Карин Фосум
Дяволът държи свещта (10)

* * *

Андреас вървеше, местейки бавно дългите си крака, Зип крачеше енергично до него. Бяха се запътили към реката. Водата ги привличаше. Не си даваха сметка дали е заради равномерния ромон, или заради светлините, трепкащи по черната повърхност. Въздухът беше студен. Зип топлеше ръцете си в джобовете на якето. Намериха си пейка и седнаха мълчаливо. Когато пред очите ти тече вода, няма нужда да говориш. Вглъбени в себе си, те си представяха какво би било, ако паднат в реката и се наложи да се борят с течението и студа във водата. Цареше сериозна тържественост. Зип мислеше с тъга за момичето с раирания пуловер и се почесваше раздразнено по чатала.

— По един nightcap^[1]. Това ни трябва сега.

Андреас кимна и продължи да се взира в течението. Черно и тежко, то никога не кипваше истински. Бяха похарчили парите на Гина.

— Появи ли се някоя бабичка с чанта, мамка му, ще я открадна. Просто я отскубвам и бягам.

— Направихме достатъчно за днес — промърмори Зип. — И между другото — възрастните дами спят по това време.

Отново замълчаха. От площада зад тях се чуваше тихо мърморене, смях и псувни. Имаше много пияни. След като бяха пили цяла вечер, за да натрупат смелост и самоувереност, сега хората излизаха да покажат на какво са способни; готови за битка, така да се каже. От опашката за такси до тях стигнаха признаци за бутане и караница, чуха отделни думи. „Маймуна“. „Гаден турчин“.

— Дявол го взел! — рязко възкликна Андреас. — Ще оскубем някого.

— Кого ще оскубем?

— Който и да е.

— Успокой се!

Зип не разбираше какво е обхванало Андреас. Не приличаше на себе си. Нещо се надигаше в него. Обърнаха се едновременно и впериха поглед към града. Търсеха ранено животно, някоя лесна плячка. Но повечето можеха да се защитят прилично. Дори бе възможно някой да ги набие. В търсене на отдушник те бяха и уплашени от собствените си планове, които се пробуждаха дълбоко в тях. Зараждаше се интуитивно усещане за това докъде рискуват да стигнат, ако продължат по същия начин. Сякаш приближаваха края на дълъг процес, започнал много отдавна. Страхът им даде доза адреналин. Беше хубаво. Тръгнаха нагоре към стоянката за таксита. Минаха покрай все още опънатата шатра на бирарията, сега с отопление. Скръцнаха със зъби от раздразнение, чувайки смеха и звъна на чаши. Прекосиха главната улица, подминаха кметството. Зип установи, че приближават църквата. Андреас водеше, а той се влачеше подире му. Не разбираше защо отиват там. В момента никой не се грижеше за гробовете. Нямаше старици с чанти, пълни с парите от помощи. Църквата се разстилате на височина над площада и несъмнено представляваше сградата с най-благоприятно разположение в града. „Там е щял да се намира дворецът, ако градът е имал крал“ — мислеше си Зип и поглеждаше изпод вежди Андреас. Обикаляха между гробовете. Четяха надписите на надгробните камъни. „Аз съм пътят, истината и животът“. Андреас стоеше с ръце, прилепени към бедрата и четеше текста. Зип риташе в земята, объркан.

— Тук свършва — промълви Андреас.

Зип зяпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко. Това, което сме.

Зип смутено се огледа около себе си. Тишината и мракът ги обгръщаха.

— Какво ти става? Зарежи работата утре — предложи той. — Хайде да се махнем от града. Ще измислим нещо, ще отидем в Швеция, дявол да го вземе.

— Чупил съм се прекалено много пъти.

В гласа му звучеше нерешителност и Зип я долови. Определено нещо не беше наред. Изведнъж стана нервен.

— В момента ме държат малко по милост — продължи Андреас. — Трябва да внимавам.

— Та нали шефът ти е жена. Не разбирам как се оставяш да те командва жена.

— Шефът си е шеф. Тя плаща.

— А натуралната размяна? — пробва се Зип. — Едно пощипване за свободен ден!

— Всичко си има граница.

— И къде е тя?

— При разширените вени и мустаците.

— Ами Жената? Нали такива ги харесваш?

Андреас не отговори.

— Ей! — Сякаш нещо прихвана Зип, но всъщност правеше опит да го ободри. — На овча кожа ли лежиш, или?

