Серия
Инспектор Конрад Сейер (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Djevelen holdre lyset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)
Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Карин Фосум

Заглавие: Дяволът държи свещта

Преводач: Зорница Савчева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: норвежка

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-197-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5171


Ако никога не се бе появил на този свят, нямаше да прочетеш това.

И нямаше да има значение. И когато вече няма да те има, ще е сякаш че никога не е трябвало да го четеш. Без значение е. Но сега, докато четеш, се случва нещо:

То поглъща лакомо няколко секунди от времето ти като животинче, обрасло с букви, и премлясквайки, прегражда пътя между теб и твоята следваща минута. Никога няма да си я върнеш.

Хрупа невъзмутимо и поглъща микроорганизмите на времето. Никога няма да се засити.

Нито пък ти.

Тур Улвен

С благодарност към Терие Рингста и Тур Бюксру

Общинският съвет. Четвърти септември, 16:00 ч.

Якоб Скаре погледна часовника си. Смяната му беше свършила. Той обаче измъкна една книга от вътрешния си джоб и прочете стихотворението на първата страница. „Като да играеш «Virtual Reality[1]» — помисли си. — Пуф! И се озоваваш в друг пейзаж“. Вратата към коридора стоеше отворена и той изведнъж получи усещането, че някой го изучава с поглед. Жената стоеше извън зрителното поле, покривано от отличното му периферно зрение. Чисто и просто едно друго съзнание докосваше неговото. Съвсем слаба и почти недоловима вибрация, която накрая го достигни. Затвори книгата.

— Мога ли да ви помогна?

Тя не се помръдна, само стоеше и се взираше в него със странен поглед. Скаре погледна напрегнатото лице и си помисли, че му изглежда много познато. Не беше вече съвсем млада, някъде под шейсетте, облечена в палто и тъмни боти. На шията имаше шал. Част от десена се виждаше под брадичката й. Контрастираше силно с всичко, което тя вероятно можеше да покаже като бързина и елегантност. Беше на състезателни коне с разноцветни жокеи на тъмен син фон. Издадената й брадичка изтегляше допълнително надолу широкото й безизразно лице, веждите й бяха тъмни и почти сключени. Притискаше дамска чантичка към корема си. Но най-забележителното в нея беше погледът й. Насред бледото лице се намираха две светещи очи. Държаха го със страшна сила и той не можеше да премести погледа си. Тогава си я спомни. „Странна среща — помисли си и зачака напрегнато“. Седеше като прикован за стола във въпросителната тишина. Следващата секунда от устата и щеше да излезе нещо много важно.

— Става дума за изчезнал човек — съобщи тя.

Гласът й звучеше грубо. Ръждясал инструмент, проскърцващ след дълъг покой. Зад бялото чело гореше огън. Скаре видя неспокойното сияние през ирисите й. Не искаше да бъде предубеден, но тя очевидно беше обсебена от нещо. Бавно осъзна за какъв случай става въпрос. Прехвърли в мислите си докладите от деня, ала не си спомни да е чел за липсващи пациенти от психиатричните заведения в района му. Тя дишаше тежко, сякаш й е струвало безкрайно много да дойде, но беше решена, като че ли тласкана от нещо съдбовно. Скаре се зачуди как ли е минала покрай рецепцията и соколовия поглед на госпожа Бренинген и е стигнала до кабинета му, без никой да я спре.

— Кой е изчезнал? — попита дружелюбно.

Тя продължаваше да гледа втренчено. Срещна погледа й със същата сила, за да провери дали ще отстъпи. Изведнъж тя видимо се смути.

— Знам къде е.

Скаре се озадачи.

— Знаете все пак. Значи не е изчезнал?

— Едва ли ще живее още дълго — отвърна тя. Тънките й устни се разтрепериха.

— Кой? — попита Скаре. А после, понеже внезапно му стана ясно, попита: — Съпруга си ли имате предвид?

— Да, съпругът ми.

Тя кимна бързо. Продължаваше да стои изправена и неподвижна с чанта, притисната към корема. Скаре, се облегна назад в стола си.

— Мъжът ви е болен и вие се притеснявате за него? Възрастен ли е?

