Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Утринното слънце изпъстряше небето в розово, когато Лизи стигна до Фронт Роял. Тя намери „Макдоналдс“ и спря колата на сестрата на Шон отзад, където бяха паркирали няколко служители, вмъквайки компактния автомобил в тясно пространство, за да не се вижда номерът от паркинга. Рано или късно някой щеше да потърси колата. Лизи избърса всичко, което беше докосвала, слезе и заключи колата. Избърса дори ключовете с края на тениската си и ги хвърли в контейнера за отпадъци, преметна на рамо чантата си и тръгна.

Беше уморена. Петте часа сън в началото на дългата нощ бяха помогнали, разбира се, но стресът и адреналинът бяха отнели цялата й енергия. Не можеше да продължи с това темпо още дълго. Нуждаеше се от храна и сън, макар и кратък.

Помисли си да влезе в „Макдоналдс“, защото там правеха хубаво кафе, но щеше да остави колата тук, затова беше по-добре да хапне някъде другаде. Нямаше значение къде ще се храни, но засега никой не знаеше кой е откраднал колата и тя определено не искаше да я свържат с нея. Имаха ли „Макдоналдс“ охранителни камери? Лизи знаеше със сигурност, че някои имат, и не искаше да рискува.

Тя тръгна и за пореден път прокле евтините обувки, които носеше. От друга страна обаче, поне имаше обувки.

Нямаше представа къде отива, но се насочи към оживена част на града. Изборът й се оказа уместен. След няколко пресечки видя непретенциозна сграда с неонов знак „Отворено“ и когато се приближи, прочете надписа на стъклото — „Кафенето на Сам“. Отдолу беше желаната информация, че в кафенето сервират закуска, обяд и вечеря. „Браво на Сам“ — помисли си Лизи, докато влизаше.

Тя спря за няколко секунди, за да се ориентира. Нямаше управител и всеки се настаняваше сам. Тоалетните бяха насреща. Лизи се отправи към дамската тоалетна. Умираше за истинска храна, но някои потребности бяха по-належащи от други.

Докато беше в тоалетната, изми лицето и ръцете си, прокара пръсти през косата си и пак изми ръцете си. Погледна се в огледалото и направи гримаса. Слава Богу, че се изкъпа в мотела, но отново започваше да се чувства мръсна, въпреки че не беше правила нещо по-изморително, отколкото да измъкне Шон от задната седалка. Трябваше да си купи бельо. Нямаше резервни дрехи и не можеше да се отбие в някоя обществена пералня, за да изпере онези, които носеше, освен ако не беше готова да стои чисто гола, докато дрехите й се перат и съхнат. Малко дрехи биха имал огромно значение.

Но едно по едно. Първо — храна.

Ресторантът очевидно беше популярен сред местните жители, защото беше оживен и повечето сепарета и маси бяха заети. Обзе я безпокойство, докато оглеждаше за свободна маса. Искаше да бъде близо до кухнята и задния изход. Докато обикаляше, търсейки място, от сепарето в дъното излезе мъж и тя забърза да заеме мястото му, докато сервитьорката почиства масата.

Лизи не само че беше гладна, но и щеше да се нуждае от много енергия в предстоящите часове, затова си поръча обилна закуска — яйца и шунка, бисквити и кафе. Предложиха й качамак, но тя отказа, защото въпреки че го беше чувала, не беше сигурна точно какво представлява. Сервитьорката я попита дали желае домашно пържени картофи. Картофи? О, да, по дяволите.

Лизи се хранеше и размишляваше. Не познаваше този район, но се намираше в сравнително многолюден град, където би трябвало да има всичко, което й беше необходимо за следващата стъпка.

Не беше сигурна откъде знае, но беше убедена, че в Шарлотсвил има автогара, която е на сто и десет — сто и двадесет километра по заобиколни пътища. Трябваше да намери карта и да я проучи, да се увери, че паметта не я лъже.

