Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Даяна пак имаше задача на обяд — да купи нови маратонки на малкото си дете, което неизвестно защо беше решило да пусне едната от старите си в тоалетната, което бе наложило посещение на водопроводчик — и Лизет имаше задача, затова тръгнаха в различни посоки.

Както обикновено, уличното движение по обяд беше отвратително. Отиването до банката продължи два пъти по-дълго, отколкото в ненатоварен час. Лизет донякъде се зарадва на забавянето, защото чувстваше, че онова, което се готвеше да направи, е или важно, или глупаво, и не беше сигурна кое от двете.

Колко пари да изтегли? Беше успяла да спести няколко чека и продължаваше да го прави, но трябваше да изплаща ипотеката и битови сметки, а имотите във Вашингтон, дори в по-отдалечените райони, не бяха евтини. Лизет имаше известна сума в спестявания, въпреки лихвата, която беше толкова ниска, че едва ли не плащаше на банката да държи парите й, за да бъдат в безопасност. Повечето й спестявания се удържаха от заплатата.

Тя имаше приблизително пет хиляди долара в банковата си сметка, но оттам автоматично приспадаха вноските за ипотеката и ако я опразнеше, нямаше да може да ги изплаща. Мисълта я ужаси. Лизет никога не беше пропускала, нито закъснявала да плати сметките си.

Ако обаче й трябваха пари, за да оцелее, ако се наложеше внезапно да избяга…

Изтеглянето на две хиляди изглеждаше добър компромис. Лизет щеше да има достатъчно пари, за да живее и да изплаща ипотеката, поне за следващата вноска. След това не знаеше какво ще стане.

Може би се преобразяваше в един много по-спонтанен човек и знаеше всякакви шпионски номера, но не можеше да пропусне да плати някоя сметка.

Шпионски номера? Мисълта беше наелектризираща. Мили Боже! С това ли се беше занимавала?

В известен смисъл имаше логика, но беше страшно. Не се виждаше като шпионка. Но пък от друга страна, ако й бяха промили мозъка, което я бе превърнало в друг човек, тя не би го разбрала, нали?

Заболя я главата и Лизет прие това като знак да престане да мисли по този въпрос и да пристъпи към работа. Главоболието поне беше нормално и не я бе атакувало от засада. Може би беше знак, че тя се приспособява или… нещо друго. Лизет въздъхна. Всичко, изглежда, имаше многобройни вероятни обяснения и как, по дяволите, можеше да отгатне правилния отговор, когато най-смислените обяснения бяха онези, които имаше чувството, че са грешни?

В банката имаше много хора. Лизет погледна часовника. Ако искаше да обядва, трябваше да си вземе нещо и да го изяде, докато се връща в офиса.

Когато приключи прехвърлянето и прибра две хиляди долара в брой в портмонето си, разполагаше с половин час до края на обедната почивка. Недалеч от офиса имаше ресторант, който предлагаше скара. Не беше любимият й, но поне сервираха бързо и щеше да спести време.

Хрумна й да се обади и да поръча предварително, но това означаваше да сложи батерията в телефона, а Лизет и без това изпитваше безпокойство и не можеше да се реши да го направи. Сега телефоните я плашеха, защото мислеше, че някой може да подслушва всяка нейна дума.

Когато спря на паркинга на ресторанта, й оставаха двадесет минути. Заведението беше доста посещавано. Неколцина посетители се хранеха на малобройните маси — поръчваха на бара, взимаха храната си в подноси и си избираха маса, а други си тръгваха с кутии храна за вкъщи. Зад бара имаше трима служители и за разлика от момичето в магазина за спортни стоки те, изглежда, харесваха работата си и дори се шегуваха с редовните клиенти.

Лизет си поръча сандвич в опаковка, за да може да го изяде по пътя към офиса. Мъжът зад бара, брадат и с голям корем, който беше достатъчно стар, за да й бъде баща, й намигна, докато й връщаше рестото. Вероятно на всяка жена, която влезеше през тази врата, той намигаше и се усмихваше. Лизет го прецени като безобиден и се отправи към изхода. По-възрастната жена, която влизаше, й задържа вратата да мине. Лизет се усмихна, кимна и излезе навън, където миришеше на пушено месо.

Не направи и две крачки, когато забеляза черната кола, която бавно обикаляше паркинга, и двамата мъже, които оглеждаха колите. Шофьорът гледаше наляво, а пътникът — надясно. Лизет спря. Кожата й настръхна. Може би си въобразяваше, но когато те стигнаха до нейната кола, шофьорът като че ли удари спирачки за миг, сякаш искаха да я огледат по-добре.

