Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (7)

Une petite flame — Малко пламъче
Еспресо с крем ганаш от тъмен шоколад и квадратно златно листенце

Шведската маса на късната неделна закуска е върхът, независимо дали е с десерти, или без десерти. Устата ти започва да се пълни със слюнка още с влизането, щом забележиш морските деликатеси от дясната страна — омари с цвета на червени грейпфрути са полегнали върху хълмчета натрошен лед, разтворени стриди, разкрили на показ солената сърцевина. В единия ъгъл има маса, изцяло посветена на сирената, огромни пити пресен пармезан и меко сирене със сивкавобяла плесен, сочно с неповторим аромат. Зад различните видове сирена се вижда великолепна медена пита, закачена на метална рамка, от която по сребърен улей се стича сладост в малка купичка. Тук ухае божествено — разнасят медни съдове с горещ пресен хляб, узряла шунка, току-що отрязана от кокала, шоколадово фондю, в което да топнеш избрания бонбон. Това е светът на Уили Уонка^[1], създаден специално за възрастни, който няма абсолютно нищо общо с хората, наклякали по ъглите, които сърбат типичната оризова супа конджи, и застарелите лелки, които влачат купове картони, за които ще получат дребни суми.

Пийт ме хваща за ръката, докато се залисвам по невероятния пейзаж от храни — сурови, сладки, кисели и солени.

— Хайде, закъснели сме.

Другата двойка вече се е настанила на масата, чакат ни празните столове. Потънали са в задълбочен разговор.

— Пийт! Здравей! — възкликва мъжът, щом ни вижда. Долавям ясно изразен канадски акцент. Гъста кестенява коса е щръкнала непокорно над челото му, челюстта е широка, квадратна. Лицето му е с наситен цвят на карамел, излъчва здраве, изглежда така, сякаш навън, на открито, е по-подходящо място за него. — Ти сигурно си Грейс. — Протяга ръка и стиска енергично пръстите ми.

— Това е Пол — представя го Пийт. — Пол работи на строежа.

— Точно така — потвърждава Пол и отпуска едрата си лапа на рамото на жената до него. — Това е Линда. Съпругата ми.

Линда вдига поглед, розовите й устни са извити в любезна усмивка. Тя скача, за да ни поздрави. Облечена е в къса рокля с флорални мотиви, русата й коса е прибрана на опашка.

— Здрасти, здрасти! — чурулика тя.

Пийт се навежда, за да я целуне. Тя, на свой ред, го целува и по двете бузи.

— Много ми е приятно да се запознаем, Линда. Това е Грейс, съпругата ми; все още не се е запознала с много от жените тук, затова се радвам, че успяхме да се съберем.

Трепвам при тези думи и се чувствам като обект на благотворителност.

— Много ми е приятно да се запозная и с двамата — мънкам аз. Разтягам устни в подобие на усмивка, с надеждата да изглежда искрена.

— Какво удоволствие да се запознаем с нов човек. — Линда грейва срещу мен, след това добавя недоволно: — Тук сме като в малко провинциално градче.

Посягам към малко кубче охладено, домашно приготвено масло от сребърна купичка пред мен. Едрата сол, поръсена върху маслото, се топи и се превръща в капчици солена роса. Маслото омеква върху пухкавата плът на хляба и се размазва с лекота.

Пийт и Пол започват да обсъждат разрешителни и чуждестранната работна ръка. Почти са допрели глави, освен когато Пийт се сеща за нещо смешно и Пол се обляга назад, избухва в смях и удря едрата си длан в бедрото.

Дъвча бавно топлия сладък хляб.

— Значи… — Линда се навежда към мен, — не работиш.

— Не — отвръщам. — Все още не. Докато бяхме в Лондон, работех, после Пийт получи предложението за работа и преценихме, че е твърде добро, за да го изпусне.

— Знам, така е. Когато предложиха на Пол и той ми каза за петте процента данък върху доходите, веднага настоях. Скъпи, на всяка цена приеми! Така се облагодетелства цялото ти семейство. — Тя пърха с мигли, които ми се струват невъзможно гъсти. Интересно дали си е залепила изкуствени върху истинските. Усещам, че я зяпам прекалено дълго.

Разговорът прекъсва, когато сервитьорът ни идва, за да вземе поръчката за напитки. Той е с лъскава черна коса и гладка кожа, с мек, мил глас.

— Какво да ви донеса, дами?

