Линда Хауърд
Забранено минало (30)

Двадесет и девета глава

Да знаеш, че някой те наблюдава, и да го забележи, бяха две различни неща. Заемането на позиция му отне повече от час, толкова бавни и прецизни бяха движенията му. Хавиер знаеше къде би се скрил той, ако дебне дали ще дойде някой като него, но имаше няколко добри възможности за избор.

Фелис получаваше много добра заплата. Като повечето хора с пари тя искаше пространство около себе си и затова живееше в квартал, където парцелите се измерват в акри и къщите не са близо една до друга. Районът не беше най-луксозната част на града, иначе тя не би могла да си позволи площта, но беше хубав. За жалост големият двор означаваше много дървета, много градинки и беседки и много места за криене.

Всеки идиот щеше да се досети, че Хавиер няма да застане пред външната врата и да почука. Ето защо специалистът трябваше да търси таен вход, през който да се промъкне мишената му.

Въпреки че знаеше това, той не можеше да открие човека. Негодникът беше добър. Беше си избрал хубаво място и не помръдваше. Или беше заспал.

Хавиер беше заел позиция зад къщата, толкова далеч, че наемникът да бъде между него и къщата. Едната стая на долния етаж светеше. Нима Фелис гледаше телевизия? Или наваксваше с докладите? Хавиер се запита дали тя има достатъчно доверие на наемника, че да може да спи.

Отговорът беше, че Фелис имаше достатъчно доверие в собствените си решения, за да заспи, убедена, че е помислила за всичко.

Другата светлина в къщата обаче беше силен, ослепителен блясък в прибора му за нощно виждане. Хавиер обърна глава съвсем бавно, защото специалистът сигурно също имаше бинокъл за нощно виждане и лесно би го забелязал, ако направи някое рязко движение.

Ключът беше търпение. Стрелецът беше на позиция по-отдавна от него и това означаваше, че скоро ще ожаднее и ще му се доходи до тоалетната. Разбира се, при положение че там изобщо имаше някого и че Ал не си играеше на гатанки с Хавиер, и не го беше примамил там, за да му заложи капан. Хавиер винаги отиваше на акция с мисълта, че може да му е последната. Бдителността беше запазила живота му досега…

Ето го.

Мъжът беше точно срещу Хавиер, на по-малко от десет метра. Единственото, което го издаде, беше не толкова бавното движение на главата, докато оглеждаше двора. Човекът се беше скрил най-малко една трета по-нататък от къщата, отколкото беше очаквал Хавиер. По дяволите, трябваше поне да се възхити на тактиката му. Той не беше аматьор.

Не, смъртоносен професионалист. Само дето все още не беше спрял да диша.

Хавиер насочи лазерния мерник в тила на мъжа, прицели се с оръжието си със заглушител и стреля.

Сега вече мъжът спря да диша.

Хавиер бързо преодоля десетте метра между тях, изрита оръжието на човека, коленичи и провери пулса му. Определено беше мъртъв. Среден на ръст, среден по телосложение, среден… Нищо отличително. Човек, който може да отиде навсякъде, без да го забележат.

Потупа джобовете му, търсейки документи за самоличност. Нищо. Не че беше очаквал да има, но винаги беше най-добре да провери, за да е сигурен. Намери обаче мобилен телефон, изключен. Не го включи. Някои мобилни телефони вдигаха адски шум, когато се активираха, свиреха мелодии, пиукаха и звъняха. Хавиер го избърса и го пъхна в джоба на мъжа.

Дори тогава не тръгна веднага към къщата. Изстрелът с пистолет със заглушител съвсем не беше безшумен. Не би се чул в дома на Фелис, нито в съседните къщи, но той нямаше гаранции, че специалистът е сам. Изчака още един час, като наблюдаваше, и после се запромъква към къщата.

Алармената система беше стандартна. Хавиер я дезактивира безпроблемно. Секретните брави на вратата бяха по-голям проблем, но като повечето хора Фелис имаше задна врата с прозорче. Хавиер беше на мнение, че това е едно от най-глупавите неща, които правят хората. Защо просто не поканят крадеца да влезе? Използвайки елмаз, той изряза кръгла дупка в стъклото, достатъчно голяма, за да провре ръката си, и после отвори секретната брава и обикновената ключалка на валчестата дръжка на вратата.

След това безшумно влезе.

И излезе след по-малко от десет минути. В къщата нямаше никого. Фелис не беше там.

Тя беше накарала пазача си да охранява празна къща, знаейки, че Хавиер ще дойде да я търси.

По дяволите, къде беше Фелис?