„Прецени заплахата.“

По дяволите, главоболие! Не сега!

Тя положи усилия само да гледа двамата мъже и да се съсредоточи върху тях.

Направи го и болката почти изчезна. И щеше да прецени заплахата, ако иска, по дяволите, ядосано си помисли Лизет.

Преценяването й отне само миг. Пътникът беше навел глава сега. И двамата бяха с вдигнати качулки, сякаш криеха лицата си. Хората не ходеха с качулки, когато времето беше горещо.

Лизет не беше единственият клиент, който забеляза бавно движещата се черна кола и двамата вътре, които не се държаха като хора, дошли да обядват. Няколко души вървяха към колите си и един мъж спря внезапно. Езикът на тялото му красноречиво говореше за бдителност, докато човекът гледаше колата. Вашингтон беше прословут със стрелби от движещи се автомобили, почти винаги свързани с банди, но често имаше и случайните жертви.

Шофьорът се огледа наоколо и погледът му като че ли се спря на Лизет. Той вероятно каза нещо на спътника си, защото другият мъж вдигна глава и погледна право към нея.

След това мъжът се наведе през смъкнатото стъкло на колата и Лизет видя оръжието в ръката му.

Тя пусна сандвича и се хвърли встрани, машинално посягайки към пистолета, какъвто всъщност нямаше. Първият куршум излетя високо и разби дебелото стъкло зад нея. Наоколо се разхвърчаха парчета стъкло. Разнесоха се писъци. Човекът, който се беше спрял да гледа двамата мъже в черната кола, се хвърли на земята.

Лизет се претърколи и се скри зад тежък автомат за вестници. Машината нямаше да спре куршумите, но между стрелеца и Лизет имаше коли, затова той може би не я виждаше. Сърцето й блъскаше в гърдите и бученето в ушите й, беше толкова силно, че тя едва чуваше писъците.

Повечето хора или се бяха проснали на бетона, или бягаха да се скрият, но един мъж стоеше вцепенен пред автомата за вестници, човек на средна възраст, който се оглеждаше като обезумял и все още държеше плика с храната за вкъщи.

— Залегни! — изкрещя Лизет.

Разнесе се още един изстрел. Човекът извика, пусна плика, изви тяло и се хвана за рамото. После се олюля и падна.

Лизет бързо надникна иззад автомата и видя, че стрелецът се прицелва в нея.

Тя се хвърли встрани. Третият куршум извади от строя автомата за вестници.

Лизет видя лицето на нападателя, поне част от него. Бял мъж на около тридесет и пет години, тежащ най-малко сто килограма. Той не стреляше безцелно, а гледаше право към нея.

Тя се претърколи отново и в бетона зад нея се заби друг куршум. Лизет се претърколи в противоположната посока и автоматът за вестници пое още един куршум. Тя се хвърли на другата страна и следващият куршум прелетя над главата й и се заби в тухлената стена на ресторанта. Остри късчета от тухлите одраскаха ръцете й, но не я раниха.

Мамка му! Лизет беше прикована на земята и нямаше оръжие, а стрелецът трябваше само да я държи в това положение, докато му се открие ясна видимост за точен изстрел.

Черната кола напредваше бавно и всеки момент стрелецът щеше да има по-добър ъгъл. Какво беше оръжието му? Той беше стрелял шест пъти. Револвер ли имаше или автоматичен пистолет? Колко патрона имаше в пълнителя?

Нещата не й харесваха. Лизет нямаше къде да се скрие.

Брадатият мъж с големия корем, който й беше намигнал, излезе с ловна пушка, допряна до рамото му. Вече не се усмихваше. Той натисна спусъка. Гърмежът толкова отблизо беше оглушителен.

— Проклети копелета! — изкрещя мъжът. Лицето му беше зачервено. Бързо презареди и допря пушката до рамото си с едно-единствено плавно движение.

Стрелецът извика и се наведе, а шофьорът настъпи газта. Колата занесе и задната броня закачи друг автомобил.

Ловната пушка изгърмя отново точно над главата на Лизет. Въздухът се изпълни с ругатни и насърчителни възгласи: „Давай, приятелю! Пръсни им задниците!“

Ушите на Лизет кънтяха от стрелбата. Стори й се, че чува вой на полицейски сирени. Не беше сигурна.

