болница.

— Да не би да сме съученички, Фран?

— Съмнявам се — смее се тя. — Доста по-възрастна съм от теб. Знам, защото актът ти за раждане е в папката.

— Моля?

— Когато си се родила, аз вече съм се явявала на матури.

— Какво?

— Нали си дъщеря на Лилиан?

Този път се стреснах. Преглътнах, след това отговорих.

— Да.

— Познавах майка ти. Бях една от медицинските й сестри.

Първоначално не забелязах миналото време. Това бе забавена реакция, както във филмите.

— Да не би мама да е болна? — попитах.

— Ние не представяме нещата точно така, но тя наистина имаше заболяване. Душевно заболяване. Мислех, че знаеш…

— Какво да знам? Извинявайте, какво трябва да знам?

Тя продължи:

— Обаждам се, защото си най-близката роднина. Трябва да те уведомя, че тя… почина.

Опитвам се да задържа телефона с две ръце, докато се отпускам на пода в кухнята.

— Чуваш ли ме? — продължава Фран, сякаш казва същите думи всеки ден. Мама е била в „Сейнт Бърнард“ месеци наред. Може би осем месеца, мислеше жената, макар да не беше сигурна, тъй като не беше поглеждала кога е била приета. Освен това папките са „пълна какофония“, а тя не е работила в тази болница, когато мама са я приели, чула е по-късно. Разправяли, че дошла подгизнала, облечена по нощница и чифт плътни чорапогащи. Същия ден валяло, от полицията я намерили, прибрали я и веднага я откарали в „Сейнт Бърнард“. Получило се добре, защото понякога такива хора се озовавали в затвора или никой не им обръщал внимание. Такива хора. Тя за какви хора говореше?

Почти забравих къде се намирам, докато слушах гласа на Фран да ми разказва за живота на мама, за който не знаех нищо. „Биполярно разстройство“. Така го наричали, каза тя, заобяснява ми за лекарства с откачени имена. Подът под мен сякаш се разтвори. Фран каза, че мама говорела за мен в добрите си дни. Казвала, че има дъщеря в Австралия, но двете не били говорили от известно време. След като починала, Фран се запитала дали наистина има дъщеря и когато се поразровила, открила акт за раждане. Зъболекарката, при която бях регистрирана, Кристъл, беше от моето училище и попитала някой от съучениците къде съм. Нямах много приятели в училище, така че им трябвало известно време, докато открият телефонния ми номер.

Последва кратко мълчание и потокът приказки спря. Опрях се на шкафовете; гласът на Фран стана по-остър.

— Трябваше да ти се обадя и да ти кажа за майка ти. Това е официално обаждане. Не че имаше много, но са останали някои неща. Не знам дали ги искаш.

Спомних си, че е мъртва. Сякаш забравях и си припомнях на вълни, които прииждаха към брега и се оттичаха.

— Благодаря ви, че… че позвънихте.

Думите прозвучаха неестествено.

— Беше много драматично, докато те открия — напомни ми тя. — По мое време хората не се местеха, а ти си чак в Австралия. Синът ми пък е ни повече, ни по-малко в Бостън. Пръснали сме се по цял свят.

Поклатих глава. Трябваше да призова смелостта си.

— Фран, би ли ми разказала… Тя как умря? Не разбирам.

Фран замълча. Дали не беше от забавянето по линията? Така и не разбрах. Тя въздъхна, стори ми се дори замислена. Каза, че мама е починала преди три месеца. Били доволни как реагира на лечението, чувствала се добре. Не била толкова „дива“, както Фран се изрази. Пускали я да се разхожда по-далече, да ходи на пазар, все такива неща. Фран каза, че обичала да си купува сладки от пекарната или да обикаля парка.

— Един ден излезе и не се върна навреме. Трябваше да се е прибрала преди няколко часа. Както и да е, обади се Джон, момчето с линейката. Голям симпатяга е тоя Джон. Каза, че една от нашите била блъсната от кола.

Сърцето ми се качи в гърлото. Една от техните. Моята майка.

Фран продължи. Мама не била страдала. Жената, която била зад волана, била като разбита. Каква трагедия само! Не видяла мама. Било сумрак, не се виждало добре, обяснила тя. Представих си сцената. Светлината посивява и всичко се разкривява, малко дъжд по асфалта, в далечината джафка куче, чува се свистене на гуми от завоя. Мирис на вечер, на роса и зеленина.

