Линда Хауърд
Забранено минало (23)

Двадесет и втора глава

Три часа. Три часа и петнадесет минути на страдания и решителност. Този участък от пътя беше равен, слава Богу, но в момента Лизи предпочиташе наклон надолу. Мускулите й пламтяха, а задникът й беше толкова вцепенен, че не го чувстваше.

Тя минаваше покрай магазини, които вероятно бяха част от някакво градче, но ако имаше табела, не я беше видяла. Видя обаче знак за ограничение на скоростта до пет километра в час, който я разсея, докато осъзна, че десетичната точка е дупка от куршум.

От един час беше съсредоточила всичките си усилия да се движи напред, докато тялото й крещеше да спре. Докато въртеше педалите, от устата й се изплъзваха ругатни, които дори не подозираше, че знае. За всеки, който я гледаше, с раницата, дрехите от дрогерията и постоянното недоволно мърморене, тя вероятно приличаше на луда с велосипед вместо с пазарска количка, но изобщо не й пукаше. Може би се дължеше на непрекъснатото въртене на педалите, ритъма, равномерния звук на гумите върху пътя или факта, че за пръв път от много време съзнанието й не беше изцяло заето с мисълта как да оцелява всяка минута, но докато изкачваше един хълм и се спускаше от другата му страна, няколко спомена изведнъж придобиха ясен фокус. Лизи се вцепени, очаквайки пристъп на главоболие, което ще я събори от велосипеда, но… не стана нищо. Нямаше болка, нито гадене. Тя се отпусна и спомените изплуваха.

Не бяха разтърсващи и съвсем не бяха конкретни, а само общи спомени. Лизи невинаги беше работила в офис и невинаги е била предсказуема, следваща рутината, стриктна служителка, която работи от девет до пет. Чикаго. Охранителна фирма. Не някаква малка частна детективска агенция, първокласна охранителна фирма с офиси във висока сграда в центъра на Чикаго, с прозорци, които гледат към града. Фирма, която привлича множество видни личности като клиенти. Лизи работеше като телохранител за различни хора. Харесваха я, особено мъжете, защото тя не приличаше на телохранител, но стреляше като такъв.

И шофираше. Сърцето й се разтуптя. Ето къде беше научила майсторското шофиране и как да съзира преследвачи и да им се изплъзва. Професията й обясняваше и защо толкова често посяга към пистолет, който не е там. Някога Лизи не ходеше никъде без оръжието си.

Все още обаче нищо не обясняваше защо е загубила паметта си, нито защо някой я иска мъртва, но предишната й работа изясняваше много неща. Беше облекчение да знае, че новооткритите й способности се дължат на законна работа, а не на… Е, не.

Когато се опита да си спомни подробности, нещо се изпречи и блокира хода на мислите й. Ето защо, докато въртеше педалите в дясната страна на пътя, тя не положи усилия да мисли за нещо определено. Освободи съзнанието си и едва тогава си припомни образи…

Лица на хора, колеги. Някои бяха по-ясни от други. Лизи не се помъчи да си спомни имената им, защото не искаше да насилва нещата, но на този етап всеки спомен за предишния й живот беше добре дошъл. Цялото тяло я болеше, беше капнала от умора и искаше да спре и да седне край пътя, докато някой я намери, но спомените я крепяха да продължи.

Ако само въртеше педалите и освободеше съзнанието си, щеше да си припомни още неща. Така и стана. Спомни си стрелбище, където усъвършенстваше уменията си. Имаше и офис, но тя не прекарваше много време там. Спомни си, че се качи на самолет… за някъде. Ако спомените не прииждаха лесно, тя не ги насилваше, затова когато не се сети къде отиваше самолетът, Лизи се отпусна и се замисли за други неща и места.

Футболен мач на Войнишкото игрище. Гледаше „Мечките“, пиеше бира и се смееше… с някого. Може би колега, може би само приятел. Спомни си, че някакъв мускулест и много висок мъж изненадващо я сграбчи изотзад, но Лизи успя да го повали благодарение на подготовката си по бойни изкуства. Беше тренирала в колежа и установи, че й харесва. Как беше забравила това?

Нелеп въпрос. Как, по дяволите, беше забравила всичко?

Оказваше се, че е работила като телохранител, дори е била нещо като факир, с лекота е усвоявала използването на нови оръжия и умения и е успявала да изглежда привидно безобидна, когато е необходимо, но всъщност винаги съсредоточена в задачата. Лизи беше нещо повече от телохранител, въпреки че това беше основната й професия. От време на време следеше някого, беше внедрена във фирма, за да научи повече за някой финансов директор, беше…

Клаксон на кола, твърде близо и твърде силен, я стресна и я върна в настоящето. Беше се отклонила твърде наляво и бе разтревожила или ядосала шофьора, който искаше да мине. Тя врътна рязко велосипеда надясно, вдигна ръка в знак на извинение към водача и насочи мислите си към настоящия момент. Какво пътуване! Нямаше да е справедливо, ако я прегазеше случайна кола, след като се беше отървала от Х, бе измислила план и беше започнала да си спомня.

