Линда Хауърд
Забранено минало (8)

Седма глава

Хавиер погледна екрана на лаптопа на предната седалка на пикапа си. Колата й беше обозначена с примигващо, обърнато „V“, което спря да се движи. Картата му показа, че тя е на паркинга на „Уолгрийнс“. Това беше добро, защото тя бе казала, че ще отиде в някоя аптека, а тази беше най-близо до дома й. Беше отишла направо там, без да се отбива другаде — с други думи, държеше се точно както трябва.

Големият въпрос беше дали щеше да направи нещо различно, независимо дали си спомня или не? Ако изобщо си спомняше нещо, нямаше ли да е логично да се опитва да се държи нормално, докато в същото време преценява как стоят нещата и набелязва ход на действие? Нямаше как да прецени от разстояние.

Въпреки че поглеждаше към лаптопа, за да провери дали тя отново е започнала да се движи, Хавиер караше неотклонно и бързо. Прекосяваше паркинги, минаваше на жълто и, общо взето, правеше невъзможно някой да го проследи, без да забележи. След няколко часа можеше да го проследят, в зависимост от това какво прави Лизи, но още нямаше „опашка“. Знаеше, че в пикапа няма проследяващо устройство, защото беше проверил. Моделът беше стар и нямаше навигационна система или други играчки на „Биг Брадър“, които да позволят на някого да определи с каква скорост кара. Километражът му не работеше добре, но вратите бяха армирани и спираха всичко, освен бронебойни патрони. Големият осемцилиндров двигател беше мощен. Имаше огромен резервоар и голяма решетка отпред, с които можеше да си пробие път, ако се опитат да го спрат. Засега не беше използвал екстрите на пикапа, но винаги имаше предвид тази вероятност.

Хавиер изчисляваше времето. Ако Лизи влезеше в аптеката, купеше каквото й трябва и излезеше, без да отдели време да разглежда, той щеше да я изпусне. Тя можеше да се върне направо в дома си и в такъв случай нямаше никакъв шанс. Той искаше да я види с очите си. Беше стоял далеч от нея години наред, дори не минаваше с колата покрай къщата й, но това беше, когато ситуацията не се променяше. Ако нещата се променяха, Хавиер искаше да знае. Поемаше огромен риск, но именно поради тази причина Фордж не би очаквал този ход.

Понякога най-умното беше най-нелогичното нещо, особено когато другите предполагаха, че той ще чака пасивно.

Шофирането във Вашингтон беше упражнение по търпение в най-благоприятното време, но, слава богу, сега не беше най-натовареният час. Хавиер стигна до паркинга на „Уолгрийнс“ за рекордно време. Ако нямаше проследяващо устройство, което му позволяваше да се движи почти едновременно с Лизи, нямаше да успее.

Той бързо огледа паркираните автомобили. Знаеше марката и модела на колата й, цвета и дори регистрационния номер. Близо до входа на сградата имаше няколко свободни места, но нито един от автомобилите, спрели там, не беше нейният. И после Хавиер съзря незабележимата сребриста кола, която Лизи беше паркирала в края и напряко на две места с предницата към изхода.

Сърцето му заблъска силно в гърдите. Той самият винаги спираше така. Всеки, когото познаваше в занаята, паркираше така, защото частица от секундата можеше да спаси живота му. Паркирай така, че да си готов да потеглиш, без да даваш на заден ход, да завиваш и да сменяш посоката — всички дребни неща, които причиняваха забавяне и имаха значение дали ще се измъкнеш жив.

И сега Лизи бе паркирала колата си по този начин, въпреки че до входа на аптеката имаше свободни места. Може би местата са били заети, когато тя беше дошла, но това не обясняваше начина, по който беше спряла. Вероятно Хавиер отдаваше твърде голямо значение на това. Понякога хората спираха така — по прищявка, или защото не умееха да карат добре на заден ход. Може би Лизи бе влизала на мястото на паркиране, а човекът, спрял пред нея, беше излизал, затова бе оставила така колата. Въпреки това не трябваше да пренебрегва този факт.

