Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Reméde de délivrance — Лекарство на спасението
Виолетки с крем и пълнеж

Три дни по-късно канапетата ни най-сетне пристигат. Един човек звъни неочаквано на вратата, придружен от други двама потни мъже, нарамили две опаковани канапета. Гледат ме и сякаш казват: „И сега какво?“. Внасят канапетата вътре, разопаковат ги, след това разгъват листовете, на които трябва да се подпиша, и си заминават. Сега вече мога да седна в хола си и да гледам до насита през прозореца.

Живеем на шестия етаж на Джий Юн Фар Синг, резиденция „Великолепни цветя“. Апартаментите са изненадващо просторни; мебелите ни едва успяват да напълнят нашия. Освен резиденция „Великолепни цветя“ има и резиденция „Пищни цветя“ и резиденция „Кралски цветя“, но нашият ярко пурпурен блок се нарича „Великолепни цветя“. Никой не би пропуснал четирийсет и няколко етажния блок, който се издига в небето като грубовата екзотична лилия. Когато се вгледаш отблизо, забелязваш, че цветът е създаден от дребни пурпурни квадратчета, подобни на пиксели. Оказва се, че почти всички блокове са облечени по същия начин. Представям си как плочите се монтират на пана и се приглаждат като тапети или глазура на сватбена торта.

От канапетата имам гледка към паркинга на блока, а срещу нас се простира незастроен терен и блок „Нова Сити“. Той е от по-старите блокове. Изглежда навремето е бил бял, но сега е сив като небето в ден, когато замърсяването е особено неприятно, белязано от мръсните изпарения на неизправни климатици. По всяка вероятност незастроеният терен много скоро ще бъде превърнат в парк, поне така ми казаха. Всяка седмица плъзват нови слухове — ще направят подземен паркинг, ще построят гара за новия експресен трамвай, ще го превърнат в поредното казино. Нищо не е започнато. Теренът си остава празен, обрасъл с туфи трева, неподдържан.

Телефонът звъни, докато разглеждам голия терен и правя онова, в което съм най-добра. Чакам. Сърцето ми трепва при първото позвъняване. Опитвам се да дишам нормално. Просто вдигни телефона, Грейс. Сърцето ми препуска, сякаш е състезателен кон в националната надпревара. Представям си досието си в ръцете му, папка с червени и жълти стикери от едната страна, на която пише Г. Милър. Чакам тонът му да разкрие всичко, но връзката е ужасна. Чувам го как прочиства гърлото си.

— Здравейте, доктор Лий — поздравявам аз.

Представям си го в другия край на линията и на другия край на света. Доктор Лий е по-млад, отколкото изглежда, или поне така ми се струва, защото непрекъснато се усмихва. Бръчките по кръглото му лице се събират отстрани на бузите, сякаш от години е свикнал да съобщава единствено добри новини. Представям си широката му усмивка, гушнал засмени бебчета с пухкави бузи, облечени в розово, със сини ботички. Той може и да се обажда от кабинета си в Лондон, но познава Макао — на една крачка е от родния му Хонконг. Навремето е прекарвал тук летните си ваканции.

В продължение на две години стисках палци, с мъжа ми правехме секс по график и чак след това си записах час за морскозеления му кабинет с макове от изкуствена коприна в чакалнята. Вече бях провела среща с ендокринолог. Нивата на фоликулостимулиращия хормон бяха високи, а ние знаем какво означава това. Но — лошо беше само когато споменаха „безплодие“. Казано бе небрежно, просто го подхвърлиха. Прилошава ми всеки път, когато си спомня.

— Ще пробваме и при друг. Още един път — казах на Пийт.

Доктор Лий ни отправи прословутата си усмивка и ние усетихме тръпката на нова надежда. Лий имаше и потомство. Това бе добър знак, нали? Децата му се усмихваха от снимките на бюрото му, тактично обърнати настрани от клиентите, но лицата на тях се отразяваха в стъклата на отсрещния шкаф. Бездетните жени забелязват тези неща, те виждат всичко.