Да речем, че до Шарлотсвил имаше сто и петнадесет километра. Лизи можеше да ги извърви, но макар да не беше невъзможно, това не беше практично. Нямаше толкова време, че да се мотае по пътищата. Другият вариант беше да пътува на автостоп, но можеше ли да има доверие на човека, който ще я качи? Не, по дяволите. На никого не можеше да има доверие. Виж какво му струва доверието на горкия пиян Шон — колата на сестра му, която щеше да му бъде върната, но за която той щеше да плати, когато сестра му разбереше какво се е случило; портфейла му, който може би щеше да си върне в зависимост от това кой щеше да го намери във фризера на „Уолмарт“; изхвърленият телефон; и всичките му шестдесет долара.

Лизи имаше пари, много повече от шестдесетте долара на Шон, но нямаше представа за колко време ще й стигнат, и всеки долар беше важен. Разбира се, щяха да свършат, ако намереше къде да отседне, създадеше си нова самоличност и започнеше някакво подобие на истински живот. Докато не възвърнеше напълно паметта си и не разбереше какво става, тя не можеше да си позволи да спира за по-дълго, освен за кратка почивка. Щеше обаче да се наложи да похарчи част от парите, защото й хрумна как да стигне до Шарлотсвил.

Магазините, които й трябваха, сигурно щяха да отворят в девет или в десет, а Лизи не искаше да ходи в друг „Уолмарт“, въпреки че там можеше да си купи всичко необходимо. В „Уолмарт“ имаше твърде много камери и тя не желаеше да установява схема на движенията си. По-добре беше да пазарува в по-малки магазини.

Сервитьорката беше дружелюбно настроена, но, слава Богу, имаше твърде много работа, за да поведе разговор. Лизи се хранеше и планираше ходовете си, а после плати и излезе от кафенето.

Денят щеше да бъде труден, но тя трябваше да го изкара. Известно време нямаше да има възможност да спи. Щеше да спи, когато стигнеше до Шарлотсвил и се качеше на автобус в западна посока. Едва ли щеше да се наспи в автобуса, но по-добре малко сън, отколкото никакъв.

А в това време щеше да бъде в движение.

Километър и половина по-нататък по пътя Лизи намери малък търговски център. Няколко магазина отваряха в девет, затова й провървя. В универсалния магазин „Долар“ тя си купи говежда пастърма, бисквити с фъстъчено масло, кухненски нож — по-добре от нищо — кутийка с лейкопласт и три бутилки вода. Искаше й да си вземе повече вода, но не можеше да ги носи. Все някъде по пътя щеше да има откъде да си купи вода.

Лизи отиде в „Биг Лотс“ и намери раница. Изборът беше ограничен, но й беше все едно. Най-важното беше, че е достатъчно голяма, за да побере всичките й вещи. Избра тъмнозелена, както и бейзболна шапка, козирка, дебели чорапи, ръчен часовник, няколко чифта бельо и пакет влажни кърпи. След това отиде в по-голям магазин и използва тоалетната, изми се, смени бельото си, сложи лейкопласт на раните на краката си и нахлузи дебелите чорапи, за да предпази петите си.

Вече беше готова за последната спирка — магазин за велосипеди.

Лизи прибра косата си под бейзболната шапка и си сложи слънчевите очила. Излезе от магазина и незабавно се огледа за охранителни камери. Веднага забеляза една — черна, полукръгла, с примигваща светлинка. Лизи се вцепени за секунда, но после видя, че червената светлинка на камерата примигва твърде бързо.

Камерата беше фалшива. Тя се успокои, сложи раницата на гърба си и намести ремъците на раменете си. Беше прибрала вътре всичките си нови вещи, както и всичко друго, което носеше, и раницата беше тежка, но тя щеше да се справи. В момента тежката раница беше най-малкият й проблем.

