Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (24)

La foi — Вяра
Диви ягоди, пълни с маслен крем с розов грейпфрут

Неделя сутрин е и „При Лил“ е затворено за клиенти. Поставям последния макарон в чашка за яйце и я поставям внимателно върху тортата, когато звънчето на вратата издрънчава. Знам, че е Пийт. Вече познавам звука от стъпките му. Неща, които преди не бях забелязвала, ми станаха познати до болка през дългите дни на мълчание.

— Леле. Тук е страхотно. Колко време ти отне?

Излизам от кухнята и виждам, че косата му е все още мокра от душа, а лицето поруменяло след сутрешния крос.

Имах намерение да сложа няколко флагчета, но щом започнах, така и не можах да спра. Стените не се виждат от гъсто закачените ленти, сякаш сме на карнавала в Рио. Десетки балони са вързани навсякъде, масите са покрити с бляскава розова тъкан, която купих от „Трите лампи“.

— Известно време. Не е ли прекалено… ярко?

Пийт вдига балон на точки от пода и го връзва за букета в средата на масата.

— Според мен, е супер. На нея ще й хареса страшно много.

Смея се.

— За пръв път ще е. Джиджи не се вълнува от подобни неща. Не било „гот“. Може пък да й хареса, поне малко… друго май не очаквам.

Пийт ме прегръща. Мирише на свежо и чисто, на дебелата кора на зелена ябълка. Това е ароматът на балсама, който използва.

— Какво е това? — възкликва той. Сочи върха на тортата зад плота.

— Ела да видиш.

Вдъхнових се от торта в списание за булки. Когато отворих страниците и видях снимката, сърцето ми едва не изскочи. Това е аматьорското изпълнение на многоетажен гигант. Тортата е бледорозова, на четири нива, пластовете се редуват квадратни и кръгли, покрити с мънички макарони. На всяко ниво има малка порцеланова чинийка с един-единствен макарон. Цял ден изучавах снимката, след като Джиджи роди, и обмислях как да я направя. Не беше никак лесно, но успях — завърших красивата торта и накрая красива чашка за яйце замени порцелановата чинийка.

Пийт я обикаля така, сякаш е пред музеен експонат. Натъпкал е ръце дълбоко в джобовете, сякаш да се предпази да не я докосне.

— Невероятна е, Грейс.

— Наистина ли?

— Ами да, наистина е… невероятна — повтаря той. Обръща се към мен леко наклонил глава. — Много си добра — отбелязва той.

Поглеждам отново тортата, която притежава нещичко от духа на френската архитектура.

— Да, добра съм — усмихвам се щастливо аз.

Пийт изважда ръце от джобовете си и забелязвам, че стиска червена кутийка.

— Какво има вътре?

— Ами… — Той свива рамене. — Поставя кутийката на плота. — Купих го преди известно време. Видях го в един магазин. — Той вади играчката, мека и нежна в ръцете му — малък сив хипопотам с увиснали крака и огромни стъпала. Има малка опашка и усмивка, която му придава сънен вид. — Май е по-подходящо за момченце. Не знам, той е… готин е.

Поемам хипопотама и поглеждам съпруга си. Обръснал се е, нещо, което никога не прави през уикендите.

— Много мило. Знам, че ще й хареса — отвръщам нежно аз. Забелязвам колко красив може да бъде. Лицето му се откроява свежо на фона на колосаната синя яка.

Марджъри, Дон и Рила пристигат заедно. Марджъри носи балон с хелий, на който пише „Момиченце е!“, написано с пурпурни букви. Рила носи прозрачна пластмасова кутия с плетени ботушки.

Плачът на бебето възвестява пристигането на Джиджи. Йок Лан се тътри зад нея едва-едва. Джиджи притиска бебето към гърдите си. Изглежда уморена и леко замаяна. Дъхът ми засяда в гърлото, когато ги виждам. Едно плюс едно е равно на две. Ето че нашата Джиджи вече стана майка.

Тя се извинява над главата на хлипащото бебе.

— Извинявайте, че закъсняхме. Тя не спира да плаче.

Йок Лан влиза и застава под връзка балони и се смее като дете.

— Хо ленг — възкликва тя и Пийт превежда.

— Много красиво.

— Да, Грейс, наистина е много красиво.

— Заповядайте, седнете всички. Ще донеса чай и кафе — предлага Пийт.

Рила поема бебето и започва да го подрусва и да му говори тихичко, докато Дон и Марджъри говорят с Джиджи. Едва сега успявам да огледам внимателно Джиджи; тя е в дълга, широка, износена тениска, долнище на анцуг и алени чехли. Косата й е събрана на опашка, омазнена в корените. Кожата й ми се струва по-бледа от обикновено, с лунички с цвят на светло кафе по бузите. Виждам, че не е с обичайния си тежък грим, няма и фон дьо тен, който да покрие луничките.

