Линда Хауърд
Забранено минало (10)

Девета глава

Лизет подходи предпазливо към съботата. Петък беше такъв ден на катаклизми, че тя се страхуваше какво ще й поднесе новият ден. От огледалото все още я гледаше другото лице и от паметта й все още липсваха най-малко две години, но поне не се превиваше от болка, нито клечеше над тоалетната чиния и си издрайфваше червата. Нещата се подобряваха и това я радваше.

Денят обаче беше странен, сякаш Лизет очакваше да се случи нещо друго. За момент й хрумна отново да отиде в „Уолгрийнс“, за да провери дали Господин Х няма да е там, но се отказа. Той си беше купил шампоан вчера и нямаше да ходи там за още един.

Събота беше денят й за задачи, едната от които беше пазаруване. Лизет обикновено купуваше повечето неща от „Уолмарт“ и ходеше в малкия квартален магазин близо до дома й само ако спешно й потрябваше нещо. Днес тя не отиде в нито единия от двата магазина и не можеше да каже защо, освен че нарушаването на установения ред й се стори добра идея.

Лизи се отби в магазин, покрай който минаваше, когато отиваше и се връщаше от работа всеки ден, но в който не беше влизала. Магазинът беше хубав, голям, чист и луксозен и тя не бързаше. Цените бяха малко по-високи, отколкото в „Уолмарт“, но Лизет се забавляваше, докато откриваше нови храни.

Спокойното пазаруване беше добър начин да прекара съботния следобед, когато тялото и умът й, изглежда, се бяха обърнали срещу нея, и вече нищо в живота й не беше логично. Беше приятно известно време да избяга от тревогите си, да не се справя с нищо по-драматично от стоките в магазина, да разглежда етикетите, да планира какво да си сготви и да не мисли за нищо.

Но… изведнъж най-обикновени неща й се видяха озадачаващи. Лизет спря и се втренчи в хладилника със замразени храни. Замразено кисело мляко с боровинки и парченца нар. Стори й се познато, макар че не си спомняше да го е опитвала. Харесваше ли й? Щеше ли да й хареса? Тя ядеше само кисело мляко с ванилия, което й беше писнало, затова… Може би. Извади кутия кисело мляко с боровинки и парченца нар и я сложи в количката до гевречетата с канела и стафиди и овесените курабии със стафиди. Обикновено се грижеше храната й да е здравословна, но днес имаше проблем с избора. Ами ако през цялото време беше яла храни, които всъщност не обича? След всичко, което беше преживяла предишния ден, тази мисъл не й се стори толкова нелепа.

Лизет не можеше да живее само с въглехидрати и затова се върна и добави плодове и зеленчуци в количката. Обикновено ядеше пуешко — гърди, кайма, бекон, колбаси… Пуешкото й беше втръснало. Не искаше да го вижда повече. Тя си взе истински бекон и пакет пилешки гърди, които да балансират по-тежкото свинско месо. Преди окончателно да превърти и да прибави нещо като сардини към нарастващата купчина, тя подкара количката към касите.

Докато касиерката сканираше продуктите, Лизи се взря през широките прозорци и огледа паркинга. Беше спряла колата си вдясно, няколко места по-нататък и отново обърната с предницата към изхода, за да може да излезе по най-прекия път. Дори не си спомняше дали умишлено е избрала това място, но като го гледаше сега от разстояние, беше ясно, че е спряла там, за да може да се измъкне по най-бързия начин.

И не я заболя главата, нито й се догади. Това беше само оглеждане на обстановката.

Тя плати с кредитната си карта и извади ключовете от чантата си, за да бъдат готови в ръката й. Взе пазарските торби — найлонови, не хартиени — и ги окачи на лактите си, така че да не ограничават движенията на ръцете й. Дръжките на най-тежката торба се впиха в плътта й, но Лизет искаше ръцете й да са свободни. Не си спомняше някога да се е притеснявала за това, но сега живееше в друга реалност.

Тя излезе навън и се отправи към колата си. Машинално огледа района. Беше нащрек както никога досега. Не, не беше точно така. Лизет не беше така бдителна от дълго време. Какво от това, че не можеше да си спомни точно кога е била толкова нащрек? Интересното беше колко разсеяни са повечето хора.

