Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Фелис Макгауън никога не губеше време да се тревожи за обществено положение и привилегии или за някой от всичките други капани за себелюбието, които занимаваха повечето хора във Вашингтон. В един идеален свят тя би имала личен шофьор, който да я докара пред прага на мястото, където отива, и никой да не поставя под въпрос авторитета й. Това бяха двете точки в списъка с личните й желания, но светът не беше идеален, затова Фелис ги забрави и се изправи пред реалността.

В случая реалността беше, че трябваше да излезе навън на дъжда като всеки друг, че повечето добри планове обикновено отиваха по дяволите и че заради естеството на играта се налагаше да отиде при Ал Фордж, вместо той да дойде при нея. Не че се съмняваше в готовността му да го направи, но сега тя работеше в Агенцията за национална сигурност и не го искаше там, нито вечно слухтящите любопитковци да ги видят заедно. Взаимоотношенията им бяха напълно неофициални и трябваше да останат такива за доброто и на двамата.

Донякъде положението й беше по-леко от това на Ал. Тя не беше замесена в неофициалното ежедневно наблюдение на Субект В. Ал не само че го ръководеше, но и официално работеше под големия чадър на Националната сигурност. Онова, което всъщност правеше, беше обвито в пластове свръхсекретни документи и вероятно дори президентът нямаше пълно досие за него. Фордж беше започнал в Министерството на финансите, после в Тайните служби и накрая се бе прехвърлил в Министерството на правосъдието, а оттам само един бог знаеше всичко, с което се занимаваше.

АНС имаше козове срещу всички в системата — с изключение може би на бездомниците и неколцина отшелници, но Фелис не можа да получи достъп до всичко във файла за Ал. Имаше празноти, които вероятно съответстваха на някои интересни международни събития, но тя не се беше опитала да търси съвпадения. Когато настъпеше критичен момент, страната се нуждаеше от хора като Ал… И Фелис имаше празни места в досието си.

Сега с предишната работа на Ал се занимаваше Хавиер. Но Ал винаги държеше личния си компас, насочен във вярната посока, което означаваше в интерес на страната, докато Хавиер беше непредсказуем. Когато той започна работа, Фелис си помисли, че Хавиер е непоколебимо лоялен като Ал и че способностите му са изключителни, но постепенно той кривна от правия път. Доверието й в него беше рухнало през последните четири години. Ал обаче все още му вярваше и това имаше повече тежест, отколкото той вероятно съзнаваше.

Фелис не разсъждаваше за онова, което бяха направили. Не можеше. Всеки път, когато се замислеше за това, й се гадеше. Съзнанието й разпознаваше необходимостта и оплакваше резултата. Всички бяха загубили частица от душата си в онзи ден, частици, които нямаше да си възвърнат, колкото и всеотдайни да бяха в работата си.

А сега и проблемът със Субект В. Никой не искаше да я елиминира, но всички признаваха, че тя е най-слабата брънка, която не само че можеше да завлече всички надолу, но и да нанесе непоправими щети на страната. Въпреки мнението на Ал Фелис не изгаряше от нетърпение да издаде заповедта, макар да разбираше, че този ход може би ще е необходим, докато Ал не искаше да го признае.

Проблемът беше, че известно време всички от екипа бяха много близки, а хората, които преживяват заедно такива напрегнати събития, развиват чувство за семейност и обвързаност. Лоялността на Ал към екипа му беше пословична. Но Субект В беше част от екипа. Тя беше инструмент, който екипът използва.

Те смятаха да елиминират заплахата, която тя представляваше за тях. Докато не се превърнеше в заплаха, Фелис нямаше нищо против да я остави да живее.

Докато не се превърнеше в заплаха.

Започнаха обаче да се появяват обезпокоителни детайли, всеки — дребен и лесно обясним. Но погледнати като цяло, детайлите оформяха съвсем различна картина, която Фелис мислеше, че не могат да си позволят да пренебрегнат. И картината показваше, че Субект В се превръща в заплаха.

Сградата, където се извършваше наблюдението над Субект В, беше обикновена двуетажна къща с червени тухли. Надписът на вратата гласеше „Временни услуги Капитолий“. Ако някой случайно влезеше, търсейки временна работа, като замества болен или отишъл на почивка служител, вътре имаше рецепция, секретарка и „управител“ и ако се наложеше, наистина можеше да се намери временна работа. Но тъй като фасадната фирма нямаше вписан в указателя телефон, не се рекламираше и всъщност бизнес не съществуваше, това никога не се беше случвало. От време на време на някой не особено умен тип му хрумваше мисълта, че „временни услуги“ е евфемизъм за момичета на повикване, и влизаше, за да договори цена, но това беше всичко. Два пъти дойдоха хора, за да ги упътят.