Колата мина и Лизи отново остана сама на пътя. Може би щеше да е най-добре да приеме онова, което си е спомнила, и да не притиска паметта си за повече.

Не й беше присъщо да зарязва нещо ей така, но моментът не беше подходящ. Не искаше да се преборва с болката и гаденето и знаеше, че не трябва да се разсейва. Все още не беше в безопасност.

Нищо от онова, което си спомни, не обясняваше загубата на паметта, нито защо се опитват да я убият. Имаше две обяснения за селективната амнезия и дори пластичната операция на лицето — автомобилна катастрофа или куршум в главата, въпреки че нямаше физически доказателства за това, белег, който никоя операция не би могла да заличи напълно. Лизи можеше да измисли обяснения за пластичната операция и загубата на паметта, но много малко от тях обхващаха и двете. А защо се опитваха да я убият… Необходима й беше повече информация, за да разбере това.

Сега поне имаше обяснение защо понякога знае разни неща, като например да се изплъзва от преследвачи и да подкарва кола без ключ.

Пфу! Спомени! Сега си спомни, че преди да стане телохранител, беше върнала една-две коли или дори десетина. Колите не бяха откраднати, а възстановени на фирмата, на която законно принадлежаха, когато купувачите бяха престанали да плащат вноските. Разбира се, конфискуването на някои не беше по-сложно от натоварването им на „паяк“, но други бяха… интересни, меко казано.

Тя харесваше много повече работата си на телохранител. Заплатата беше значително по-висока и никога не я изпращаха на задача, която изискваше да си изцапа ръцете. Поне не си спомняше такова нещо.

Докато се спускаше по лек наклон, Лизи се наслади за миг на вятъра в лицето си и пренебрегна тъжната истина, че отпред се извисява друг хълм. Мамка му. Не знаеше още колко дълго ще издържат краката й.

* * *

О, Боже, щеше да умре.

Лизи не мислеше, че някога е била толкова уморена, нито дори по време на обучението. Няколко пъти, когато краката и гърбът я заболяваха толкова силно, та имаше чувството, че няма да може да измине нито сантиметър повече, тя слизаше от велосипеда и го буташе. Така поне използваше други мускули, пък и вървенето беше много по-лесно от въртенето на педалите. Все пак вървеше всеки ден от живота си. Когато всичко свършеше, Лизи щеше да направи всичко възможно никога повече да не се качва на велосипед.

И като си помисли за това, дори задникът я болеше.

Не си спомняше да я беше болял, когато беше малка и по цял ден караше колелото си. Как го правеха децата? Защо не ги боляха малките задничета? Не беше честно. Лизи бягаше, за да спаси живота си, а не си играеше в квартала.

По едно време, докато буташе велосипеда, й се стори, че чу рева на мотоциклет зад нея, скрит зад завой на пътя, и сърцето й едва не спря. Тя бързо излезе от шосето и забута велосипеда през високите треви, докато стигна до храсти. Остави колелото на земята зад храстите и се скри сред тревите до него. Не й пукаше дали е в отровен бръшлян или дори дали по крака й пълзи гадна змия. Сърцето й блъскаше силно в гърдите.

Лизи зарови лице в земята, докато мирисът на трева и пръст изпълни носа й, а листата бодяха кожата й, и се заслуша в плътния рев, почти като на тигър, сигнализиращ „Харли Дейвидсън“, който се приближава. Никой друг мотоциклет не издаваше такъв звук.

По тялото й полазиха ледени тръпки. Мили Боже, как я беше намерил толкова бързо? Тя беше зарязала колата си, телефона и чантата и се придвижваше с велосипед, за Бога!

Поне беше избрала черна каска вместо яркорозовата, която бе привлякла вниманието й. Розовото щеше да се откроява дори сред високите треви. Черното се сливаше. Спиците на гумите на велосипеда… блестяха ли на слънцето? Ако имаше време, Лизи щеше да наскубе трева и да покрие велосипеда, но нямаше, а мотоциклетът идваше и тя не смееше да погледне, нито да помръдне…

Мотоциклетът профуча по пътя, без да намали, и Лизи се отпусна от облекчение. След това бързо вдигна глава и се втренчи в смаляващата се фигура, за да види дали наистина е Х.