Бизнесът в магазина за велосипеди не процъфтяваше тази сряда. Единственият друг човек вътре беше възрастният мъж зад гишето, който вдигна глава и поздрави Лизи.

— Нещо конкретно ли търсите?

— Само гледам — отвърна тя. Помисли си, че той е собственикът, като се имаха предвид възрастта му и фактът, че преглежда счетоводна книга, но не можеше да е сигурна.

Лизи не можеше да си позволи да купи най-скъпия велосипед. Хубавите велосипеди струваха над хиляда долара. Но не искаше и някой боклук. Може би щеше да се наложи да похарчи повече пари, но й трябваше хубав велосипед със скорости, за да се справи с терена. Съществуваше ли такова нещо като миналогодишна мода при велосипедите?

Само няколко велосипеда бяха намалени. Имаше известно разнообразие, но само един модел привлече вниманието й — черен и обикновен на вид, въпреки сините детайли. Хареса й, защото не искаше нищо лъскаво. Лизи обърна етикета с цената и изтръпна. Дори намален, велосипедът пак струваше малко повече, отколкото беше готова да плати. Тя продължи по-нататък и огледа другите. Бяха по-евтини, но нямаха скоростите, които й трябваха.

Възрастният мъж разбра, че иска да купи велосипед, излезе иззад гишето и се приближи до нея.

— Мога ли да ви заинтересувам с един от тези?

Лизи свали слънчевите си очила.

— Искам черния, но е много скъп. Правите ли отстъпка на клиенти, които плащат в брой?

* * *

В ранните часове на утрото сигналът от мобилния телефон беше спрял в жилищен блок на по-малко от километър и половина от „Уолмарт“ в Лийсбърг, а сигналът от портфейла продължаваше да се движи.

Хавиер разсъждаваше по въпроса, докато пътуваше в хладните утринни часове преди разсъмване и големият „Харли“ ръмжеше под него. Не беше невъзможно Лизи да е изхвърлила и портмонето, и телефона, и в такъв случай щеше да му бъде много по-трудно да я намери. Не невъзможно, но определено по-трудно и опасно за нея. Ако започваше да си припомня обучението си, тя може би беше решила да изхвърли всичко, което бе имала, но той се обзалагаше, че все още не е възвърнала пълната си оперативна компетентност. Инстинктите, да, и вродената интелигентност, но останалото… вероятно още не. Тя очевидно беше открила проследяващото устройство в мобилния телефон. След това повечето хора биха си помислили, че са в безопасност, и не биха търсили друго проследяващо устройство. Хавиер беше почти сигурен, че тя е задържала портмонето, поне засега.

Но колко още?

Тук се криеха две опасности. За момента Лизи беше в безопасност от Фелис. Бяха я изпуснали, когато Лизи остави колата си. Първата опасност беше да не си припомни подготовката си толкова добре, че да се изплъзне и от Хавиер. В най-добрата си форма тя беше страхотна и предвиждането на действията й не беше лесно. Втората опасност беше да възвърне паметта си дотолкова, че да си го спомни, но тъй като не знае как да се свърже с него, да са върне във Вашингтон, за да го търси. Ако го стореше, уличните камери и всички други ресурси на АНС щяха да я разпознаят и да засекат местоположението и. В този случай Лизи все едно щеше да има мишена, нарисувана на гърба.

Докато обаче тя се отдалечаваше от Вашингтон, Хавиер щеше да е доволен да я следи.

Във Фронт Роял скоростта й — или по-точно скоростта на портмонето, което носеше — се промени. По всяка вероятност беше зарязала колата, която бе откраднала, за да напусне Вашингтон, и сега се движеше пеш — ход, който го увери, че портмонето все още е в нея.

Докато портмонето беше в Лизи, щеше да я следва отблизо.

