Карин Фосум
Дяволът държи свещта (19)

* * *

Руни стоеше на стълбите и крещеше. Беше много възбудена. Многократно дръпна силно вратата. Аз се обърнах рязко и се върнах, тичайки към кухнята, увеличих радиото до край.

— Ирма, Руни е. Трябва да отвориш, Ирма!

Мислех напрегнато. Трябваше ли? Ако не отворя, какво ще стане?

— Не съм добре! — извиках най-после аз. — Днес не бях на работа!

Наложи ми се да се подпра на стената. Трябваше да я задържа далеч. Да задържа надалеч всичко, което идва в къщата ми, което нахлува вътре!

— Трябва да говоря с теб!

Не се предаваше. Опитах се да намеря някакво извинение, за да не отворя. Рискувах Андреас да ни чуе, да започне да крещи. Тя никога не идваше, без да е поканена. А сега това беше безкрайно нахално и абсолютно невъзможно да я пусна вътре. Но ако не отворех…

— Отвори най-после, Ирма! Умолявам те!

Крещеше с фалцетен глас. Замислих се за съседите. Ще я чуят. Налагаше се да отворя. Завъртях предпазливо ключа и открехнах леко вратата. Тя залитна напред в коридора. Очите й бяха подпухнали. Дори не си беше закопчала палтото. Беше толкова противно да я гледам такава, харесвам я повече, когато дърдори приятелски.

— Случи се нещо ужасно!

Строполи се на масата и затършува из чантата си за цигари. От радиото се носеше циганска музика. Тя му хвърли един поглед и извика отчаяно:

— Звънях сто пъти. Защо не вдигаш? Ще намалиш ли това радио?

Приближих се до радиото и го намалих, но съвсем малко.

— Какво има?

— Андреас — изхълца тя. — Андреас изчезна.

— Как така изчезна?

Зяпах я с неразбиране. Нямаше нужда да се притеснявам обаче. Погълната от собственото си отчаяние — това всъщност беше типично за нея — тя изобщо не ме виждаше. Беше се вторачила надолу в собственото си нещастие.

— Не се е прибирал вкъщи от две денонощия. Ходих в полицията.

— Полицията ли? — стреснах се аз.

— Обявих го за изчезнал.

Загърнах се по-плътно с якето си, докато напрегнато се ослушвах за звуци от избата, но не долових нищо. Вероятно е изгубил съзнание или може би спи. Мили Боже, в когото изобщо не вярвам, накарай го да спи!

— Но Андреас — опитах се да се покажа заинтересована — не е ли постоянно някъде? Звънна ли на баща му?

— Не е там. Полицаите са говорили с него.

— При приятели тогава?

— Има само един. Не знае нищо. Нещо се е случило с него. Милостиви Боже! Толкова съм отчаяна. Ами ако е избягал. Постоянно се караме. Никога не бях доволна и той не е издържал повече. Това чакане ме побърква, побърква ме, Ирма! Тя се сви и захлипа. Хлипа дълго, докато търсех подходящи думи. Не ме бива особено много с думите, по-скоро се почувствах объркана, а и освен това ми се струваше, че чувам някакъв звук от избата. Някакво щракане. Крехко, но доловимо. Но той все пак не можеше да се движи, трябваше да е нещо друго. Трескаво търсех обяснение. Ами ако Руни го чуе? Но тя няма как да си представи, че Андреас лежи в моята изба със счупен врат. Не притежаваше толкова много фантазия.

— Сигурно се е забъркал в нещо? — пробвах.

Все едно пръснах вода в тиган с нагорещено олио. Руни веднага изсъска срещу мен:

— Не говори така! Говориш точно като баща му. Андреас никога не би извършил нещо незаконно, ако това намекваш. Но толкова много странници се мотаят из този град, особено нощем, затова се боя от най-лошото. Полудявам, като си помисля какво може да се е случило.

Продължаваше да плаче, вече по-тихо. Редно беше да й предложа нещо, но тогава щеше да остане още по-дълго, затова се отказах.

