Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (18)

Saison orageuse — Сезонът на бурите
Лимон и джинджифил с пълнеж от кафяв маслен крем

Сезонът на тайфуните настъпва в Макао. Небето уж е синьо като метличина, слънчевите лъчи приличат на мед, който се стича по тротоарите, а след няколко секунди се разразява поредната буря, сива и беснееща. Днес Макао е като излязъл от пощенска картичка. Марджъри ми казва, че небето е толкова синьо, защото всички фабрики в Китай са затворили заради Олимпийските игри. Освен това са престанали да издават визи за континента, за да не дадат възможност на протестиращите да влязат. За чужденките няма да има повече екскурзии до Джухай. „При Лилиан“ е непрекъснато пълно с отегчени жени, които очакват дългите горещи дни да отминат и да се развилнее следващата буря. Тъкмо това очакване е изопнало нервите на абсолютно всички. Добре поне, че те се чувстват като у дома, опитвам се да мисля аз оптимистично; през повечето дни „При Лилиан“ се превръща в един огромен разхвърлян хол.

Днес дори за Марджъри няма място. След като се връщам от пазар, я заварвам до плота, стиснала чашка в ръка. Джиджи и Рила се смеят на висок глас, докато тя подскача елегантно. Изпънала е пръсти в шпиц и коляното й отскача напред и назад. Джиджи се опитва да я имитира, но пъшка, притиснала корема си с една ръка, подпряна на плота с другата.

— Какво правите?

Те вдигат погледи и се ухилват.

— Марджъри се опитва да ме усмърти — оплаква се Джиджи, но усмивката й си остава.

— Това момиче не прави абсолютно никакви упражнения. Ти знаеш ли? — негодува Марджъри.

— Как ги нарече? — пита Рила.

— Плие. Ще й се отразят добре, когато тръгне да ражда; трябва да е във форма, силна.

— Само че тя е твърде мързелива.

Джиджи перва Рила с кърпа. Рила поема пазарските торби от мен и двете се отправят към кухнята, за да приберат покупките. Климатикът на кафенето охлажда потта, избила по челото ми. Връзвам си престилка и доливам кафе на Марджъри.

— Ти ще ходиш ли на тенис мача, организиран от дамския клуб другата седмица? — пита тя.

— Какво? А, това ли?

До хладилника има цяла купчинка листовки. И двете ги поглеждаме. Линда и нейният клуб на любители на книгите ме канят всяка седмица, а аз непрекъснато им давам уклончиви отговори. Само че ми е трудно да шикалкавя, когато пита Марджъри.

Тя ми се усмихва с надежда, след това избухва в смях.

— Грейс, трябва да отидеш, защото аз трябва да отида. Дон настоява да отида; струва ми се, че се опитва да ухажва някакви колеги. Ако ти не отидеш, ще се вържа с онези сноби и през всичкото време ще се старая да не изръся някоя глупост.

Марджъри умее да представя нещата толкова забавно, че избухвам в смях. Джиджи не е единствената, която не се упражнява; аз съм изяла толкова много макарони, че тлъстинките ми започват да преливат над колана на панталоните също като втасало тесто. Освен това Пийт иска да отидем и няма да е зле да направя нещичко за него, още повече че между нас зейна пропаст, откакто „При Лилиан“ се превърна в успешно заведение. Много отдавна не сме правили нищо заедно.

— Хайде…

— Добре. Но да знаеш, че си ми длъжница. — Насочвам мокрия парцал към нея и тя се усмихва широко.

От кухнята долитат смехът и подмятанията на Рила и Джиджи. Двете все повече ми приличат на сестри, които по нищо не си приличат.

Марджъри се обляга на плота.

— Те двете май добре се забавляват.

— Да. Колкото се обичат, толкова се мразят. — Бърша кристалчетата захар и прашинките кафе от плота.

Марджъри пита тихо:

— Някога струвало ли ти се е, че си отвън и гледаш какво става вътре? — Наблюдава ме сериозно, сякаш е мислила над въпроса от известно време.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Говорех за живота в Макао. Никога няма да сме от местните, никога няма да сме китайци. Погледни обаче Рила; дори тя се вмества по-добре от нас.

Тя сякаш усети, че говорим за нея, и затананика, а Джиджи й кресна да престане, ако не иска тъпанчетата й да се пръснат. Споглеждаме се и се смеем.