Жената, която беше платила преди Лизет, товареше продуктите си в багажника на „Хайландър“, а две деца — момче и момиче — се караха кое къде да седне. Повечето други коли бяха празни, въпреки че зад волана на сив седан седеше мъж, който вероятно чакаше съпругата или приятелката си. Главата му беше наведена, сякаш пишеше съобщение или играеше на телефона си, но Лизет не виждаше какво има в ръцете му. Служител на магазина, млад и отегчен мъж, който може би работеше там само през лятото, събираше колички за пазаруване. Млада двойка се беше насочила към магазина. Жената държеше лист хартия, най-вероятно списък с покупки. Лизет забеляза, че се бяха карали, защото не се поглеждаха и вървяха на един метър един от друг — разстояние, което нито единият от двамата нямаше желание да скъси. Раменете на мъжа бяха напрегнати, а устните на жената — свити.

Лизет използва дистанционното и отвори багажника на колата. Сложи вътре покупките си, затвори го и още веднъж огледа наоколо. На паркинга влезе кола. Шофьорът беше жена. Сама. Обиколи паркинга, търсейки място близо до входа на магазина.

Лизет отключи вратата, качи се и веднага я заключи.

Седя неподвижно една минута и после включи двигателя. По гърба й полазиха ледени тръпки. Някой я наблюдаваше. По дяволите, тя чувстваше очи, приковани в нея, въпреки че не забеляза нищо необичайно.

Но може би се лъжеше. Вероятно свръхбдителността й беше внушила мисълта, че я наблюдават, и оттам поемаше въображението й. Без да е напълно убедена, че я наблюдават, Лизет потегли и се насочи към светофара.

Сивият седан с мъжа, който изпращаше съобщение по телефона си, също тръгна и се нареди след нея. Лизет се намръщи и погледна в огледалото за обратно виждане. Мъжът все още беше сам.

Какви бяха вероятностите? Тя набързо обмисли няколко сценария. Може би той беше изтичал в магазина, купил бе няколко неща, бе платил преди нея и бе седял няколко минути в колата си, за да изпрати съобщение. Не го видя в магазина, но това не означаваше нищо. Може би мъжът бе смятал да пазарува, но нещо или някой го бе повикал, преди да изпълни тази задача. Това беше възможно. Малко вероятно, но възможно.

От друга страна обаче, мъжът може би я следеше. Дали беше избрал нея за жертва от всички жени на паркинга? Лизет внимаваше и беше нащрек за това какво би я набелязало като лесна мишена? Или той я беше следил по целия път от дома й до магазина. Но тя не беше спряла никъде. Можеше ли да го забележи?

„Не — обади се вътрешният й глас. — Не можеше. Ти мислеше за Господин Х и вършеше обикновени неща. Продължаваше с живота си, сякаш за ден и половина нищо не се е променило.“ Днес най-важното за Лизет беше да пазарува в магазин, в който не бе ходила по-рано.

Сърцето й подскочи в гърлото. Какво да направи?

Ако завиеше наляво, щеше да се отправи към дома си. Не смееше да заведе преследвача натам, въпреки че ако я следеше, откакто беше излязла, той знаеше къде живее. Тя се опита да помисли за последиците от това, но в момента нещата се случваха твърде бързо за нея и трябваше да се съсредоточи върху онова, което прави. Светофарът светна в зелено и тя зави надясно.

Колата зад нея я последва.

Лизет подкара по главната улица към административната сграда, където работеше. Познаваше добре тази част на града. Много пъти беше шофирала по тези улици. От три години — може би три — беше минавала по този маршрут пет дни седмично. Не се отклоняваше, въпреки че всеки ден излизаше да обядва и беше опознала добре района. Само веднъж, за период от пет седмици, докато пътят беше в ремонт, Лизет минаваше по друг маршрут.

Докато поддържаше скоростта, позволена от ограничението, тя осъзна, че макар съзнателно да не беше обръщала внимание на това, наистина знаеше много за района. Сякаш през цялото време част от подсъзнанието й функционираше на различно ниво.