Андреас го изгледа продължително. Зип не успя да сдържи смеха си: ясно си представяше Андреас, легнал гол върху овча кожа, а до него стара лелка с четка и художническа престилка. Избухна окончателно при мисълта, че може би държи някоя шарена топка. Или портокал. И се разсмя още повече. Крещеше в тишината между гробовете, превиваше се от смях, стоеше в тревата и хълцаше. Чуха се няколко носови изсумтявания през чипия нос, последвани от дрезгави похърквания, след това ново сумтене. Андреас се усмихна с тънка усмивка. Извади ръце от джобовете, скочи напред, сграбчи якето на Зип и започна да го боксира. Не силно, за бога, та те бяха приятели, но Зип губеше равновесие. Залитна няколко стъпки назад, вдигнал ръце за вяла защита. Комичната картина не го напускаше, смееше се до сълзи, като същевременно се опитваше да държи приятеля си на разстояние. Андреас предприе нова атака. Хвърли се напред, Зип падна, но под тях имаше трева и не се удари; все още се бореше с бурния смях. Тогава видя лицето на Андреас. В изражението му имаше нещо дяволско, сякаш съвсем е побеснял. Сега се намираше отгоре му, беше ужасно! Изглеждаше устремен, силите му извираха от чиста решителност, а Зип бе изцяло и безсилно обзет от това истерично хълцане, отваряше уста в желанието си да си поеме дъх и се чудеше какво следва. Юмрук или ритник в корема. Андреас имаше странен вид. Зип изчакваше пристъпът да отшуми, но това не се случваше. Докато се взираше в Андреас през сълзите от смях, се опитваше да си спомни какво ли е казал, та да предизвика това сериозно изражение на добре познатото лице. Лицето, което беше толкова близко: ясните очи, румените страни, зъбите, просветващи в тъмнината. Зип усети топлия му дъх върху брадичката си. Андреас беше хванал здраво ръцете му и той лежеше беззащитен по гръб в тесните си дънки. Тогава Андреас започна бавно да се притиска към него в равен ритъм. Зип се вторачи учудено в него, неспособен да разбере какво се случва. Не беше толкова схватлив, а Андреас сякаш се намираше някъде далеч, като същевременно продължаваше да се притиска и притиска към него. Изведнъж спря. Погледът му се възвърна, впери в Зип очи, изпълнени с огромна ранимост. Отпусна хватката си. Зип остана да лежи, опитвайки се да проумее. И тогава, преди да успее да се съвземе, усети ръката му долу между бедрата си. Тя започна да го разтрива, тънката ръка разтриваше ли, разтриваше. Остана напълно поразен. За свой ужас усети как в него се надига желание и като гръм отвътре го обзе нещо ужасяващо, толкова голямо, че заплашваше да го пръсне. Накрая успя да изкрещи от дън душа. Викът дойде отдолу, от ходилата му, разряза тялото му и се блъсна в Андреас, отметна го назад и с един огромен скок се изправи, все така крещейки с непознат неартикулиран рев. Сви юмруци, готов да повали всичко пред себе си, да чупи и да къса, да прави на парчета.

Андреас се изправи много бавно, без да изпуска погледа му. Зип представляваше разярено животно, готово да нападне. Андреас стоеше на сигурно разстояние, наблюдаваше го и се подготвяше, защото точно сега Зип беше по-силен, достатъчно силен да убива. Една грешка от негова страна в този момент и приятелят му щеше да го убие с голи ръце.

— Мамка му, Зип — прошепна, — не е каквото си мислиш.

— Затваряй си устата! Затваряй си устата, задник такъв, проклет педераст!

— Нямах намерение!

— Не искам да те слушам! Не искам да знам каквото и да е. Не ме пипай, мамка му!

Изведнъж Андреас повиши глас. Изненадан, Зип долови гняв зад думите му.

— Просто е така! Винаги е било така!

В очите му имаше молба. Зип се почувства напълно объркан. Никога не си беше представял подобно нещо, дори и в най-необузданите си фантазии. Всичко друго — че е дяволски придирчив към момичетата, че предпочита по-възрастни жени — добре, донякъде му подхождаше, отговаряше на останалата част от личността му. Но обратен?

— Жената — прошепна без дъх. — Просто проклет блъф ли е?

— Не — Андреас бе забил поглед в краката си. — Тя е… алиби.

— Аха, дявол го взел! Алиби?

— Ти се хвана, нали?

— Спиш ли с нея, или не?

Зип не успяваше да се овладее, чувствата му бушуваха. Бе изгубил чувството си за преценка, не разбираше нищо, но едно бе очевидно. Андреас никога не се е интересувал от момичета, а той, какъвто си беше идиот, е бил сляп като кокошка. Нещастна кокошка.

— Спя с нея, но това е само алиби.