Той ме накара да започна акупунктура, йога, отказах се от пшеничените продукти, свалих пет килограма и стисках палци преди всеки тест. Сините чертички ме предаваха всеки път; твърде много сълзи пролях в банята — оставях ги да капят в бялата мивка. Отчаяно се молех да забременея. След това започнах да се моля за нормален цикъл. Молех се и мечтаех, но така и нищо не се промени. Оставаше само един тест. Накрая Пийт се осмели да прошепне:

— След това приключваме, любима. Много те моля.

Той бе изтърпял прекалено много. И бушуващите хормони, и промените в настроението, и сълзите. Нямах намерение да споря с него, аз самата бях напълно изтощена. Това беше последният тест на ФСХ.

Сега, докато гледам към Макао, ме обзема отчаяно желание да отложа онова, което лекарят се кани да ми каже.

— Грейс, получих резултатите.

Гласът го издава. Снимки на деца в рамки, усмивките им, отразени в стъклото отзад. Тези деца не са мои.

— Страхувам се, че не са добри, както се надявахме. Мислех, че имаме шанс с допълнителната хормонална стимулация и алтернативни терапии, само че…

Очаквах да чуя този глас толкова отдавна, а ето че се превръща в странно бръмчене до ухото ми. Не чувам какво ми говори, а и няма значение. Чувам единствено „не става“. Преждевременно изчерпване на запаса от яйцеклетки. Едва на трийсет съм, а се оказва, че съм стара жена.

* * *

Пийт се прибира и ме заварва на канапето. Небето е притъмняло, но завесите не са дръпнати. Не му се обадих, макар че се поколебах.

Той присвива очи към мен, докато си сваля обувките.

— Грейс?

Мога да си представя какво вижда. Съпругата му се е свила, лицето й изглежда състарено и уморено. Сяда до мен и взема ръката ми. Отпуска се назад и въздиша. И двамата впиваме очи в телевизора, защото той е притегателната точка в стаята дори когато е изключен, както сега. Черният екран е като трети човек в разговора ни.

След дълго време той проговаря:

— Трябва да поговорим. Все трябва да има нещо, което да направим… — Гласът му звучи убедително, от него лъха надежда. Това е силният му глас на властен мъжкар. Същият този глас привлича мъжете също както вълците се присламчват към предводителя на глутницата. Сигурно затова е толкова добър мениджър. Може и да е някакъв феромон. Той никога не си слага афтършейв, затова от него лъха естествена миризма на сол. Този мирис буквално ме замайваше преди време. Вече не е така.

Поклащам глава.

— Грейси, какво точно каза той? — Той стиска пръстите ми, за да ме успокои, но гласът му прозвучава снизходително.

Поклащам глава; нямам желание никой да ме глези.

Той казва нещо друго, но аз не го чувам, въпреки че се обръщам и го поглеждам. Гъстата му, дълга и къдрава коса, която той носи пусната, е по-подходяща за музикант или художник, не отива на бизнесмен. Както винаги, има нужда от подстригване, напомням си аз. Много отдавна не съм го поглеждала истински и си давам сметка, иззад пелената тъга, колко много сме се отчуждили. Не го усещам близък както преди. През последните няколко години, докато се опитвахме да си направим бебе, поехме в противоположни посоки. Проследявам с поглед тъмните му вежди и меката, увиснала кожа под очите, която издава, че не си е доспал. Две дълбоки бръчки обрамчват устните му, врязали са се на бузите също като скоби. Той накланя глава на една страна и се мръщи. По лицето му се е изписала толкова жал, че ми прилошава. Какво мога да кажа?

— Не ми се говори — отвръщам с безразличие аз.

Проявявам нов талант. От чакането се прехвърлям на спане. Пийт накара някого да ми напише рецепта за приспивателни и аз похапвам хапчетата вместо храна. Пия ги на редовни интервали от време, само и само да не съм будна. Нямам никакво желание да стоя будна.