Пътят напред водеше към жилищен комплекс — задънена улица. Следващите три улици вляво щяха да я заведат в буржоазен квартал. Лизет не беше сигурна какво друго има там, освен къщи, може би пресичащи се улици и парк. По-нататък по тази улица имаше няколко ресторанта, административна сграда, много по-голяма от онази, в която работеше, и един-два хубави търговски центъра.

Сивата кола все още я следваше, но не непосредствено зад нея. Един хайландър — може би онзи с жената и двете деца — беше изпреварил сивата кола и сега се движеше между тях. Лизет включи мигача и се премести в лявата лента. Хайландърът направи същото. Сърцето й заблъска в гърдите и дланите й започнаха да се потят. Не можеше да я преследват две превозни средства, особено след като в хайландъра имаше деца. От друга страна, това беше страхотен камуфлаж! И винаги беше по-добре да те следят с няколко коли, отколкото само с една…

„Не сега, не сега!“ — трескаво си помисли, когато болка прониза главата й. Не можеше да си позволи да бъде заслепена от главоболие. Единствената песен, за която се сети, беше от старата реклама за кренвирши „Оскар Майер“, затова си я затананика и се съсредоточи върху текста, докато болката отслабна и тя отново виждаше ясно.

Хайландърът зави в буржоазния квартал и тя въздъхна облекчено.

Облекчението й обаче не продължи дълго. Сивият седан все още беше на малко разстояние зад нея.

Без да използва мигач, Лизет свърна наляво, рязко и прецизно. Ха! Тойотата, която мислеше, че не би избрала, се държеше много добре. Тя намали, докато караше по странична уличка. Погледна в огледалото и видя, че сивият седан е завил след нея.

Пулсът й се ускори. Лизет си пое дълбоко дъх и нещо дълбоко в нея сякаш се подреди. Случайност ли беше като с хайландъра? Не, по дяволите. Една случайност беше предостатъчна за един ден. Лизет не смяташе, че и сивият седан се движи след нея случайно. Тя провери дали насреща идват коли и после рязко удари спирачки, завъртя волана, направи обратен завой по средата на улицата и се отправи обратно към главния път. Докато минаваше покрай сивата кола, не погледна право в шофьора. Виждаше достатъчно добре с периферното си зрение и го разпозна като мъжа от паркинга на магазина.

Той също не я погледна директно.

Дебнеше ли я, крадец ли беше, изнасилвач… или невинен участник в уличното движение? Какъвто и да беше, Лизет нямаше намерение да рискува.

Тя излезе на главното шосе и настъпи газта. Движението не беше натоварено и Лизет безпроблемно маневрираше между колите, сменяше лентите и се отдалечаваше от мъжа в сивата кола. Беше толкова съсредоточена да изпреварва автомобилите на една боя разстояние, че не смееше да погледна в огледалото, за да види дали сивият седан я следва.

Когато обаче стигна до чиста ивица от пътя, Лизет надзърна в огледалото. Той ли беше на четири-петстотин метра зад нея? Колата му беше толкова невзрачна, че беше невъзможно да прецени, пък и не виждаше детайлите на решетката и фаровете.

На няколко пресечки от сградата, където работеше, Лизет бързо зави надясно и намали достатъчно, за да контролира спокойно управлението. Отново зави надясно и после наляво. Изпревари по-бавно движещ се черен пикап, пак зави, отби се на паркинга на малък жилищен комплекс и спря на малко пространство между бял микробус и сив пикап — две високи превозни средства, които скриваха по-малката й кола, ако някой беше успял да я проследи дотам.

За всеки случай откопча предпазния колан и се смъкна ниско на седалката, така че ако някой мине покрай нея, да не види, че тя е в колата. Машинално посегна към чантата си, сякаш там имаше нещо, което й трябваше, но пръстите й спряха пред кожената дръжка. Какво търсеше? Ментови бонбони? Нокторезачка?

Да, може би беше превъртяла, но дълбоко в съзнанието си знаеше какво търси. „Нуждая се от оръжието си.“

Сърцето й биеше силно, но не ужасяващо бързо, и краката й трепереха от страх или от прилив на адреналин. Не можеше да определи кое от двете.