Марджъри вдига чаша, отпива, след това я оставя на плота. Заговаря тъжно и умислено:

— Никога не съм искала да имам деца. Не исках и съпруг…

Стомахът ми се надига по познатия вече начин, но не чак както преди. Марджъри се изчервява, сякаш се чувства неудобно да говори за лични неща.

— Момичетата на Дон ме мислят за кофти мащеха, но аз нали съм свикнала момичетата да ме ненавиждат, така че този факт не ме притеснява особено.

— Наистина ли?

Тя клати глава.

— Бившата му дрънка глупости, така че се налага да търпя. Надявам се този период да отмине. Както и да е, обичам Дон и той ми е достатъчен. Понякога обаче си мисля: какво следва? Искам да кажа, че… — Дълбока бръчка прорязва загорялото й чело. — Ти имаш ли чувството, че принадлежиш някъде, Грейс?

Оставям кърпата, с която бърша плота. Първо се замислям за Пийт. Представям си тъмната му коса, очите, пълни с неизречени неща. Мама; проблясъци на червена грива. Лондонският студ и яркосиньото австралийско небе. Сякаш пред погледа ми преминава серия от снимки.

Марджъри продължава да ме наблюдава. Жените зад нея си седят и клюкарстват. Йок Лан е в един ъгъл и дреме над наполовина изпита чаша чай. Едно дете блъска камиончето си в крака на масата.

— Принадлежа на това място — отвръщам аз, сякаш задавам въпрос, макар да знам, че това е самата истина.

Тя кима. Виждам, че мисли, зареяла поглед в далечината, а пръстите й обвиват чашата. Питам се дали мисли, че говоря за Макао или за мястото, на което е Пийт. Обичта й към Дон е очевидна; когато говори за него, любовта струи от нея. Тя може и да е принцеса, а той жабокът, въпреки това го обожава, очевидно е. Бодва ме чувство на вина, когато си давам сметка, че съм избягвала Пийт. Но мисълта ми е, че принадлежа на това място. Точно така, тук. Мястото ми е в „При Лилиан“. В това малко кафене и в кухнята. Това е моят мъничък свят.

 

 

Най-сетне се разрази лека буря след серия от болезнено горещи, безоблачни дни. В прогнозата за времето казаха, че е тайфун от трета категория, но в Хонконг е от шеста степен. Клиентите са малко. Наблюдавам как филипинските прислужници се борят с вятъра и се опитват да задържат чадърите над количките на децата, докато техните глави остават незаслонени. Мушами и брезенти се издуват на строителните площадки като женски шалове. Вятърът нахлува от всички посоки — отляво и отдясно, отдолу и отгоре. Питам се, обзета от надежда, дали утрешният турнир по тенис няма да бъде отменен. Джиджи се е облегнала на витрината с макарони, подпряла е корема си на студеното стъкло, докато аз чистя кафемашината. Струва ми се изморена. Вече е избърсала пода.

— Как мина при лекарката в понеделник?

— Добре.

— Тя мила ли беше?

— Ами, да. — Свива рамене. — Не е лоша. Каза, че бебето е добре, че аз съм добре и няма проблеми.

— Значи всичко е наред.

— Да. Каза, че терминът ми бил на двайсет и девети октомври.

— Така ли? — вдигам поглед към Джиджи и ми се струва, че тя не е никак впечатлена. Остават й около девет седмици. Времето отлетя толкова бързо. Сигурно е видяла, че съм като замаяна, защото избухва в смях.

— Все някога трябва да излезе, Грейс — извива вежди тя.

— Правилно — съгласявам се аз.

— Само че нямам желание да мисля за това — заявява Джиджи, отстъпва от плота, изправя се и се подпира отгоре. Изпружва крак пред себе си и започва да описва малки кръгчета със стъпалото. По лицето й преминава разочарование.

— Знаеш ли дали е момиче, или момче?

— Със сигурност не е момче — отвръща незаинтересовано тя.

— Така ли?

— Почти съм сигурна, че е момиче. Леле, краката ми направо са се скапали — мърмори тя. — Надули са се и са станали колкото твоите от жегата и тази тъпа бременност.

— Много ти благодаря — отвръщам аз престорено обидено.