Фран продължи да говори, но вниманието ми бе насочено другаде. Каза, че в личните вещи на мама имало касетка, писмо, книга и пуловер; в портфейла си държала снимки на бебе, на малко момиченце и тийнейджърка. Сигурно мои, предположила Фран. Попита дали искам вещите на мама. Може би тогава влезе Пийт. Погледна ме и пое слушалката от ръцете ми.

— Шшш. Тук съм. Тук съм, любима — рече той, а на мен ми се стори, че гласът му идва отдалече.

 

 

Ставам от леглото и влизам в кабинета. Коленича под бюрото, за да извадя кутията. Вътре има плик, който е върху другите, с моя почерк. Препрочитала съм писмото толкова пъти, че хартията е изтъняла, а местата, където е била прегъната, са почти прокъсани. Докосвам извитите букви.

Мое мило момиче Грейси,

За съжаление, майка ти отново си има неприятности. Нищо ново под слънцето, нали така. Май притежавам специално умение да се забърквам в неприятности, нали, миличка? Този път обаче няма защо да се тревожиш. На добро място съм. Грижат се за мен и вече се чувствам доста по-добре. Трябваше да го направя отдавна, да дойда тук сама, но каквото било, било. C’est la vie, non[1]?

Мисля много за теб, Грейси. Питам се какво ли е там. Наистина ли има кенгура по улиците? Някой ми каза, че се разхождали свободно. Сигурно е било майтап. Мисълта обаче не спира да ме човърка. Представям си как заобикаляш кенгуру и вомбат, докато отиваш към супермаркета. На връщане ръцете ти са пълни с пликове манго, ананас и банани, а ти си нахлупила широкопола сламена шапка. Съвсем като Джаки О[2]. Внимавай да не изгориш, сладурче. Ние, момичетата от семейство Рейвън, сме с чувствителни кожи. Не ставай като онези кльощави девойки, които се пекат, докато станат оранжеви, нали, Грейси?

Запозна ли се с момчета? Знам, че майките не трябва да питат. Трябваше да ти родя сестричка, с която да си говорите, да шушукате под завивките, да споделяте тайни и истории. Ние така правехме. Помниш ли, миличка? Така беше, преди да пораснеш и да започнеш да се интересуваш от момчета. Тогава споделяше всичко с мен. Говорехме си, докато не заспеше по средата на изречението. Как само ме разсмиваше, и то докато говорехме за панделките на Лизи или как Бил Рингуд носел тромпета си в училище, или настояваше за котенце за стотен път. След това щрак, отрязваше се изведнъж. Хъркаше доста високо, мило момиче. Все още ли хъркаш? Трябва да имаш момче в леглото, за да ти каже дали все още е така. Опа. Пак започнах.

Обзалагам се, че си имаш любим. Ти така и не разбра колко си красива. Мъжете обаче забелязват, мила.

Може да ти дойда на гости и да видя как е. Тъкмо ще си поиграя с теб и някое кенгуру. Знам, че ти наговорих някои глупости, преди да заминеш, Грейси, момичето ми, но ти ще простиш на старата си майка, нали? Знаеш ме каква съм понякога. Ставам доста емоционална. Лекарят тук казва, че се случва понякога. Помага ми да разбера всичко и да се почувствам по-добре, въпреки че съм много шантава понякога. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Ще се оправя и ще дойда да те намеря, за да изгладим недоразуменията, нали, Грейси? Не говорех сериозно онзи път.

Нямам търпение да се видим. Чувствам се изкривена без теб. Искам да ми разкажеш всичко за пътешествията си, за хората, с които си се запознала, и какво си яла. Научих ли те да правиш торта „Павлова“? Това е австралийска целувчена торта.

Ще ти хареса. Знам колко обичаш сладки неща. Същата си като майка си. Ще те науча да я правиш по страхотен начин. Висока, пухкава и много захарна.

Скоро ще си поприказваме, момиченцето ми.

Майка ти

Връщам писмото в плика. Така и не преодолях чувството за вина, че не съм отговорила на писмото на мама. Това е последното й писмо.

Когато се оказа, че не мога да забременея, непрекъснато я сънувах, мислех за нея и започнах да й пиша писмата. Искаше ми се тя да може да ги прочете. Може би щеше да се провикне от небесата, да намери отговор на мечтите ми. Толкова ми се искаше да бъде до мен, че изпитвах физическа болка. Може би тези писма щяха да компенсират ненаписаните преди, когато тя е имала нужда от мен, а аз не съм знаела. Те бяха нещо като признание, начин и двете да се отърсим от миналото. Нашият таен, едностранчив разговор беше тайна дори от Пийт, както и много други неща, които криех от него. И чувства, и спомени, и вина, и страхове. Години на неизказани чувства.