Може би трябваше да се обади на полицията, но какво, по дяволите, щеше да им каже? Не знаеше регистрационния номер на колата на преследвача и дори да го знаеше, мъжът в сивата кола не беше направил нищо незаконно. Да уплашиш жена, страдаща от параноя, не беше престъпление. Не, никаква полиция. Освен това, ако сложеше батерията в мобилния си телефон и го включеше, щеше да разкрие местоположението си на преследвача.

Мамка му. Колата й имаше джипиес. Някъде можеше да е скрито и отделно проследяващо устройство. Ако преследвачът следеше движението й, сивата кола щеше да се появи всеки момент и нямаше как да бяга от него вечно, поне докато беше в колата. Част от съзнанието й изкрещя веднага да слезе от колата и че оставайки в нея, Лизет е в неизгодна позиция, но навън… в този непознат квартал, без оръжие и подкрепления и без да има на кого да се обади, щеше ли да бъде по-добре, отколкото в колата?

Сивият седан не се появяваше и след малко тя реши, че повече няма да го види. Ако онзи тип я преследваше, тя се беше измъкнала. Така възникваха две вероятности — или в колата й нямаше проследяващо устройство, или мъжът беше случаен перверзник, който не беше свързан с „тях“. Той може и да бе видял къде се е отклонила от главния път, но след това имаше твърде много вероятни маршрути, които биха я върнали на главното шосе. Лизет си припомни шофирането, завоите и криволиченията, разминаването на косъм и високата скорост.

Лудешкото бързане.

Къде, по дяволите, се беше научила да прави тези неща?

Е, може би се възгордяваше. Все пак не беше карала в рали „Льо Ман“. Пък и съществуваше вероятност повече от петдесет на петдесет мъжът изобщо да не я беше преследвал, а тя бе рискувала да загуби живота си или да си счупи нещо, за да избяга напразно.

Лизет изчака още пет минути и най-после се изправи на седалката. След това изчака още. Искаше да види какво става около нея. Реши, че позицията й е добра. Никой, минаващ по улицата, не би забелязал колата й. Трябваше да влезе на паркинга и да се приближи до нея, за да я види. И ако това се случеше, Лизет щеше да бъде прецакана, освен ако не настъпеше газта и не се блъснеше в него. Трябваше да го запомни.

Никой обаче не минаваше. Единственото раздвижване, което забеляза, бяха обитатели на жилищен блок, които отидоха до контейнера за отпадъци на двадесетина метра от нея. Тя положи усилия да поседи още малко. Колко дълго трябваше да чака, докато се увери, че е в безопасност и че може да потегли? Не можеше да остане, но не виждаше как да тръгне, преди да се е стъмнило. А дотогава имаше часове. Лизет най-сетне взе чантата си, преметна я на рамо, слезе от колата, заобиколи микробуса и надникна към улицата. Нямаше коли, само няколко хлапета играеха на топка. Зад жилищния комплекс нямаше нищо, затова улицата не служеше като път за никъде. Всеки, който караше по нея, или идваше тук, или се беше изгубил.

Никой не би предположил, че Лизет ще се скрие там.

Тя отвори багажника поклати глава, за да прогони тази странна мисъл, и печално извади плика с омекващото замразено кисело мляко. Нямаше да се запази още дълго, пък и тя едва ли щеше да напусне скоро паркинга. Трябваше да изхвърли и пилето. В багажника беше адски горещо и не искаше киселото мляко да се разтопи и пилето да се развали там. По-добре беше да ги изхвърли.

Тя тръгна към контейнера за боклук. Какво разхищение! Сега щеше да се наложи да почака до следващата седмица, за да разбере какъв е вкусът на киселото мляко с боровинки и парченца нар, защото дотогава нямаше да стъпи в онзи магазин. Едва не се засмя — може би се побъркваше, а се тревожеше за киселото мляко.

Тя усети присъствието на момичето много преди хлапето да отвори уста.

— Ако не живееш тук, не можеш да използваш нашия контейнер за смет, а ти не живееш тук. Познавам всички наоколо, така че не ме лъжи.

Лизет сподави въздишката си и се обърна към момичето, което вероятно беше на дванадесет години, слабо, с гъста руса коса под избеляла бейзболна шапка, със сини очи и изящни кости. Един ден щеше да е красавица, ако някой не преправеше лицето й. Стоеше предпазливо на разстояние от Лизет.