Най-накрая настана тишина. Прожектор на стената на църквата насочи лъч бяла светлина към петното, където стояха един срещу друг със стиснати юмруци. Зип имаше усещането, че всичко това е режисирано от никого там, горе. Някой ги беше поставил тук, някой му подаваше репликите. И това, което беше почувствал. И желанието, когато Андреас го докосваше, а после и желанието да го унищожи. Стоеше объркан, без да знае какво да предприеме. Оставаше му едно: да си тръгне. Всичко това се оказа трудно за него. Ако поне го беше подозирал, да го беше премисли няколко пъти, та да се подготви. Но тръгнеше ли си сега, всичко щеше да приключи. Завинаги. Имаше нещо, което знаеха и той, и Андреас. Приятелят му все още чакаше с юмруци, готови за нападение, или може би за защита. Отсега нататък щеше да му се наложи да живее със съзнанието, че Зип знае. И има вероятност да се раздрънка. А Зип трябва да живее с това, което направи Андреас. За няколко секунди желанието бе набъбнало в него. Все пак беше ръка като всички други ръце, като момичешка ръка. Онова между краката живееше, по дяволите, собствен живот! Каква всъщност е разликата? Искаше му се да преобърне всички надгробни камъни, да изтръгне всички растения, да смачка целия град!

— Това, че ти — Андреас заекваше, — това, че реагира така, не означава нищо. Съвсем естествено е, всички хора…

— Млъкни! — Зип изсъска яростно. — Отлично знам, че не съм обратен. Няма нужда да ми го обясняваш. Мамка му, дръж си устата затворена, Андреас!

Скубеше косите си. Изведнъж започна тихо да подсмърча, избърса си носа и сълзите; видя жълтата риза на Андреас да свети в тъмното. Светът рухна, но проклетата църква все още стоеше и настояваше на своето. Искаше да срине и нея! Не може да дружиш с педераст. Хората ще научат и тогава, естествено, ще си помислят, че и ти също… Така ще разсъждават те. Че са заедно или нещо подобно, че са се чукали години наред. Обърна се и тръгна. Стигна до ъгъла на църквата.

Отпред имаше пейка. Седна на нея. Трябваше да помисли. Как да си легне да спи след това? Човек не може да спи, когато цялото му бъдеще е очернено. Години наред е живял в лъжа, бил е лъган. Може би е бил обект на желание през цялото време, гост в мечтите на Андреас, докато е лежал на топло под завивката. Раменете му потрепнаха. Плачеше безмълвно. Андреас — обратен! Та това означава, че абсолютно всеки би могъл да е обратен. Значи не си личи отвън. Отнася се и за други негови познати, обикновени хора. Дори момичета. Мислеше си за Анита. Представи си Робърт да е бил алиби. Той и всички други, с които е спала. Но Анита е мъртва, така че няма никакво значение. Може би никой не е такъв, какъвто изглежда отстрани. А той самият? Да, по дяволите! Един добър приятел. Добър приятел ли е? Андреас наистина ли очакваше той да не му обърне гръб? Това вече е дяволски прекалено. И все пак нали приятелството е за това? Обаче всичките тези години! Има нужда от време. Поне няколко дни да помисли. Но той нямаше навика да разрешава проблемите си с мислене. А и замръзваше. Чу зад себе си стъпки от влачещи се крака. Знаеше, че е Андреас. Очакваше той да избере друг път. Зип седеше, вторачен надолу в чакъла. Искаше да излезе от положението, да се върне към онова, което бяха имали, но разбираше, че е невъзможно и се налага да намерят нов начин. Какво ще кажат хората, ако изведнъж престанат да се движат заедно? Открай време са все заедно. Даваше си сметка, че именно това би породило слухове. Мълвата ще тръгне първо като шега. Нали чу? Зип се е разделил с Андреас. В обувките му, намокрени от росата, пръстите му замръзваха.

— Ако някога отново направиш това, ще те убия!

Андреас разпери ръце.

— Никога няма да се повтори!

Свиха рамене. Зип стана почти механично. Тръгнаха едновременно с бавни крачки към каменната порта. Прекрачвайки я, нещо сякаш се затвори след тях и изчезна завинаги. Остана скрито вътре в тъмнината между гробовете. Зип си издуха носа. Остана доволен от щедростта си, когато изрече:

— Мамка му! Хората не разбират нищо. Мразя този град.

Андреас кимна. Нима не беше мръсен този град? Дали тук изобщо живееха благопристойни хора? Онези, които си седяха в топлия хол и запяха американски сапунени сериали, и плюеха по всички под двайсет години, какво знаеха те колко трудно беше? Гадни мизерници! А какво казваше Рой Бети, когато беше най-напечено? Моят най-добър и единствен приятел. Последователно в мрака се чуха два тънки гласа:

— Няма да кажеш?

— Не.