Под писмото на мама са всички, които аз й бях писала. Завързала съм ги с пурпурна панделка, която докосвам бавно. Коприната е хладна под пръстите ми. Тя обичаше пурпурния цвят. Пликът се плъзва под панделката при останалите.

Мисля за печивата й, как поруменяваха бузите й от топлината на фурната. Усмивката й. Спомням си как танцуваше в Кенсингтън Гардънс в леки дрехи и настиваше. Помня дългите й крака. Помня как ме измъкваше от леглото, за да видя звездите, и ми разказваше истории за тях. Всяка една беше прогонен принц или балерина, желание, отправено към тъмното небе, искрица от цигарата на татко небе. Спомням си огнената й къдрава коса и блесналите очи. Представям си я в книжарниците, как се смее на висок глас в киното, как ме притиска до себе си на входа на училището. Представям си ръката си в нейната. Припомням си я в Париж, когато ми подава макарони в кутия, сякаш сладостта ще ме накара да забравя всичко, което не беше съвършено. Оставям сълзите да потекат и да капят една след друга. Седя сама със спомените и наблюдавам как светлините на многобройните казина трептят на фона на нощните облаци.

Когато слънчевите лъчи се промъкват през прозореца на спалнята и осветяват прашинките, които летят в топлия утринен въздух, аз седя на крайчеца на леглото с кутийка в ръка. Нова година е и старата трябва да бъде погребана. Искам да започна отново. Искам да обичам отново. Не се отчуждихме по вина на Пийт. В това уравнение участват двама. Струва ми се, че най-сетне разбирам какво е любовта в едно семейство. Тя е объркана, ранява, но пък е прекрасна. Тя е несъвършена. Тя е вечна любов. Чувствам се необикновено лека, също като малките черупки за макарони, когато се вдигат във фурната.

Пийт се надига с пъшкане. Тялото му е остаряло, откакто се върнахме от меден месец, въпреки това си остава познато. Кожата му мирише по познатия ми начин. Очите му са все така зеленикаво златисти, както когато казах „да“ на остров Бали. Той потрива лице, несъмнено умът му все още е оплетен в мрежата на сънищата. Примигва, когато забелязва, че го наблюдавам. Подавам му кутията с писма над вълните на олекотената завивка. Той я взема. След това аз започвам да обяснявам бавно. Години неизречени неща.

По-късно същата седмица, когато слънцето е още сънено, заставам в задната част на „При Лилиан“. Повиках Джиджи да ми помогне, макар да не съм сигурна защо. Може би, защото знам, че и на нея й е трудно да обикне майка си. Може би, защото искам да видя милото личице на Фейт, когато всичко свърши. Пийт ни наблюдава, докато двете с Джиджи стоим една срещу друга. Застанал беше до мен и над малката плоча в Англия, отпусната от общината. Беше евтина изработка, нямаше нищо общо с мама.

Тогава бях изтръпнала от мъка, гледах гроба й, отдръпвах се от Пийт и от всеки друг, който се опитваше да ме доближи. Не бях готова да я пусна.

— Това правилно ли е? — пита угрижено Джиджи.

Сега ровя в малкото каре пръст зад кухнята и почвата е пълна със стъкла и метал. Чува се метален писък всеки път, когато лопатата попадне на нещо неочаквано. Пийт вади парчета от бирени бутилки „Цинтао“, изкривени вилици и счупени велосипедни спици. Лицето му е мрачно, сякаш и той се тревожи за мен.

— Трябва да го направя. — Гласът ми избликва от рохката пръст и боклуците. Те кимат и продължават да чистят парчетата, които се подават. Най-сетне дупката е почти метър дълбока и половин метър широка, във формата на поразкривен овал. Главите на тримата се надвесват над нея. Пийт изтупва пръстта от ръцете си.

— И сега какво?

— Ще донесем касетофона — инструктирам ги аз.

Не беше лесно да намерим касетофон, който по тези места се оказа истинска антика. Джиджи влиза бързо вътре и след малко чука на прозореца на кухнята.

— Контактът стига само до тук. — Вдига касетофона, за да ми покаже. Той е на перваза и всеки момент може да падне назад.

— Добре, става.

