Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (30)

La promesse — Обещанието
Ориндж Пеко, поръсен със златен прашец и пълнеж от маскарпоне и розов мус

През следващите няколко дни Марджъри е почти непрекъснато в „При Лилиан“, Джиджи и Рила работят всеки ден от рано до късно. Питам се дали не се опитват да прекарат колкото е възможно повече време тук, уплашени, че скоро ще се махна от живота им. И аз се чувствам объркана. Какво да правя с кафенето, което ме спаси от отчаянието, което ми даде надежда? Моето творение. Кой би обичал това заведение, колкото го обичах аз? Парите нямат значение; вече съм си върнала инвестицията, а и не го създадох заради парите. Страстта и желанието бяха най-важното.

Докато седя до прозореца и късам зачервената кожа до ноктите, Фейт прави балончета със съвършено оформените си устнички. Тя слага край на страховете ми. Нямам работа с момичетата в кухнята, затова си играя с Фейт и гледам през прозореца. Тя издава поредица от писъци и смях. Става все по-тежка, краката й се закръглят, стъпалцата са обути в раирани чорапки. Черната й коса подчертава дълбоките кафяви очи.

— Много те обичам, мъничка Фейт — шепна аз до вратлето, когато я гушвам и главата й стърчи над рамото ми.

Чувам поток от думи на чужд език, който ме кара да вдигна глава. От другата страна на улицата е спрял бял екскурзионен автобус, от който слизат група японски жени на средна възраст, те сочат и снимат. Фейт надава писък към тълпата, но те са заети да нагласят шапките с козирки, да проверяват портмонетата си, да показват правилното копче на фотоапарата на някоя от спътничките си и да позират. Един мъж слиза по стълбите отзад. С посребряла коса е. Висок. Облечен е в черно кожено яке. Присвивам очи, за да съм сигурна.

Джиджи излиза от кухнята, стиснала кърпа в ръка.

— Този не е ли френският готвач?

Кимам.

— Да, Леон.

Наблюдавам го как събира жените. Те вдигат очи към него и отправят широки усмивки. Младата жена в костюм превежда, но никой не я поглежда; туристките до една са очаровани от Леон, докато той жестикулира и размахва ръце, след това събира пръсти и ги целува. Следят ръцете му, фините пръсти, сините очи. Предполагам, че не могат да се наситят на френския му акцент и сърцата им бият до пръсване. Когато се върнат вкъщи, има да разказват на приятелките си.

— Какво прави той? — Джиджи наднича през прозореца, метнала кърпата през рамо.

— Не знам. — Докато наблюдавам Леон, усещам, че дишам съвършено спокойно, сърцето ми не трепва, не се изчервявам. Нищо подобно. Замислям се как мама ме наблюдава отгоре, как се киска и клати глава: „Мило момиче, къде ти е бил умът?“ Усмихвам се и поглеждам към тавана, сякаш ни наблюдава. След това се навеждам и целувам Фейт по вратлето. Тя се сгушва на рамото ми.

Леон се насочва към „При Лилиан“. Джиджи отстъпва от прозореца.

— Bonjour — поздравява той, когато влиза.

— Здрасти, Леон — отвръщам с усмивка.

— На обиколка съм с група дами от Япония, както виждаш. — Той сочи другата страна на улицата.

— Да, виждам.

— Това е обиколка на най-вкусните места в Макао. Имам си нов бизнес. — Смее се и снишава глас. — Нищо не задържа интереса на съпругите на вип играчите. Това е огромна ниша на пазара.

— Сигурно.

Джиджи кръстосва ръце и го поглежда гневно.

— Тръгнали сме към португалския ресторант. Ще обядваме там, ще похапнем тарти с яйца, след това ще се върнем тук за макарони. Задължително трябва да пробват „При Лил“, кафенето е много известно. Макароните са много популярни в Япония. След малко ще се видим.

— Заповядайте — отвръщам аз и му благодаря, че ме е предупредил предварително.

Когато си тръгва, забелязвам, че ризата му виси под якето, той се отдалечава с дълги, бързи крачки и аз се питам още колко ли пъти ще го видя, преди да напусна Макао. Може бе това е последният път. Жените зад него подтичват, опитват се да го настигнат, ухилени до уши. Независимо дали ми харесва, или не, той изигра съществена част в приключението ми през тази чудесно — ужасна или може би трябва да кажа ужасно — чудесна година. Имам чувството, че съм описала пълен кръг. Вечерта в „Орора“, научих се да правя макарони, изживях луда романтична фантазия, а накрая открих, че съм влюбена в съпруга си. Сега Леон води други в кафенето ми. Моето кафене „При Лилиан“. Моите известни макарони. Смея се вътрешно.