Черната кола се изниза от паркинга, като едва не блъсна идващите насреща автомобили. Разнесе се свирене на гуми, докато злочести шофьори въртяха воланите, хванати във вихъра на развиващата се драма, без да са в състояние да направят нищо.

Това не беше неин проблем.

Тя скочи, грабна чантата си, която се беше смъкнала от рамото й, докато се претъркаляше, за да не я застрелят, и хукна към колата си. Очакваше се всички присъстващи да останат, за да дадат показания пред следователите, но Лизет нямаше такова намерение. Надяваше се, че човекът с ловната пушка няма да има неприятности, защото тя бе избрала ресторанта му, за да си купи сандвич.

Това също не беше неин проблем.

Трябваше да се махне.

Вече наближаваше колата си, когато внезапно спря. Колата… Трябваше да я остави. Не можеше да поеме риска да продължи да я кара. Бяха я открили не само веднъж, а… Колко пъти? Пред магазина, същата кола, която видя в огледалото за обратно виждане, преди да я отхвърли като плод на въображението си, и всичките онези моменти, когато имаше чувството, че я наблюдават. Те знаеха каква кола кара и какъв е регистрационният й номер. По дяволите, автомобилът може би дори имаше проследяващо устройство. Трябваше й друга кола.

Лизет забеляза, че пристига нов клиент, който не знае какво става, освен че току-що се е разминал с катастрофа, когато трафикът пред него едва не беше размазал кола, излизаща от паркинга. Тя побягна към него, докато той отваряше вратата на колата си и слизаше, а след това се поколеба, когато най-после видя суматохата пред ресторанта.

— Какво става тук? — разтревожено я попита мъжът. Не се чувстваше заплашен от нея. Повечето мъже не се чувстваха заплашени от жена.

— Имаше престрелка — отвърна Лизет, когато се приближи до него, като се престори, че се е задъхала, и прецени колата. „Крайслер“, сребристосив като нейния, вероятно шестцилиндров.

— Какво? Убиха ли някого? — Той отстъпи назад, сякаш се готвеше отново да се качи в автомобила си.

— Не мисля. — Лизет забави крачка и хвърли поглед през рамо. Около ранения мъж се беше насъбрала тълпа. Човекът с пушката — управителят, собственикът или какъвто там беше — се беше втренчил в улицата, сякаш чакаше черната кола да се върне.

— Нали няма да си тръгнете, преди да дойдат ченгетата? — попита новодошлият и се намръщи. — Всички трябва да останат. Аз не видях нищо, но… Хей, добре ли сте?

Нямаше как да го направи лесно и да го убеди да вземе колата му.

— Съжалявам — искрено каза Лизет и го удари в гърлото — не достатъчно силно, за да го убие, но достатъчно силно, за да го накара да падне на колене, да изпусне ключовете и да се хване за гърлото, докато се мъчи да си поеме дъх. Тя грабна ключовете от асфалта, блъсна човека настрана, седна зад волана и включи двигателя с едно-единствено плавно движение.

Не й пукаше дали ще го прегази, докато караше на заден ход по пътеката, и си помисли, че нямаше никаква полза да паркира готова за бързо бягство, щом се наложи да зареже колата си и да открадне някоя, която не беше в добра позиция.

— Съжалявам — повтори Лизет и погледна в огледалото, за да види мъжа, който се мъчеше да се изправи. Щеше да се оправи. Можеше да го срита в топките, но той не беше направил нищо лошо, затова тя избра единствената друга възможност, която беше сигурна, че ще има резултат. Но откъде знаеше как точно да го удари така, че човекът да падне, без да се съпротивлява, но да не пострада сериозно? Нямаше представа.

Не можеше да задържи колата дълго. Полицаите вече пристигаха, щяха да бъдат тук всеки момент и сега трябваше да разследват не само стрелба от минаващ автомобил, но и кражба на кола. Лизет предположи, че ченгетата ще влязат в паркинга откъм главния път, затова заобиколи сградата и се измъкна през задния изход, обмисляйки кой е най-добрият маршрут.

Най-добър за какво? За бягство. Свобода. Оцеляване.

И в същия миг ги видя — стрелците в черната кола. Обикаляха, сякаш възнамеряваха отново да стрелят по нея, преди да дойдат ченгетата.

И те я видяха.

Лизет настъпи газта и зави по първата странична улица, до която стигна. Срещу нея се задаваха примигващи сини светлини. Страхотно. Тя караше откраднатата кола право към полицаите.