Сигурността вътре беше изключителна. Фелис кимна на секретарката, която беше въоръжена. Отпечатъкът на палеца й отвори първите двойни подсилени врати и оттам тя продължи през допълнителни нива на защита, докато стигна до горния етаж. Естествено, нямаше абсолютно непревземаема сграда. Винаги имаше начин да влезеш вътре или да я разрушиш. Тази сграда обаче не беше в центъра на властта или на действието и беше толкова невзрачна, че беше почти незабележима.

На най-основното си ниво сградата функционираше като разузнаване и поддръжка. Ал Фордж ръководеше тайните операции и един много малък процент, напълно изолиран от другите, се занимаваше с наблюдението на Субект В.

Ал беше зает в момента и Фелис помоли да му предадат, че е дошла, и отиде в Аквариума да чака. В нейния свят имаше много малко възможности за тишина и в Аквариума беше абсолютно тихо, с изключение на собственото й дишане, стъпките й, леките звуци, които издаваше. Никой не я наблюдаваше, никой не преценяваше реакциите й, никой не чакаше решение — е, поне в момента. Тя си избра френско кафе, направи си една чаша и седна да се наслаждава на уединението си. Ал нямаше да я накара да чака дълго, затова трябваше да се възползва максимално от ситуацията.

Фелис трябваше да вземе някои решения, които нямаше да бъдат леки. Не можеше да пренебрегне предупреждението на Ал, че Хавиер знае къде живеят тя и дъщеря й. Ал го изрече като предупреждение и Фелис го бе приела като такова.

Можеше да подмине всяка предполагаема опасност за себе си, защото беше приела тази вероятност още от самото начало, но когато заплашваха детето й… Ашли беше сърцето й. Фелис не можеше да понесе мисълта, че с дъщеря й може да се случи нещо и че Ашли няма да изживее живота си докрай, няма да обича и да бъде обичана, няма да има деца, няма да остарее и да види как семейството й расте, и няма да има удовлетворяваща кариера. Тя искаше всичко това за дъщеря си и още. Искаше всичко. Колкото и да беше егоистично, Фелис искаше да види и внуците си един ден.

Тя не би понесла за нищо на света заплаха за дъщеря си, която беше нейният живот.

Фелис не можеше да я изпрати някъде и да я скрие от всички опасности. Ашли беше на друг континент и правеше докторска дисертация в Станфорд. Тя беше отлична студентка, много амбициозна, готова да си скъса задника от работа, за да постигне целите си. Но Ашли беше и млада, и дори ако Фелис й обяснеше каква е заплахата, не би разбрала сериозността на положението и не би съдействала с прекъсване на плановете си.

Следователно трябваше да бъде направено нещо с Хавиер.

В същия миг Ал влезе в Аквариума. Каквито и да бяха мислите му за присъствието й тук, толкова скоро след последното й посещение, лицето му беше безизразно. Той би разорил казината в Лас Вегас, ако някога решеше да играе покер.

— Какво става? — небрежно попита, приближи се до кафемашината и си избра цедка.

Ал не беше небрежен човек. Той можеше да се престори на такъв, ако иска, но винаги мислеше, преценяваше и се опитваше да насочи събитията в своя полза. Ал знаеше защо е дошла Фелис.

Въпреки това тя методично описа ситуацията и намеренията си — поне някои.

— Субект В показва признаци на… нестабилност — каза. — Нищо драматично, но различно от обичайната й установена практика.

Ал изчака, докато чашата му се напълни, взе я, отпи глътка и равнодушно попита:

— Какви?

Фелис изпита раздразнение, че той задава този въпрос, защото бяха поставили проследяващи устройства в колата на Субект В и знаеха къде е ходила вчера следобед. Тя никога не взимаше Ал за глупак и той й връщаше услугата. Щом Ал играеше този танц, имаше причина.

— Не мислиш ли, че да отиде в търговски център чак във Вирджиния, като подмине няколко мола със същите магазини, които са много по-наблизо, не е нарушаване на установената й практика? — Фелис вложи в тона си само леко любопитство.

Ал въздъхна.

— Направила ли е нещо престъпно в тези магазини?

— Отишла е в магазин за спортни стоки.

— Какъв ужас — отвърна той с толкова безизразен тон, че неизказаната ирония прозвуча по-остро, отколкото ако беше креснал.

Фелис неволно се усмихна, защото обичаше остроумните отговори.

— Кредитната й карта показва, че си е купила маратонки, спортен екип и спрей против оси — добави Ал.

Тя махна с ръка пренебрежително.