— Този тип не ми харесва — признава мрачно Джиджи, свила вежди, докато наблюдава усмивката ми.

— Знам, Джи, знам — смея се аз. „Не се притеснявай за мен“, едва се сдържам да не добавя. Ако тя самата имаше по-добър радар за кофти мъжете, нямаше да е зле, мисля си аз.

Когато тълпата се скрива от погледите ни и аз съм върнала Фейт обратно в количката, с натежала за сън главичка, Джиджи влиза в кухнята и се връща с чиния с четири_ макарона_ в средата. Оранжево-кафеникави са, приличат на есенни листа, посипани са със златен прашец. Почти същият цвят като косата ми са, мисля си отнесено аз. Тя целува Фейт по бузата и сяда срещу мен. Облечена е в раирани чорапи, също като дъщеря си, но нейните са изпънати до коленете, съчетани с тъмнозелени къси панталонки. Фейт се прозява.

— Новите макарони ли?

Тя кима и вдига косата си на опашка, връзва я с ластик.

— Разкажи ми от какво са.

— Аромат на ориндж пеко, посипани с безвреден златен прашец. — Показва ми. — Пълнеж от маскарпоне. — Тя отхапва половината и сочи средата. — Желе от рози в центъра.

— Струва ми се добре. Как ще ги наречем?

— Не знам.

Посягам и вземам един макарон — плътността, тежестта и балансът са съвършени. Симетрия, лекота, и двете черупки са еднакви, слепени с гладък пълнеж. Кимам одобрително и го поставям на езика си. Тя е права; ароматите се смесват великолепно в устата ти. Също като мама — великолепна и пълна с изненади. Впечатлена съм от Джиджи; научила е толкова много. Тя отказа да напусне „При Лилиан“ и да се върне да раздава карти, въпреки хаоса, който цари у тях. Голям е инат, освен това е невероятно талантлива. Вече знам със сигурност, че тези макарони ще се продават добре.

Джиджи ме наблюдава ококорено, докато чака одобрението ми. В тъмните й ириси виждам собственото си отражение, седя като клиентка, а тя ми сервира, препасала престилка. В ума ми се заражда мисъл и намира плодородна почва, за да покълне.

Люшкам дъщеря й в количката, като побутвам колелата с крак.

— Ще измисля име — казвам бавно.

Джиджи пъшка с престорено отчаяние.

— Добре, но ми кажи… Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? — питам шеговито аз.

— Кажи, де! — повдига тя глас в очакване.

— Страхотно! Съвършено!

По умореното й лице се разлива усмивка. Тя въздиша, след това поглежда от Фейт към мен. Накланя глава на една страна.

— Грейс, от известно време искам да поговоря с теб по един въпрос — заявява сериозно тя.

Кимам и поглеждам Фейт. Тя е отворила широко очи, след което ги затваря съвсем бавно.

Известно време Джиджи мълчи, мачка края на престилката си. Лицето й ми се струва състарено, с по-малко грим, изтощено, въпреки това решително както винаги. Тя прехапва устни. Иска ми се да я прегърна, но тя заговаря отново:

— Знаеш, че я обичам — прошепва тя.

— Знам, Джи.

— Не очаквах да изпитвам подобни чувства.

Мълча.

— Мислех, че тя ще съсипе целия ми живот, всичките ми мечти. — Преглъща и мига. — Мислех си за живота, който искам да й осигуря. Най-доброто. Не съм сигурна, че аз… — Гласът й заглъхва и тя се заглежда над главата ми.

Питам се дали поглежда над мен, към малкия постер в рамка, закачен на стената. Децата танцуват, наоколо трептят пламъци, хвърчат искри. Изглеждат така, сякаш празнуват цяла година. Пийт настояваше да слушам. Просто да я изслушам и да й бъда приятелка. След това си спомням за мама, за първия път, когато ядох макарони, докато седях в леглото в сивото студено утро в Париж. Всичко ще се оправи. Така ми обеща мама.

— Да пием по един чай и да доядем тези макарони.

Джиджи се усмихва и кима безмълвно.

 

 

Марджъри е облечена във виолетова блуза, тъмна като скъпоценен камък, ръкавите й се носят като ушити от органза около дългите ръце. Русата й коса се стеле по раменете.

— Пурпурно, а?