Той обиколи паркинга, вкара пикапа на заден ход на място на последната редица и слезе. Преди да излезе от апартамента, беше облякъл работна риза от джинсов плат върху тениската и я остави разкопчана, за да има лесен достъп до оръжията си. Нечии наблюдателни очи можеше да забележат, че е въоръжен, но Хавиер винаги можеше да покаже фалшивата си значка. Да, да се представяш за ченге не беше законно, както и много от нещата, които правеше, но не се притесняваше. Дори да го арестуваха, щяха да го освободят веднага щом проверяха самоличността му.

Адреналинът му се покачи, а след това го обзе хладно спокойствие, а сетивата му бяха обострени, както ставаше винаги, когато се приближаваше до плячката си.

Автоматичните врати изсвистяха и се отвориха. Специфичната миризма на аптека, на пластмаса и лекарства беше едва доловима от приятните ухания на козметиката и лосионите. Хладен въздух облъхна лицето му, когато влезе вътре. Още преди да прекрачи прага, Хавиер се огледа наляво и надясно — нещо, което би направил дори ако не търсеше Лизи. Тя вероятно беше във фармацевтичния отдел, затова подмина гримовете, играчките и бонбоните. Бързо прекоси територията.

Ето я. Лизи вървеше по пътеката с гръб към него и носеше телена кошница за пазаруване с дръжки, обвити в пластмаса. Нямаше съмнение, че е тя. Хавиер познаваше гъстата й, тъмнокестенява коса, изправените рамене и начина, по който държеше главата си и, мамка му, сърцевидния й задник. Самата Лизи на живо, след като години наред само беше слушал гласа й и бе гледал нейни снимки.

Той спря и огледа обстановката. Никой не наблюдаваше нито нея, нито него. На пътеката нямаше друг, освен Лизи. Най-близкият до нея човек беше дебела, сивокоса служителка, която се намираше през две пътеки и подреждаше нещо на лавиците.

До щанда с останали от Четвърти юли неща в средата имаше празна телена кошница за пазаруване. Хавиер я грабна, взе дезодорант и пакетче бонбони и се отправи към Лизи. Гумените подметки на обувките му не издаваха звук, докато стъпваше по плочките на пода. Той нарочно обърна рамо към Лизи и се блъсна в нея, достатъчно силно, за да я накара да загуби равновесие.

* * *

Някой се блъсна силно в нея и я принуди да направи половин крачка назад, за да не падне по задник. Без да разсъждава, тя прехвърли тежестта си на задния крак и се завъртя. В главата й прозвуча алармен звънец, пръстите й стиснаха дръжките на кошницата и тя инстинктивно се приготви да замахне към нападателя с всички сили.

— Извинете! — каза мъж с плътен, малко грубоват глас, докато се обръщаше към нея. — Не гледах къде вървя.

Тя забеляза, че той се е извърнал настрана от нея, и паниката й намаля. Мъжът носеше кошница за пазаруване и с един бърз поглед Лизет видя, че единственото най-опасно нещо в нея е дезодорантът и може би шоколадовите бонбони, в зависимост от това дали беше на диета или търсеше оръжие.

След това погледна лицето му и сърцето й се разтуптя. Кожата й регистрира нещо като физическо въздействие, сякаш всеки нерв в тялото й реагираше на… химия, телесна топлина, тестостерон — каквото и да беше, беше твърде много, силно и пряко. Косъмчетата на врата й настръхнаха, ледени тръпки полазиха по ръцете й и зърната на гърдите й се втвърдиха.

Яркото флуоресцентно осветление в аптеката помръкна, звуците заглъхнаха и в продължение на няколко обезпокоителни секунди зрението й се фокусира върху него, сякаш бяха сами в магазина. Летливата смесица от реакции беше толкова объркваща, че Лизет протегна ръка назад, за да се хване за лавицата, и отстъпи, за да увеличи разстоянието между тях. Той беше невероятен.

Очите й се отвориха широко и крайниците й се вцепениха. Тя се втренчи в него, докато се опитваше да се овладее. Лизет не реагираше на мъжете по този начин, нито дори с милите, симпатични и стабилни мъже с доходна професия, с каквито всяка нормална жена би желала да се запознае, и определено не с този… хищник. „Мил“ и „симпатичен“ бяха две думи, с които никога не го бяха наричали. Лизет беше сигурна, че трябва да избяга, да се подчини на инстинкта си и да се махне от него, колкото може по-бързо.

