Карин Фосум
Дяволът държи свещта (12)

* * *

Дълго време лежах и треперех като от треска. Не ми беше нито добре, нито зле. Представлявах просто тяло, което живее собствения си объркан живот без логическа свързаност. Сънувах, че червото расте. Показва се бавно, но сигурно и накрая започва да се влачи по земята. Наложи се да го навия и да го нося в ръце, така че всички да го виждат: огромна плетеница от черва. Вижте! Тогава се събудих вкъщи. Не бях забравила за ужасното нещо, което лежеше в избата. Просто за момент го бях изолирала настрани като зло куче, което няма как да ме достигне, защото е вързано на верига. Но сега слабо изръмжа. Отворих очи и се вторачих в тапетите на цветя. То отново изръмжа, този път по-силно. Лежах вцепенена, опитвах се да разтълкувам странните звуци. Същевременно съзнавах съвсем ясно, че не съм луда. Не съм луда. Мисля ясно, разказвам всичко точно както си беше, с най-големи подробности. Четете ли още?

Отново настъпи тишина. Дали не беше остатък от сън. Тогава то взе да вие. Първоначално нададе издължен слаб вой, после зави по-силно. Никога не съм чувала толкова тъжен вой. Идваше от създание, попаднало в огромна беда, измъчвано от ужасна болка. В главата ми се промъкна луда мисъл, но я прогоних. Не бе възможно. Светът не може да е толкова лош! Вече беше достатъчно зле. Но звукът идваше отдолу от избата. Приглушен вик, сякаш нямаше сили и му струваше огромни усилия да изкрещи. Седнах в леглото и потреперих от ужас; заврях края на възглавницата в устата си. Мъжът беше жив! Лежеше долу в студената изба и викаше за помощ! Хвърлих се по корем в леглото и притиснах възглавницата към главата си. Не издържах да го слушам. С тези викове, идващи сякаш от ранено животно, викаше мен. Сигурно можеха да го чуят и други. Съседите. Хората, които минават по пътя. Щяха да се спрат и да се заслушат, да запомнят адреса. Вероятно щяха да си помислят, че измъчвам някого. Гадеше ми се. Защо дойде тук? Само да можеше да замълчи! Накрая станах и много предпазливо пресякох стаята. Стараех се да не чуе стъпките ми над главата си. Явно го измъчваха силни болки. А беше само едно момче. Как можеше да крещи така? Никога не съм чувала някой да крещи така болезнено, с толкова много страх в гласа. Едно младо момче стои съвсем само долу в тъмното върху леденостудения под.

Спрях се в кухнята. Запалих лампата над кухненския плот. Не можех да направя нищо, без той да ме чуе — да пусна вода, да отворя вратата на хладилника. Внимателно придърпах един от кухненските столове и седнах. Седях с ръка върху корема и през плата на нощницата усещах топлото съдържание на плика. Отново настъпи тишина. Може би беше припаднал или пък събираше сили да закрещи още по-силно. Не знам колко дълго седях така. По едно време той отново започна да вика, този път по-силно. Изправих се рязко, отидох до радиото върху плота и го включих. Нощна програма. Разнесе се музика. Увеличих звука. Намерих степен, при която вече не го чувах. Учудена слушах цялата страст, която се изливаше в стаята. I will always love you. Hold me baby, hold me now.^[1] Свих се до масата. Не принадлежах към този свят; бях човек, когото никой не обича. А сега седях тук, една застаряваща жена с плик фекалии на корема, и заемах място. Изведнъж ми се догади, но не излезе нищо, само вкус на кисел портвайн. Той спря да вика. Дали да се престраша да отворя капака? Само да погледна набързо и да го затворя отново? Започнах да навивам пътеката. Капакът се показа. Заслушах се, останала без дъх. Не чух нищо. Навярно е изгубил съзнание. Можех да се върна в леглото и така да отложа проблема с още няколко часа. Вторачих се в стената, право в календара, който показваше месец септември. Есен е, мислех си. Ще стане още по-тъмно и по-студено. Затова мушнах ръка в халката и отворих капака. Погледнах надолу към бледото лице. Очите над шала се взираха в мен и чух толкова сърцераздирателен вик, че едва не паднах. Възвърнах си равновесието и пуснах капака, пуснах го с трясък. Съвсем не беше мъртъв. Щеше да живее дълго, в него имаше сили. Знаеше, че съм тук, горе, че мога да го спася. Отново надух радиото. Върнах се в леглото. Чувах музиката през отворената врата. Един мъж викаше с огромно отчаяние: „I lied for you, and that’s the truth“^[2]. Седях изправена, докато се съмна. Сивата светлина се изливаше през прозореца подобно на мръсна вода. Аз, която съм толкова стриктна, не можех да я спра. Той вече не крещеше.