Марджъри подарява на Джиджи чифт обеци, същите като нейните, малки халки. Джиджи се усмихва и я прегръща. След малко плачът на бебето престава, а Пийт вече е пренесъл чашите на една от масите.

— Ще дойдат ли други хора, Джи? Твои приятели? — питам аз и поглеждам през прозореца, защото очаквам да видя група тъмнокоси момичета в ярки чорапи и оскъдни блузки.

Джиджи клати глава. Под очите й има тъмни кръгове, отпред на тениската се вижда малко петно.

— Ами майка ти? Да я почакаме ли?

— Мама няма да дойде — отвръща прекалено бързо тя.

Марджъри ме поглежда, но не казва нищо. Прегръща Джиджи през раменете и потрива гърба й. Джиджи се отпуска в ръцете й.

— Искаш ли да я гушнеш, Грейс? — пита Рила.

Едва сега поглеждам внимателно и малко нервно бебето. Преглъщам страха си и кимам; Рила я поставя в ръцете ми. Тя представлява грижливо опаковано пакетче в сгъвката на ръката ми. Струва ми се съвсем лекичка. Има щръкнали кичури черна коса, сякаш току-що е пъхнала малкото си пръстче в контакта. Въпреки че плачът й затихва, тя продължава да скимти с плътно затворени очи. Съвсем мъничка е, а нослето й прилича на копче. Не мога да откъсна очи от дребното, недоволно личице. Имам чувството, че съм омагьосана. Обзема ме необикновено чувство. Пръстчетата й стискат въздуха, докато тя плаче, а аз я полюлявам внимателно.

— Шшш, шшш, шшш — шепна аз до малкото ушенце.

Рила дава на Джиджи подаръка си и обяснява тихо, че сама е плела терличките. Грейва от гордост, когато Джиджи й благодари и я целува по бузата.

— Благодаря, Рила.

— За мен е огромно удоволствие, мамче Джи.

Пийт е пъхнал пръст в юмрука на бебето и макар и разревано, то го стиска. Той го поднася към мен и ми отправя разтреперана, сълзлива усмивка. Целувам малката по главата и усещам, че Джиджи ни наблюдава.

— Да донеса ли тортата? — пита Пийт.

— Да, благодаря.

Не искам да оставя бебето. То мирише на сладко и чисто, също като нови чаршафи или въздуха след дъжд. Когато Пийт донася тортата на масата, виждам изражението на Джиджи. Тя ме поглежда веднъж, след това и втори път, накрая се втренчва в мен. Лицето й омеква, мускулите, които поддържат нацупеното изражение, се отпускат. Йок Лан също вдига поглед, не към тортата, а към Джиджи. Струва ми се изненадана от нещо. Изглежда по-млада с това изражение, а без грима е най-обикновена жена. Йок Лан ме поглежда бързо, сякаш иска да каже нещо. Спира поглед на бебето, което се отпуска и ми дотежава.

— Ох — въздиша Джиджи и ми се струва, че е готова да се разплаче.

— Нещо като портокалов пандишпан е — обяснявам аз на всички около масата.

Дон подсвирва, без да крие колко е впечатлен.

— Каква красота — възкликва той.

— Великолепна е, скъпа — обажда се Марджъри.

— Много е красива, Грейс — хвали ме Рила.

Пийт се усмихва гордо.

Джиджи ме поглежда, след това поглежда отново тортата.

— Може ли да я нарежа? — пита тя.

— Разбира се. Нали е за теб. За теб и… — Въпросното бебе мига към мен. Очите й са тъмни, любопитни. Тя гледа нагоре към мен, а аз надолу към нея. Изпуска тъжна сънена въздишка и отпуска бузата си на гърдите ми. — Как се казва?

Джиджи вдига поглед от тортата; стиска нож в ръка, а очите й са стъклени, изморени. Виждам, че е готова да заплаче, но щом примигва, решавам, че така ми се е сторило заради светлината. Тя поглежда от Пийт към мен, след това се навежда към ножа, който стиска, и тортата.

— Фейт^[1]. Казва се Фейт.

Фейт. Личицето й сега е отпуснато, кротко; кожата гладка като сметана. Устата прилича на малък, сладък бонбон, влажен в средата, когато въздиша. Джиджи и Рила режат тортата заедно, а Джиджи вече е взела макарона, който красеше произведението ми най-отгоре. Йок Лан се опитва да стане от стола, подпряна на бастуна си. Клатушка се до нас и се настанява до мен с тих стон. Все още гледа бебето, но е отпуснала ръка върху моята. Кожата й е хладна, мека, но е като пергамент, като пластове многолистно тесто; забелязвам старческите петна над дебелите тъмни вени. Пийт застава зад нас и аз усещам топлия му дъх в косата си. Поглежда личицето на Фейт и въздиша, сякаш е сдържал тази глътка въздух седмици наред, може би дори години.