— Не знаех. — Лизет леко повдигна найлоновия плик с покупките. — Обичаш ли замразено кисело мляко с боровинки и парченца нар? Малко се е затоплило, разбира се.

Момичето присви очи. Беше малка, но погледът й вече беше подозрителен.

— Не знам. Не съм опитвала.

— И аз не съм, но изглеждаше вкусно. Искаш ли да ги разменим? Замразено кисело мляко и пиле за шапката ти.

Шапката щеше да скрие косата на Лизет, когато най-после тръгнеше оттам. Подобна предпазливост вероятно беше безполезно упражнение, но тя не се въздържа.

— Не съм идиотка — троснато отвърна момичето и се намръщи. — Отровени ли са? Или са пълни с наркотици?

— Не, разбира се — възмутено отвърна Лизет. — Няма да се прибера вкъщи скоро, както предполагах, и не ми се иска да отидат на боклука.

— Ти беше тръгнала към контейнера с тези неща. Защо да ти давам шапката си за твоя боклук?

Уместен въпрос. Поне хлапачката вече не я обвиняваше, че се опитва да отрови случайно срещнати деца.

— Добре. Тогава ти давам двадесет кинта за шапката.

Момичето отвори широко очи.

— Дадено — веднага се съгласи.

Лизет остави торбата с покупките, бръкна в чантата си, извади двадесет долара и се приближи до момичето.

— Аз съм Лизи. А ти?

— Не трябва да казвам името си на непознати.

— Не съм непозната. Аз съм жената, която ще плати прескъпо за употребявана шапка.

Това прогони усмивката от лицето на момичето.

— Аз съм Мадисън.

— Някой наричал ли те е Мади?

Мадисън поклати глава и се намръщи, показвайки, че не й пука за галеното име.

— Не — отговори и после свали шапката си и я даде на Лизет.

Лизет вдигна найлоновия плик, обърна се и го хвърли в контейнера.

— Хей! — стъписано извика Мадисън. — Ти изхвърли киселото мляко!

— Ти не ми даде шапката за киселото мляко. Ако го искаш, ще трябва да направиш още нещо за мен.

— Няма да бъркам в боклука за киселото мляко.

— Добре. А искаш ли да спечелиш още една двадесетачка?

— И какво да направя? Не си перверзница, нали? Няма да си съблека дрехите.

— Слава Богу. Трябва ми помощ с колата.

— Не знам как се поправя кола.

— Не е необходимо да се поправя, а да се замаскира.

Няколко часа по-късно, след като вече се беше мръкнало, Лизет прибра косата си под бейзболната шапка и седна зад волана на колата си. Нямаше съмнение, че е прекалила с предпазливостта и беше на границата на маниакалната лудост, но донякъде се забавляваше. Щом разбра какво се иска от нея, Мадисън дори се засмя. Двете махнаха джантите и сега кал покриваше не само регистрационните табели, но и броните, и гумите. Чистичката й тойота не приличаше на нищо. На бронята беше залепен стикер, който обявяваше Лизет за отличничка в местната гимназия, а на таблото се поклащаше фигурка на хавайска танцьорка. Мадисън дори донесе тиксо и го залепи на лявото стъкло, сякаш за да прикрие дупка. Ако случайно мъжът, който я беше проследил от паркинга на магазина днес следобед, или някой друг, който знаеше как изглежда колата й, все още беше там, наблюдаваше и чакаше, той никога нямаше да познае нито Лизет, нито колата й.

Беше малко тъжно, че през цялото време никой не дойде да види как е Мадисън — тя каза, че майка й ще се върне от работа след девет — и че момичето можа да обезобрази чужда кола, без да се появи някой възрастен и да го попита какво прави.

— Хей! — извика Мадисън, когато Лизет включи двигателя. Лизет смъкна стъклото и момичето подаде глава вътре. — Знам, че не е моя работа и не ми казвай, ако не искаш, но… от кого бягаш?

Лизет я погледна изпод козирката на бейзболната шапка и се усмихна иронично.

— Нямам представа, миличка.