Той можеше да я настигне още през нощта, скоро след като поправиха мотоциклета му. Но какво щеше да направи след това? Ако изревеше с мотора зад нея или покрай нея на магистралата, тя щеше да се паникьоса. Може би вече се беше сдобила с пистолет и щеше да се опита да го застреля, и той също щеше да открие огън. Или щеше да се стресне, да свърне рязко извън пътя, да разбие колата, да се рани или да загине.

Подходът му трябваше да бъде по-внимателен. Засега той искаше само да знае къде е Лизи. Да я наблюдава.

Лесно щеше да я открие благодарение на проследяващото устройство, но трябваше да се погрижи тя да не го забележи. Според проследяващото устройство и детайлната карта Лизи беше в универсален магазин „Долар“ в търговски център. Хавиер спря мотоциклета си в края на паркинга, скрит зад микробус, и след няколко минути я видя да излиза от магазина с покупките. Това отговори на въпроса му — портмонето беше в нея.

Хавиер не можеше да се изправи пред Лизи тук и сега. Имаше твърде много очевидци и твърде много начини, по които нещата да се объркат. Засега му беше достатъчно да знае, че портмонето е в нея.

Беше много гладен и отчаяно се нуждаеше от кофеин. Той наблюдава Лизи, докато тя влезе в друг магазин, а после запали мотоциклета си и потегли към ресторант, покрай който беше минал на идване. Щеше да остави Лизи да си мисли, че се е отървала от него и че се е измъкнала, и когато тя отидеше в по-уединен район, щеше да намери начин да разговаря с нея. Лизи не можеше да бяга вечно. Все някога щеше да допусне грешка и Фелис щеше да бъде там.

Хавиер ядеше бавно закуската си и даде малко време на себе си и на Лизи. Сервитьорката прибра празните му чинии и той изпи последната чаша кафе, докато наблюдаваше проследяващото устройство на мобилния си телефон, което се отдалечи от Фронт Роял.

Какво ставаше, по дяволите?

Нещо, в което нямаше логика. Проследяващото устройство показваше приблизителната скорост. Лизи се движеше твърде бързо, за да върви пеш, но твърде бавно, за да е в кола. Може би движението по онзи път беше натоварено или имаше ремонт, който забавяше трафика, но… едва ли. Колите по шосето, което той наблюдаваше, се движеха равномерно, а Лизи не беше далеч. Ако имаше ремонт, местните жители щяха да отбягват този маршрут, но Хавиер не виждаше засилено движение. Разбира се, той не беше запознат с местните схеми на движение, затова когато сервитьорката дойде да го попита дали желае още кафе, каза:

— Не, благодаря. Бихте би ми казали дали наоколо правят ремонт. Отивам на юг и не искам да се забавя.

— Доколкото знам, не. Тук все някой щеше да се оплаче — отвърна тя.

— Добре, благодаря. — Щом сервитьорката се отдалечи, Хавиер отново провери изображението на телефона си. Погледа малко озадачен. След няколко минути скоростта на Лизи се промени. Тя се движи бавно известно време, после увеличи скоростта, а след това пак намали.

Хрумна му нещо. Имаше една малко вероятна възможност, която го накара да се усмихне. Той превключи режима на топографска карта и се засмя. Бавната скорост беше нагоре по хълм, а бързата — надолу.

Лизи караше велосипед.

Възхити се на начина й на мислене. За покупката на велосипед не се изискваше документ за самоличност, нито регистрация. Лизи имаше достатъчно пари да си го купи и нямаше да се тревожи, ако кара открадната кола или пътува на автостоп и я качи някой откачен тип. И кой би си помислил да я търси на велосипед? Лизи изненада дори него. Абсолютно никой не би очаквал, че ще избяга с велосипед. Освен това с каска и слънчеви очила тя щеше да прикрие добре лицето си. Никой не би я загледал.

Пътят, по който се движеше, водеше към Шарлотсвил. Хавиер провери няколко неща с мобилния си телефон и установи, че там има автогара. Лизи щеше да остави велосипеда и да си купи билет за някъде. Автогарата беше далеч от Вашингтон и едва ли я наблюдаваха, но достатъчно близо, за да помни мястото на обучението си. Лизи вероятно беше запаметила множество пътища за бягство и единият може би включваше автогарата в Шарлотсвил.