Йок Лан казва нещо на кантонски и ме гали по ръката. След това се навежда и гали челцето на Фейт с опакото на показалеца си. Вдига поглед към мен и се усмихва нежно. Едва сега забелязвам, че нейните очи и очите на Фейт са един цвят, цветът на чай оолонг: бистър, тъмен кехлибар. Цветът на чая.

Скъпа моя мамо,

Сърцето ми се свива всеки път, когато си помисля, че Пийт няма да бъде ничий татко. Той щеше да се справи блестящо, мамо.

От много отдавна не бях забелязвала, че в живота ми липсва мъж. Аз обичах теб, ти обичаше мен и двете с теб бяхме заклета двойка, като Батман и Робин. Нямаше нещо, с което да не се справим сами, нали така? Можехме да отворим прекалено затегнатата капачка на буркан или да отпушим запушената мивка. Нямахме кола, така че не ни се е налагало да сменяме гума, а ако исках нещо от най-горните рафтове в кухнята, ти нямаше нищо против да се покатеря по шкафовете. Можехме да се справим с всичко, да поправим всичко, нали, мамо?

Аз обаче винаги исках домашен любимец. Или котенце, или кученце. Помниш ли колко те молех? Помниш ли какво ми казваше?

— Грейси, момиченцето ми, едно дете е повече от достатъчно за майка ти, повече от достатъчно. И беше напълно права.

Онова, което исках повече от домашен любимец, беше татко. Не можех да ти го кажа. Не можех да те моля за подобно нещо.

Струваше ми се истинско предателство да искам повече, да искам татко за себе си. Ти не знаеше колко много се чудех за него, колко исках да разбера. Висок ли е? Как пие чая си? Ти ме обичаше толкова много, че понякога обичта ти разтърсваше и двете ни. Не можех да те накарам да се чувстваш така, сякаш не си ми достатъчна. Знам, че се опитваше да компенсираш липсата, като се качи на ферибота през Ла Манша, за да отидем в Париж през лятото, и тогава почувствах соления въздух в косата си. Ти попита: „Не е ли рай?“ и стисна студената ми ръка с твоята топла. Ходихме заедно на рокконцерти и на футболни мачове, ти ме научи да карам колело и да правя сандвичи с бекон за борба с махмурлука. Знам, че много се стараеше.

Има най-различни семейства, нали? Днес наблюдавах странната ни малка банда. Семействата ни наистина са коренно различни. Рила изглежда е събрала около себе си цяло племе — братовчеди, приятели, други филипинци. Ами Марджъри и Дон, ами ние с Пийт? Пийт никога няма да стане баща, аз никога няма да бъда майка на някого, но сме заедно и съм доволна, че е така. Джиджи ми се стори изтощена, докато се опитваше да се справи със собственото си семейство без партньор. В очите й има някаква празнота. Един Господ знае къде е таткото на Фейт. А Йок Лан ни оглежда, не разбира и дума от онова, което казваме, но е доволна като котка на припек. Каква необикновена група сме. Иска ми се да си тук и да си част от нея.

Твоя любяща дъщеря Грейс

Следващата събота съм в леглото, спя дълбоко, когато чувам звън. Отварям с нежелание очи.

— Грейси, миличка, събуди се. Гласът на Пийт звучи нежно.

— Какво?

— Телефонът ти.

Посягам към него. Пийт е седнал в леглото и трие очи с опакото на ръцете си. — Ало?

— Уей? — е единствената дума, която разбирам от потока, избълван на кантонски. Обажда се жена, поне това ми става ясно, но говори толкова бързо, че дори не успявам да чуя отделна дума. Вече съм будна, притискам телефона към ухото си, сякаш по този начин ще разбера по-добре.

— Чакайте, чакайте. Един момент. По-бавно. Ало? Извинете, аз…

Пийт поставя ръка върху крака ми.

— Кой е?

— Говори на кантонски. Не разбирам.

— Може да е грешен номер.

— М-м сик тенг а — успявам да вмъкна в пороя кантонски, който се излива по телефона. Честичко ми се случва да го казвам. Не разбирам какво казвате. Буквално означава: Не знам как да ви чуя.

— Грешен номер, Грейс — повтаря Пийт.

Жената от другата страна най-сетне млъква, в далечината около нея се чува сирена, но е съвсем тиха. Тя продължава да мълчи. Казва още нещо, този път по-бавно. Единственото, което разбирам, е „Джиджи“.

Пийт подръпва горнището на пижамата ми и ми дава знак да си лягам. Завива се до шия с олекотената завивка.

— Извинете, какво? Какво… — Запушила съм с пръст другото си ухо и се опитвам да се съсредоточа.

Тя заговаря отново, ядосана е, въздиша нетърпеливо и затваря. Хващам единствено „Кианг У“, преди да затвори и да чуя непрекъснатия остър сигнал. Става въпрос за болница в Тайпа. Отмятам завивките и ставам. Пийт се обръща и аз му казвам какво съм чула. Обличаме се за три минути, а след седем вече сме навън.