Карин Фосум
Дяволът държи свещта (6)

* * *

Жената стенеше и хленчеше. Не забелязваше нищо: нито че всъщност замръзва, нито че детето може би ще се простуди, защото продължава да го държи на ръце. Съществуваше само тя и малкото вързопче с влажната уста. И онова, което обичаше повече от всичко: Плача! Едно крехко изблейване. Остана без дъх, докато се ослушваше — то не си поемаше дъх. Разтърси го и направи няколко крачки; накрая дробовете му се изпълниха с въздух. И започна отново.

Запрепъва се наоколо измежду камъните, докато детето се успокои. Внимателно му свали шапката. Намери охлузено място на голото теме. С едната ръка притискаше детето към гърдите си толкова силно, колкото й стигаше смелостта, а с другата се мъчеше да избута количката нагоре по стръмния скат. Пързаляше се назад, забиваше силно крака в земята под себе си, за да се задържи, и хълцаше от отчаяние. Накрая се изкачи, цялата обляна в пот. Ръцете я боляха. Постави детето в количката и го зави с юрганчето. Понеже едно от колелетата се бе изкривило, беше трудно да я бута. За щастие ключовете се оказаха в джоба на палтото й. Вкъщи вдигна кошчето от основата, постави го на задната седалка на колата, върза го с предпазния колан и потегли към спешното отделение. Проклинаше двамата, които я ограбиха. Омраза и гняв преминаваха през тялото й подобно на огнени езици. Дано ги застигне най-лошото! Дано се блъснат по пътя към града, да си изгубят разума, да осакатеят и край!

Момченцето спеше. Дълбоко и спокойно. Но имаше белег на главата. Малка раничка. Отне й единайсет минути да стигне до центъра. Взе го от кошчето и влезе.

Лекарят прегледа малката рана. Съблече по-голямата част от дрешките му. Светна с фенерче в тъмносините му ириси. Детето се лигавеше и се бранеше с ръчички.

— Изглежда добре — прецени той. — Трябва да съобщите за грабежа.

— Не — възрази тя уморено. — Важно е единствено детето.

— Как се казва?

Тя се усмихна притеснено.

— Не е кръстен. Ще го отпразнуваме, когато измисля име. Никое не е достатъчно добро — обясни тя гордо. Лекарят й написа сметка, понеже портфейла й го нямаше, беше почти символична: четирийсет крони.

После тя си отиде вкъщи. Кърми го дълго. Застана до креватчето му, сърце не й даваше да го остави. Премисли и го занесе в своето легло. Зави и двамата. Загаси светлината. Опита се да се успокои, но не успя. Не вярваше в Бог; отдавна се бе отписала от Църквата. Но в тъмнината под завивката долови очертанията на някакво лице. Завладя я мисълта, че все пак означават нещо — тя и момченцето — нещо повече от онова, което си мислеше, разсъждавайки трезво върху собственото си съществуване. Нещо ги следеше, така, както си лежаха заедно. Почувства, че я наблюдават. А по-късно я осени и друга мисъл — един ден нея вече няма да я има. Или него. И ще се случи внезапно. Постави ръка на главата му. Побираше се съвсем точно в шепата й. Бебето не помръдна. Спеше толкова дълбоко.

Зип и Андреас бяха заети да изпият парите й. Зип се бе прегърбил като старец — явно случката му беше дошла в повече. Андреас седеше и се клатеше на стола — това беше неговата мълчалива демонстрация. Който пръв споменеше детето, щеше да развали вечерта. Сполетя ги нещо противно и непредвидено.

Целяха бърз и чист ход, който да приключи за секунди. Туп! Четиристотин крони. Без пострадали.

Андреас изучаваше вентилатора на тавана. Въртеше се бавно и му напомняше за един, който харесваше. Пиха още. Търпеливо чакаха опиянението да се спусне над челото като хладна кърпа. Малко по малко с напредването на времето животът ставаше по-добър, момичетата по-красиви, бъдещето по-светло. Зип избърса пяната от горната си устна. И след това от него се изплъзна:

— Какво, мислиш, е станало с детето?

Андреас изпусна голяма, отегчена въздишка. Остави безшумно чашата си.

— Бебетата са меки като гума. Черепът им още не е зараснал, еластичен е.

Срещна изплашените очи на Зип.

— Искам да кажа, че се състои от меки пластини, които се приплъзват една над друга при натиск. Хитро, нали?

— Блъфираш!

Зип зашари с поглед. Андреас винаги имаше отговор, но не се колебаеше и да излъже. Същевременно той точно това и искаше. Отговор на всяка цена. Жената с количката се оказа лош избор. Бирата продължаваше да си е все така хубава, не беше това. Но детето, мамка му, та то беше просто едно вързопче. Стисна ръба на масата в опит да успокои сърцето си. Все още го виждаше пред очите си. Смешна топка от син плюш на път към пропастта. Как се клатеше и подскачаше надолу, и изведнъж се удари силно в един камък, наклони се и се преобърна. Малките ръчички се бореха безпомощно. Празен павилион, изоставена кола, по дяволите, не значеха нищо. Но жив човек!

— Ако се е случило нещо, утре ще го пише във вестника.

— Престани, Зип. Сега разпускаме!

Андреас отново впи поглед във вентилатора. Движеше се бавно и не успяваше да разгони дима. Но му харесваше движението, постоянната скорост, големите перки като ротор под тавана. Гледката го накара тихо да си затананика известната песен на „Доорс“. „I will never see you again, my friend“^[1].

Зип прочисти гърло.

— Ще гледаме филм след това. У нас. Окей?