Няколко дни по-късно се изтръгвам от сън, потънала в лепкава пот. Сънувах мама.

Бяхме в поле с макове, пищните им разлистени червени главици се олюляваха при всеки порив на вятъра, докато вървяхме през тях. Мама беше на няколко крачки встрани от мен. Пееше. Поне така ми се стори. Може и да говореше на цветята. Главата й бе наклонена към тях и по лицето й се разливаше широка усмивка. Беше прибрала коса зад ухото си. Слънцето грееше, бризът бе хладен, а щастливото й лице сякаш казваше: „Обичам те, мила Грейси“. Точно както когато ме завиваше вечер. Изричаше го така, сякаш всичко на този свят беше наред. След това се чу силен шум, също като гръм, преди да проблесне светкавица, или като камшик, изплющял по сухата земя, и ято птици се стрелнаха високо в небето. Двете се спогледахме, лицето на мама пребледня, изопна се. Тя ми се стори по-лека, не се бе смалила, но сякаш бе станала прозрачна.

Стори ми се, че устните й оформяха думата „Извинявай“. У мен избухна ужас. Олюлях се към нея, полата ми поглади маковете. Мама продължи да пее, но толкова тихо, че виждах единствено как потръпват устните й, скрити под ярко червило. Тя избледня. Започнах да плача. Когато я хванах и притиснах ухо до устата й, сълзите ми покапаха по шията й и попиха в блузата. След това чух шепота й: „Лято е и животът е лек…“.

Изправям се в леглото и ми се иска сънят да си отиде.

Лицето й, гласът й, дори ароматът на любимия й парфюм се завъртат в главата ми и ме оставят замаяна, без дъх. Посягам към нощното шкафче и вземам ново хапче. То ще ми подейства едва след половин час — когато съм будна, ме раздира непоносима болка. Мускулите ме болят, сърцето още повече. Мръщя се на светлината, която се вмъква през прозореца. Пролетта идва, годината на Златното прасе почти е отминала. Ами сега какво? Сега какво…

Докато стоя в банята в очакване да видя заветните две сини чертички, отново се замислям за мама. Ето че сега тя е с мен в Макао и нахлува в сънищата ми. „Дъщерите не разбират майките, докато сами не станат майки“, ми каза веднъж една жена от работата. Може и да е била права. Мама се върна в мислите ми, докато седях в чакалните на специалисти и наблюдавах жените с деца в колички. Бях прогонила и нея, и тайните й от спомените си толкова отдавна, но ето че тя се връщаше отново, танцуваше, гушнала детето ми в ръце, правеше торти от кал, кискаше се, плачеше. Сцени от миналото ни се навързваха също като неумело сплетен венец от маргаритки. Не можех да спра да мисля за нея. В някои дни си я представях в месарницата или как се качва на влака. Едно знам със сигурност: онази жена грешеше за разбирането. Никога няма да разбера мама. Притискам пръсти към слепоочията си и се отпускам на възглавницата.

Пийт е оставил сандвич до леглото ми, коричките са изсъхнали в бялата чиния. Отдолу има лист. Не успявам да се сдържа. Превърнало се е в навик. Посягам към скицника и поглеждам за химикалка. Пиша й писма, откакто започнахме да правим опити да станем родители. Нещо в писането ме успокоява; благодарение на него се чувствам по-добре. Поне за известно време. Някои жени си водят дневници; аз пък си имам мама. Мама с рубиненочервената коса. Дива като леопард. Единственият човек, който познава и най-хубавите, и най-лошите ми страни. И никога не е далече от мислите ми.

Мила мамо,

Помниш ли, когато птицата се блъсна в прозореца, още живеехме в Бъро? Правехме някакъв сладкиш — целувки, тарталети, нещо сладко, френско. Бяхме в кухнята и чухме стряскащия удар, вдигнахме очи и ти каза: „Боже, прозвуча така, сякаш падна ангел“.