Джиджи се смее, но така и не се извинява. Разбирам, че това е нейният начин да се сближи с мен, като се шегува, сякаш съм й по-голяма сестра. Усмивката й разкрива ситните предни зъби, захапали дръзко долната устна. Когато се усмихва, изглежда по-млада. Изтърсвам използваното смляно кафе в боклука и бърша чело, където усещам избилите капчици пот.

— Откъде знаеш, че е момиче?

— Пау Пау и лелчето, те казват, че ще бъде момиче. На мама й е все тая какво ще бъде. — Тя придърпва стол от една маса и се отпуска на него. — Пау Пау провери в някакъв стар календар. Нещо типично китайско било.

— Значи е момиче. Виж ти.

Джиджи ме поглежда и върти очи, но пак се усмихва.

— Грейс, сериозно. Може да е или момиче, или момче. Вероятността е петдесет на петдесет.

— Да, знам — отвръщам аз с безразличие, за да й покажа, че ми е все едно. Въпреки това усещам как сърцето ми прескача няколко удара. Джиджи побутва разсеяно с пръст нещо на масата пред себе си. Или е парченце макарон или ганаш, или пък изсъхнало мляко, непочистено добре.

— Измислила ли си име?

— Не. Не съм мислила. Има едно китайско име, което отива на фамилията ми. Готино е. За английско име обаче не съм мислила.

— И двете имена ли трябва да има? Така ли ще бъде записана в паспорта и акта за раждане?

— На документите ще има само китайското й име. Аз обаче ще й измисля и английско име. Всички сме така.

Заемам се да лъсна плота и металът лъсва като огледало. В него лицето ми изглежда издължено, като конска муцуна.

— А на тебе кой ти измисли английското име? Майка ти ли?

— Не, Пау Пау. Тя решила, че се произнася лесно, и съм чувала, че имало известна певица, която се казвала Джиджи. Не знам.

Вадя таблата с макарони и ги поставям внимателно върху лъскавата повърхност.

— Просто искам това чудо да излиза — признава Джиджи. — Франк, гаджето ми, той… — Млъква, след това стиска устни. За пръв път споменава приятеля си. Сигурно той е бащата на бебето, което тя носи.

— Какво той? — подтиквам я аз.

— А, нищо. Просто се държи странно.

— Така ли?

— Избягва ме. Сигурно е зает. Повишиха го в началник, поема допълнителни смени, но също така купонясва. Изобщо не го виждам. — Отново млъква. — И мен щяха да ме повишат, само че…

— Само че какво?

— Забременях. Някоя от кльощавите гаднярки, сигурно Кристъл, ме е изтропала на шефа и така и не ме повишиха. Тогава се оказа, че повече нямат нужда от мен… нали разбираш.

Поглеждам я намръщено.

— Какво? Това не е нормално. Не знаех. След като си заслужавала повишение, е трябвало да го получиш, Джиджи — настоявам аз.

Тя ме поглежда кисело.

— Ти просто не разбираш, Грейс. Това не ти е Лондон. — Тя лапва розов макарон, затваря очи за секунда, докато усети вкуса върху езика си, и хрупка тихо. — Вече няма никакво значение. Тук ми харесва повече. Иска ми се да се науча да правя макарони, които са хубави като твоите.

Не реагирам на комплимента.

— Ти обаче изяждаш цялата печалба — смея се аз и я первам по ръката.

Тя се смее, след това отправя поглед някъде в далечината и понижава глас:

— Единственото ми желание беше да изкарвам пари и да си купувам хубави неща. Затова и Франк, и останалите работят в казината. Мама мисли, че парите са единствената причина, за да правиш нещо. Тя не ми позволи да уча, особено пък нещо, свързано с готварството. Решила е, че ресторантьорството е кофти инвестиция. Наливаш пари и никога повече не ги виждаш.

Прехапвам устни и се замислям за мама. Аз също не можах да уча. Поглеждам Джиджи с наедрелия корем и тъмните очи.

Тя не спира да говори, сякаш макароните са развързали езика й.

— Казах ли ти за снимката на чантата „Луи Вюитон“?

— Не си.

— Пазех я цели две години — признава замислено тя. Тези чанти струват майка си и баща си. В тази част на света се отнасят към тях като към яйцата на Фаберже. Никой не оставя чантата си на земята или на пода до краката си. Някои от по-скъпите ресторанти дори предлагат малки столчета, на които да оставиш ценната вещ.