— Имаш ли малко кафе? — помоли тя неочаквано. Подразних се, но как да й откажа? Рискувах да пробудя подозренията й. Руни не е много умна, но е схватлива по един примитивен начин. Станах и включих кафе машината. И тогава чух онзи звук отново. Руни седеше, потънала в мислите си. Цигарата й изпускаше тънка струйка противен дим към тавана.

— Трябва да позвъниш навсякъде — казах с гръб към нея; мислех си, че е важно да поддържаме разговора, защото докато приказваме, тя не би чула звука от избата.

— В магазина — добавих, — говори ли с тях?

— Разбира се.

— Може да е с някое момиче — предположих. — Той е толкова красив. Приказен. Имаше ли много пари в себе си?

— Съмнявам се. Не печели много и делеше всичко със Зип. Ако бяха избягали двамата, щях да го разбера. Но Зип си е вкъщи. С него всичко е наред.

— Зип ли?

— Приятелят му. Постоянно са заедно.

— О? Постоянно?

Извадих две чаши от шкафа и се ослушах. Крехък звук от нещо тънко и леко.

— Ще помоля полицаите да пуснат съобщение за издирване в „Дагсревюен“^[1]. Със снимка и всичко останало. Разправят, че пуснат ли нещо в „Дагсревюен“, получават много обаждания. Винаги се намирало някой, който да знае нещо.

— Едва ли е така.

— Така казват.

— Те? Кои са те?

— Хората, с които говорих.

— Тогава навярно така или иначе ще се обадят.

Филтърът играеше в ръцете ми, разсипах кафе по плота, но тя не забеляза нищо.

— Няма. Защото често имат солидни причини да си мълчат.

— Как така? Какво имаш предвид?

Донесох захарницата от шкафа и я сложих на масата. Шумът от избата беше изчезнал. Дали лежеше и слушаше? Разпознаваше ли гласа на майка си през пода? Руни има такъв писклив глас.

— Изключи, моля те, тази музика! — каза тя. — Не мога да мисля!

— Да, да — промърморих аз.

Намалих я още малко. Изведнъж тя ме изгледа учудена. Защото не правя каквото ми казва? През целия си живот съм правила каквото ми кажат, вече не исках. Оставих музиката. Тя поклати глава.

— Какво ще правя? — прошепна отчаяно Руни.

— Той ще се прибере — изрекох неловко.

— Нищо не разбираш! Не разбираш колко е сериозно. Две денонощия. Помисли какво може да се случи за две денонощия!

— Но той не е дете — възразих й.

— Напротив. Той е моето дете!

— Искам да кажа, че навярно се е захванал с нещо. Нещо, което може би не е…

Замълчах и свих рамене.

— За какво говориш?

— Просто се опитвам да мисля на глас. Обикновено не се безпокоиш за него.

— Но сега го няма!

— Да.

Сложих ръка върху нейната. Почувствах се странно. Не го бях правила никога през всичките изминали години. Тя погледна ръката ми учудено.

— Ако дойдат тук — подхвана умолително, — ако полицаите дойдат, за да говорят с теб, ще ми обещаеш ли нещо?

— Да дойдат тук?

Нещо в гърдите ми се върза на възел.

— Ами ти го познаваш.

— Не, не! Не го познавам! — Усетих как лицето ми губи цвят. — Той никога не си е бил вкъщи, когато съм идвала при теб. Най-много веднъж. Във всеки случай не повече от два пъти.

— Какви ги говориш? — изгледа ме ужасена.

— Искам да кажа, че едва съм го виждала, Руни.

— Но нали знаеш кой е! Не говори така! — разпери ръце.

— Просто горещо те моля да кажеш някоя добра дума за него. Ще те попитат какво момче е. Не бива да си мислят, че се занимава с наркотици или алкохол, или нещо подобно. Кажи истината — че е едно добро момче!

Започнах да се потя под мишниците. Аз, чиято кожа винаги е суха и приятна.