— Бира за момчетата, шампанско за Линда, чаша горещо кафе за мен. — И да е силно, ако обичате — добавям аз.

Когато се отдалечава, Линда снишава глас и ме гали по коляното.

— Те просто не разбират, нали?

— Моля?

— Говоря за кафето. Тук просто не умеят да правят хубаво кафе. С чая е лесно, кипваш вода, пускаш вътре пликчето, но кафето… Направо се побърквам, че се налага да живея без сутрешното си удоволствие. Това е то Китай. — Тя клати глава и примигва със светлосините си очи. — Не е лесно да живееш тук, особено когато си „тай-тай^[2]“ като нас. Направо ще загина от скука. — Тя отмята назад кичур, измъкнал се от опашката, и се ухилва. Кимам и тя продължава да дрънка, без дори да забележи, че не казвам почти нищо. Разсейвам се, докато поглеждам над рамото й към шведската маса и усещам как ароматът се носи към мен. Хващам отделни фрази от онова, което говори.

— Не понасям зле изгладените ризи. Това е най-малкото, което се очаква от теб, нали?

— И балет, и урок по плуване в един и същи следобед! Ти представяш ли си? На това му се казва необмислена работа.

— Можеш да си купиш чанта от едно-единствено място. Не се тревожи, миличка, ще ти го покажа.

— Затова й казах: Просто я остави намира.

Иска ми се да умеех да се сприятелявам или поне да разбирам другите жени. Понякога ми се струва, че говорят на чужд език. Не следя приказките на Линда, а когато все пак се заслушвам, се отегчавам толкова много, че започвам да си мисля за рецепти и как ще отглеждам розмарин на перваза на прозореца. Устните й са в съвършено розов цвят, моливът се слива безупречно с червилото. Бъркам в чантата си за гланца.

— Здрасти. — Оставам изненадана от гласа на Леон. Той се навежда, за да целуне Линда, която го поглежда с доволна усмивка, докато той докосва бузите й с устни.

— Как си? — питам аз и се изправям.

Пийт ни поглежда от другата страна на масата, но след това бързо се извръща към Пол, който обяснява разпалено нещо и размахва едрите си ръце, докато обяснява нова технология за изливане на бетон.

— Добре съм — отвръща той. — Радвам се, че днес ресторантът е пълен и всички изглежда са доволни. Какво облекчение.

— Сигурно. Ресторантът заслужава да бъде пълен, храната е божествена.

Той кима с благодарност, след това бързо обхожда залата с поглед. Щом сервитьорките или останалите готвачи забелязват, че гледа към тях, бързат да се усмихнат.

— Чух, че вече не сервираш десерти.

Лицето му помръква едва забележимо, но той успява бързо да прикрие разочарованието си.

— За съжаление е точно така. Освен бонбоните и кетъринга, нищо повече. Казаха ми, че… било финансово неизгодно. — Свива примирено рамене. — Жалко. Сладкарите ми са изключителни.

— Жалко, наистина — съгласявам се аз. — Десертите ти бяха великолепни. Най-вече макароните. Чувала съм, че се правят трудно.

— А, да, макароните — кима той. — Още не съм се отказал. Един ден Макао ще бъде готов за моите макарони. Може би не точно за късната закуска, но…

Линда барабани с пръсти по рамото ми.

— Грейси, скъпа, умирам от глад. Нямам търпение да опитам вкуснотиите на шведската маса. — Тя отпива глътка шампанско и се промъква покрай нас с превзета усмивка, отправена по-скоро към Леон, не към мен.

— Трябва да се връщам в кухнята — обяснява Леон. — Приятен обяд. На всяка цена да ми кажеш дали ти е харесало. — Той отстъпва любезно, след това се обръща. — Ако искаш да се научиш как се правят макарони, с удоволствие ще споделя рецептата си с ценител на хубавата храна. Когато се научиш, ще разбереш, че съвсем не са толкова трудни за приготвяне.

— Благодаря — усмихвам се аз.

Отправям се към шведската маса и виждам Линда, Пийт и Пол, скупчени пред шунката. Дебело нарязаната плът блести от медената глазура, отгоре е шпикована със скилидки чесън, които приличат на равномерно разпределени лунички. Бутът е толкова голям, че ще изхрани едно семейство в продължение на седмица. Линда се смее на нещо, което Пийт е казал. Пол протяга ръка и го шляпва добронамерено по гърба. Както са застанали, ми приличат на стари приятели, може би дори на роднини. Пол, до него е Линда, а накрая Пийт. Къса редичка. За момент оставам на място, стиснала чинията в ръка. Нашият сервитьор застава до мен с поднос, отрупан с мръсни чинии, вилици и ножове. И двамата ги наблюдаваме като селяни, които наглеждат кравите, два различни вида, разделени от ограда.