— Накрая купи ли си я?

— Аха. Купих я с бонуса, който правителството ми изплати преди няколко месеца. Добавих и част от спестяванията си. — Тя отпива глътка чай.

Извивам вежди.

— „Луи Вюитон“ значи. Браво. Колко много труд си вложила. Сигурно много я обичаш. — Не съм я виждала на кукичките в кухнята. Двете с Рила обикновено носят опърпани раници. Джиджи е покрила нейната с модерни безопасни игли и копчета.

— Къде е?

— Не я нося. Веднъж щях да я взема, но така и не намерих сили да я изнеса навън. Понякога я разопаковам и си я гледам. Великолепна е, но… — Тя въздиша. — Не ме кара да се чувствам така, както си мислех. Мислех, че всичко ще бъде съвършено, когато се сдобия с нея.

Свежда поглед към корема си и се натъжава. Сменя бързо темата.

— Както и да е, все тая. Трябва да позвъня на доставчика за бадемовото брашно. Не е много хубаво. Ти как мислиш? Ако ни пробутват нещо евтино, ще им се стъжни животът.

Тя влиза в кухнята и аз я проследявам с поглед. Посягам към един макарон и го лапвам внимателно. Хрупкавата сладка ме дарява с неподозирана сладост. Има обаче и някаква горчивина. Не е натрапчива, но кремът прилича на марципан. Повечето хора няма дори да забележат. Понякога Джиджи се държи като тийнейджър, на когото от нищо не му пука, но има вкуса към храната и способностите на майстор готвач.

 

 

С изключение на няколко счупени клони и разкъсан брезент, следващата сутрин изглежда е развила амнезия за развилнялата се вчера буря. Слънцето блести в оранжево, въздухът има вкус на сироп. Нямам никаква енергия още преди да отида на кортовете; влагата и топлината ме правят летаргична, бавна. Затова пък Пийт няма търпение да тръгнем. Облегнал се е на мрежата и разтяга мускулите на краката си, първо на единия, след това и на другия. Много е борбен. Тази сутрин тялото му тръпне от нетърпение, сякаш е усетил мириса на дивеча. Това ме кара да се чувствам колкото замаяна, толкова и уморена. Наблюдавам как останалите пристигат, очевидно двойки, дори когато не се държат за ръце и не се целуват. Те се споглеждат, помагат си със саковете, говорят на техен си език, който разбират единствено те. Двамата с Пийт обаче сме като непознати. Почти не се поглеждаме, не си говорим, камо ли да се любим или да лежим близо един до друг, както навремето. Знам, че аз съм виновна за разстоянието между нас. Аз му обърнах гръб, като се потопих в работата. Светът на „При Лилиан“ е по-безопасен, в него няма страдание. Когато се вгледам в лицето на съпруга си, лице, което познавам до болка, забелязвам гняв и разочарование, но също така дълбоко загнездена тъга. Нея не мога да понеса.

 

 

— Здравейте и двамата! — чурулика Марджъри, когато вратата на корта се хлопва. Облечена е в бяло, със синя козирка. Подскача по корта грациозна като антилопа, в дългите си ръце стиска ракета. — Дон ще дойде след минутка. Тук сме ние и още една двойка, които изглежда загряват.

Тя започва да подхвърля топката на ракетата си, без дори да я поглежда. Извършва с лекота всякакви физически усилия, чувства се чудесно в кожата си. Представям си я как танцува на сцената, сигурно е била великолепна.

Пийт поглежда от мястото си и присвива очи на слънцето. Маха с ръка на Марджъри.

— Искаш ли вода? — пита тя, когато забелязва празната бутилка в ръката ми.

— Да, благодаря. Слънцето направо ме убива. Започвам да се топя.

— На мен ли го казваш! Намажи се с мляко с висок фактор, защото ще изгориш за броени минути.

Заглеждам се в дългите й загорели крака и не мога да си представя кожата й сбръчкана или обсипана с капчици пот. Моята тениска вече е с тъмни кръгове под мишниците, усещам солта по горната си устна. Копнея за сумрака и хладината на „При Лилиан“ в ден, когато няма клиенти. Наливаме си вода от автомата в клуба и когато излизаме, виждаме Селин и Леон на корта да бъбрят с Дон. Посребрялата коса на Леон блести на слънцето. Пийт е застанал настрани от групата и оглежда ракетата и гуменките си.