Погледна умоляващо Андреас. Имаше нужда да забрави случката при морето. Три-четири бири, екшън филм и в леглото. Скоро щеше да е зад тях. Отсега нататък ще се придържат към павилионите.

— „Блейд Рънър“ — отсече Андреас. — Ако го имат.

— Не, не този. Не пак!

— Нищо не разбираш. „Блейд Рънър“ е най-добрият.

Андреас махна с ръка.

— Гледал съм го няколко пъти — оплака се Зип. — Знам какво се случва.

— Тази вечер ще се случи нещо друго — обеща Андреас. — Този филм живее собствен живот. Слой след слой. Иска се време да възприемеш всичките.

Зип се натъжи и изпразни чашата.

— Та нали и ти се развиваш, човече? Това ти е проблемът — Андреас избърса мокрия кръг на масата, останал след чашата, — не разбираш, че времето тече.

Зип направи гримаса. Андреас се бе пристрастил към „Блейд Рънър“. Беше го гледал сто пъти и не му омръзваше. Постоянно го цитираше. Огледа посетителите в кръчмата. Обикновено успяваше да привлече погледа на някое момиче, освен ако не седеше прекалено далеч. Мигновено почувства гъдела в слабините си. Обичаше този гъдел, който забързваше кръвта му и замайваше главата му. Едно момиче гледаше към него. Андреас проследи погледа му и вдигна театрално очи към небето. Девойчето беше дребничко, с прилепнали дрехи; раиран пуловер, прекалено къс при талията, така че коремът се виждаше заедно с мъничка халка на пъпа. Циците й стърчаха като гумени топки.

— Желе — прецени Андреас. — Мамка му, днес има толкова много лайна под дрехите на момичетата.

— Не ме интересува какво е — ухили се Зип, — само да ми даде да ги помачкам. Не разпознаваш истинските от фалшивите, не и при толкова млади момичета. Онази, твоята Жена — продължи, — обзалагам се, че циците й висят. Нямаш представа как изглеждат гърдите на младите момичета. Време е да провериш как стоят нещата. Тя е с приятелка. Виж, идва. Мисля, че е била до тоалетната и си е сменила всекидневната превръзка. Познавам този тип момичета. Подмокрят се само като ги погледнеш.

Андреас огледа приятелката с безжизнен поглед. Зип не беше в състояние да го види, но момичето го видя — липсата на интерес в светлите очи. Обърна им гръб, явно обзета от нерешителност, поради факта че не е направила впечатление.

— Висят като пуйки — промърмори Андреас. — Дори не се дърпат, разтварят крака, преди да е започнало всичко.

— Няма да дойдат с нас, ако ще гледаме „Блейд Рънър“ — разтревожено констатира Зип. — Какво ще кажеш за „Денят на независимостта“?

— Само през трупа ми.

Андреас отиде до бара. Извади една от банкнотите на Гина от джоба на ризата си. Дори и не погледна към двете момичета. Ела и ни вземи, ела и ни вземи! — молеха се закръглените рамене. Дано стане! Остави щедър бакшиш и занесе чашите на масата.

— Какво й е на приятелката? — попита Зип.

— Всичко — отвърна Андреас. — Горе в главата й се върти едно-единствено нещо.

— Боже, откъде знаеш!

— Там вътре се върти една повтаряща се лента. Повтаря се, откакто циците на девойката са били колкото сливи. Тя казва: харесвай ме, харесвай ме, за бога, харесвай ме! И всеки път, когато не се получи, остава страшно учудена. Не е за вярване, мамка му.

— Ами ти — промърмори Зип. — Как е със старите кранти, покрай които се въртиш? Какво казва тяхната лента?

Андреас отпи малка глътка.

— Харесвам те, харесвам те. Това е разликата.

Допиха леденостудената бира. Бяха забравили за детето, както и искаха. Малко по-късно седяха в стаята на Зип на приземния етаж и зяпаха „Блейд Рънър“. Андреас беше напълно погълнат. Зип мислеше за момичето с тесния пуловер.

— Тоя тип, дето прави хартиени фигурки — Зип кимна към екрана, — е от лошите, нали?

Андреас простена.

— Нали каза, че си спомняш всичко?

— Сега си спомням. Изкуствените хора, репликантите, които живеят само четири години.

— Точно така, Зип. Радвай се на отреденото ти време.

Андреас скъса ъгълчето на един вестник на масата.

— Мога да ти сгъна един малък надървен хуй.

Наведе се към екрана.

— Сега ще си поръча едно цин чао. Мамка му, това е страшно добро. Саломе и змията.

— Гледал съм го и преди — повтори Зип кисело.

— Начинът, по който умира — продължи Андреас разчувстван, — толкова е яко! Когато минава през стъклото.

— Нарича се забавен кадър. Не е особено новаторско.

— Нищо не разбираш — възпротиви се Андреас яростно. — Погледни я! Облечена е само в прозрачен дъждобран. Ами кръвта в пластмасата, където влизат куршумите! Това е направо гениално. Смъртта на Саломе. Просто е великолепно. И това е добро! — продължи. — „Can the maker repair what he makes?“^[2] — Погледна към Зип. — Да вкара очните ябълки в главата на човек само с палците си. Ти би ли успял?

Зип не вярваше. Но му хрумна мисълта, че Андреас може би е репликант. Въодушевяваше се единствено при вида на своите. С имплантирани спомени и вграден сензор за усещания, също както Рой Бети. Модерен дизайн от „Тайръл Корпорейшън“. „Боен модел Нексъс 6“. Скоро щеше да стане жертва на самоунищожаващите се клетки. Дори музиката на Вангелис щеше да присъства в надписите. Зип бе на косъм да заспи.

— Wake up. — Андреас го удари по рамото. — It’s time to die.^[3]