Аз реших, че говориш за истински ангел, и се опитах да се покача на ръба на мивката, за да надникна навън. Очаквах да видя русокоса, къдрокоса дама, която разтрива натъртеното място на главата си и приглажда дългата си синя, лъскава рокля. Нали се сещаш, също като ангела на върха на коледната елха? Вместо това зърнах малко, уплашено птиче, което лежеше в сандъчето за цветя на перваза.

Помниш ли как го вдигнахме и го прехвърлихме в измита кутия от сладолед, в която постлахме два чорапа? Птичето лежеше на една страна, наблюдаваше ни с едно око, което се стрелкаше наоколо и мигаше често, често. Мъничкото му сърчице биеше толкова бързо и толкова силно, че ме обхвана ужас, да не би да се пръсне от преживения шок. След това ти пренесе кутията до леглото, седна до него и затананика. Мелодията беше „Чудна благодат“.

Ти разви капачката на шишенце „Рескю Ремеди“[1] и приближи пипетата до малката оранжева човка на птичето. Сигурна бях, че то няма да я отвори, но ето че се получи, макар и съвсем малко. Капчица от лекарството попадна вътре, друга се плъзна по восъчно гладките пера на гърдите. Ти продължи да тананикаш и най-сетне, след безкрайно дълго време, не че е било дълго, но така ми се стори, пиленцето потрепна и се изправи на крака. С едното око гледаше мен, а с другото теб. Отнесохме го на покрива, помниш ли? Щом се качихме, то изскочи от сладоледената кутия и полетя към небето. Колко бързо си беше припомнило как се лети.

Мамо, просто не знам какво да направя, какво да кажа или почувствам. Мисля си само за други неща. Също като птичката. Замисля ли се за истината, имам чувството, че започвам да се давя, че не мога да дишам. Сърцето ми препуска също като на малкото птиченце и много ми се иска да си до мен. Иска ми се двете да опечем нещо сладичко, да ми попееш, да ме погалиш по главата.

Твоя любяща дъщеря Грейс

Късно вечерта лежа на канапето, дори не съм пуснала телевизора и гледам през прозореца.

— Грейс? Спиш ли? — пита Пийт от вратата. Апартаментът е тъмен. Забравила съм да включа лампите. Той щраква ключа най-близо до вратата, докато си събува обувките.

Отправям му измъчена усмивка; той ми се струва толкова притеснен, че това е най-малкото, което мога да направя за него. Когато пристъпва към мен, аз протягам ръка и докосвам устните му с върховете на пръстите си. Това са същите устни, които целунах за сбогом тази сутрин, и усещането бе наистина странно.

Той няма никога да стане баща.

Когато се отдръпвам, забелязвам, че той ме наблюдава, а намръщеното му лице омеква.

Никога няма да бъде баща, а вината не е негова.

Навеждам се към него и го целувам толкова силно, че усещам вкус на кръв. Сигурно съм наранила венеца му и ми се прииска да го ухапя по устната. Чувам тихото му стенание, когато се отдръпва, за да ме погледне отново. Бутам го отново на канапето и тъмните възглавници поглъщат контурите на лицето му. Сега, в сумрака, образът му е размазан, но аз успявам да открия устата му и да я притисна с моята толкова силно, че усещам формата на зъбите му отдолу. Възсядам го, когато се отдръпвам, за да си поема въздух. Усещам погледа му, но той мълчи. Чувам единствено топлите, шумни глътки въздух, които поемаме, нищо друго.

Разхлабвам вратовръзката му и тя издава съскащ звук, докато се измъква изпод яката. Той разкопчава ризата си, докато аз се премествам встрани от него, за да му сваля панталоните. Дърпам ризата през главата си, той дръпва ципа на панталоните ми. Сама разкопчавам сутиена си и той стиска ръцете ми за момент; усещам ги стегнати на гърба. Застиваме на място, наполовина разсъблечени, все още с къси чорапи. На Пийт са къси, черни, топли, след като са били в обувките.

