Линда Хауърд
Забранено минало (4)

Трета глава

Информацията беше всичко. Събирането на данни продължаваше неспирно, всяка секунда, денонощно. Навсякъде имаше очи и уши, под една или друга форма. Имаше камери, подслушващи и записващи устройства — някои поставени със съдебна заповед, други не — кийлогъри, регистриращи всяко натискаше на клавиш на клавиатурата и движенията на компютърната мишка; мобилни телефони бяха клонирани или обажданията се прихващаха; извършваше се термално сканиране; имаше джипиеси, които показваха местоположението на превозни средства и мобилни телефони и се използваше дори старомодният метод за наблюдение от хора. Пресяването на тази огромна сбирка от информация и отделянето на значимото от маловажното беше задача, която никога не приключваше. След завършването на информационния център на Агенцията за национална сигурност в Юта щеше да има още повече подробности за всяко обаждане, всяко текстово съобщение и всеки имейл, които компютрите да пресеят въз основа на определени ключови думи, които след това щяха да задействат по-обстойно проучване.

Но въпреки всичките високотехнологични средства все още имаше човешки очи и уши, които наблюдаваха и слушаха в реално време, особено по-деликатните случаи, които не можеха да се поверят на нито една компютърна програма, колкото и да беше авангардна и свръхсекретна. Ако не беше в базите с данни, информацията никога не можеше да бъде изровена или хакната.

Дариън Аш се занимаваше с един от деликатните случаи. Не знаеше всичко за него, но беше сигурен, че това е опасност, заради която убиват. Въпреки това той и най-малко още пет души постоянно следяха жената, известна като Субект В, което винаги го караше да се чуди какво се е случило със Субекти А и Б — и анализираха всяко нейно движение, всяко телефонно обаждане и всяка подробност от живота й. Доколкото Дариън Аш разбираше, животът й беше адски скучен, но независимо от това го следяха детайлно.

Адски скучен — досега.

Първо бяха онези странни числа, които го накараха да изтръпне и бързо да ги запише, в случай че означават нещо, а после — „Мамка му!“. Моментът определено заслужаваше псувни. Дариън потърка очи, но не защото беше уморен, а за да си даде време да помисли. Не вярваше, че нещо толкова елементарно — обаждане за заболяване — може да им създаде такива проблеми.

Той бързо набра номера за връзка с агента, който ръководеше операцията.

— Фордж.

Безцеремонното представяне на Ал Фордж предизвика у Дариън безпокойство и тревога. Не искаше решението да зависи от него, затова трябваше да уведоми Фордж, но в същото време не му харесваше да бъде в центъра на вниманието му. Настръхна, сякаш по гърба му капеха кубчета лед.

Дариън разказа набързо какво се е случило току-що със Субект В. Въпреки че, разбира се, знаеха името й, те никога не го споменаваха в разговор. Субект В съществуваше само за много подбрана група хора, от която той беше един. Страхотен късмет, няма що! Дариън не знаеше какво се е случило със Субект В и не искаше да знае. Той я наблюдаваше, докладваше какво е открил и не си пъхаше носа в чужди работи. Така изглеждаше по-безопасно, защото каквото и да се бе случило, беше адски сериозно.

— Идвам веднага — отговори Фордж и слушалките на Дариън се изпълниха с тишина, когато връзката прекъсна.

Дариън отново включи аудио наблюдението и продължи да подслушва Субект В. Когато Ал Фордж пристигна, той го осведоми какво се е случило през краткия интервал.

Ал се почеса по брадичката и отмести проницателния си поглед, докато преценяваше събитията и вероятностите. Той наближаваше шестдесетте и късата му коса беше прошарена, а светлите му очи не бяха толкова ледени, докато годините бяха започнали да ги замъгляват, но все още беше строен и неумолим, както докато работеше като полеви агент. Лицето му беше набръчкано от тежестта на решенията, които бе взимал, и действията, които бе предприемал. Дариън не искаше да бъде на негово място, но би се затруднил да се сети за някого, когото уважава повече.

Тишината продължи, докато Ал мислеше, и секундите летяха.

— Субект В може да не е забелязала. — Дариън най-после се почувства принуден да подчертае очевидното само за да наруши мълчанието.

Ал го прониза с поглед и рязко каза:

— Свържи ме с Хавиер.