— Днес шунката е много хубава — прошепва той.

 

 

По-късно същата вечер, докато съм в тоалетната, отвън долита гръм. Чува се гърленото боботене на експлозия. Не помня някога, преди да съм пишкала по-бързо. Ставам, бърша се, дръпвам нагоре дънките и тичам към хола.

— Ти чу ли?

Пийт лежи неподвижно на канапето. Вдига сънено глава.

Дръпвам ципа на дънките и хуквам към прозореца. В далечината се вижда пушек и светлина. Присвивам очи, за да видя по-добре. Притискам длани към стъклото.

— Какво става? В безопасност ли сме?

Пийт идва при мен и се прозява. Отпуска ръка на рамото ми и го стиска.

— Според мен, сме в безопасност.

Тъй като се страхувам от бомби или земетресение, аз се дръпвам от него и от стъклото, а той избухва в смях и пристъпва към мен.

— Това е заря.

— Какво?

— Заря в чест на китайската Нова година.

Докато обяснява, букети зелени звезди лумват в небето и заблестяват по пътя си към земята. Няколко секунди по-късно звукът долита при нас, чува се гръм, ръмжене, също като на вбесен дракон. Пийт ме гали по гърба.

— Добре ли си?

— Да, просто не се сетих… Нова година…

— Да. Годината на Плъха. — Той влиза в кухнята, докато ми обяснява и се опитва да надвика шума. — Мисля, че празненствата продължават цяла седмица. Можеш да отидеш и сама да пуснеш ракета за заря, до водата. Ракетите са огромни. Дори малките деца ги пускат…

Връща се със студена бира в ръка, капчиците вода се стичат по стъклото. Вдига я към устните си и отпива. Забелязвам небръснатата му брадичка, потъмняла на фона на бледата трапчинка на врата. Той ме поглежда отново, тази вечер очите му са зелени, изпръскани със златни точици. Сещам се, че не сме правили секс, откакто доктор Лий се обади.

— Да отидем да видим какво става… ако искаш — свива рамене той.

Червена ракета избухва и се разпилява на остри иглички. Когато се обръщам към Пийт, забелязвам отражението й по бузите и челото му.

— Ехо? Искаш ли да отидем? Грейси? — Той изглежда е отчаян. Става ми безкрайно неприятно, че не ме изчаква да помисля за минутка и тогава да отговоря. Напоследък е станал ужасно нетърпелив. Когато се оженихме, той накланяше глава на една страна и ме наблюдаваше, докато вземех решение, а очите му се плъзгаха по косата, очите и устните ми. Никога не настояваше и не ме пришпорваше. Търпението, което навремето проявяваше към мен, бе истински дар.

— Добре, хайде.

 

 

Районът на зарята е отделен от улицата с високо издигнати платна брезент, които скриват гледката. Ракетите са от страната на пътя, близо до водата, с изглед към полуостров Макао. Сигурно и от другата страна има нещо, защото от време на време се издигат ракети пред заострената игла на Макао Тауър. На входа има предупредителна табела: „Моля, внимавайте, когато влизате в района. Децата да не остават без придружител. Домашни любимци не се допускат. Моля, въздържайте се от пушене.“ Какво пушене, след като въздухът е наситен с мирис на барут и изпарения. Пийт разтрива разсеяно гърба ми и наблюдава какофонията, която цари около нас. По лицата както на възрастните, така и на децата се забелязва същото изражение — ококорени очи, широко отворени уста, чува се смях. Радостта и удоволствието са навсякъде. Няколко филипински домашни помощници и бавачки са седнали, подрусват бебета и закриват малките им ушички с ръце. Те май са единствените мрачни хора. Изглеждат напълно изтощени. Едната забелязва погледа ми и ми отправя любезна усмивка. Кимам в отговор.

— Видя ли? — провиква се Пийт.

Над нас пропуква порой от златна светлина и се разпилява на фона на нощното небе. Пийт ахва, подвиква, хората наоколо се обръщат към него, вдигат палци и се смеят.

