Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Лизет огледа изложените мобилни телефони в „Уолмарт“. Нещо я безпокоеше и трябваше да помисли, за да разбере какво.

— Нуждаете ли се от помощ, за да си изберете телефон? — попита двадесет и няколко годишният продавач. Той беше висок и сериозен и носеше очила, които бяха сложени накриво на носа му.

— Не знам — отвърна тя. Беше дошла тук с твърдото намерение да си купи обикновен телефон, но сега, когато стоеше пред изложените модели, вече не беше сигурна какво иска.

— Смартфон ли имате предвид или по-семпъл модел?

— Само гледам. Благодаря.

Наистина ли се нуждаеше от мобилен телефон с предплатена карта? Идеята беше една от онези странни мисли, които изскачаха от тъмата на липсващите две години, но ако я приложеше сега, каква полза щеше да има? На кого не би се обадила по обикновения си телефон, който счупи в пристъп на внезапна паническа убеденост, че се подслушва? „Подслушвателни устройства.“ Това беше най-важното, а не потайността. Лизет не знаеше много за мобилните телефони с предплатена карта за еднократна употреба, но беше наясно, че телефонът трябва да се активира онлайн, и това означаваше да бъде регистриран на нейното име. Каква полза щеше да има това?

Никаква.

Е, добре, получи отговор на този въпрос. Трябваше й телефон, който не се подслушва, и можеше да го вземе от мобилния си оператор, тъй като все още плащаше абонамента си. Ако извадеше батерията, тогава нямаше да могат да я проследят с джипиес локатора на телефона. И телефонът не можеше да бъде клониран. „Бръмбарът“, инсталиран в телефона, можеше да подслушва разговорите й, ако е в стаята, но първо трябваше някой да получи достъп до телефона й, а тя определено можеше да контролира това.

Имаше чувството, че се е изгубила в джунгла от невежество и бавно започва да си проправя път. В нищо нямаше логика, но нещата постепенно се подреждаха. Лизет вече не беше толкова паникьосана и можеше да разсъждава логично.

Беше влязла в магазина, твърдо решена да си купи мобилен телефон с предплатена карта, какъвто не й трябваше, но ако си вземеше такъв, щеше да изпрати предупредителен сигнал до загадъчните „те“, а тя искаше да избегне това. Някой друг й беше дал такъв телефон, за да не го свържат с нея. Лизет нямаше представа откъде знае тази подробност, но не я заболя главата от мисълта. Чудесно!

Тя излезе от магазина, без да купи нещо, дори лекарства без рецепта против главоболие и гадене. Очевидно не беше болна от никакъв вирус, защото кой вирус може да бъде излекуван, като се съсредоточиш върху някоя песен или други банални неща? Не, и двата симптома явно се отключваха от изплуващи спомени от липсващите две години.

Нещо се беше случило с нея, нещо катастрофално, и може би още по-зловещо, въпреки че нямаше доказателства. Лизет сякаш беше пусната в друг живот и оставена да се оправя сама.

Вероятно бе проявила някаква странна реакция към упойката, когато бяха правили пластична операция на лицето й. Може би не беше нищо повече от това и всичките й подозрения за подслушвани телефони и следене бяха странични продукти от филми, които беше гледала в миналото.

Докато караше към мобилния оператор, за да си вземе нов телефон, Лизет си мислеше, че трябва да внимава, защото не знае със сигурност какво става, но нямаше да позволи това да я побърка.

Така беше умно да постъпи, нали?

* * *

През остатъка от деня и вечерта нещата изглеждаха нормални. Лизет се придържаше към обичайното си ежедневие, хапна супа за вечеря, чу се с Даяна и й каза, че все още малко трепери, но, общо взето, се чувства много по-добре. Гледа телевизия. Чете или се опита да чете. През цялото време си мислеше за зловещото усещане, че я подслушват — не само телефона и колата, но и къщата. Ако някой си беше направил целия този труд, пропускът да не подслушва къщата би оставил голяма дупка в електронната ограда, а Лизет не я виждаше.

Но как, по дяволите, да провери дома си за „бръмбари“? Можеше да огледа всички електрически контакти и лампи, но това нямаше ли да я издаде, ако там наистина имаше подслушвателни устройства? Беше сменяла всички крушки няколко пъти, откакто живееше тук, и не бе забелязала нищо необичайно. Ако ги бяха поставили майсторски, „бръмбарите“ щяха да са в електрическите контакти и тя нямаше да ги открие, освен ако нямаше измервателен уред и не измереше амперите…

Олеле, главоболие! Тя започна да си тананика и го прогони. Тъпите главоболия бяха адски досадни. Ами ако я заболеше главата в критичен момент, да речем, докато шофира? Можеше да се забие в някой голям товарен камион или микробус, пълен с деца, или да й се случат други ужасни неща.