Ставаше нещо. Не му беше необходимо шесто чувство, за да го усети. Ал го беше предупредил за стрелеца и не беше устроил засада, макар да знаеше, че Хавиер ще дойде.

Ако Фелис се беше скрила някъде, дали Ал щеше да знае? Дали се бяха скарали и разделили? Ако беше така, Ал трябваше да си пази гърба, но и Фелис трябваше да прави същото.

Хавиер се беше отдалечил от квартала, когато взе решение. Не беше с мотоциклета, защото вдигаше много шум, затова не се тревожеше, че ще го чуят с колата, която беше взел от сервиза, където бе оставил Лизи. Той извади телефона си и набра познат номер.

— Нашата приятелка определено имаше компания — каза, когато Ал отговори. — Но тя не беше вкъщи.

— А компанията?

— Спи зад къщата.

— Ще изпратя да се погрижат за него.

— Имаш ли информация къде е нашата приятелка?

— Трябва да се срещнем.

Хавиер очакваше това.

— Къде? — Може би допускаше огромна грешка, но определено ставаше нещо и трябваше да знае какво. Ал беше най-добрият му шанс.

* * *

Срещата беше на следващия ден. Хавиер и Лизи пристигнаха на уреченото място два часа по-рано и го обиколиха няколко пъти в противоположни посоки. Тя не си беше спомнила други неща, но се движеше като предишния ден, стабилно и нащрек, вместо с вялата, непредпазлива походка, с която вървеше през последните три години.

Независимо дали щеше да възвърне напълно паметта си или не, тя отново беше същата, изпълнена с жизненост и енергия, и Хавиер я обичаше. Каквото и да се случеше, той нямаше да позволи отново да ги разделят.

Като доказателство за любовта си й беше позволил да кара мотоциклета му. Лизи знаеше как и веднага щом преметна крак над мотора, мускулната й памет пое контрола. За Хавиер беше истинско удоволствие да я наблюдава, докато отначало движенията й бяха предпазливи, а после бързо набираше увереност.

Тя го погледна. Усмивката й сияеше като лятното слънце.

— Хей! Мога да го карам!

— Знам. Само внимавай и не позволявай тежестта му да се изплъзне под теб.

— Знам.

Хавиер я целуна и Лизи си сложи каската. Тя беше неговото подкрепление. Ставаше нещо подозрително и странно и те не можеха да разберат какво. В дома на Фелис нямаше никого, колата й не беше там и тя не беше на работа. Ал също се беше покрил. Където и да беше, не се показваше. Но, изглежда, никакви екипи убийци не търсеха Хавиер и Лизи. Дори да ги имаше, те бяха невидими, защото хората му не бяха забелязали нищо, а търсеха усилено.

И сега щяха да се срещнат е Ал.

Бяха огледали мястото на срещата и бяха проверили съседните сгради, и сега той беше готов да влезе. Лизи го прикриваше в гръб.

Хавиер дойде тридесет минути преди уговорения час.

Първият избор на Ал за срещата беше отдалечен, рядко посещаван парк. Хавиер предпочиташе по-многолюдно място и Ал се съгласи. Той уважаваше Ал Фордж и му имаше доверие колкото на всеки друг в бизнеса, но на този етап от играта не беше голямо.

Хавиер беше нащрек по отношение на Ал, но много повече се тревожеше за Фелис. Къде беше тя, по дяволите? Никой от хората му не успя да я открие и това не беше добре. Фелис беше способна да се обърне срещу всеки, включително и срещу Ал. Може би срещата беше по този въпрос.

С лаптопа пред него на масата и две огромни чаши кафе — едната за него и другата за човека, когото чакаше — Хавиер очевидно нямаше да освободи скоро сепарето. Той явно чакаше някого и не беше единственият в кафенето, който не бързаше, спокойно отпиваше от прекалено скъпото и горчиво кафе и се възползваше от безплатния интернет.

Ал пристигна в уречения час, нито минута по-рано, нито минута по-късно. Изглеждаше спокоен и сериозен и се беше погрижил да се облече неофициално. Хавиер не можеше да прецени със сигурност дали е въоръжен, но Ал нямаше кобур под мишницата, нито широко сако, под което да скрие пистолет. Пък и на такова оживено място все някой щеше да е достатъчно наблюдателен, за да забележи оръжие, макар че вероятно би помислил Ал за ченге.

Сигурно имаше кобур на глезена, защото едва ли бе излязъл невъоръжен, но нямаше да го извади достатъчно бързо.

Мислите на Хавиер показваха колко сериозно е положението с Ал.

Фордж седна на пейката от другата страна на масата.

— Тя тук ли е?