Ето защо Хавиер определено не трябваше да се тревожи, че няма да я открие, стига тя да не зарежеше велосипеда. Той се безпокоеше кога и къде да я пресрещне, каква ще бъде реакцията й, когато отново го види, и дали наоколо ще има свидетели. Ако Лизи допуснеше да се умори, предстоящият сблъсък щеше да бъде много по-лесен… за него. Проблемът не беше незначителен. Когато я обучаваше, тя беше помитала пода с него. Не редовно, но достатъчно често. Малцина можеха да го победят, но Лизи беше коварна и го изненада два пъти. И нямаше нищо против да играе нечестно. Той си представи ликуващата й усмивка, когато тя за пръв път успя да го простре по гръб.

В края на краищата, Хавиер си поръча още кафе. Вдигна празната си чаша и направи знак на сервитьорката да му я напълни отново. Нямаше причина да не поседи още малко и да остави Лизи да вземе известна преднина. Той дори го смяташе като отплата за онова, което беше направила на мотоциклета му.

Лизи беше с велосипед, а Хавиер — с „Харли Дейвидсън“. Предстоящата гонитба нямаше да бъде състезание.

* * *

О, Боже, наистина не беше във форма. Лизи въртеше педалите и проклинаше всяка бисквита, която беше изяла през годината, и всеки натрупан килограм. Слава Богу, не бяха много, но й се искаше да беше започнала да тича преди няколко месеца, а не едва тази седмица. Де да беше в същата форма като навремето.

Тя се замисли. Кога по-точно беше „навремето“? Не знаеше, но беше сигурна, че някога можеше да измине това разстояние, без да има чувството, че я изтезават.

Ремъците с тънка подплата на евтината раница се бяха впили в раменете й. Задникът й се беше сковал. Понякога се изправяше на педалите, за да си почине, но това беше по-трудно за краката й.

Караше велосипеда вече час. В момента нямаше голямо движение по двулентовия път и тя погледна часовника си. Ако показваше правилно часа… бяха четиридесет и пет минути. Очевидно времето минава бавно, когато те изтезават. Според нейните изчисления трябваше да кара още четири часа и петнадесет минути, без това да включва почивките, които щеше да направи по пътя.

Болеше я навсякъде и вече й се ходеше до тоалетната. Може би трябваше да откаже третата чаша кафе на закуска. Ако се наложеше, щеше да се скрие в храстите встрани от пътя, но щеше да го стори само в краен случай. Зад дърветата имаше не само къщи, но можеше да има и отровен бръшлян, кърлежи и комари.

Лизи би се засмяла, ако не се страхуваше, че смехът й ще се превърне в сълзи. Някой се опитваше да я убие и през изминалите двадесет и четири часа тя беше откраднала две коли и парите на пияния Шон, беше излъгала състрадателна млада жена, за да си вземе стая в мотел, и вероятно бе довела хладнокръвни убийци до вратата на невинна пазаруваща жена в късен час. Лизи вече не знаеше коя е и нямаше време да мисли за това, докато не бъдеше в безопасност, а се тревожеше за благоприличие и опасностите на дивата природа покрай пътищата на Вирджиния.

Не можеше да си позволи да размишлява по този въпрос. Трябваше да се съсредоточи върху движението и оцеляването си. Щеше да мисли за тези неща, когато отидеше на сигурно място.

Стъпка по стъпка.