Добре, не можеше да направи нищо за подслушвателните устройства. По-добре беше да си легне и да се опита да поспи, за да се съвземе от влакчето на ужасите от болка, гадене и опънати нерви, което я разтърсваше през по-голямата част на деня. Проблемът беше, че нервите й все още бяха опънати. Лицето й все още не беше онова, което помнеше, най-малко две години напълно липсваха от живота й и не можеше да се отърси от вътрешното усещане, че някакви неизвестни, зловещи „те“ — които и да бяха — са в дъното на цялата история, и не само че са откраднали част от живота й, но и я държат в неведение и я наблюдават.

Това я вбесяваше. Защо точно нея? Какво беше направила? Произволно ли я бяха избрали или Лизет се беше съгласила да участва в медицински експеримент, който се беше объркал — меко казано — и резултатът беше този? Не, това не обясняваше промененото лице. Нищо не го обясняваше.

Реши, че опънатите нерви ще станат нещо обичайно за нея, докато не разбере какво точно става, и ще се наложи да свикне с тях. Ето, например мъжът в „Уолгрийнс“ днес. Тя изпадна в паника за нищо и това беше обезпокоително, но поне той беше непознат и Лизет не бе направила нещо глупаво, като например да се разкрещи, защото мъжът й е задал въпрос за шампоаните.

Мислите за него отвлякоха вниманието й. Лизет си позволи няколко минути да се потопи в чисто женско удоволствие, припомняйки си въздействието му върху сетивата й. Що за мъж беше той — ходещо свидетелство за истината за феромоните? Лизет беше възбудена и в същото време уплашена и това само по себе си беше освежаващо и стимулиращо.

Ако не беше такава загубенячка, той може би щеше да поиска телефонния й номер. Големият въпрос беше дали Лизет щеше да събере достатъчно смелост да му го каже.

Инстинктивно разбра, че този човек е опасен. Въпреки че в него нямаше нищо заплашително на външен вид, тя чувстваше, че той не се вмества в представата за безобиден, нормален, обикновен човек.

Беше странно, че си спомня лицето му съвсем ясно. И най-вече — онези тъмни, опасни, напрегнати очи. Мъж като него…

Не, Лизет позволяваше на тласканото си от хормони въображение да се развихря твърде буйно и това се вместваше идеално в остатъка от изминалия ден. Тя се засмя на себе си. Поне мислите за един страхотен мъж бяха по-добре от тревогите, че домът й се подслушва.

Постепенно се отпусна, реши, че може да поспи, и тръгна към леглото. Обаче беше неспокойна и подсъзнанието й продължаваше да преглежда събитията от деня, опитвайки се да ги проумее и да разкрие загадката.

Неусетно заспа.

И сънува. Знаеше, че е сън, така както понякога ставаше, когато се разсънваше достатъчно, за да се събуди. Обстановката изглеждаше реална и Лизет беше себе си в този сън. Това й донесе облекчение, защото след деня, който беше преживяла, не искаше да сънува, че е някоя друга.

И преди беше сънувала къщи — е тайни стаи и стръмни стълби, други къщи, които сякаш си спомняше, че са от реалния свят, като къщата, в която беше израснала; къщата на най-добрата й приятелка в пети клас; дори тази къща, която макар и с тайни врати и подземни стаи, всъщност й харесваше, защото имаше нещо вълшебно в нея. Къщата в този сън обаче беше нова, с много пристройки, извиващи се във всички посоки, с безброй стаи, всичките бели, просторни и странно тихи. Лизи огледа наоколо и разбра, че се е изгубила. Как щеше да се измъкне оттук, по дяволите? Всеки път, когато решеше, че е намерила пътя към външната врата, се озоваваше в друга част на къщата. Поглеждаше през прозореца и виждаше външната врата ту вляво, ту вдясно, но не можеше да я намери.

И после осъзна, че той е тук някъде, изгубил се в голямата къща също като нея. Той я търсеше и Лизет го търсеше, но стените и вратите им пречеха да се намерят. Тя обаче не се тревожеше за това, само се дразнеше от забавянето. Щеше да го намери или той щеше да я намери. Той винаги го правеше.

Лизет можеше да го попита как се казва, когато той се беше блъснал в нея в „Уолгрийнс“. Тя обикновено не разговаряше с непознати мъже, особено мъже като него, но той започна пръв и Лизет можеше да продължи. Колко трудно би било? Докато разговаряха за шампоани — или бяха дезодоранти — можеше да каже: „Аз съм Лизет. А ти?“

Тя обаче не знаеше името му. Предполагаше, че може да нарича загадъчния непознат Господин Х, което беше по-добре от нищо. Дори й харесваше.