— Знам. Знам също, че в картата й не са регистрирани покупки от други магазини, затова или е платила в брой за онова, което е купила там, или е отишла точно в онзи магазин и никъде другаде. Отново е подминала други, по-близки магазини за спортни стоки. Защо е отишла точно в онзи? И защо толкова далеч във Вирджиния?

— Може би не е смятала да спира някъде и импулсивно е отишла да се разходи с колата.

— Моля те — рече Фелис, оставяйки недоизказано: „Не ставай глупав“. — Тя е програмирана да не бъде импулсивна. Щом става импулсивна, тогава процесът се руши. И да отиде спонтанно на разходка с колата не е единственото различно нещо, което прави.

— А какво друго?

— Излязла е да тича късно вечерта вчера, след като се е прибрала вкъщи. Нашият човек е останал с убеждението, че тя започва да тренира.

— Това е само нечие убеждение и предполагам, че използваш хора, които не знаят нищо за нея. Купила си е маратонки и нов спортен екип вчера и после е излязла да потича. Това не е точно неочаквано. Може би колегите й в офиса са започнали да говорят за диети, влизане във форма и тя е решила да последва примера им.

Фелис се замисли.

— Допустимо е — съгласи се най-после, защото наистина беше така. Малко на ръба, но все още в границите на допустимото. — Ако беше активирала новия мобилен телефон, който си е купила, а тя не го е сторила. Направила си е труда да си купи нов мобилен телефон, но все още не му е сложила батерията. По дяволите, защо не им е казала да го активират в магазина? Било е в събота. Сега е вторник. Всичките тези дребни неща, взети заедно, оформят картина, която не ми харесва.

Ал не каза нищо и това означаваше, че въпросът с мобилния телефон безпокои и него. Поведението на Субект В не беше обичайно. Пътуването й с колата, импулсивното пазаруване и вечерното тичане не й бяха присъщи, но не бяха и достатъчни, за да предизвикат паника.

Но не можеше да си обясни мобилния телефон. Кой си купуваше мобилен телефон и не му слагаше батерията? Хората като тях, ето кой. Хората, които знаеха, че ако сложат батерията, ще активират джипиеса, който ще излъчи сигнал и ще позволи да ги проследят. Хората навсякъде по света доброволно носеха автоматични проследяващи устройства, които, като се имаше предвид природата на света и правителствата, един ден можеше да бъдат използвани за издирването и контролирането им.

— Всичко започна, когато пряката й шефка вероятно я е подсетила за разликата в периода от време — продължи тя, подхождайки към същността на проблема, — ето защо трябва да предположим, че това е отключило някакво психическо пренастройване.

— Дори на повърхността да избият някои качества на предишната й личност, това не означава, че паметта й се възвръща — отвърна Ал. — Тя няма как да получи достъп до никакви данни, нито как да знае откъде да започне. Дори да потърси, ще намери само празнота от две години. Цялата документация е заплетена и води до задънени улици. Знаеш това. Погрижили сме за всичко.

— Освен ако и паметта й се възвърне.

— Какви са възможностите за това? Не е ли по-вероятно да те удари гръм, когато излезеш навън?

— Да, разбира се, като се има предвид, че вероятността да те удари гръм е изненадващо голяма. Но кажи ми точно какво можем да си позволим със Субект В?

Фелис го хвана натясно с този въпрос. Единственият логичен отговор беше нула. Никакъв.

Тя искаше Ал да приеме ситуацията и да престане да покровителства Субект В. И Фелис имаше ресурси, но не толкова добри като неговите. Ако той контролираше хората и й позволеше тя да контролира действията, можеха да се справят с положението — може би с известни щети и съмнения и подозрения, преследващи ги до края на живота им, но поне нямаше да прекарат този живот в затвора, при това със смъртна присъда.

— Мисля, че опасенията ти са излишни — заяви най-после Ал. — Дори да си е спомнила нещо, какво ще направи? Тя най-много от всички ще иска да си затваряме устата.

— Имам още един въпрос за възможностите. Каква е вероятността тя да си върне паметта?

— Като се има предвид процесът, истинско чудо е, че тя изобщо функционира като човешко същество — троснато отвърна Ал.

— Тя се съгласи да го направим.

— Само защото другата възможност беше куршум в главата.

Фелис почувства, че главата започва да я боли, и разтърка челото си. Нищо в тази ситуация нямаше да е лесно. Ал очевидно нямаше да поеме отговорността, въпреки че признаците на опасност им удряха шамари в лицето. Фелис трябваше да поеме нещата в свои ръце и да го направи по своя начин, но на Ал каза:

— Добре. Ще я държим под око. Моли се да си прав или горим всички.