Тя съзнаваше това и беше съгласна с инстинкта си, но не можеше да накара краката си да помръднат.

Лизет потрепери. Тялото й все още се бореше със завладяващите, противоречиви сигнали, които изпращаше мозъкът й. Може би щеше да припадне. Тя се разтревожи от тази вероятност, но не беше в състояние да отмести поглед от него.

Мъжът беше една глава по-висок от нея, широкоплещест, як и строен, с ботуши, джинси, разкопчана джинсова риза и черна тениска отдолу. По-внушително от ръста му обаче беше излъчването на затаена сила в него, въпреки че не правеше нищо, само стоеше. Позата му, начинът, по който беше съвършено балансиран, за да се втурне в която и да е посока без колебание, силните мускулести крака, очертани под тесните джинси — всичко говореше за човек в отлично физическо състояние.

Слабото му лице беше кокалесто и ъгловато, с изваяни като с длето високи скули и тънък, леко гърбав нос, които сочеха за индианска кръв във вените му, въпреки че можеше да е и от Близкия изток. Очите обаче бяха поразителни. Той беше чернокос, с мургава кожа, а прелъстителните му очи бяха с такъв тъмен оттенък на кафявото, че ирисите почти се сливаха с черните зеници. Погледът му беше прям, студен и напрегнат и докато беше насочен към нея, Лизет имаше чувството, че е под прицел…

Тя почувства остра предупредителна болка и най-после излезе от унеса, в който беше изпаднала. Бързо отмести поглед встрани и се съсредоточи върху етикета на шише шампоан, защото щеше да изглежда като идиотка, ако започне да си тананика безпричинно. Болката премина.

— Няма нищо — каза тя, без да го поглежда, защото нещо в очите му я накара да изпита усещането, че стои на ръба на скала и всеки момент ще падне в бездната.

Голямата му ръка се появи в полезрението й, когато мъжът се пресегна и взе един шампоан.

— Това ме кара да се чувствам като идиот — измърмори той, като я стресна и я принуди да го погледне.

— Шампоанът ли? — Лизет свъси вежди и леко се намръщи. — Какво толкова му е трудното на шампоана? Намокряш, разтъркваш и измиваш. Не ми казвайте, че са ви скъсали на изпита по миене на коса с шампоан. — Думите изскочиха от устата й, сякаш ги изрече някой друг. Знаеше, че не трябва да флиртува с непознати — особено непознати с такъв вид, сякаш могат да ти прекършат врата с една ръка. Не трябваше да се държи предизвикателно и да го провокира. Съзнаваше, че има още „не трябва“, още директиви, но те избледняваха и се разпадаха още докато се опитваше да си ги припомни. Тя не беше многознайница. Стараеше се да бъде учтива с всеки и да не се натрапва, но въпреки това флиртуваше с този мъж, и странното беше, че… се чувстваше съвсем естествено.

— Взех го с отличен. Бях любимецът на учителката — отвърна той. Устните му се изкривиха в лека усмивка, която показа, че изобщо не се е обидил. — Но виж това. — Мъжът обърна шампоана така, че Лизет да види надписа. — Увеличава обема и почиства без остатък. Какво означава това? И трябва ли ми? Ще направи ли косата ми да стърчи и да разбирам по-добре вселената?

Тя погледна черната му коса — гъста, права и буйна. Той сякаш я беше сресал, като бе прокарал пръсти през нея.

— Мисля, че не ти трябва обем. — Тя посочи лавицата. — Пък и това е женски шампоан. На теб ти трябва мъжки.

— Каква е разликата? — Мъжът погледна там, където сочеше Лизет.

— В опаковката.

Погледът му се върна на нея и устните му отново потрепнаха в лека усмивка.

— А ще разбирам ли по-добре вселената?

Сърцето й затуптя по-силно.

— Не, но ще се чувстваш по-мъжествен, като не я разбираш.

Изразът в очите му се промени и той се засмя — малко грубоват смях, сякаш не издаваше този звук много често и не знаеше как да го направи.