— Аз… — започва той, но така и не довършва. По изражението му личи, че няма търпение да поговорим. В очите му се таят милион неизказани мисли. Безмълвно го умолявам да не казва нищичко и той премълчава.

Усещам го набъбнал и горещ, притиснат към бельото ми. Опитвам се да си припомня кога е бил последният ми цикъл, питам се възможно ли е да съм в овулация. Подобни въпроси са се превърнали в навик. Пропъждам мисълта; вече е напълно безсмислена. Той пуска ръцете ми, спуска длани към бедрата. Смъквам боксерките му и го обхващам. Той простенва и отпуска глава назад, така че не виждам лицето му, единствено линията на брадичката. Измъквам се от бикините си и ги пускам на пода. Когато се намествам върху него прекалено бързо, той ахва изненадано. Протяга ръка към гърдите ми, но аз притискам пръстите му отстрани. Зърната ми се отриват в космите на гърдите му, докато се движим като един. Усещам болка, въпреки това стискам очи толкова силно, че заблестяват звезди и това не ми позволява да мисля почти за нищо. Този път е по-жарко и жадно, по-необуздано от обикновено. Пийт надава вик и се изплъзва от мен. Сграбчва ме така, сякаш всеки момент ще падна, и ме притиска силно близо до себе си. Издаваме топли, бездиханни викове в мрака. Тръпката притиска телата ни и когато изчезва, лицето ми е заровено толкова близо във врата му, че усещам соления мирис на кожата му. Колко ли време е минало, откакто за последен път правихме секс просто така, без причина? Мисълта ми се струва колкото тъжна, толкова и гневна. Той мълви нещо в косата ми, аз забивам зъби в рамото му и чувам вика му. Откъсваме се един от друг задъхани, изтощени.

По-късно, когато той заспива, аз впивам поглед в широко отворената му уста, която си поема грозни, накъсани глътки въздух. Разглеждам лицето му в тъмнината, лицето на човека, за когото се омъжих на остров Бали толкова отдавна, че почти не помня незначителните подробности от онзи ден. Очите ми се преместват от устата му към стомаха, спускат се към краката, после отново се връщат нагоре. Колкото и бири да погълне, с колкото и бургери да се тъпче, докато седи на бюрото си по време на обедната почивка, тялото му, вече достигнало средната възраст, работи като добре смазана машина. Обзема ме горчивина. Тази горчивина напира отвътре, имам чувството, че съм пречупена. Лежа в мрака, без да откъсвам очи от него — космите по гърдите му, мекотата на корема му. След това се замислям за доматена тарта. Топла и сладка. Спомням си тартата, над която се влюбихме.

 

 

Бях избягала от Лондон и се преместих в Мелбърн. Небето бе по-синьо в Австралия и на мен ми се струваше, че най-сетне мога да си поема дълбоко дъх, така че да напълни дробовете ми. Бях съвсем сама. Бях си намерила гадже, което живееше в Норткът, в апартамент точно зад супермаркет „Коул“. Казваше се Дан. Не беше върхът, но ставаше забавен, когато се напиеше. Честно казано, не ми пукаше особено; не търсех съвършения мъж, просто някой, който умее да се целува прилично, да е млад и глуповат, а Дан напълно отговаряше на това описание.

Една сутрин, докато той все още спеше, а аз се опитвах да се преборя с махмурлука, реших да си направя нещо за хапване. Отскочих до супермаркета в долнището на анцуга на Дан, тениска и старо тъмнозелено сабо, което открих забутано зад входната врата. Заради махмурлука бях озверяла от глад, но пък способността ми да реша какво искам, беше изчезнала напълно. Нямам представа колко време съм се лутала в супермаркета и съм обмисляла как се правят различни ястия. Сандвичи с прясно опечено пиле и майонеза. Пица с хрупкаво тесто. Огромна купа спагети болонезе. Хрупкави начос със сирене и заквасена сметана. Обиколих целия магазин и се върнах на щанда за плодове и зеленчуци. Точно до прасковите имаше щайги, пълни с домати, все още на клончетата. Мирисът на зрели домати ми действа почти сексуално. Вдъхнах дълбоко, докато вдигах една щайга. На дъното имаше леко загнили, но останалите бяха съвършени. Някой беше надраскал набързо цената: „5$ щайгата“.