Всичко отмина. За кратко бяха гледали надолу в непознати дълбини. Сега те се бяха затворили. Само след няколко минути вече вървяха както преди, един до друг. Зип разбираше, че Андреас има нужда от него. Току-що не се отнесе към приятеля си с най-голямото уважение. И какво беше онова, което никога не бе получавал, а сега можеше да очаква в замяна?

НАЙ-ГОЛЯМОТО УВАЖЕНИЕ!

Вътре в него звучеше музика — напълно ново усещане. Повече няма да позволи да го карат да се чувства неловко. Времето, прекарано заедно, трябваше да придобие ново измерение. Андреас беше по-хубав, по-умен, по-популярен, имаше повече пари и по-хубави дрехи, но, дявол го взел, беше педераст! Думата навеждаше Зип на следните асоциативни връзки: разкъсвания на ректума, вазелин и мръсотия под ноктите. Нали това се бе мислил винаги? Сам по себе си животът е отличен. Той лично е напълно нормален. Мигом го връхлетя споменът за силната възбуда, която бе почувствал току-що от ръката на Андреас. Но, дявол да го вземе, притиснаха го, а той се намираше в най-силната си възраст, кипящ от живот и желание. А и никой не ги видя. Деляха една съдба, едно странно преживяване, силно и плашещо, но щяха да намерят нещо друго. Нещо по-добро. Беше сигурен в това. Не, не сигурен, но се надяваше. Както може да се надява само мъж на осемнайсет години.

Обърнаха гръб на мъртвите и се отправиха към центъра. Вървяха, без да разменят и дума. Бяха се запътили към нещо страшно, нещо наистина ужасно, по-лошо от случилото се току-що. И двамата бяха залитнали по крачка встрани, но сега вървяха в правия път. Гледаха мрачно изпод вежди към всеки срещнат, свиваха рязко в странични улички с ръце, пъхнати надълбоко в джобовете. Ножът на Андреас се поклащаше до бедрото му. Трябваше да си набавят спомен от тази вечер, който да засенчи онова, другото. Когато след време се обърнат назад, щяха да могат да се позоват на това друго нещо, но и двамата щяха да знаят за какво става въпрос: че всъщност се отнася за проклетата вечер, когато се намериха един върху друг в тревата. Зип си спомняше острите хълбоци до бедрата си, но преглътна спомена — искаше да продължи напред. Наближаваше полунощ. Най-добре беше да изоставят центъра и да отидат в по-тихи квартали. Отваряха си очите, но всеки старателно отбягваше погледа на другия — беше прекалено рано. Утре, може би. Нощта щеше да ги поведе. Подминаха киното от лявата им страна и пресякоха улицата. Зад гърба им останаха павилион „Готен“, една оптика и магазин за коли втора ръка. Ставаше все по-тихо и по-безлюдно. А там, сякаш изпратена от самия дявол, вървеше една самотна жена.

 

 

Забелязаха я едновременно: здраво сложена жена в кафяво палто с обувки на висок ток, макар да беше очевидно, че не е свикнала с тях. Без да продумат, ускориха крачка. Вървяха в такт като един общ бдителен организъм, тръгнал на лов, с глави, наведени близо една към друга като при важен разговор. Рано или късно тя щеше да се обърне и да ги види. Още не бяха съвсем сигурни какво ще правят с нея. Тя просто се появи така удобно — вълнуваща игра за две големи, непредвидими деца. Нещо в тревожния силует им подсказа, че е съвсем сама, че никой не я чака. Жена около шейсетте, поне така им се струваше, която обикаля улиците посред нощ, без да я посрещне съпруг или син. Естествено, че е сама. И след като върви пеша, едва ли е далеч от вкъщи. Или не е посмяла да се нареди на опашката за такси. На опашка за такси са убивали хора. Сигурно чете вестници както всички останали. И тогава тя се обърна. Гледаха я право в бялото лице. Веднага се забърза, но се движеше трудно заради обувките. След не повече от осем-десет крачки се обърна отново, пресече улицата по диагонал и се прилепи до прозорците на агенция за недвижими имоти. Излъчваха каскади светлина, може би там се чувстваше в по-голяма безопасност. Прекоси един парк, зави вляво и остави центъра зад гърба си. Сега вървяха по улица „Турнегата“ и наближаваха едно възвишение. Тя отново зави наляво. Пътят минаваше през известен вилен квартал със стари къщи. На Андреас му хрумна идеята да се разделят.

— Аз ще я последвам — прошепна той. — Ще се успокои, когато остане само един. Ти претичай през градините нагоре, така че да не те види от пътя. Отиваме на гости на бабата!