Нямаше как да прецени със сигурност, защото мотористът беше с гръб към нея и се движеше бързо, скривайки се зад завоя. Единствено можеше да каже, че е едър човек.

Това не беше достатъчно. Можеше да е Х или някой друг. По света имаше много мотоциклети „Харли Дейвидсън“.

Но ако беше той… По дяволите. Сега беше пред нея и тя можеше да попадне на него на някой завой на пътя. Х само трябваше да избере някое подходящо място и да я чака.

От друга страна, мястото, където се намираше Лизи, беше доста уединено. Тя предпазливо седна и се огледа наоколо. Не се виждаха къщи и това беше добре за нея, защото вероятно никой не я беше видял как се втурва в тревите. Представи си как някое любопитно хлапе крачи през тревите към нея и издава на Х присъствието й.

Колкото повече мислеше, ако беше Х, той я проследяваше по някакъв начин и бе видял, че е спряла, и сигурно и той щеше да спре. Следователно или не беше Х, или Лизи нямаше проследяващо устройство в себе си. И ако Х не й беше поставил проследяващо устройство, каква беше вероятността той да е на този двулентов път, водещ навътре във Вирджиния, точно зад нея? Почти нула. В такъв случай логичният извод беше, че не е бил Х.

Лизи си пое дълбоко дъх, потрепервайки. Почувства се в безопасност на този път, с велосипеда и скрито под каската и слънчевите очила лице. Инстинктите й не я лъжеха… Поне така се надяваше. Но ако пак чуеше мотоциклет, идващ зад нея, пак щеше да излезе от пътя и да се скрие.

Беше загубила много време. Трябваше да се върне на шосето и да продължи. Лизи стана, намести раницата на гърба си и затегна ремъците, защото като се бе хвърлила на земята, ги беше разхлабила. Тя изправи велосипеда, избута го на пътя и се качи на седалката.

Кратката „почивка“, колкото и да беше изпълнена със стрес, се бе отразила много добре на мускулите й. Разбира се, приливът на адреналин, причинен от ужаса, имаше връзка с това, но Лизи би приела каквато и да е енергия, за да продължи да се движи.

Ако стигнеше жива до автогарата, тя вече никога нямаше да се качи на велосипед. Това бяха уреди за изтезания.

Въртейки равномерно педалите, Лизи опита да се разсее, като се замисли как ще се отърве от велосипеда. Нямаше да е достатъчна отплата само да го остави на тротоара. Искаше да му отмъсти по някакъв начин. Да го застреля. Нямаше пистолет, затова тази възможност отпадаше. Искаше да го подпали. Да вземе чук и да го начупи на малки парчета. И двете възможности бяха осъществими, защото можеше да си купи бензин и кибрит или чук. Коя щеше да бъде по-добра и по-малко вероятна да я арестуват като заплаха за себе си и другите? Може би чукът. Хората забелязваха пожарите, дори малките.

Движението не беше натоварено. Изпревариха я няколко коли, но минаваха минути, преди да види превозно средство. Отпред Лизи съзря кръстовище с три разклонения и бензиностанция. Знакът на пътя, по който тя се движеше, показваше, че трябва да завие наляво. Да, Лизи си спомни, че на картата видя завой, подобен на кучешки крак, а на километър и половина след кръстовище трябваше да завие надясно.

Бензиностанцията обаче беше най-желаната гледка, която бе виждала от известно време. Мускулите на бедрата я боляха убийствено. Искаше да изпие аспирин и бутилка вода, да изяде протеиново блокче и да отиде до тоалетната. Всъщност първо тоалетната.

Бензиностанцията беше хубава, с обществени тоалетни вътре. Лизи закара велосипеда зад контейнера за отпадъци, за да не се вижда от пътя. След това свали слънчевите си очила и закуца към сградата.

Служителката, жена на средна възраст с бухнала коса и сърдечен глас, разговаряше с по-млада жена, която носеше бебе и държеше тригодишно момченце за ръката.

— Не ходи никъде, стой тук — предупреди майката момченцето, защото трябваше да освободи ръката си, за да плати плодовите им сокове и шишето си с подсладен чай. Детето се въртеше и подскачаше, но не се отдалечи от нея.

Имаше още двама клиенти — мъже. Единият разглеждаше бонбоните, а другият изваждаше каса с шест бири от хладилника. Нито единият не я погледна.

Хладният въздух от климатика беше желан като отговор на молитва. Лизи влезе в дамската тоалетна, която беше единична, заключи вратата зад себе си и дълбоко въздъхна от облекчение заради хладината, че върви, вместо да върти педали, и от факта, че все още е жива и е далеч от Вашингтон, окръг Колумбия. Малкото помещение се нуждаеше от ремонт и миришеше силно на белина, но беше чисто.