Това беше един от най-озадачаващите аспекти на задачата. Всичко, което се случваше със Субект В, се докладваше на този Хавиер, който, доколкото Дариън можа да открие, беше човек за тайни операции. Не отговаряше за нищо и не заемаше ръководна длъжност.

Всъщност за него имаше много малко факти, което предполагаше, че има повече информация, отколкото тези подробности разкриват. Само Ал говореше с Хавиер и още по-странното беше, че разговорите им не се записваха. От друга страна, нищо в този случай не беше официално. След дежурството на всяка смяна информацията за Субект В се изтриваше.

Няколко натискания на клавишите на клавиатурата свършваха тази работа. Ал надяна слушалки с микрофон. Хавиер отговори след миг. Плътният му глас беше познат и сдържан, неподвластен на емоции.

— Да.

Нещо в сдържаността му караше Дариън да се радва, че не познава лично този човек и че той не знае за съществуването му. Светът на Дариън и светът на хората, занимаващи се с тайни операции, бяха отдалечени на светлинни години и това разстояние внимателно се поддържаше.

— Субект В вероятно е забелязала несъответствието във времето — каза Ал. — Като имам предвид, че си включил твоята система за наблюдение към нашата, ти вече го знаеш. Надявам се, че не си направил нещо прибързано.

Дариън се завъртя на стола си и изумено се втренчи в шефа си. Разбира се, те знаеха, че Хавиер е в системата им, но не издаваха информация. Никога. И най-малката подробност би им дала безценно предимство — или обратно, на врага им. В случая обаче не беше ясно кой е врагът, но той познаваше добре стратегиите, а знанието беше сила. Ал беше отстъпил малко власт, уведомявайки Хавиер, че знаят за дейността му. И сега Хавиер беше наясно, че те знаят… Боже, беше като стар водевил.

— Би бил аматьор дори ако само за миг си помислиш, че не бих го направил. — Хладният, безплътен глас прозвуча леко развеселено.

„Полезна информация“ — помисли си Дариън. Другият вече знаеше, че те са осведомени за наблюдението му. Водевил? Не, това беше по-скоро игра на шах между двама гросмайстори, които очевидно се познават добре. Заболяваше го главата. За човек с неговата професия той предпочиташе нещата да бъдат точни и ясни, неусложнени и такива, каквито изглеждат.

Трябваше да стане счетоводител.

Ал направи жест, изразяващ нетърпение, а после веднага застана неподвижно, сякаш нетърпеливостта беше лукс, който не можеше да си позволи.

— Няма да се преструвам, че ви давам най-новата информация, с която знам, че вече разполагате. Искаш да знаеш дали съм искрен с вас. Да, напълно. Освен това се интересуваш дали не ви провокирам. Няма признаци, че ситуацията със Субект В се е променила. И имам всички основания да смятам, че няма да се промени. Тогава ми се обаждаш, защото искаш да се увериш, че няма пръв да предприема нещо? Познаваш ме добре. Ако отговоря утвърдително, ще излъжа и ти няма да ми повярваш, тъй като, ако беше в моето положение, щеше да се скъсаш да лъжеш.

Това беше очевидно и Ал не си направи труда да го отрече. В тази професия те правеха каквото е необходимо. Понякога необходимото беше грозно, но това не го правеше по-малко необходимо.

— Не искам да правя нищо, което би навредило на Субект В — каза, внимателно подбирайки думите си. — Ситуацията е балансирана.

Хавиер се изсмя мрачно. Смехът му наподобяваше кучешки лай.

— От първия ден знам, че ситуацията е толкова балансирана, колкото аз я направя. Твоята дилема е, че знаеш какви защитни средства съм поставил или колко електронни капани. Иначе щях да съм мъртъв от години. И ти го знаеш, и аз го знам.

— Работата ми не е да убивам патриоти — тихо изрече Ал. Беше се борил за родината си на много нива през зрелия си живот и веруюто му беше същото като на Труман — дотук с прехвърлянето на отговорност. Ал не би пожертвал хората, извършващи тайни операции. Ако се наложеше, той би пожертвал първо собствената си кариера и свобода. Подчинените му го знаеха. И Дариън го знаеше. Този факт вдъхновяваше силна лоялност — с изключение, изглежда, в Хавиер.