Лизет продължаваше да обикаля из къщата, опитвайки се да го намери. Неизвестно защо, пътят й непрекъснато минаваше през най-голямата стая от всички, огромно помещение с бели стени, бели дивани и столове и бели надиплени завеси. Писна й, когато за четвърти път се озова в голямата стая. Ядосаната Лизет мина през врата, която не беше забелязала дотогава, и влезе в единствената стая в къщата, която не беше само бяла. Там имаше цветове — червено, синьо, зелено и кафяво, като в самата природа. Имаше структура и миризми, сякаш всичко беше реално. И той изглеждаше реален, също като в аптеката, едър, силен и неочаквано привлекателен. Каква глупачка беше Лизет да се страхува от него дори за минута. Трябваше да се вгледа в тъмните му очи и да се остави да потъне в тях. Да му се довери.

Не… Тя вече нямаше доверие на никого.

Искаше да му каже, че й липсва, но от устата й не излизаше звук. По дяволите. Това беше нейният сън и тя би трябвало да може да каже каквото иска, но неизвестно защо беше онемяла. Беше в състояние само да го гледа и да се пита как ли изглежда гол.

Лизет нямаше сексуален живот от три години. Може би и по-отдавна. Е, добре, такъв беше реалният живот. Знаеше, че не е девствена, но не си спомняше да е желала някого така, както желаеше Х. Чувстваше болезнена празнота между бедрата си, почти отчаяна потребност той да проникне в нея.

Това не беше любов, нито дразнеща потребност за сексуално облекчение. Тя се нуждаеше от него като от въздуха, който беше навсякъде около нея и в нея…

Х леко се усмихна, както беше направил в „Уолгрийнс“, и тръгна към нея. И той мълчеше, но Лизет знаеше, че я желае, колкото и тя него. Х протегна ръка и докосна лицето й, а тя затвори очи и зарови лице в голямата му, грубовата ръка. Докосването беше естествено, интимно и… недостатъчно.

Тъй като това беше сън, в един момент те стояха един срещу друг напълно облечени, в следващия сцената се промени и двамата бяха голи в легло в стаята с цветовете. Леглото не беше там преди, но все едно. Сега беше там, широко и удобно, точно каквото им трябваше. „Хубав сън“ — одобрително изгука Лизет в мислите си.

Тя го желаеше веднага. И двамата бяха голи и възбудени и го искаха, затова нямаше причина да не го направят. Х обаче се засмя, прикова китките й към леглото, наведе се и я целуна по шията… само я целуна. Лизет не можеше да повярва. Той беше възбуден, затова как можеше да я целуне толкова нежно и с такова вбесяващо и ненужно търпение? Тя се замята нетърпеливо и той се намести върху нея. Тежестта му я притисна и я задържа неподвижно.

Уханието му я изпълни, когато устните им се сляха, и всичко спря. Времето спря. Съществуваха само техните две тела, голямото легло, което се простираше безкрайно, и стаята с цветовете. Беше толкова реално, че Лизет забрави, че е сън, и се отдаде на усещането.

Успя да проговори и промълви само една дума:

— Сега.

Най-после и той проговори с онзи плътен, малко грубоват глас, който съответстваше на тъмните очи и на твърдостта му. Лизет познаваше гласа му.

— Успокой се, Лизи. Имаме цяла нощ.

Думите му прозвучаха успокояващо, но ако нямаха цяла нощ? Е, добре, тя отново си спомни, че това е само сън. Не беше реалност, колкото и реално да беше усещането. Сънищата обаче не продължаваха вечно. Ами ако се събудеше, преди да свършат? Беше се случвало и преди. Тя бе сънувала, че пада от скала, и се събуди точно преди да се стовари на земята, или че се изправя очи в очи с тигър, и се събуди задъхана точно когато хищникът скочи. В случая искаше да падне на земята и да бъде изядена. Искаше сънят да продължи.

Знаеше как да накара Х да побърза и да не протака твърде дълго. Тя протегна ръка, като едва смогна да я провре между притиснатите им едно до друго тела, успя да увие пръсти около възбудения му пенис и започна да го гали. Х изръмжа в ухото й и го захапа с белите си зъби, но не проникна в нея, когато тя изви гръб. Разочарована и раздразнена дори в съня си, Лизет го галеше все по-усилено и след като отново изръмжа гърлено, той прошепна:

— Продължавай така и ще свърша в ръката ти.

По дяволите! Това определено щеше да осуети целта. Тя дръпна рязко ръката си и го погледна намръщено, а Х се засмя и продължи да я целува. Устните му се плъзнаха от ухото към врата й, гърдите и зърната й. Езикът му обиколи твърдия връх и после изведнъж той впи устни и засмука силно, като дърпаше, докато изтръгна пронизителен вик от нея. Лизет изви гръб и уви крака около него, напрягайки се да се повдигне към уголемения му пенис и да го поеме в себе си.