Лизи се облекчи, изми си ръцете и ги избърса, а после стисна каската между коленете си и започна да масажира главата си. Каската имаше отвори за проветряване, но Лизи бе положила много усилия и косата й беше мокра от пот.

Лизи махна ластика, разтърси глава, изви врат наляво и надясно и разкърши рамене. След това намокри хартиена кърпичка и изми лицето си, наслаждавайки се на хладината, а после отново завърза косата си и сложи каската на главата си.

Когато излезе от тоалетната, младата жена с двете деца беше платила и си бе тръгнала, любителят на бирата плащаше на касата, а вторият мъж все още не можеше да реши какви бонбони иска.

Това й се стори малко странно, защото мъжете обикновено имаха представа какво искат и го купуваха направо. Жените обичаха да разглеждат. Лизи го огледа подозрително, но той изглеждаше съвсем обикновен, с джинси, тениска и бейзболна шапка на главата. Определено не беше Х. Тя взе шише студена вода и аспирин, който струваше два пъти по-скъпо, отколкото в аптеката, и потърси протеинови блокчета. Изборът беше беден — само един вид, с шоколад или фъстъчено масло. Лизи взе по едно от двете.

Докато плащаше, мъжът с бонбоните най-после избра нещо — два десерта „Хърши“ — и после отиде в отделението за гевречета и чипс. Може би трудно взимаше решения. А може би имаше много свободно време.

Лизи сложи слънчевите очила, излезе на ярката слънчева светлина навън и заобиколи отзад. Застана зад контейнера за отпадъци, отвори шишенцето, пъхна две таблетки аспирин в устата си и ги преглътна с вода. Може би аспиринът щеше да помогне. Във всеки случай нямаше да навреди. Тя изяде шоколадовото протеиново блокче, докато стоеше там, за да не получи киселини от аспирина.

Погледна часовника си и видя, че е загубила двадесет минути. Трябваше да се върне на пътя.

Мускулите й, които се бяха отпуснали, отново започнаха да протестират след около осемстотин метра. Лизи пак се замисли какви сатанински неща да направи с велосипеда, когато вече не й трябваше.

Зави надясно и подкара по-навътре в провинциалната област. Видя ниви, осеяни с огромни кръгли бали сено, пасища с крави и няколко коня. Знаеше, че маршрутът й минава през селскостопански район, далеч от повечето градчета и села, но не съзнаваше, че ще бъде толкова безлюден. Ако беше в кола, нямаше да забележи, но движейки се с велосипед, тя изведнъж болезнено осъзна колко е самотна и безпомощна, ако някой изверг се опита да я нападне.

Не, не беше безпомощна. Така разсъждаваше Лизет. А тя беше Лизи, която бе изучавала бойни изкуства и знаеше как да се бие, при това нечестно, за да защити клиент от кражба на кола, опит за отвличане или побой. Да, тогава Лизи беше въоръжена, но сега нямаше пистолет — нещо, с което смяташе да се сдобие съвсем скоро. Имаше обаче нож и беше готова да го използва.

Изведнъж тя чу силен рев на мотоциклет, който идваше зад нея.

За частица от секундата си помисли да остане на пътя. Все пак беше решила, че сега няма как Х да я следи. Беше се отървала от него. Това беше друг моторист. Мотоциклетистите обичаха хълмовете на Вирджиния.

Не. Не можеше да рискува.

Трескаво се огледа наоколо. Мястото не беше хубаво. От двете страни на пътя имаше ниви, които наскоро бяха окосени и отрупани с бали сено. На стотина метра от шосето имаше голям навес, под който собственикът на сеното вероятно смяташе да складира балите, но беше далеч, а мотоциклетът се приближаваше.

По дяволите! Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да стигне до навеса. Не, едната от големите кръгли бали беше по-близо. Щеше да се скрие зад нея.

Лизи нямаше време да слезе от велосипеда и да го бута. Тя свърна в нивата и заподскача толкова силно по неравния терен, че зъбите й тракаха. Приведе се напред и завъртя педалите с всички сили. Бореше се да държи велосипеда изправен по грапавата земя.

Стигна до първата бала, скочи от велосипеда и приклекна. Сърцето й блъскаше от умора и страх, макар да знаеше, че се тревожи безпричинно и мотоциклетът ще профучи покрай нея…

Силният рев стихна. Мотористът намали скоростта.

Притиснала гръб до балата, Лизи обърна глава и надникна. Видя мотоциклета „Харли Дейвидсън“. Видя едрия мъж, който го караше и с лекота се движеше по неравната нива, по която Лизи едва не падна. Черната тениска беше впита в мускулестото му тяло. Лицето му беше скрито под черна каска с предпазна маска на лицето.

Х.