Какъв неподходящ въпрос. Животът е живот, докато някой е жив и това означава нещо за някого другиго. Може би всичко. Съжали и взе една химикалка от масата. Започна да я върти.

— Той е почти дете — отговори тя тъжно.

Изненада се от отговора. За какво говореше тя всъщност? Човекът е болен, вероятно умира. И сенилен, досети се. Върнал се е в детството си. Същевременно той имаше странното усещане, че тя се опитва да му каже нещо друго. По плата на палтото и върху гърдите се бяха образували малки топченца, а понеже средното копче беше зашито леко накриво, материята образуваше гънка.

„Защо обръщам внимание на това?“ — помисли си той.

— Далеч ли живеете? — Хвърли поглед към часовника си. Може би жената имаше пари за такси.

Тя се изправи.

— Улица „Принс Оскар“ 17.

Произнесе го с отчетливи съгласни.

— Не исках да преча — добави тя.

Скаре стана от стола.

— Имате ли нужда от помощ, за да се приберете?

Тя продължаваше да се взира в сините му очи. Сякаш в тях имаше нещо, което искаше да отнесе със себе си. Пламък, спомен за нещо напълно живо, каквото представляваше младият сержант. Изведнъж Скаре почувства нещо особено. Такова странно чувство те спохожда рядко, когато тялото ти проявява някой от своите капризи. Погледна към ръцете си. Светлите косъмчета бяха настръхнали. В същото време жената бавно се обърна и тръгна към вратата. После изчезна надолу по коридора. Скаре я проследи с поглед. Вървеше със ситни, вдървени крачки, сякаш се опитваше да скрие нещо. Той влезе обратно в кабинета. Часът беше 16:03. За забавление нахвърли нещо в един бележник.

„Жена под шейсет години се появи в кабинета точно в 16:00 ч. Изглежда объркана. Казва, че мъжът и, на когото не му остава много, е изчезнал. Облечена е в кафяво палто, със син шал около врата. Носи кафява чанта и черни боти. Възможна деменция. Тръгна си след няколко минути. Отказа помощ, за да се прибере.“

Замисли се. Тя беше просто една изгубена душа, имаше толкова много такива. После сгъна листа и го пъхна в джоба на ризата си. Епизодът нямаше място в Доклада.

* * *

Някой виждал ли е Андреас?

Думите стояха в най-големия градски вестник с удебелен шрифт. Така се изразяват вестниците, обръщат се директно към нас с неофициален тон, сякаш сме на ти и се познаваме отдавна. Да свалим бариерите на официалността и да възприемем директен, младежки тон в това здраво, устремено напред общество. Затова, въпреки че само неколцина го познават и му говорят на малко име, да попитаме направо: „Някой виждал ли е Андреас?“

Ето снимката му. Красиво момче на осемнайсет години с тясно лице и непокорна коса. Казвам красиво, достатъчно щедра съм. Толкова красив, че прекалено лесно получаваше каквото иска. Перчеше се наоколо с красивото си лице и приемаше нещата за даденост. Добре позната схема на поведение. Да изглеждаш така не носи нищо добро. Универсална, почти неподдаваща се на определение красота. Очарователно момче. Думата е изтъркана. И все пак. Очарователно.

На първи септември следобед той излезе от къщата на улица „Капелен“. Не каза накъде е тръгнал. „Къде отиваш?“ „Навън“. Така отговаря човек на тази възраст. Проявява невероятно скъперничество. Мисли си, че е изключителен. А на майка му не й хрумна да го притисне. Вероятно използва непокорството му, за да подхранва собственото си мъченичество. Синът й бе на път да я напусне и тя мразеше мисълта за това. А всъщност въпросът е в това да изискваш уважение. Трябвало е да възпита момчето така, че и наум да не му дойде да не отговори на въпроса й — точно и с уважение. Ще изляза, да, с този или с онзи. Мислехме да отидем до града. Ще се прибера преди полунощ. Все пак не е толкова трудно, нали? Но тя се беше провалила в това, както толкова много други. Така става, когато човек използва всичките си сили за себе си, за собствения си живот, за собствената си скръб. Знам за какво говоря. А скръбта щеше да стане по-голяма. Той никога не се върна вкъщи.