— Не, работата ти е да браниш страната, каквото и да означава това във всеки един определен ден. — В думите на Хавиер прозвуча цинизъм. — И аз обикновено съм с теб в това отношение.

— Особено в тази ситуация.

— Да речем само, че аз ти имам доверие, колкото и ти на мен.

— Ако ти нямах доверие, нямаше да си все още на работа.

— Освен ако мотивът ти не е да ме държиш зает и може би извън страната.

— Предполагам, че електронните ти капани покриват тази вероятност.

— Предположението ти е правилно.

— Тогава сме в патова ситуация.

— Помниш ли термина от Студената война? Взаимно гарантирано унищожение. Устройва ме.

— Създаваш си врагове — заяви Ал. — Силни врагове, хора, които се питат защо трябва да ти имат доверие, когато ти очевидно не им вярваш. Принуждаваш ги да те възприемат като заплаха.

— Наистина съм заплаха, ако не се държат добре. Да, знам, може всички да се обединим или всеки да действа поотделно, но аз познавам тези хора. В един момент някой кучи син ще се досети как да ме надхитри и да реши проблема веднъж завинаги. Ще сгреши, но адът ще се отприщи, преди да се усети. Затова, да, независимо какви гаранции ми даваш, аз сам взимам решенията за себе си.

Ал мълча една минута, застанал неподвижно и потънал в мисли, а после каза:

— Аз не съм врагът. Запомни го. Ако мога да ти помогна, ще го сторя.

Дариън се замисли върху тези думи. С Ал Фордж никога не се знаеше. Той можеше да говори искрено или да будалка Хавиер. Само времето щеше да покаже.

В слушалките им прозвуча същият онзи груб смях.

— Има и друга поговорка от Студената война — доверявай се, но проверявай. Ще говорим пак, Фордж. И с теб, Аш — след кратко мълчание добави Хавиер. — Днес Дариън е на смяна, нали? Или вече съм загубил представа какво става? — Връзката прекъсна.

Кръвта на Дариън се смрази. Той махна слушалките от главата си и се втренчи в Ал. Изражението му беше застинало от ужас.

— Откъде з-знае? — заекна той. — Откъде знае името ми, мамка му? — Или в коя смяна работи, или изобщо нещо, свързано с него? Все едно да привлече вниманието на велоцираптор. От това нямаше да излезе нищо добро.

Затвори очи и се почеса по носа.

— Защото е Хавиер, ето как. Това означава, че той има къртица тук или някак е съумял да вкара подслушвателни устройства и камери, които нашите „чистачи“ не са открили, или е разбрал къде е това място и ни е проследил до домовете ни. Хавиер е търпеливо копеле, слухти седмици наред и разбира всичко.

„Проследил ги е до домовете им?“ На Дариън му се догади.

— Хавиер знае ли къде живея? Къде са жена ми и децата?

— Не се тревожи. Той няма да те убие, ако не се налага.

— Много ме успокои — иронично подметна Дариън. Беше твърде обезпокоен, за да му пука как говори на шефа си.

— Да. — Ал въздъхна уморено. — Ако те искаше мъртъв, вече щеше да си умрял. Трябва да разбереш как разсъждава Хавиер. Той не сподели тази малка подробност, за да ти изкара ума от страх, въпреки че очевидно успя да го направи.

Фордж не можеше да подмине без обяснение паниката на Дариън. Той очакваше хората му да контролират работата си, положението и най-много от всичко — себе си.

— Той ни уведомява, че е в течение какво правим и знае, че сега трябва да хвърлим много време и усилия, опитвайки се да разберем как е разбрал. Трябва да проверим защитните си механизми, отново да проучим всеки, който работи тук, и да претърсим за „бръмбари“ колите и домовете си.

Дариън си пое дълбоко дъх и се постара да погледне на въпроса стратегически, както правеше Ал.

— Може би, но няма гаранция, че той не ни наблюдава физически и не ни е проследил до новото място. В такъв случай не сме спечелили нищо, а само сме прахосали ценни ресурси. Освен това има вероятност, като реагираме по начина, по който сме принудени, Хавиер да научи още повече за нас, гледайки какво правим.

С други думи, този човек ги държеше във властта си и имаше някакви причини да им разкрие тайната.