За миг си помисли, че може би ако спре ченгетата… Не, това можеше да я спаси за известно време, но щеше да свърши в ареста, защото току-що беше ударила човек и бе откраднала колата му. Нямаше да бъде в безопасност там. Щеше да бъде хваната в капан.

Поне ченгетата все още не я издирваха.

Може би. Мобилните телефони и радиопредавателите бяха по-бързи от всяка кола.

От този момент нататък Лизи престана да разсъждава и започна да действа инстинктивно. За миг изпита ужас, когато се вряза в трафика, така както беше направила черната кола. Разсвириха се гуми и клаксони. Един бял пикап едва не я блъсна странично. Жената в колата зад пикапа вдигна ръце от волана и закри очите си. Това не беше най-уместното нещо, което можеше да направи. Слава Богу, че удари спирачки.

Лизи обезпокоено погледна в огледалото за обратно виждане. По дяволите, беше нагласено за много по-високия от нея собственик. Тя протегна ръка, оправи го и после премести седалката по-близо до волана, защото едва достигаше педала за газта. Преследваше ли я черната кола? Не я виждаше, но това не означаваше, че не е там; само че пътят й е препречен от превозните средства между тях. Щяха ли да рискуват, когато ченгетата бяха толкова близо? Може би да, а може би не. Колко много я искаха мъртва? Колко ядосани бяха, че тя не е в колата, която удобно можеха да проследят дори ако извадеше късмета да се отърве от тях за известно време?

Късмет, ами. Поне умееше да шофира. Лизи осъзна това в деня, когато се изплъзна от мъжа на паркинга на магазина, и още веднъж вчера, когато се наслаждаваше на високата скорост по магистралата. Ако се измъкнеше и сега, те нямаше как да я намерят.

И после какво?

Тя бягаше, за да спаси живота си. Един погрешен завой, една погрешна преценка, и щеше да е мъртва. И с тази скорост вероятно щеше да отнесе някого със себе си, може би дори няколко души. Лизи не искаше да наранява никого, но трябваше да избяга.

Ето я черната кола. Стрелкаше се между другите превозни средства също като нея, макар и по-безразсъдно. Една от колите излетя от пътя, разпръсквайки прахоляк.

Бягството нямаше да продължи дълго. Ченгетата вече разполагаха с описанието на откраднатата кола и можеше да се обадят на колегите си по-нататък по пътя. Полицията имаше ресурси — ленти с шипове, барикади, хеликоптери. Лизи не само че беше отмъкнала колата на онзи човек, но и беше замесена в престрелка, и те щяха да я издирват усилено, както и мъжете в черната кола. Забележеха ли я от хеликоптер, с нея беше свършено.

Уличното движение започна да оредява, отстъпвайки път на Лизет и на черната кола.

— Вече няма да изглежда случайно — измърмори тя. — Ще ме преследвате до покрайнините на града и ще ме избутате от пътя или ще ме застреляте след това… Всички ще разберат, че сте ме екзекутирали.

Екзекуция? Да, това щеше да бъде. Лизи не знаеше на кого говори, но който и да беше, определено я ядосваше.

Тя свърна по следващата отбивка, която щеше да я изведе на магистралата. Двете колела на колата едва не се отлепиха от асфалта, когато направи острия завой. Пак се отправяше към Вирджиния. Бяха изминали няколко минути, откакто се измъкна от паркинга с открадната кола, и нямаше много време.

„Още не пускайте хеликоптерите, моля ви!“

Черната кола я последва на магистралата. Двигателят й беше по-мощен от този на нейната и те безпроблемно я настигаха. Кракът й беше настъпил педала на газта до пода, а те пак се приближаваха. Лизи погледна в огледалото, стисна волана и прецени момента. По-близо, по-близо. Черната кола се изравняваше с нея отляво. Двата автомобила се носеха един до друг със сто и петдесет километра в час. Мъжът на седалката до шофьора се прицели с черна пушка в Лизи през смъкнатото стъкло.

Тя удари рязко спирачки, завъртя волана, направи обратен завой и подкара в насрещното движение по четирите ленти на магистралата. По дяволите! Страхотна маневра! Къде се беше научила да прави това? Черната кола също спираше, но сега проблясващите светлини в далечината сигнализираха, че ченгетата пристигат.