Мирисът върна спомените ми за доматената тарта, която мама направи една сутрин. Тогава май бях на около шест. Беше все още тъмно, когато се събудих от аромата на печени домати и козе сирене, което се надигаше на мехури, които пукаха във фурната. Мама беше облечена в пурпурен пуловер с релефна плетка, който сама беше оплела, и долнище на пижама. По крачолите имаше кал, единият й чорап беше червен, другият черен.

— Госпожице Грейс Рейвън! — възкликна щастливо тя, докато вадеше първата великолепна доматена тарта от фурната. Сигурно беше пет сутринта, но устата ми се напълни със слюнка. Кухнята беше топла, мама се усмихваше широко. Когато ме сложи да спя, беше кисела, избухлива, затова усмивката й ме зарадва. Нямах търпение да разбера дали ще се запази, не бях сигурна дали не сънувам. Тя се стрелкаше из кухнята като лятна муха, ухилена, бъбрива. Следвах я с поглед, голите ми крака бяха сякаш залепени за мястото, на което бях застанала.

— Мама е направила доматена тарта за закуска. Цяла тарта за краля и кралицата на дома. Това сме ние с теб, мило момиче. Ти и аз!

Усмивката й ми се стори пресилена, но аз я наблюдавах внимателно, докато ми показваше как е приготвила многолистното тесто и го е поръсила със зехтин. Потри прясна мащерка между пръстите си и ме накара да я помириша, обясни ми колко добре действа чесънът и как прогонва настинките. Говореше за храна, пееше и се смееше, печеше вкуснотии във фурната, докато светлината не започна да се процежда през прозорците. След това седнахме и ядохме гореща тарта без ножове и вилици. Когато ме целуна по бузите, миришеше на чесън. Спомням си как горещото сирене покапа по пуловера на мама и засъхна на гумена черта по вълната.

Отнесох щайгата с домати от супермаркета чак до дома на Дан. Мислех за мама, докато приготвях доматите и смачквах пресния чесън, а изядената кожа около ноктите ми щипеше от соковете на зеленчуците. Когато сложих тартата във фурната, вече умирах от глад и изглеждах като плашило — косата ми беше рошава, спиралата се беше стекла в ъгълчетата на очите, останала неизмита от снощи, старата тениска беше провиснала, оплескана с ужасни петна от домати. Бях полупияна от наситения мирис на надигащо се тесто, потопила се в спомените си, когато някакъв мъж влезе в кухнята от хола. Беше без тениска, носеше със себе си мирис на сън. Пристъпи сънено към хладилника, но щайгата с изгнилите на дъното домати му пречеше да мине. Изглеждаше дори по-зле от мен.

— Какво, по дяволите…

Гъста, къдрава кестенява коса падаше над очите му, а малко криви зъби се виждаха зад долната устна. Затова пък горните му зъби бяха хубави — подредени, бели, равни. Изглежда, това бе съквартирантът на Дан.

— Извинявай, ще ги преместя. Просто домати… правя тарта — извиних се аз като типична англичанка. Ще ми се да си бях сложила сутиена, въпреки че миришеше на цигари и бира.

— Какво правиш? — Той се обърна, за да ме огледа добре от горе до долу. За момент спря очи на краката ми.

— Ами, тарта. Доматена тарта. Извинявай, затова щайгата е… — посочих смутено аз.

Той наклони глава на една страна и се разсмя.

— Леле, на това му се вика изискано произношение. Тарта… нещо като пай ли? — Той отвори хладилника и извади кутия портокалов сок. Провери датата на капачката и се намръщи.