Зип се подчини. Гледаше след жената и си мислеше колко е уплашена, може би си страхуваше, че ще умре. Обувките трополяха силно по асфалта. Андреас я следваше нагоре по хълма; Зип на свой ред се шмугна в една градина и се затича през храсти и овошки, невидим в тъмнината. Андреас продължи след нея, вече чуваше забързаното й дишане. Опита се да си придаде вид на небрежно шляещ се човек. Тя се обръщаше постоянно, а той, от своя страна, вървеше с равномерни крачки. Чувстваше се хладнокръвен, плъзна ръка да провери дали ножът е на мястото си. Тя вървеше и навярно се молеше. Насред стръмнината зави. Той си помисли, че сега тя се чувства почти в безопасност. Подмина отбивката към къщата й, хвърли поглед в нейна посока и чу стъпките й по чакъла. Една порта се затвори. В ключалката се завъртя ключ. В този момент той се намираше точно от горната страна на къщата, провря се през плета, промъкна се в градината, напълно скрит от тъмнината между дърветата. Стоеше и слушаше. Усети нечий дъх във врата си.

— Вътре е. Какво ще правим сега?

Очите на Зип светеха в мрака леко като пламъчета зад замъглен прозорец. Моят най-добър и единствен приятел.

Андреас помисли малко. Свали триъгълната кърпа от врата си и я остави да се плъзне между ръцете си.

— По дяволите. Ще удушиш бабичката ли?

Зип беше блед. В същия момент видяха, че светлината в къщата светна. Леко сияние падна от прозореца върху тревата.

— Да не ме смяташ за пълен идиот?

Андреас върза кърпата на лицето си, сега се виждаха само очите му. После измъкна шапката от джоба на панталона си и я нахлупи върху косата. Сложи ръка върху рамото на Зип и чудото се случи — той не я отблъсна. За миг коленете му отмаляха от благодарност. Щяха да делят всичко. Грозната тайна в тревата до църквата и това, което бяха на път да извършат. Не нещо наистина голямо. Просто щяха да оберат парите на една стара жена. През трепкащите им сърца не премина нито едно колебание.

— Чакай тук. Аз ще вляза.

— Старата, естествено, е заключила — подхвърли Зип колебливо.

— Влизам, където поискам — гласът на Андреас прозвуча дълбок и категоричен. Щеше да изкупи всичко, което се бе случило. Голямата болка трябваше да бъде засенчена от нещо, чистият страх можеше да се окаже от полза. Рискът и напрежението владееха тялото му, изместили парализиращото чувство, което го обзе при църквата.

— Мамка му, Андреас — промърмори Зип. — Това е dirty business^[2].

— I am the business^[3] — ухили се Андреас и изчезна зад ъгъла.

Не бе най-голямото и опасно животно в гората, но най-елегантното, най-бързото и навярно най-хитрото. Не се виждаше никакъв враг, само една лесна жертва. Зип се промъкна край стената на къщата. Не стигаше догоре, но през прозореца успя да зърне тавана и един полилей, сигурно в хола. Отвътре се чуха слаби звуци. Зип стоеше тихо в тъмнината. Дано само да не се появи някой мъж с пушка или проклето псе. Беше слушал достатъчно истории за това какво може да се случи. В същото време се чувстваше замаян от възбуда. Каква черна нощ със странна светлина и тези тихи дървета, и росата в тревата, която блестеше сребърна на лунната светлина. Облегна се на стената и прилепи ухо към хладния панел.

 

 

Какъвто беше красив, Андреас сигурно е имал всяко момиче, което е пожелаел. Лесно е да обичаш красивото. Вярващите говорят за съвършеното творение на Бог с глуповат блясък в очите. Но някои хора са необикновено грозни. Такива като мен, на които им се налага да се постараят неизмеримо повече. Да залагат на други качества, така да се каже. Но дори аз намерих някого или може би Хенри ме намери. Останах така изненадана, когато ми предложи, така трогната от проявената смелост, че мигновено казах да. Не разчитах някой друг да попита. Щях ли аз, Ирма Фюнер, да получа други предложения? С моите сключени вежди и прекалено дебели прасци? И костна структура като на кон. Не мислих особено дали го обичам, или не — никога не съм изисквала толкова много от живота. Нима и това не е работа, която трябва да се свърши? Какво значи да обичаш? Да имаш нужда от някого повече, отколкото имаш нужда от себе си? Или приятното чувство накрая да излезеш от себе си, да се издигнеш и да се вмъкнеш при някого другиго? Не знам какво друго на този свят би могло да ме освободи от мен самата, освен смъртта. А какво е мъка? Да изгубиш всичко това? Аз не скърбя дори за Хенри. Нито пък за сина ми, който никога не идва. Дали изобщо някъде в някого има поне една неегоистична мисъл? Сега ще помогна на Руни с това, защото тя ми помогна вчера с друго. Ако обичам това дете достатъчно силно, той ще ме носи на ръце после, когато остарея. Е, не и Ингемар. Но все пак се надявах. Равновесие. Покупко-продажба. Налага се да оцеляваме тук, да пазим равновесие на тази строителна площадка, която представлява светът и която никога няма да бъде завършена. Строим ли, строим, не смеем да спрем, докато строим, имаме надежда, че един ден нещо ще се издигне и ще надмине всичко останало. Тогава срещаме някого и се издигаме нагоре. Останалото са хормони, които ни изпълват, топлина, влага, едно туптящо сърце. Всичко, което тече вътре в нас. Биохимия. Разбирате ли ме? Хенри и аз — ние имахме дори деца. Живеехме като всички останали. Поне така си мисля. В началото, когато изчезна, се чувствах непривично, в къщата беше така тихо, но свикнах бързо. Беше ми добре сама. Не ми се налагаше да го разпитвам през цялото време какво мисли или какво иска да каже. Самотна съм, разбира се, но кой не е? Други неща са по-лоши. Болестите и болките. Унижението. Както Андреас ме унижи. Беше неразумен, но на първо място млад. Погледнато така, той навярно имаше право на разбиране. Всички ли имат това право? Не знам защо избра мен, може би случайно, така, както животът е случаен по един противен начин.