Джиджи излиза и застава колебливо на вратата. Поглеждам дупката в земята.

Пийт взема лопатата от ръката ми и ми подава найлонов плик. Подпира лопатата на кухненската стена и ме гали по гърба. Хайде, сякаш ме подканя той. Трябва ми време, докато думите дойдат, след това обаче избликват, нямат търпение да изскочат.

— Мила мамо… — Спирам, за да се прокашлям и да прочистя гърлото си от невидим дразнител. — Това е последното ми писмо.

Усещам тежестта на торбичката в ръката си и си спомням, че Пийт я сложи там.

— Днес обаче двете с теб продължаваме напред. Най-сетне касетофонът пропуква и започва да свири, а гласът на Едит Пиаф изпълва малкия двор, дързък, предизвикателен. Чувам как Джиджи рязко си поема дъх и разбирам, че песента е трогателна дори за хора, които не са я чували досега. Това би накарало мама да се усмихне.

— Искам да знаеш, че много ми е мъчно, че те изоставих. Не съм разбирала. Не съм знаела какво ти е. Бях млада, имах нужда от свобода. Не знаех… — Мълча. — Изоставих те.

Пийт стиска ръката ми.

— Мамо, аз никога не те забравих. Това място е за теб. Наречено е на теб и е всичко, което ти би искала. Пълно е с красиви неща. Макарони, чай, обич и прекрасни хора. Искам винаги да имаш място тук, независимо къде си сега. Затова оставям част от нещата ти тук — като котва, която ще те връща на това място.

Песента, която се носи от касетофона, става все по-гръмка и когато поглеждам Джиджи, виждам, че плаче тихо, а сълзите й капят на земята. Аз също се разплаквам.

— Обичах те, мамо. Аз съм ти дъщеря и ти винаги ще бъдеш в мен, където и да отида. Прощавам ти за всичко и се надявам ти също да ми простиш.

Докато музиката, раздирана от пращене и дефекти, се излива от перваза на кухненския прозорец, аз си превеждам текста наум, затварям очи за момент и оставям всичко да притъмнее, да изчезне зад клепачите ми, докато изчаквам да си поема дъх. След това отварям очи и вдигам плика, за да оставя последните няколко неща на мама да паднат в земята. Първо пада една книга, вероятно последната, която е чела, корицата е в бяло и червено. „Стихотворение за деня“. Страниците са прегънати, някои скъсани, отстрани виждам петно от чай, което прилича на синина. След това пада пуловерът й, последван от наниз пурпурни мъниста. Спомням си я как пееше джаз и танцуваше вкъщи, а същите тези мъниста подскачаха около лицето й, докато тя подскачаше. Има четка за коса и един чорап. Чорапът е сив. Достатъчно дебел е, за да не позволи на лондонската зима да изстуди краката й. Накрая пада пощенският плик и се озовава най-отгоре на малката купчинка. „Грейси“ е написано със завален почерк. Навеждам се, взимам го и го пъхам в джоба си. Това е всичко, което остана, затова ще го запазя. Това и Едит, чийто глас продължава да се носи. Не съжалявам за нищо, припява тя.

Най-накрая Пийт ми подава кутия за обувки и аз развързвам панделката. Собствените ми писма политат в дупката, бели като криле на гълъби. Почивай в мир, мамо.

Пийт ме прегръща, докато плача. Питам се коя ли ще бъда без вината и тъгата, които ме притискаха през годините. Тя ми липсва.

Изведнъж в мен нахлува лекота и аз се издигам, сякаш съм кукла на конци. Вятърът прокарва пръсти през косата ми и когато вдигам поглед, забелязвам, че облаците са се отдръпнали. Между сградите се вижда синьото небе. Пийт вдига глава и също го вижда. Джиджи влиза вътре. Чуваме я как превърта касетата и отново я пуска. Госпожица Пиаф запява отново. Представям си английските субтитри, изписани с ренесансови букви на фона на синьото небе. Тя казва, че не съжалява за миналото. Следва семенце на нещо съвършено ново. Пиаф не казва какво, но аз знам. Надежда.

Пийт ме целува по челото, след това ме пуска. Посягам към лопатата и заравям малкия гроб. С последното загребване се образува малка купчинка. Притискам устни първо към пръстите си, след това ги притискам към пръстта.

— Сбогом, мамо. Je ne regrette de rien[3].