Всяка трудна битка нагоре по хълм завършваше с благословено спускане надолу, но възможно ли беше във Вирджиния да има предимно нагорнища? Защо спусканията не изглеждаха дълги като изкачванията? Не беше честно. Лизи се радваше на моментите, когато можеше да седи, без да върти педалите, да си поеме дъх, да почувства как вятърът брули лицето й и да остави изтерзаните си мускули да се отпуснат. По пътя нямаше много превозни средства, но понякога беше принудена да се отмести в десния край, докато покрай нея профучи някоя кола. Автомобилите обикновено се отдръпваха и й оставяха пространство, но от време на време не го правеха и преминаваха толкова близо до нея, че въздушната струя я правеше нестабилна. Някои хора бяха пълни кретени.

Не беше забравила за вероятността Х да кара някоя от колите. Трябваше само да я блъсне и да я прегази и после да продължи, оставяйки от нея влажно, размазано петно на пътя.

Инстинктите й се бяха опитали да я предупредят за него в „Уолгрийнс“, когато се паникьоса и избяга. След това хормоните й изиграха подъл номер със сексуалните сънища и Лизи беше позволила това да обърка мислите й. Сега обаче се ядосваше, че има страхотни сънища с кретена, който се опитва да я убие.

Мислите за Х я поразсеяха, но не достатъчно дълго. Скоро болките в краката отново взеха връх в съзнанието й, по дяволите.

Лизи взе лекия завой по пътя и видя бензиностанция. Толкова се зарадва, че й идваше да се развика. Тоалетна, още вода, нещо за ядене и няколко минути почивка, колкото и да е кратка. Трябваше да продължи да се движи и мускулите я боляха толкова много, че ако спреше за по-дълго, никога нямаше да тръгне отново.

* * *

Две срещи с Фелис в Аквариума за по-малко от седмица си струваше да се отбележи. Всъщност Ал се надяваше, че никой в сградата не е забелязал това. Изненада се, че тя дойде веднага след като той се свърза с нея, но като имаше предвид какво е направила…

Този път я чакаше той. Стоеше с ръце, скръстени на гърдите, и щом вратата се затвори зад нея, заговори:

— Глупава кучко!

Фелис се смрази. Раменете й се изправиха и лицето й се изопна. Беше я накарал да приеме отбранителна позиция.

— Направих каквото беше необходимо — отвърна тя. — Направих онова, което ти не би направил.

— Не, ти адски оплеска нещата. Не стига, че взе сама решението, но и си изпратила екип некомпетентни хора, което поставя под съмнение твоята компетентност. Ходът ти беше глупав.

Не беше умно да нарича Фелис глупачка два пъти за две минути, но в момента не му пукаше дали ще я ядоса. Ако смяташе да изпрати екип за него, тя вече го беше направила. Дори по-лошо, ако Хавиер си помислеше дори за миг, че и Ал участва в заговора, щеше да се включи и той. Ал знаеше, че стореното от тях можеше да му се върне, и ето че сега очакваше куршум или нещо по-лошо. „По-лошото“ беше Хавиер.

Фелис възвърна спокойствието си и се приближи до кафемашината.

— Имам хора, които работят по въпроса.

— Твои хора — наблегна Ал. — Не мои.

Тя продължи внимателно да си прави кафе. Ал не беше чувал нито дума от Хавиер след неуспешния опит за убийство на Лизи. И това означаваше, че Фелис е направила опит да премахне не само Лизи, но и Хавиер. Очевидно се беше провалила, защото в противен случай вече щеше да се хвали, че е очистила прословутия Хавиер.

— Разбирам, че не го искаш, но сега, след като вече е започнало, трябва да се съгласиш, че не мога да го отменя. Топката е в играта. Трябва да я изгледаме.

— Съгласен съм — отсечено отговори Ал.

Фелис отпи от кафето си, като се стараеше на лицето й да не се изпише благодарността й към отстъпчивостта му, защото щеше да прилича по-скоро на злорадство.

— Аз разпоредих елиминирането на Субект В и на Хавиер. Имайки предвид интереса му към нея, нямах друг избор.

— Трябваше да дойдеш при мен.

Погледът й беше изпепеляващ.