— А, не, тарта. Различно е от пая.

Знам, че звучах превзето. Произношението ми съвсем не е изискано. Просто е типично английско.

Зърната му стърчаха сред малки езерца тъмни косъмчета. Това бяха единствените косъмчета на гърдите му. За бога, защо не облечеше нещо? Ухили ми се, зъбите му лъснаха и аз едва тогава разбрах, че се шегува с мен. Бях забравила, че австралийските мъже са царе на майтапите. Все едно дърпаха плитките на момичетата в час.

— Добре — обади се отново той, този път по-внимателно и тихо. Облегна се на вратата на хладилника и отпи направо от кутията. Капчици сок полепнаха по горната му устна, преди да ги оближе. Обърна се към фурната.

— Е, поне мирише хубаво.

— Благодаря.

Забелязах, че оглежда хаоса, който бях сътворила, червените обелки и сок, оплескали мивката, ножовете и дъската за рязане. Махмурлукът не помага да бъдеш чист и спретнат готвач. В това отношение бях дори по-зле от мама.

— Хапни си, ако искаш.

Той кимна.

— Между другото, аз съм Грейс с ъъъ… — Посочих стаята на Дан колкото се може по-небрежно. Вратата бе оставена открехната и изпод смъкналата се настрани завивка се виждаше едната гола буза на задника му.

Съквартирантът на Дан посочи в същата посока.

— А, ясно. — Никак не се притесни от голотата. Изглежда, го беше виждал гол и преди. — Аз съм Пийт. След като предлагаш, ще си хапна.

Седнах на масата в хола, за да гледам новините. Тартата беше станала божествена. Мама щеше да е горда. Бяхме почти приключили, когато Дан се събуди. Пийт облиза пръсти и пъшкайки, ме увери, че била великолепна. Обясни ми, че бил мениджър в казино и двамата с Дан били колеги от университета. Дипломната му работа не била много интересна, затова не я бил довършил, а временната му работа на крупие му се струвала по-интересна. Двамата с Дан си взели апартамент заедно. Пийт разправяше, че Дан бил свестен човек, но „много се връзва“, което си беше самата истина. Пийт щеше да се изнася след няколко месеца, било крайно време; двамата с Дан бяха съквартиранти вече цяла година. Погледнах изпръсканите със зелено очи, докато той обясняваше с ниския си, силен глас. Наблюдавах гъстите черни мигли. Седяхме, похапвахме, говорехме си и гледахме телевизия няколко часа. Той ме увери, че тартата ми била най-хубавият пай, който някога бил опитвал. Беше ни приятно заедно, чувствах го като семейство, не че бях имала друго, освен мама. Освен това му направи впечатление, че съм обута в сабо.

Сега, след като са минали толкова много години, голото тяло на Пийт лежи отпуснато на леглото, красивите му очи са затворени. Непосредствено до мен е, въпреки това имам чувството, че е много далече. Пъхвам се сама под душа. Сълзите рукват горещи, обилни. Изправила съм се под струята, водата се стича по клепачите и носа ми, плющи върху гърдите. Неочаквано усещам, че съм твърде уморена, за да стоя права, и сядам, свивам колене към гърдите. Представям си как мама влиза и ме вижда в тази поза. Независимо в какво настроение е, а тя е изпадала в наистина отвратителни състояния на духа, ще ми подаде кърпа. Ще ми каже да се изправя и да отида да похапна препечена филийка. Ще сложи чайника на котлона и ще напълни грейката, а после ще я пъхне в кафявата й вълнена ръкавица. Ще направи чай. Чакам, плочките в банята се отпечатват на гърба ми, но никой не идва да ме увие в хавлиена кърпа; чува се единствено плющенето на водата.

Бележки

[1] Комбинация от есенции и цветя, която подпомага бързото преодоляване на критични състояния, свързани със загуба на съзнание, физически и емоционален шок, силен стрес, паника, уплаха, депресия. — Бел.прев.