Сърцето на Лизет изтуптя веднъж силно и после се скова от смразяващ хлад, когато тя изведнъж осъзна, че е забравила за предпазливостта. Трябваше да се махне от този човек и да отиде на безопасно място, защото който и да беше той, Лизет не издържаше присъствието му.

— Извинявай. — Тя се обърна, преди мъжът да каже още нещо, стигна до края на пътеката, колкото можа по-бързо, без обаче да бяга, стрелна се наляво, остави кошницата и се отправи към изхода. Нуждаеше се от лекарството против повръщане в кошницата, както и от аспирина, но нямаше време да се бави на касата, за да ги плати. Щеше да отиде в друга аптека. Например в „Уолмарт“. Трябваше да се махне от този мъж и не я интересуваше дали се е показала като глупачка, като избяга.

Сърцето й блъскаше в гърдите, докато бързаше към колата си. Тя използва дистанционното, за да я отключи точно преди да стигне до вратата, хвърли се вътре и отново заключи. След кратко суетене пъхна ключа в стартера и запали двигателя.

Никой не излезе от аптеката, за да я проследи.

Тя поседя няколко секунди, дишайки дълбоко, ядосана на себе си. Беше се паникьосала без основателна причина само защото някакъв едър мъжага я беше заговорил за незначителни неща.

Може би той правеше само това. Но може би имаше и повече, нещо, което Лизет не разбираше и не можеше да си спомни. Как би могла да каже каква е разликата?

Отговорът беше, че не можеше. Е, и без това трябваше да отиде в „Уолмарт“, за да си купи нов мобилен телефон. Пак трябваше да плати абонамента си на мобилния оператор, но докато разбереше какво става, тя искаше анонимен телефон. Дори два телефона, защото се нуждаеше от телефон с предплатена карта за еднократна употреба…

По дяволите! Лизет не успя да започне да си тананика или да чете етикети. Мъчителната болка в главата я накара да изохка, когато се опита да се свие на кълбо, но воланът й попречи и тя удари силно коляното си. Странно, но това помогна, сякаш можеше да понесе само една болка в един и същ момент, и новият източник рязко отклони вниманието й от първата болка. Главоболието веднага започна да отслабва.

Очите й се бяха насълзили от болката, но поне не повърна. Тя избърса очите си и се облегна назад на седалката. Дишаше тежко и събираше сили. Добре. Току-що беше научила още една стратегия за справяне с проблема. Следващия път, когато усетеше, че се задава пристъп, трябваше само да забие юмрук в устата си.

* * *

Тя не го помнеше. Това беше и хубаво, и лошо. Когато Лизи изведнъж хукна, бягайки от него, сякаш на главата му бяха пораснали змии, Хавиер положи усилия да остане на мястото си. Не искаше да я паникьоса и да я накара да направи нещо, което би задействало реакция от хората на Фордж. Приближаването до нея беше рисковано, но сега той знаеше отговора на въпроса си.

Лизи се възстановяваше. Той го разбра, въпреки че тя не го позна. Все пак, когато го видя, реагира на наелектризиращата връзка, която винаги бяха имали. Разговорът за шампоана толкова приличаше на разговора за дезодоранти, който бяха водили, че той не можа да прикрие реакцията си. „Ще ухаеш по-добре и ще се чувстваш по-мъжествен, че не смърдиш.“ Хавиер все още я чуваше да казва тези думи и виждаше самодоволната й усмивка, преди да я сграбчи и да я целуне, за да млъкне. Лизи непрекъснато изричаше остроумия и трябваше много да я целува, за да я държи под контрол. Докато я подслушваше през изминалите две години и чуваше колко скучна и еднообразна са я направили, Хавиер полудяваше, въпреки че беше принуден да го приеме.

Тя беше жива, макар че всъщност не живееше. Той трябваше да се задоволи с това. Сега обаче нещата се променяха. Хавиер го беше чул в гласа й и го бе видял в искрата, която озари очите й. Положението можеше да се задържи още една седмица или месец и да не прогресира по-нататък, но той не можеше да разчита на това.

Обзалагаше се, че Лизи ще се върне с гръм и трясък, защото си беше такава, и тогава щеше да се отприщи адът.