Х сатанински се дръпна леко, за да не може тя да се намести, и Лизет издаде животински звук, който отново й спечели подигравателен, злорад смях.

Тя се замисли трескаво, изчисли захвата, баланса и инерцията и прецени как да хвърли Х по гръб, да го възседне и да го поеме в себе си, преди той да успее да я спре, и да сложи край на болезненото желание. Да го вземат дяволите. Той винаги правеше така и я изтласкваше от зоната й на удобство и контрол. Х беше едър, но Лизет можеше да се справи с него, ако го изненада. Майната й на любовната игра.

Дори в съня тези думи я стреснаха и я накараха да се разсмее.

Той знаеше. Това беше нейният сън, но Х контролираше всичко и изведнъж извади белезници и окова китките й за таблата на леглото. Белезниците се появиха изневиделица, защото той беше гол и нямаше джоб, където да ги скрие. Сънищата бяха много нелепи.

Х се ухили — усмивка на хищник, с оголени зъби, също като връхлитащия тигър.

Лизет задърпа белезниците, разкъсвана от възбуда и гняв.

— Това не е много нежно.

Тя би се нацупила, ако такива неща му въздействаха, но никога не ставаше така. И все пак не се страхуваше, не и от него. Никога от него.

— Искаш нежно? — Той присви очи. — Откога?

Х прокара грубите си ръце по тялото й, от шията до кръста, бедрата и по-надолу, сякаш проследяваше очертанията толкова бавно, че пълното изучаване щеше да продължи часове… дори дни. Лизет потрепери от желание. Той я целуна по врата, докато ръцете му… играеха. Кожата й пламтеше, но докосването му беше нежно и същевременно неумолимо, настойчиво и търпеливо, въпреки желязната твърдост на ерекцията му, която издаваше колко силно е възбуден. Х би бил идеален любовник… ако съумееше да го хване в правилната позиция. Не я ли искаше, колкото и тя него? Не беше ли гладен като нея?

Гладен като тигър, чиято вечеря е прикована с белезници на масата.

Лизет искаше да го докосне, но ръцете й бяха оковани над главата и не можеше да го направи. Тя беше завързана и той владееше положението, но ако си мислеше, че Лизет е безпомощна, Х дълбоко грешеше. Тя затвори очи, извърна глава настрана и се съсредоточи, за да изчисли позицията му и разстоянието. Вече се беше опитала да го направи, но той вероятно не очакваше, че тя ще повтори същия ход. Дебелата, закръглена глава на пениса му докосваше бедрата й и я дразнеше и Лизет мълниеносно кръстоса силните си крака около него и го придърпа до точката на проникване.

Времето застина. Всичко в нея чакаше, готово за оргазъм. Х беше там и я докосваше, почти проникнал в нея. Почти.

И после Лизет чу нещо — слаб звук, който наруши интимната битка между двамата. Тя изведнъж осъзна, че не са сами в голямата къща. Някой търсеше Лизет в белите стаи. Може би не знаеше, че тя е открила тази стая с цветовете. И че е намерила Х. Нейният любовник.

Той беше там и тя се нуждаеше от него повече от всякога, но времето им изтичаше. Лизет искаше да го прегърне, но не можеше. Искаше да изкрещи, но те щяха да я чуят. Щяха да ги открият всеки момент, а тя не искаше да я хванат гола, изобщо не искаше да я хванат. И все пак не можеше да остави Х да си тръгне. Лизет вдигна глава, отчаяно притисна устни до ухото му и настойчиво прошепна:

— Чукай ме!

Той отново издаде нещо средно между ръмжене и смях и най-после проникна в нея, изпълвайки я дълбоко и твърдо.

Лизет се стресна и се събуди. От гърлото й се изтръгна стон, докато сънуваният оргазъм премина. Завивките й бяха изхвърлени настрана, а възглавниците бяха на пода. Обливаше се в пот въпреки вентилатора на тавана и климатика.

О, Боже, колко хубаво беше.

Откога не беше сънувала, че прави секс? Не можеше да си спомни и не пропусна иронията, че сънят беше за непознат, който я беше уплашил до оглупяване в аптека.

Едно беше сигурно — сънят за секс беше далеч по-приятен от съня, че я наблюдават неизвестни непознати.

Тя погледна часовника, докато взимаше възглавниците от пода. 3:16 сутринта — твърде рано, за да стане, особено като имаше предвид колко трудно заспа вечерта. Чувстваше се напълно отпочинала. Може би сексуалният сън беше начинът съзнанието й да се справи с напрежението през деня.

Добре се справи.

Лизет се замисли за името, с което беше кръстила мъжа в съня си. Господин Х. Подхождаше му. Някак му отиваше. Тя отново се унесе в дрямка, мислейки си за вкуса му в съня си.