— Да. — Тя свива рамене. — Реших, че е време за нов цвят.

— Харесва ми.

Тя се усмихва широко и оглежда кафенето. Столовете са качени върху масите, лампите в кухнята са загасени.

— Кого чакаме?

— Рила е отзад, преоблича се. Пийт ще вземе Дон и ще дойдат тук. Чакаме Джиджи и Фейт.

— И Фейт ли ще дойде?

— Няма страшно, има много бебета. Бях там миналата година по същото време. Ще остана назад и ще я държа далече… — Спомням си нещо. Млада жена в суитчър, обсипан със звезди.

— Ами димът? — довършва вместо мен Рила. Облечена е в лека лятна рокля с къси ръкави, цялата на цветя, и е обута в сандали. Този път никой няма да сбърка, че е момиче. Смее се на изненадата ни и се завърта на черно-белите плочки. Роклята се издува около голите й крака.

— Я виж ти! — писка Марджъри и стиска ръцете й. Всички се смеем, а тя се изчервява и закачливо свежда глава. Звънчето на входната врата издрънчава.

— Ето я и госпожица Джиджи! — смее се Марджъри. Обръщаме се, когато Джиджи влиза с количката, последвана от Йок Лан.

Лицето на Джиджи е по-ведро, отколкото от месеци наред, облечена е в червено, китайския цвят на късмета и щастието. Блузата й с висока яка е съчетана с дънки, косата й е вдигната от лицето. Както винаги е напластила черна спирала. Йок Лан е със светлосиня блуза в същия стил и дискретен грим, вероятно от колекцията на Джиджи — малко спирала и гланц. Тя грейва, когато ме вижда, отпуска едната си ръка на рамото на внучката си, а с другата се подпира на бастуна. Небето навън вече блести от светлини, стеле се дим, който е ту зелен, ту червен, ту оранжев или жълт и в него блестят искри.

— Тръгваме ли?

 

 

Джиджи ми подава Фейт, когато пристигаме, и аз се настанявам с нея достатъчно далече, че да избегнем най-шумните гърмежи и дима. Имаме сгъваеми столове, количката на Фейт, чанта с памперси, мляко и закуски за всички. Настанила съм увитата като пашкул Фейт в скута си и съм спуснала шапката й над ушите. Тя вдига поглед и засмуква малкия ми пръст. Йок Лан седи до нас, стиснала термос, пълен с чай, усмихната. Джиджи се киска като ученичка, когато вижда огромния плик с фойерверки, които Марджъри носи. Лицето й е грейнало игриво. Изглежда, никак не се интересува от огромното черно петно, размазало се по ръката й чак до челюстта. Рила хуква да й помогне, но и двете се оплескват в сажди и се смеят.

Първите два опита са неуспешни. Фойерверките съскат жално, след като са запалени, или пък отлитат към водата вместо към небето. Всички се смеем на неуспеха. Джиджи пляска с ръце окуражително, докато Марджъри се надвесва над една ракета. Рила се киска и притиска ръка към устата си. Опашката е запалена, краят се гърчи и хвърля искри.

— Отстъпете! — провиквам се нервно аз, притискам Фейт към гърдите си. Тя се гуши до топлото ми тяло. Всички се дръпват назад, впили погледи в ракетата. Пламъкът достига важното място; тогава всички си поемат дъх. Писък като от заврял чайник пронизва нощта.

Вввум!

Ракетата полита към черното небе през дим и облаци. Воят отслабва, когато се изправям и притискам Фейт. Поставям ръка на малката главица. Джиджи, Марджъри и Рила са извили глави към небето и ахкат в нетърпеливо очакване. Следва кратък миг на тишина, а след това…

Бум!

Следва експлозия от ярка светлина, потоци шампанско бликат като златен дъжд от небето. Рила подскача, Марджъри и Джиджи се поздравяват. Аз избухвам в смях. Те започват да танцуват — спонтанен, див танц. Обгърнати сме от светлина, любов и надежда. Обувките ни са в сажди, косите пълни с дим, сърцата заредени с обич. Струва ми се, че чувам щастливия вик на мама.

Дебели ръце обгръщат кръста ми точно под Фейт. Усещам топлина на врата си. Следва нежна целувка. Облягам се назад към брадичката и гърдите му. Моето място. Одеялото пада от лицето на Фейт и ние я поглеждаме. Тя мига към нас, очите й са дълбоки и ясни като истина.

— Честита Нова година, Грейс! — прошепва Пийт.