— Но аз всъщност не знам с какво се занимава той в свободното си време.

— Но, боже мили, нали ще го направиш за мен?

— Не мога да лъжа полицията.

Смаяното й изражение ме накара да млъкна.

— Да ги лъжеш! — възкликна тя. — Ами недей тогава. Просто кажи истината. Андреас е свестен младеж с постоянна работа. Не бива да остават с впечатлението, че се занимава с нещо нередно. Тогава няма да го търсят, както трябва. Ще го оставят да се оправя сам. Ако беше момиче, тогава е различно. Толкова повече неща могат да се случат с едно момиче. Така мислят те. Ще ти призная — доста усилия положих да ги накарам да проумеят сериозността на положението!

— Извинявай, Руни. Не исках да те обидя. Но се надявам да не идват тук. Няма да дойдат, ако не дадеш името ми. Сигурно други хора го познават по-добре. И ти го знаеш. Аз не го познавам.

— Няма ли да ми помогнеш?

Изглеждаше поразена. Всеки момент щеше да се строполи от стола.

— Напротив, напротив.

— Отдавна вече дадох името ти. Ще говорят с всички, които знаят кой е.

Изправих се и започнах да подреждам нещата по кухненския плот, макар да беше достатъчно подредено; местех бурканчетата с подправки, кърпите за подсушаване на съдове, саксиите с цветя. Тя не биваше да забележи, че се сривам. Как така полицията ще идва на вратата ми? И тогава отново чух онзи звук. Увеличих радиото. Взирах се трескаво през прозореца.

— Моля те.

— Само дето ме караш да се чувствам толкова нервна — заекнах аз.

— Какво ти има? Защо не си на работа? — попита тя в следващия момент. Изведнъж сякаш вече ме виждаше. Почувствах се още по-неприятно.

— Ами, не съм съвсем на себе си. Ще ми мине, предполагам.

Тя мълчеше. И аз мълчах. Отвън се чуваше слаб вятър. Брезата се накланяше над покрива на беседката, все едно галеше зелените плочи като предпазливо предупреждение за по-силни бури по-късно през есента.

— Знаеш ли какво прочетох във вестника? — попита Руни тихо.

— Не.

— Група младежи си направили купон в една квартира. Знаеш, правят подобни неща. Напълно невинно е. Изпили са по една-две бири.

— И?

Опитах се да си спомня моите младежки години. Никога не съм била на подобно празненство. С Хенри бродехме сами по улиците. Той беше много притеснителен.

— Единият имал нова приятелка. Но друг започнал да… знаеш. Да я задява. И тогава момчето така се разярило, че взело една пушка и я застреляло право в лицето. Умряла на място.

— Четох го. Защо го споменаваш?

— Мисля си за Андреас. И всичко, което може да му се е случило!

— Но нали не си мислиш, че някой го е застрелял? Не си го мислиш, нали?

Тя заплака отново.

— Не. Но колкото и жестоко да е, предпочитам да знам, вместо да стоя в неведение. Къде сгреших, Ирма?

Тук можех да изредя един доста дълъг списък. Но беше прекалено късно.

— Мисля, че е най-добре да се прибереш и да си легнеш — казах твърдо.

— Да си легна ли? — Гледаше ме с недоумение. — Защо да си лягам?

— Изглеждаш изтощена. По-добре е да си починеш малко. Да си близо до телефона, ако той се обади.

— Ако той се обади — повтори тя тихо като слабо ехо.

— Или ако полицията се обади. Когато го намерят.

— Не мога да стоя сама вкъщи. Това ме побърква.

Боже мили! Ще попита дали може да остане тук, помислих си, да спи в къщата ми! Изправих се нервно, започнах да обикалям из стаята.

— Какво има, Ирма? Изглеждаш много объркана?

— Да. Не. Разтревожена съм. След като ми разказа това. А и се чувствам зле. Всъщност трябваше да остана в леглото.

Изведнъж Руни се надигна от стола. Изглеждаше различно. Нервно чаках какво ще се случи.