Дон вдига поглед.

— Хайде, дами, работата е ясна. Трябва да бием французите.

— Bonjour! — провиква се Селин, когато ни вижда. Облечена е в светлосиня рокля с бели обувки. Леон се представя на Марджъри и пристъпва към мен. Целува ме по бузите, въпреки че лицето ми е мокро от пот. Изчервявам се и забелязвам, че Пийт ни наблюдава. Добре, че Дон се поти повече от мен. По дебелия му врат се стича пот на струйки и попива в ризата. Докато обяснява каква е програмата, Пийт отново поглежда от мен към Леон.

— И така — уточнява Дон, — първо Леон и Селин срещу вас двамата. След това ние ще играем срещу победителите и който спечели, минава нататък. Подгответе се да ви размажем. Ще ви разкажем играта!

Той гордо вдига пълната си ръка; бицепсът му изглежда така, сякаш е паднал от долната страна, и всички избухваме в смях. Марджъри го перва с ракетата си и му отправя лъчезарна усмивка.

Когато заемаме местата си на корта, Пийт ме поглежда.

— Добре ли си?

— Да. Просто е отвратително горещо. — Бърша потта от челото си.

— Хм. — Той поглежда над мрежата и Леон маха с ръка. Пийт му отправя любезна усмивка и вдига ръка. — Не очаквах и той да е тук.

— Какво? — питам аз, но преди той да отговори, Леон се провиква:

— Вие двамата готови ли сте?

— Да — провиквам се в отговор аз.

— Давай — мърмори тихо Пийт.

Отбелязваме първите точки бързо. Леон и Селин скоро повеждат. След това аз бия сервис, но не успявам да ударя както трябва. Разсейвам се, докато наблюдавам Леон; той е толкова спокоен и въздържан. Когато най-сетне удрям топката, тя се връща обратно към Пийт. Той замахва и нанася съвършения удар и Леон се втурва с пъшкане.

— Браво! — вика застаналата отстрани Марджъри.

Аз продължавам да нанасям нескопосани удари и да се извинявам.

Леон само клати глава и се смее.

— Не се притеснявай. Ние просто се забавляваме.

Двамата с Пийт наваксваме и скоро повеждаме. Пийт е съсредоточен както винаги, а лицето му е мрачно.

— Добре, кой печели? — пита Леон.

— Ние — бърза да отвърне Пийт.

Слънцето се е вдигнало, парещо, ослепително, също като огнена топка.

Ред е на Селин да бие сервис. Топката тупва в средата, точно както трябва. Леон перва възторжено ръката й. Най-сетне, след няколко късметлийски удара, идва ред на Пийт за сервис.

— Не се пресилвай, мой човек, защото след това ще трябва да премериш силици с нас! — провиква се застаналият отстрани Дон. Всички, с изключение на Пийт, избухваме в смях. Той наблюдава Леон, докато замахва с всички сили. Леон му връща топката със завъртане. Тя прелита над мрежата и Пийт се извива, за да я посрещне с наклонено напред тяло. Тъкмо замахва, когато топката го халосва по челото и се чува силен звук от удара. Пийт скрива лице с ръка и се накланя назад. Краката му поддават, отпускат се на една страна, а тялото на друга. Ракетата пада от ръката му, когато той се строполява на земята. Цялата изтръпвам и притискам ръка към устата си.

— Пийт! — писва Марджъри и се втурва към нас. И двете се навеждаме над него.

— Merde^[1] — изругава Леон, заобикаля мрежата и се спуска към нас. Селин вдига ръка, за да заслони очи от слънцето. Дон е станал от стола си.

Марджъри оглежда лицето на Пийт, стиска го между дланите си и повтаря нещо от сорта: „Чуваш ли ме? Добре ли си?“.

Застаналият над нас Леон й подава бутилка вода.

— Плисни му малко на лицето.

Аз стоя с отворена уста и не казвам и дума. Марджъри ме поглежда остро.

— Грейс?

Преживявам толкова силен шок при вида на отпуснатото тяло на Пийт, че не мога да помръдна.

— Той добре ли е? — шепна аз.

