Линда Хауърд
Забранено минало (16)

Петнадесета глава

Откритието, че в края на краищата не е в толкова лоша физическа форма, беше приятна изненада, мислеше си Лизет, докато се приготвяше за сутринта. Имаше само лека мускулна треска, нищо сериозно. Когато днес следобед се върнеше от работа и вечеряше по-обилно, отколкото само протеиново блокче, отново щеше да излезе да бяга — този път малко по-надалеч и може би по-бързо. Вероятно не трябваше да го прави и да даде на мускулите си един ден почивка, но вече изгаряше от желание да отиде да тича.

Лизет се качваше в колата си на алеята пред къщата, когато Маги излезе на верандата си. Беше облечена с долнище на анцуг и тениска.

— Лизет, почакай!

Леко раздразнена и разтревожена, тъй като в дневния й ред не влизаше сутрешно бъбрене, тя спря и погледна съседката си.

— Трябва да отивам на работа…

— Знам, няма да те бавя. — Маги забърза към края на верандата и й махна с ръка да се приближи. Този път не беше с малкото кученце, въпреки че веднага щом забеляза този факт, Лизет чу кучето да лае в къщата, протестирайки, че са го оставили само.

Примирена, тя отиде до верандата, стъпвайки предпазливо по влажната от росата трева. Не искаше да отиде на работа с мокри крака.

— Случило ли се е нещо? — попита.

— Може би. — Маги беше без грим и изглеждаше по-млада. — Слушай… Не се обръщай, но от вчера на улицата е спряла непозната кола. Една кола тръгна в седем сутринта и друга зае мястото й. Сякаш наблюдават някого. Тази работа не ми харесва. Кара ме да се чувствам особено. Чудя се дали не оглеждат къщите в квартала и не търсят коя да оберат.

Странно е, че когато някой ти каже да не гледаш нанякъде, трудно се въздържаш. Лизет се съсредоточи да не поглежда. По тялото й полазиха ледени тръпки. Не знаеше дали да изпитва благодарност или ужас.

„Не поглеждай.“ Тя се помъчи да измисли какво да каже.

— Не трябва ли да извикаме полицаите и да ги накараме да проверят?

— Не знам. — Маги не гледаше към Лизет. — Струва ми се притеснително.

Ако банда крадци оглеждаха квартала, Лизет знаеше точно какво да направи — и изведнъж се сети как да се справи и с другата вероятност.

— Аз ще се погрижа — заяви. — Благодаря ти, че държиш под око нещата.

Маги сякаш малко се стресна.

— Какво ще направиш?

— Ще запиша номера.

И Лизет го записа. Не беше необходимо да излиза на заден ход от алеята, защото вчера следобед беше направила това в съответствие с новия й начин на паркиране. Тя включи двигателя, огледа внимателно всички коли, спрели на улицата, и почти веднага забеляза натрапника, въпреки че автомобилът му беше невзрачен — бежов семеен седан. Знаеше кои коли са на обитателите на тази улица и седанът не беше една от тях. И вътре седеше мъж, който се беше прегърбил на една страна, сякаш се опитваше да се скрие. Ако не я бяха предупредили и не го беше потърсила, Лизет можеше да мине покрай него, без да забележи нещо необичайно.

Той беше паркирал така, че ако тръгнеше по обичайния си маршрут за работа, тя щеше да се насочи в противоположната посока от мястото, където беше спрял, и да подкара по улицата след нея. Това означаваше, че Лизет няма да види лесно регистрационния му номер.

Освен това мъжът можеше да извади пистолет и да стреля по нея, но тя не мислеше, че ще го направи. Той само я наблюдаваше. Не знаеше защо, нито кой е този човек, но засега никой не се беше опитал да й стори нещо лошо. И ако Маги наистина беше видяла евентуални крадци, те едва ли щяха да са въоръжени, защото присъдите за въоръжен обир бяха много по-големи.

Тя предпазливо спря в края на алеята, огледа се наляво и надясно, за да види дали не идват коли, и излезе на улицата. След това веднага удари спирачки, даде на заден ход и със свирещи гуми се стрелна назад към подозрителната кола. Профуча покрай седана на заден ход и видя стреснатото лице на мъжа, който гледаше през стъклото.

Щом мина покрай него, Лизет отново удари спирачки, бързо записа номера му, изравни се с него, спря и смъкна стъклото.

— Хей — ядосана изкрещя тя и му показа тефтерчето, в което беше записала номера му. — Ако търсиш коя къща да обереш в този квартал, по-добре размисли, защото имам номера ти.

Мъжът изглеждаше втрещен, сякаш Лизет беше блъснала колата му.

— Аз… Какво? Не. Не съм… Честна дума… Това не е…

— Тогава се разкарай от тази улица — извика тя. — И не ми казвай, че чакаш някого от толкова много време. Мислиш ли, че хората не са те забелязали? Махай се!

Той потегли.

Лизет забеляза, че сърцето й бие бързо, докато го гледаше как зави в първата пресечка и се скри от погледа й, но усещането беше приятно, сякаш беше опиянена. Тя вдигна стъклото, смъкна другото, вдигна палец на Маги и се усмихна, докато минаваше покрай нея. Съседката отвърна на поздрава й.

„С един куршум — два заека“ — доволно си помисли Лизет. Ако мъжът беше крадец и оглеждаше къщите, тя го беше прогонила. Ако беше частен детектив или нещо подобно и я следеше, Лизет пак го беше разкарала, но той щеше да докладва, че са го забелязали съседите и тя е записала номера му и го е обвинила, че е крадец. Лизет все още съумяваше да се движи извън обсега на радара.

* * *

Веднага щом зави, мъжът в бежовата кола набра номер на мобилния си телефон.

— Разкриха ме — съобщи. — Една съседка ме забеляза. Видях ги да разговарят. После обектът записа регистрационния ми номер и ме обвини, че оглеждам къщите, и че ще съобщи номера ми на ченгетата, ако станат кражби.

От другия край на линията настъпи мълчание, докато наставникът му преценяваше последиците.

— Сигурен ли си, че не те е забелязала преди това?

— Не мога да бъда сигурен, но видях, че съседката поглежда през прозореца няколко пъти и веднага щом обектът излезе, за да отиде на работа, съседката излезе на верандата и я извика да говорят.

— Добре. При всички случаи ти изгаряш. Ще уведомя клиента.

* * *

— Прекратете наблюдението — заповяда Фелис тридесетина секунди по-късно.

Тя затвори и после изтри историята на обажданията от телефона си. Отсега нататък щеше да действа по своя начин.