— Тръгвам си — отсече тя. Изглеждаше парализирана, смъртно обидена. Стоях и я гледах виновно. — Не те разбирам — продължи тя. — Никога не съм те разбирала.

— Няма кой знае какво за разбиране — отвърнах кратко.

Около мен нещо започваше да се затваря, усещах го ясно, отдалечавах се някъде навътре в себе си — на сигурно, където тя не можеше да ме достигне.

— Не сме ли вече приятелки? — изгледа ме изпитателно.

— Не знаеш толкова много неща — отговорих студено.

— Та ти никога нищо не ми разказваш.

— Няма нищо особено за разказване. Чувствам се най-добре сама — добавих.

Тя се загърна с палтото си. Взе чантата от стола. За момент остана на мястото си, колебаейки се. Очите й се пълнеха със сълзи.

— Когато Хенри те изостави, се опитах да бъда до теб. Тогава беше слаба. Забрави ли, Ирма? А онзи път, когато се разболя. Поне се опитах. Но легни си сега. Няма да те тормозя.

Тръгна към вратата. Трябваше да плача, а всъщност ми олекна, че ще се махне от къщата. До вратата тя спря с въпросителен поглед.

— Какъв е този звук?

— Кой звук?

— Нещо от избата. Не го ли чуваш?

— Не, не чувам…

— Шшт. Мълчи.

— О! Това ли?

Хвърлих бърз поглед през рамо към капака на избата. И отговорих, защото изведнъж разбрах:

— Това е бойлерът. Бълбука. Включен е. Чудя се дали не е заради гръмотевиците преди две седмици, знаеш, когато имаше пожар надолу по пътя и онова дърво падна…

— Сбогом, Ирма.

Не отговорих, само я гледах. Мислех си: Тръгвай си. Руни. Остави ме на мира. Щом вратата се затвори, завъртях ключа. Останах дълго подпряна на шкафа. Когато повдигнах глава, видях лицето си в огледалото. Отново всичко беше наред.

— Казвам се Ирма — изрекох високо. — И това е моята къща.

 

 

Слязох по стълбите и седнах. В ръката си държах свещ. Красиво е, мислех си, наблюдавайки нежния пламък и трептящото сияние над лицето му. Андреас отвори очи. Не изглеждаше уплашен. Просто лежеше неподвижно и чакаше. Видя свещта. Държах я напред пред очите му. Той сбърчи чело.

— Сега ме направи наистина щастлив.

— Ще ти прочета вестника. Има нещо, което искам да чуеш — усмихнах се аз.

Харесваше ми, че лежи там, без да може да се измъкне, и се налагаше да слуша. Един мъж трябва да лежи неподвижно и да слуша Ирма Фюнер и всичко, което тя имаше да каже. Един красив мъж. От онзи тип, който си въобразява, че целият живот е пред него; безсмъртният тип. Трябва да разберете, че това значеше много за жена като мен. Сега аз определях правилата. Нахлузвах му ги през главата. Хубаво е да имаш силата да решаваш.

— Само чуй. Не го разбирам, не разбирам подобни хора.

Зачетох високо.

— Днес от Централната болница разказаха историята на една жена, която на първи септември се е свързала със спешното отделение заради бебето си.

Андреас изглеждаше, сякаш му е скучно, или може би спеше. Но знаех, че слуша, виждах го по лицето му — часовете бяха станали дълги там, долу, в избата. Не му оставаше друго, освен да вземе малкото, което можеше да получи.

— Лекар прегледал детето и заключил, че всичко е наред. Жената си тръгнала успокоена.

Сега той дишаше бързо и леко, почти като дете.

— По-късно вечерта жената се обадила в Централната болница. Била намерила детето мъртво в леглото.

Най-накрая той отвори очи.