 

 

По-късно същата вечер, когато денят е приключил и кафенето е затворено, съм заобиколена от жени. Това е нещо като бдение. На мама щеше да й хареса. Жени, клюки, сладкиши и смях. На черното небе, обсипано със звезди, се е откроила пълната луна. Седим на светлината на свещи и я наблюдаваме. Ядохме макарони, торта и си разказвахме истории. Марджъри е пуснала косата си и я е прехвърлила на едното си рамо, заровила е пръсти в косата на Джиджи и я сплита на плитка. Рила налива чай на Йок Лан. Фейт спи. Лицата им блестят в златисто на трепкащата светлина.

— Косата ти е пораснала, Джи — отбелязва Марджъри.

— Не съм ходила да се подстрижа. А и в момента ми е все едно. Да расте колкото иска. — Тя свива рамене.

— Не би трябвало да я режеш, докато не мине китайската Нова година, нали така? — пита Рила, а Йок Лан гали ръката й за благодарност. Старата жена вдига горещата напитка към устните си и отпива.

— Да, нещо такова. Трябва да попитам Пау Пау, тя познава всички стари традиции. Знам, че червеното бельо е на късмет.

Марджъри стяга края на плитката на Джиджи с червена връзка.

— Иха! — възкликва тя. — Това ми харесва. Не помня дали имам готини червени бикини за китайската Нова година.

Рила и Джиджи избухват в смях.

— Сигурна съм, че имаш — подсмихва се Джиджи.

— На мама щеше да й хареса — прошепвам аз.

Обръщат се към мен. Станали са сериозни.

— Всичко е наред — уверявам ги аз. — Всичко е наред. Имам чувството, че тя е с нас, сякаш съм я освободила да отиде на небето или където трябва да бъде. Сигурно сега гледа към нас.

Йок Лан ме поглежда, сякаш разбира какво казвам. Има нещо в тъмните й очи, което ме топли и успокоява веднага, мирът стига чак до костите ми. Сбръчканото й лице се усмихва и тя кима. Добро момиче, представям си аз, че казва.

Марджъри ме прегръща.

Рила ми подава чиния макарони и аз посягам към един със слива и хибискус и шоколадов ганаш. Черупките се разтрошават между зъбите ми, шоколадът се топи на небцето и по езика.

— Тази година каква е? — обръщам се аз към Джиджи.

— Питаш кое животно ли?

— Да.

— А, сега е годината на Плъха, значи следващата е година на Бика.

— Годината на Бика — повтаря Рила.

Оглеждам ги отново. Лицата им са различни, но красиви на маслената светлина на свещите. Млади и стари, с различни цветове и различни форми. Фейт е в количка до мен. Отпускам ръка на коремчето й и усещам как се вдига и спуска с всяка глътка въздух.

— Да вдигнем тост — предлагам аз и вдигам чашата чай за дръжката. Чаят Ориндж Пеко[4] се разплисква върху покривката, която съм постлала, и Рила избухва в смях. Представям си как мама гледа отгоре към мен и ме вижда, наистина ме вижда. Вижда и миналото ми, без всякаква цензура, погледът й стига чак до сърцето ми. Тя щеше да се гордее с мен. Представям си тъмните й очи, огненочервената коса. Усещам тръпка по гръбнака, която стига до корените на косата ми. Усещам и усмивката й.

— За новата година на Бика.

Всички ме наблюдават.

Вдигам поглед от петното чай на бялата покривка. Гласът ми потрепва.

— Обещавам никога да не ви забравя. Няма да забравя нито една от вас. Йок Лан; Джиджи; теб, Рила… Фейт. — Последното име прозвучава като шепот. Очите ми плуват в сълзи и аз не виждам добре. — Вие ме променихте.

Марджъри се смее нервно.

— Казваш го така, сякаш се каниш да умираш — отбелязва тя, веселият й глас е наситен със съмнение.

Единствено Джиджи ме наблюдава с хладен, спокоен поглед. Лицето й е бледо, сякаш е видяла призрак, цветът му се е оттекъл. Поставя и двете си ръце върху покривката. Тъмносиният лак е върху горната част на ноктите, долната е пораснала отдавна напълно забравена. Тя си поема дълбоко въздух и ме зяпва. След това въздиша, сякаш е знаела отдавна.

— Тя не умира. Просто заминава.

Бележки

[1] Това е животът, нали? (фр.). — Бел.прев.

[2] Джаклин Онасис. — Бел.прев.

[3] Не съжалявам за нищо (фр.). — Бел.прев.

[4] Висококачествен черен чай. — Бел.прев.