— Ти нямаше да се съгласиш. Вече се опита да ме разубедиш, меко казано. Разбрах какво трябва да се направи и се погрижих.

— Не, опита се да се погрижиш и не успя.

Тя отново го погледна смразяващо. Фелис не обичаше да се проваля и още повече мразеше да й изтъкват провалите.

— Включих специалист, който да довърши работата.

— Добре, но как очакваш твоят така наречен специалист да открие Хавиер? — Ако Хавиер беше духнал, те никога нямаше да го намерят — освен ако и докато той не поискаше да бъде намерен. И ако го стореше, това щеше да бъде много лоша новина за тях.

— Проблемът е негов. — Фелис взе чашата си, хвана я с две ръце и отпи.

Ал се втренчи в нея, потискайки гнева си. Те знаеха, че Хавиер е взел предпазни мерки, които ще направят публично достояние извършеното от тях, за да защити себе си и Лизи. Ако това се случеше, щеше да бъде опустошително за страната. Въпреки че се постараха да посеят съмнения за него и цялата история, да оправят бъркотията и да го представят като любител на теориите за конспирациите, подробностите, които той можеше да разпространи, пак си оставаха факт. Теориите за конспирациите щяха да са живи, може би вечно. И ако достатъчно хора вярваха в тях…

— Не, проблемът е твой. Хавиер ще дойде за теб. — Ал се опита да запази спокойствие. — Тази нощ, след две години или всеки момент междувременно. — Той забеляза, че тя отново изправи рамене. — Предлагам да вземеш твоя специалист в дома си. Ако извадиш късмет, Хавиер ще се появи по-скоро рано, отколкото късно. Ще намери Субект В, ще я скрие на сигурно място и после ще дойде за теб. Ако реши да чака, ако отдели повече време да планира и не действа, докато все още е ядосан, ти нямаш шанс. Но ако реагира с гняв и атакува сега, може би специалистът ти ще го хване в дома ти и ще сложи край на всичко.

— Ами Субект В?

— На твое място първо бих се справил с Хавиер, а после бих се тревожил какво ни струва проклетата ти издънка по отношение на Субект В.

— Можеш да предложиш помощ. Имаш подходящ персонал.

Шегуваше ли се Фелис? Ал стисна зъби, но запази спокойствие, доколкото беше възможно в дадената ситуация.

— Това няма да е разумно на този етап.

Той най-после съзря обяснение за бързото й съгласие да се срещнат тази сутрин. Фелис искаше да й помогне да оправи бъркотията, която беше направила. Тя изобщо не го познаваше, ако мислеше, че той ще рискува живота на някого от хората си, за да открият друг от неговите хора, защото тя се е издънила.

— Ако Хавиер се свърже с теб…

— Ти ще разбереш първа — сухо каза Ал.

Фелис остави чашата с кафе на масата и излезе от Аквариума, без да се обръща.

Ал я последва, взе оръжието и мобилния си телефон и тръгна към стаята, където дежуреше Дариън Аш, подслушваше дома и работното място на Субект В и наблюдаваше движението на проследяващите устройства в колата й. Ако това задължение беше скучно преди, сега беше направо досадно. Ако Лизи се беше възстановила достатъчно, нямаше да рискува да се върне на никое място и при никой човек, който я беше познавал като Лизет. Въпросът беше доколко се беше възвърнала паметта й. Само колкото да я накара да бяга или достатъчно, за да я направи опасна?

Фелис щеше да послуша съвета на Ал и да приеме специалиста в дома си. Може би дори щеше да го смята за неофициален служител на двойно дежурство, личен телохранител, както и човекът, който ще ликвидира Хавиер, когато дойде за нея. Хавиер щеше да очаква този ход. Когато нападнеше Фелис, той щеше да търси някого като нейния специалист. Не го ли стореше, тогава нямаше да е човекът, когото Ал бе обучил преди години.

Фелис мислеше, че контролира всичко, но той би заложил на Хавиер.