— На въпроса дали детето е било жертва на насилие, или е падало, жената отговорила, че същия ден, докато се разхождала по брега при Фюрулун, двама млади мъже се нахвърлили върху количката и грабнали чантата й. В бъркотията бебето, момченце на четири месеца, паднало от количката и си ударило главата. Тя разказала…

От Андреас се чу ахване. Очите му се взираха в мен като два черни кладенеца от ужас. Гледах го учудено, но така и не проумявах неговата съпричастност. Защо се уплаши от тази история. Сякаш тази чудовищна случка му направи впечатление. Има надежда, помислих си.

— Тя разказала, че непосредствено след удара детето заплакало нормално, но в последвалите часове спало много. Полицията започва усилено издирване на двамата мъже, навярно причинили индиректно смъртта на бебето. В Съдебна медицина ще бъде направена аутопсия на момченцето. Това е обичайната процедура при случаи на внезапна детска смърт, но целта на експертизата е да разкрие дали то е починало от травми по главата в резултат на падането.

Спрях и се обърнах към него.

— Искаш ли още вода?

Погледна ме. Какви очи! Никога не бях виждала нещо подобно.

— Мъртво? — прошепна той. — Бебето мъртво ли е?

Кимнах.

— Така пише. Намерила го в леглото. Но не са сигурни. Може да е било внезапна детска смърт. Когато ни отворят — продължих замислено, — тогава откриват какво ли не. Как сме живели, как сме се хранили. Не е ли странно?

По лицето му премина спазъм.

— Малко момченце — продължих, — на четири месеца. Защо не са стояли надалеч от младата майка с количка? Страхливци. Искаш ли още вода?

— Искам чук в главата — простена той.

Продължих да седя мълчаливо и да го наблюдавам.

— Със Зип ли беше? Заедно ли дойдохте тук?

Той ококори очи ужасен.

— Откъде знаеш? Откъде, по дяволите, знаеш името му? Как… — Избухването го накара да простене. — Разкажи ми! — извика дрезгаво. — Откъде знаеш!

— Всичко знам — отговорих сухо.

Хареса ми изражението му точно в онзи момент, пълното му объркване. След минута се смени с друго.

— Беше с мен. Чакаше в градината. Скоро ще дойде да ме потърси. Ако се появи, просто го отпрати.

Столът, помислих си.

— Няма да дойде — казах високо. — Иначе отдавна да е дошъл. Предал те е, Андреас. Най-добрият ти приятел. Толкова неприятно.

От гърлото му се чу нещо, наподобяващо смях.

— Ти си луда. Знаеш ли?

— Кой е лудият тук! — изкрещях. — Аз ли вилнея наоколо и заплашвам с нож хората да ми дадат парите си?

Мълчеше. Лицето му блестеше от пот.

— Не съм сигурен какво искам — простена той. — Толкова е странно.

— Няма никакво значение какво искаш — отсякох. — Нямаш възможност да избираш.

— Човек винаги има възможност да избира — отвърна той със затворени очи.

Малкото лайно, как постоянно затваря очите си.

— Лъжеш ме. Боли те — изрекох тихо аз. — Не искам да измъчвам никого. Горе имам болкоуспокоителни.

— Дай ми свръхдоза — изпъшка той.

— Ще наредя нещата така, че да те намерят.

— Кога ще го направиш? Кога? Разлагам се!

— Когато всичко е готово — отвърнах спокойно. — Все още не съм готова.

— Никога няма да бъдеш готова.

— Искаш ли вода?

Не отговори. Отидох и донесох вода. Взех и една възглавница от моето легло. И печка, която не използвах. Натроших два „Стесолида“ на прах и ги изсипах в шишето. Свалих всичко в избата. Той не можеше да повдигне глава, трябваше да го направя вместо него. Набутах възглавницата отдолу. Той извика. Подпъхнах одеялото по-плътно до него. Включих печката на най-силната степен. Започна да загрява. Поставих шишето на гърдите му. Зърнах нещо на пода зад главата му. Синята шапка. Вдигнах я.

— Във водата има прашинки — забеляза той.

— „Стесолид“. Така ще поспиш малко.

— Благодаря — прошепна.