— Страхотно — въздиша той и неочаквано заприличва на момче. — Чакай тук, отивам да видя откъде се купуват ракетите.

Преди да успея да отговоря, той изчезва в мъглата. Облягам се на металното скеле, което поддържа брезента, и кръстосвам ръце пред гърдите. Пред мен се стрелкат деца, посягат към ръцете на родителите си. Забелязвам млада жена, облегната също като мен. Нацупена е като тийнейджър, но гримът й е тежък, тъмен. Облечена е в тъмнопурпурен суитчър с висока яка, обсипан със златни звезди. Усеща, че я наблюдавам, и ме зяпва гневно, а аз трепвам смутено. Струва ми се позната.

— Цяла група работници са дошли — заявява задъхано Пийт, когато се връща. — Пол и Линда са ето там — сочи той и кашля.

— Пушекът е много гъст…

— Ела. — Той промушва пръст през гайка на дънките ми и ме притегля. Гласът му е ласкав, също както по времето, когато започнахме да излизаме, косата е паднала над очите му.

Жената, облегната наблизо, отвръща поглед и вирва брадичка към небето. Ръцете й шават в джобовете на суитчъра и се плъзгат към корема.

— Добре.

Пийт тръгва с едра крачка пред мен, за да стигнем по-бързо. Линда и Пол изглежда са дошли преди доста време. По русата коса на Линда са полепнали сажди и изглежда, е пийнала доста от онова, което си носи в скъпата сребърна фласка. Облечена е в лятна рокля, обувките й са с високи токчета, омърляни. Пийт носи голям хартиен плик, от който стърчи опашката на ракета. Ухилен е до уши. Линда ми намига, сякаш съм член на бандата, след това се обръща към Пийт и отпуска фината си ръка на рамото му, докато той вади ракетата от плика. Киска се като ученичка, избягала от час.

Отстъпвам крачка настрани от групата и ги наблюдавам. Скоро тълпата ме отделя от тях, в блъсканицата оставам далече, сякаш съм подета от приливна вълна, която ме отнася от брега. Виковете на Линда започват да заглъхват; тя е застанала с лице към полуострова и наблюдава огнените звезди. Пол е сложил ръце на кръста си, широко разтворил крака. Поклаща се на пети, повдига се, за да вижда по-добре небето. Пийт грее, докато пали фитила на ракетата. Косата му се е накъдрила на масури над челото. Прилича на момче. Тъкмо в това момче се влюбих.

Гърбът ми е опрян в брезента. Шумовете вече не са толкова ясни; пукотът, гърмежите и свистенето могат да идват от всяка ракета, смехът долита от незнайно коя група хора. Звуците се смесват, заглъхват, сякаш съм се топнала под водата. Незнайно как, мислите ми се избистрят. Имам чувството, че съм станала невидима, докато стоя сама сред морето от хора, които се смеят и подвикват сред дима и пукота.

— И сега какво?

Въпросът, който Пийт ми е задавал други вечери, се появява изневиделица. Да, наистина, сега какво?

Нощното небе над мен избледнява и трепти от дима, за момент настъпва тишина, не се чува съсък и пукот. Временно затишие. Части от ракети и обгорели клечки кибрит се търкалят по земята. Тълпата се движи и въздиша като гигантско животно, надига се, устремява се към мен също като вода, плиснала около камък, загнездил се дълбоко в речно корито, от което долита името ми. Чувам го по-силно, също като песен, някой ме вика отново и отново.

— Грейси! Грейси! Грейс!

Станало е студено. Затоплям ръце, като ги трия енергично. Над мен се издига последна самотна ракета и избухва в сивото небе. Блести в ослепително сапфиреносиньо. Хората от тълпата вдигат очи, отворили беззвучно уста. Нещо дълбоко в мен се разкъсва. Сълзите ми потичат. Сякаш настъпва освобождение. Случва се за по-малко от секунда и в този момент разбирам, че съм взела решение. Толкова е смело, че сигурно е глупаво. Това е по-типично за мама, отколкото за мен. В мен се надига частица от безсрамието и куража на мама, които винаги ни докарваха неприятности.

Отпускам ръце отстрани, вече са топли, когато Пийт разблъсква тълпата, за да дойде при мен. Едрите му ръце са омазани в сажди, ризата също. Непрекъснато се извръща към небето разсеяно, проверява дали някоя ракета няма да избухне.

— Ето те и теб — шепти той. — Чудех се къде си отишла.