Руни звънна и ме покани да отида с нея на театър в реставрираната след пожара сграда. Кралят беше ходил да я открие, изживяване бе дори само полилеят сам по себе си — тя го беше видяла по телевизията. Пиесата се казваше „Случайни връзки“. Съгласих се, когато звънна, а трябваше да й откажа. Винаги съм смятала, че да се движиш из града през нощта е свързано с опасности. На площада продават хероин. Но тя не биваше да ме заподозре, да помисли, че може би не съм като другите, затова казах да. Тя е моето алиби. От време на време се налага да проявявам доза ентусиазъм, за да имам спокойствие през останалата част от времето. Приготвих се. Все още беше светло и дори не ми хрумна да се страхувам да извървя пеша двайсетте минути долу до центъра. Избрах морскосиня рокля с бяла яка. Отдолу си сложих хубаво бельо, копринени гащички и стегнат корсаж, който да държи всичко на мястото му. Обух обувките с високи токове — нали мястото не беше далеч. Излязох навреме. Седнахме във фоайето с по чаша портвайн. Ориентирах се къде е дамската тоалетна; винаги го правя. Руни бърбореше и се смееше през цялото време, а в промеждутъците се оплакваше както обикновено — било от младежта, било от нещо друго. От живота като цяло. Съгласявах се от време на време, защото има нещо подозрително около човек, който никога не се оплаква. Във всеки случай Руни щеше да стане подозрителна, затова отделих малко време да изкритикувам автобуса, че никога не идва по едно и също време, макар да бях вървяла пеша. Не простих и на телевизионните програми; на постоянно увеличаващата се престъпност в града; на некадърните млади; на боклука по улиците; на всичките синтетични боклуци в храната, знаете какво имам предвид. Тя кимаше и пиеше. Хубаво е да има с какво да си съгласен.

Бяха ни дали хубави места, ала на моменти не успявах да чуя репликите на актьорите. Изпихме по още един портвайн в антракта. Не разбрах пиесата, но си замълчах. Вдигнах безмилостно рамене и отбелязах: да, положително не е лоша, но бог ми е свидетел, гледала съм и по-добри. И Руни се съгласи. Сградата на театъра обаче е разкошна. В червено и златно, а полилеят е като мечта от кристал. Стотици миниатюрни призми. И светлината преминава през всяка една равнина. Руни каза, че е направен в Чехия. Подарък от „Спаребанкен“. Старият от 1870 г. използвал газ, но през 1910 г. го сменили с електрически. Започнал да искри. Георг Реш, изрече Руни важно, бил поел инициативата. Винаги бърза да покаже малкото, което знае. Отне ни известно време да излезем. Хората прииждаха отвсякъде и препречваха пътя. Чужди хора ме бутаха и притискаха, усещах всички отделни миризми, скъпи вълнени палта, тежки парфюми и дим от първите цигари. Чувах жуженето на гласовете им — едно развълнувано бръмчене, което се надигаше и спадаше. Ако си затворех очите, можех да се отпусна, да се оставя на течението. Но с изкушенията се справям без затруднения. Започвам да си мисля за следващия ден, който неотменно идва. Задържах погледа си върху палтото на Руни. Струпаше ми се, че ще ме размажат, а освен това се затруднявах да дишам. По-добре е да гледаш телевизия или да прочетеш някоя книга. Най-накрая все пак излязохме и тълпата се пръсна във всички посоки. Руни щеше да повърви, тя живее наблизо. Аз казах, че ще си взема такси. Надявах се шофьорът да е норвежец. Не съм расистка, но не разбирам хората, които говорят развален норвежки. И тогава те се дразнят. А миналото им не е било леко, не, просто искам да им спестя Ирма Фюнер. Затова се надявах на норвежец.