Пийт отваря очи и се оглежда в продължение на няколко секунди, докато Леон пръска лицето му с вода. Съпругът ми издава звук, който е нещо средно между пролайване и гъргорене. Първо вижда Марджъри, тъй като тя се е навела над него, след това мен. Най-сетне вижда Леон, който е отстъпил с бутилката в ръка.

— Пийт, добре ли си?

Пийт отново ме поглежда.

— Мама му стара — ругае той. Сигурно парещата болка прогаря сетивата му. Избърсва водата от лицето си.

— Добре си — уверява го бавно Марджъри. — Удари те топка, нищо особено.

Пийт се надига, за да седне. Подпирам гърба му с ръка, помагам му. Лицето му е разкривено от болка. Вдига очи към Леон. Погледът му е пълен със злоба и гняв.

— Да донеса ли лед? — предлага Дон.

— Да, може — отвръща Марджъри. — Виж дали в клуба нямат.

— Ще дойда с теб — предлага Селин.

Двамата хукват заедно, а Пийт продължава да пронизва с поглед Леон.

— Гад мръсна — съска той.

— Моля? — привежда се напред Леон и по лицето му се изписва загриженост и объркване.

— Казах: гад мръсна.

Леон се обръща към Марджъри, после към мен и очаква обяснение. Споглеждаме се.

— Мама му стара, Пийт — шепна аз и потривам гърба му.

— Той не беше виновен — обажда се тихо Марджъри.

— А кой? — ръмжи Пийт. Мръщи се от болка и затваря очи.

Леон се изправя. Тонът на Пийт и изражението му нямат нужда от превод.

Пийт отново отваря очи.

— Насочи топката право в лицето ми! Не само това, ами ме оля с вода!

— Пийт, недей… — надигам глас с надеждата да му налея малко разум в главата или поне да го накарам да млъкне.

— Френски тъпанар. Направи го нарочно и много добре знаеш. Първо Грейс, а сега и това — съска той.

Марджъри ме наблюдава, без да каже и дума. Имам чувството, че съм попаднала в мивка, от която източват насъбралата се вода. Водовъртежът ме всмуква надолу. Усещам как стомахът ми се надига.

Объркването на Леон е заменено от студена маска.

— Много се извинявам, но грешиш, Пийт. Не съм те ударил нарочно — обяснява той.

— Ха! — провиква се Пийт.

— Защо да те удрям нарочно? Това е… нелепо е.

Марджъри ме поглежда отново, попаднала неволно в средата на разразил се конфликт.

— Нямам представа защо ме удари. Мама му стара! Нито знам защо ме удари, нито защо сваляш жена ми. Откъде мога да знам? — Пийт вече ръмжи. — Всички френски гадове сте един дол дренки.

Леон отстъпва крачка назад.

— Пийт, според мен имаш сътресение… — Марджъри млъква.

— Какви ги приказваш? — шепна настойчиво аз. Усещам как започва да ми се гади.

— Хайде, започна се. Много добре знаеш какви ги приказвам, Грейс! — Той вдига ръце към небето. — Той ти помага в супермаркета, прави макарони с теб, купува шампанско, тъпи вилици за шоколад…

— Какво става? — пита само с устни Марджъри над главата на Пийт.

— Ти си моя съпруга, Грейс — продължава да съска той. — Да не би да си забравила? — Очите му ме обвиняват.

Отново ме завладява чувство на вина и не смея да погледна към Леон. Пийт се отпуска на длани и се опитва да се надигне. Пъшка тихо. Разкривеното му лице изглежда грозно.

— Какво правиш? Седни — нареждам аз и стискам рамото му. — Моля те, седни, успокой се.

— За глупак ли ме имаш? — крещи той на Леон. Леон се изпъва още повече. Струва ми се пребледнял.

— Никога не съм… никога не бих… свалял съпругата ти. — Той се обръща през рамо, сякаш да провери къде е Селин, но тя е още в клуба. Стисва ракетата си и се кани да се отдалечи, когато Пийт се хвърля към него. Забива юмрук в корема му, точно под ребрата, и Леон се превива. Чувам тихия стон на Леон, когато остава без дъх. Марджъри издава писък и тогава забелязвам, че Дон се е приближил зад нас. Стиска Пийт за раменете и го изтегля назад. Леон вдига поглед за частица от секундата и сините му очи срещат моите.