— Наблизо е — отвърна Хавиер и отпи от кафето си.

— Трябва ли да се тревожа?

— Да, трябва — отговори. Изражението му не се промени.

Ал извади флашка от джоба си и я плъзна по масата.

— Направи ми услуга и обърни лаптопа така, че никой друг да не вижда екрана — тихо каза той. Изглеждаше уморен, състарен и малко ядосан от развоя на нещата.

С всички беше така.

Хавиер пъхна флашката в процепа отстрани на лаптопа си и щракна на иконата, която се появи веднага. Видеозаписът без звук започна. Фокусът беше брутално близък и участниците се виждаха ясно. Хавиер видя изненадата в очите на Фелис, когато Ал бързо вдигна ръка и насочи пистолета си към нея и после, след няколко секунди видя решителността, изписана на лицето на Ал, когато посегна към камерата и я изключи.

— Господи, Ал. — Хавиер копира файла, извади флашката и затвори лаптопа. Побутна уличаващото доказателство към Ал, който обаче поклати глава. Не го взе и пак го плъзна към него.

— Твое е. Това е единственото копие, затова го пази на сигурно място, по дяволите.

— Човек като Фелис трудно би изчезнал, без да се повдигнат въпроси.

— Днес следобед трупът й ще бъде открит в уединен район на Вирджиния, очевидна жертва на кражба на кола, прераснала в насилие.

Още една изненада. Хавиер се вгледа изпитателно в човека, който го беше обучавал.

— Защо? — попита, въпреки че знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Хванал съм ви натясно вас двамата и сега и вие сте ме хванали в същото положение.

Хавиер се облегна назад.

— Взаимно гарантирано унищожение.

— Да. — Ал посочи чашата с кафе пред себе си. — Безопасно ли е?

— Предполагам.

Той взе чашата.

— Предполагаш?

— Вече е изстинало и вкусът му е ужасен, но не съм сложил нищо в него, ако това питаш.

Ал отпи от кафето.

— Прав си. Студено е и наистина има ужасен вкус. — Отпи отново. — Но кофеинът ми е необходим и, честно казано, пил съм и по-лошо.

Двамата се умълчаха, когато млад сервитьор се приближи — твърде близо — и разчисти сепарето зад Ал. Когато младежът се върна зад тезгяха, Ал тихо попита:

— Тя слуша ли?

— Да.

— Ще стигна ли жив до колата си?

— Да.

— Добре е да го знам. Ако бях на нейно място, не съм сигурен дали щях да кажа същото. Направихме каквото трябваше, всички ние… — Поклати глава и отново отпи от студеното, блудкаво кафе. — Но не затова съм дошъл. Според мен информацията, която споделих с теб, ни поставя в еднакви позиции. Надявам се, че и ти го възприемаш така.

— Изненадан съм. — Хавиер не беше изненадан, че Ал е убил Фелис, а че беше поверил доказателството в чужди ръце. Фелис можеше просто да изчезне. Така Хавиер и Лизи щяха да се оглеждат до края на живота си, но Ал щеше да бъде в много по-голяма безопасност, ако никой не знаеше, че я е ликвидирал.

Може би. Всъщност никой от тях не беше в безопасност и никога нямаше да бъде.

— Имаш ли нещо против да чуеш съвет от един старец? — попита Ал. Гласът му беше прегракнал, но много по-спокоен, отколкото когато дойде.

— Не обещавам, че ще го послушам, но казвай.

— Намери си друга работа.

Не очакваше да чуе това.

— Работа?

— Убеден съм, че имаш умения, които се продават добре.

Хавиер отново щеше да чуе тази забележка по-късно, когато Ал си тръгнеше и той се срещнеше с Лизи. Тя слушаше разговора им и му пазеше гърба. Вероятно в момента се скъсваше от смях. Не, по-късно щеше да се смее. Сега държеше на прицел Ал.

— Изчезни — тихо добави Ал. — Смени името си, смени нейното име, отиди в Бора Бора, Париж или шибаната Омаха, където искате. Отвори хлебарница или магазин за риболовни принадлежности, каквото и да е. Или може би шофьорска школа. — Той се усмихна. — Е, може би не шофьорска школа. Установи се на едно място, направи няколко бебета. Живей като нормален човек.

— И това е съвет от човек, който се е женил… колко пъти?

Ал повдигна рамене.

— Можеше да ми провърви с втората ми бивша съпруга, ако живеех в Омаха и имах книжарница или магазин за понички. — Очите му потъмняха и станаха по-дълбоки. — Махни се оттук. Това е последният ми съвет към теб. Живей си живота.

Ал Фордж стана и тръгна, без да се обръща.