— Мамка му! — извика Лизи и настъпи газта. Зрението й беше замъглено от всичките коли, които идваха срещу нея. Да караш със сто и петдесет километра в час по магистрала беше страшно. Всяка скорост в насрещното платно на магистрала би главозамаяла и най-закоравелия адреналинов наркоман.

Тя излезе от пътя много по-бързо, отколкото искаше, но трябваше да го направи или щеше да се сблъска челно с голям товарен камион. Колата свърна към банкета, полетя за миг във въздуха, приземи се меко върху леко наклонения тревист хълм и се отправи към горичка. Мамка му! Дърво срещу кола. Дърветата винаги побеждаваха. Никак нямаше да й е приятно, ако се пребиеше в шибано дърво, след като беше избягала от лошите.

Тя каза „шибано“.

За миг това я порази като най-невероятното нещо, което беше направила за последните, изпълнени с ужас петнадесетина минути.

Лизи завъртя волана и отпусна газта. Колата се разтресе и спря. Зъбите на Лизи изтракаха. Страната на пътника се блъсна в дърво.

И после Лизи изскочи навън. Грабна чантата си и хукна, отдалечавайки се от магистралата. В далечината все още се чуваха сирени, но тя не можеше да скрие колата. Следите от гуми ясно се виждаха в тревата, да не говорим за колоната автомобили, които хаотично бяха спрели зад нея. Всеки един от шофьорите можеше да посочи катастрофиралата кола.

Щяха ли да съумеят да я опишат добре, да обяснят как изглежда и как е облечена? Разказите на повечето очевидци бяха неточни. Те бъркаха цвета на косата и изчисляваха погрешно колко висок е човекът и на колко години, но мъжът е ловната пушка имаше глава на раменете и остро зрение. Но Лизи нямаше време да се тревожи за това. Тя трябваше да увеличи разстоянието и да се разграничи от цялата ситуация.

Докато бягаше през високата до глезените трева, си спомни, че не беше намерила време да избърше отпечатъците си от колата. Но какво значение имаше? Онези, които се опитваха да я убият, знаеха много добре коя е и ако имаха отпечатъците й в досие някъде… Кого заблуждаваше? Разбира се, че отпечатъците й бяха в досие някъде. Най-важният въпрос беше дали са в автоматизираната система за разпознаване на пръстови отпечатъци, до която имаха достъп ченгетата, или в някакъв друг вид система.

Като имаше предвид характеристиките на местната и общата топография, Лизи не можеше да очаква, че ще остане неразкрита за дълго. Дърветата се разредиха и отстъпиха пред асфалт и детска площадка, която беше виждала и по-добри дни, и улица с жилищни сгради от двете страни. Няколко души се разхождаха наоколо. Вероятно непрекъснато виждаха бягащи за здраве, но колко често виждаха бегач с делово облекло и с чанта? Въпреки учестеното си дишане, Лизи чу въртенето на перките на хеликоптер в далечината, вероятно на новинарски екип, но по-скоро полицейски. Чуха го и други хора, засенчиха очи срещу слънцето и погледнаха към небето. Над главите им можеше да прелети самолет, но никой нямаше да погледне, докато хеликоптерите винаги привличаха вниманието на хората.

Репортерите или ченгетата в хеликоптера щяха да търсят човек, който бяга, затова Лизи спря, стисна по-здраво чантата си, засенчи очи и погледна към небето също като хората около нея. В парка имаше няколко жени, много от тях с деца. Ако не бягаше, Лизи приличаше на всички останали.

Скрий се пред погледите на всички.

Тя стоеше и гледаше нагоре. Запита се дали някой на улицата би я определил като непозната, дали бяха забелязали, че тичаше, когато пристигна, че е задъхана и лицето й е поруменяло. Но на улицата имаше много жилищни блокове и нямаше как някой да забележи, че тя не живее там, така както Мадисън, умното дете, което й беше помогнало да обезобрази колата си, я беше забелязала в онзи малък жилищен комплекс. Боже, колко отдавна й се струваше това, а бяха минали само… три дни.

Хеликоптерът летеше ниско, накланяйки се над магистралата, където цареше хаос. Оттук обаче никой не виждаше магистралата, нито задръстването.

— Какво става? — попита един мъж, без да насочва въпроса си определено към някого.

Никой, изглежда, не знаеше. Хеликоптерът зави и се върна по пътя, по който беше дошъл. Лизет погледна жената до нея, повдигна рамене и тръгна, сякаш знаеше къде отива.

Всъщност нямаше представа какъв да бъде следващият й ход.