За да стигна от театъра до стоянката с таксита на площада, трябваше да мина две доста дълги пресечки. Вървях покрай реката и спрях на ъгъла. Взрях се нагоре към безкрайно дългата опашка от млади хора, които се бутаха и ръчкаха, псуваха и крещяха. Не можех да застана там за нищо на света. За кратко се поколебах, докато замръзвах, без да съм в състояние да взема решение, а това е непривично за мен. Чисто и просто трябваше да вървя. До полунощ оставаха пет минути. Поглеждайки нагоре към осветената църква, си помислих както децата: „Това е часът на духовете“. Огледах се объркана, но видях само шумната опашка за таксита и няколко мотаещи се самотници. Една свободна кола се плъзна до другите, изгаси лампата и отново изчезна. Дали да не изчакам на ъгъла, докато опашката намалее? Тогава една двойка приближи и застана най-отзад. Запалиха по цигара. Пресякох площада и поех по главната улица. Нямаше опасност, докато вървя по главната улица, а тя стига чак до парка. Чак там става наистина тъмно. Последният склон е оскъдно осветен. Вървях от дясната страна на пътя, колкото мога по-бързо, но обувките ми убиваха. Опитвах се да не привличам с нищо вниманието — все пак съм си аз — обувките обаче ме издаваха. Същия успех щях да имам и със звънче на врата. Ела и ме хвани, ела и ме хвани! — крещяха обувките. Имах пари в чантата, но не много. Не съм идиот. Само за такси. Минах край оптиката и магазина за велосипеди. По едно време ми се стори, че чувам стъпки зад себе си, но не се обърнах. Ако там имаше някого, щях да изпадна в паника. До вкъщи не оставаше много. След няколко минути всичко щеше да е свършило. Мислено си представях къщата, която щеше да ме посрещне с добре дошла — моята къща със зелени рамки на прозорците и външната лампа, предвидливо оставена да свети. Постоянно ми се струваше, че чувам нещо: леки стъпки, не трополящи като моите, и не се сдържах. Тогава ги видях! Двама млади мъже. Смъмрих се строго. Бяха хора по улицата, вървяха по същия път, толкова е просто. Но изглеждаше, сякаш ме зяпат, оглеждат ме като евентуална жертва, ние жените, нали сме истерични, винаги мислим за най-лошото. Но пък и знаем какво е да израснеш в един мъжки свят. Ускорих крачка. Обърнах се отново да провери. Все още биха там. Залепих се до витрините, за кратко се почувствах на сигурно на светлото. После отново навлязох в тъмнината. Когато се обърнах за трети път, единия го нямаше. Отдъхнах си — това беше добър знак. Беше си отишъл! Но не намалих крачка. Мислех си за всичко, което може да се случи. Не, не се страхувах, че ще умра. Нито пък молех Господ за това. Но има по-лоши неща от смъртта, които могат да ме сполетят. Внимателно ги премислих и си казах, че това никога не бива да се случва. Така си мислим понякога и то все пак се случва. Като онзи път, когато се разболях и се наложи да лежа в болница. Да се грижат за мен. Вървях по стръмното нанагорнище и си мислех за болницата и за всичко, което се случи. Истински кошмар, който почти засенчи причината да постъпя там. И помогна. Чувах стъпките през цялото време. Това, което ме плашеше, бе фактът, че той не ме задминава. Млад мъж с дълги крака — трябваше отдавна да е отминал. Вече виждах покрива на къщата, чувах как бие собственото ми сърце, краката ме боляха, потях се в тесния корсаж. Умишлено блъснах силно портата, сякаш някой в празната къща би чул и би станал от стола си. Оставаха ми само няколко крачки. Стълбите са с пет стъпала. Изведнъж се сетих, че не съм си извадила ключа и трябва да ровя в тясното пространство на чантата си. Стоях под светлината като жива мишена. За щастие обаче намерих ключа и го пъхнах в ключалката. Вратата се плъзна. От облекчение в гърлото ми се надигна плач. Младият мъж щеше да се прибере вкъщи и да спи. Вземи се в ръце, Ирма! Вперих поглед в тъмната кухня. И ахнах силно. В мрака светеше червено око. Кафе машината не беше изключена. Беше пълна до половината с кафе. Бях излязла от вкъщи, докато кафе машината е била включена, можеше да изгоря цялата красива къща, а тя е всичко, което имам. Изскубнах контакта. Миришеше на истинска пекарна. Запалих светлината и вдигнах каната от плоскостта. Трябваше да се подпра на кухненския плот. Дойде ми прекалено много. Посещението на театър, бутаницата, разходката из черния като нощта град, непознатият мъж и включената кафе машина. Изправих се. Щеше да мине много време, преди да ми се случи отново. Проклинах се заради това. Влязох в банята. Застанах с гръб към огледалото и пуснах роклята на пода. Измъкнах тесния корсаж през главата. Пъхнах ръце в един халат. Бял е, от чист инат халатът е бял. Обаче аз никога не нощувам в чужда къща. Застанах на вратата и се загледах в кухнята. В раираната пътека. Нещо за пийване щеше ми дойде добре. Имах вино в избата, затова навих пътеката и капакът в пода се показа. Хванах халката и я повдигнах. Тогава се случи нещо. Чух шум от коридора. Не бях заключила вратата! В ужаса си, заради светещата кафе машина, бях забравила да заключа; бях претичала през помещението с единствената мисъл да предотвратя катастрофата. Стоях вцепенена, взирах се и не вярвах на очите си. Един мъж приближаваше към кухнята с нож в ръка. Очите му, единственото нещо, което виждах под ръба на синя шапка, блестяха от решителност. На лицето си имаше кърпа, а погледът му бе вперен в чантата ми, която стоеше върху масата. В нея имаше двеста крони. Но имах бижута и сребърни прибори, както и още пари в сейфа вътре в кабинета на Хенри. Първите секунди всичко беше тихо. Той сякаш обдушваше стаята, все едно миризмата на прегоряло кафе го учудваше. После ме зяпна. Поколеба се, ножът трепереше. Направих крачка назад, но той ме последва, притисна ме към кухненския плот, допря острия нож под брадичката ми и изръмжа:

— Парите. Дяволски бързо!

Коленете ми затрепериха. И нещастието се случи, не можех да го спра. По бедрата ми се стече топла струя, но той не забеляза, прекалено обсебен от ножа, който трепереше и издаваше колко е уплашен. Също колкото мен. Хвърлих поглед към кабинета на Хенри. Смятах да отворя сейфа, но краката отказваха да ме заведат дотам. Той се подразни, размаха ножа, блъсна ме със свит юмрук. Не силно, но аз се сепнах. Изкрещя глухо през шала.

— Размърдай се, дъртачке! Размърдай се!

Аз съм просто една възрастна жена. А той — един сополанко, личеше си по гласа му. Продължавах да стоя на мястото си. Той ме удари отново. Накрая успях да завлека крака през стаята и влязох в кабинета. Застанах пред сейфа, вторачена в ключа, и се напъвах да си спомня кода. Исках да повърна, да изтека. Бях готова да му дам всичко налично, все пак там нямаше кой знае какво — навярно около пет хиляди крони. Но не си спомнях кода. Той започваше сериозно да се нервира, инстинктивно си помислих, че е добре да го успокоя. Опитах се да обясня проблема с кода, че съм си го записала — листчето е в една каничка за чай, изхълцах, в една каничка в кухнята е! Той изкрещя, че няма време. Хвана халата ми най-горе при яката. Аз незабавно го загърнах по-плътно, защото се страхувах, и той разбра. Най-лошото би било да ме види гола. С една ръка дръпна колана и го задържа опънат, след това вдигна ножа и го преряза. Тежкият бял хавлиен плат се отгърна. Аз се прикрих с ръце, но беше прекалено късно. Той се вторачи в мен, отстъпи със странно изражение, не точно отвращение, но не разбираше какво точно вижда. Само поклати глава. Забрави за какво е дошъл. Секундите обаче отминаваха и постепенно му стана ясно. Онова, в което бе вперил поглед, бе черно. Показваше се през корема и завършваше в един плик, почти пълен и освен това разкъсан — острието на ножа го бе разрязало. Съдържанието се стичаше надолу по бельото ми. Не можех да гледам лицето му, обърнах се и се втурнах към кухнята, но той ме последва бързо. Спря пред мен с вдигнат нож.

— Не ме интересува… онова! Трябват ми пари!

Зад него, помислих си, докато усещах как по краката ми се стичаше нещо рядко, не напълно смляно, а миризмата, за която толкова внимавах, започваше да се разнася бавно около мен. Зад него зееше отвореният капак на избата. Той не го забелязваше, пристъпваше леко, но аз виждах, че е на път да избухне. Очаквах да ме наръга, ако скоро не получи, каквото иска. И тогава го блъснах. Чу се ахване, когато падна назад и надолу по стръмните стълби. По стъпалата се разнесе трополене, удари и тътен. Долових и един противен, глух звук, когато се удари в цимента; леко бълбукане, което продължи няколко секунди. След това стана тихо.