Да, аз видях Андреас. Виждам го, когато си поискам. Доста хора ще се учудят, когато накрая бъде намерен. И, естествено, ще разсъждават и ще правят догадки, ще пишат доклади, ще обсъждат и ще попълват архивите. Всеки със собствената си теория. И ще сгрешат, разбира се. Хората крещят с много гласове. В тази шумотевица аз живея тихо от почти шейсет години. Казвам се Ирма. Сега, накрая, аз съм тази, която говори. Няма да ви отнема много време и не твърдя, че единствената истина е моята. Но това, което четете в момента, с моята версия.

Имам спомен от детството. Мога да го извикам, когато си пожелая. Стоя пред вратата с ръка на дръжката. Вътре е тихо, но аз знам, че те са там. И все пак не се чува и звук. Отварям вратата много тихо и влизам в кухнята. Мама стои до кухненския плот, маха кожата на една сготвена скумрия. Все още усещам миризмата — блудкав, неприятен мирис. Тя помръдва тежкото си тяло, лек знак, че ме е забелязала. Татко е зает до прозореца. Слага маджун в пролуките, за да не духа. Къщата е стара. Маджунът е бял и мек като глина, със сух мирис на вар. Сестрите ми седят до кухненската маса. И двете са погълнати от книги и домашни. Спомням си бледата, леко замайваща слънчева светлина, жълта в зелената кухня. Може би съм на около шест години. Инстинктивно се страхувам да не вдигна шум. Оставам на мястото си, сама посред стаята, и ги гледам. Всички са заети с нещо. Изведнъж се чувствам страшно безполезна, почти излишна, сякаш родена прекалено късно. Често си мислех, че вероятно съм инцидент, който не са успели да предотвратят. Разликата между двете ми сестри е две години. Осем години по-късно съм се появила аз. Какво би накарало майка ми да поиска да има дете след толкова много време? Но мисълта, че може би представлявам неприятно задължение, не ми носи отчаяние. Прекалено стара е, прекалено дълго съм я премисляла.

Споменът е толкова истински, че усещам как ръбът на роклята ми ме гъделичка над коляното. Стоя в жълто-зелената светлина и усещам колко съм сама. Никой не ме поздравява. Аз съм най-малката. Не се занимавам с нищо важно. Не искам да кажа, че би трябвало баща ми да зареже всичко, да ме вдигне и да ме подхвърли във въздуха; бях прекалено тежка за него. Той страдаше от ревматизъм, а аз бях едра и закръглена, с костна структура като на кон. Така казваше мама. Като кон. Та нали това беше просто Ирма. Нищо, за което да вдигаме шум. Незабележимото помръдване на главите им, в случай че е нещо важно, а после следва откритието, че е просто Ирма. Ние бяхме тук първи, казваха те.

Безразличието им ме остави без въздух. Същото почувствах, когато убедих мама да ми разкаже за раждането ми. Тя сви рамене, но все пак призна, че било посред нощ, а времето било ужасно. Буря с гръмотевици. Ликувах при мисълта, че съм се появила на тоя свят с гръм и трясък. Но тогава тя добави със сух смях, че всичко свършило за няколко минути. Плъзна се навън като котенце, каза. Хубавото чувство си отиде. Все още чаках с вдървени крака, забити в пода. Въпреки всичко бях излязла навън за малко. Всичко можеше да се случи. Та не живеехме ли до морето? Чуждестранни кораби акостираха на равни интервали. Улиците гъмжаха от матроси, които се зазяпваха по всичко над десет години. Е, аз бях на шест, но бях силна като кон, нали току-що го споменах. Или пък можеше да съм размазана на асфалта при „Гартнерхален“, където обикновено играехме на плоския покрив. След време там пазеха три немски овчарки, но преди това играехме ние и нищо не пречеше да съм паднала през ръба. Или да лежа, смачкана под гумите на някое ремарке. Понякога имат двайсет колела и дори моите кости нямаше да издържат. Но те никога не се безпокоиха. Не и за подобни неща. За други — да. Ако се появях с ябълка — дали някой ми я е дал, нали не съм я откраднала? Не? Тогава трябва да съм благодарила учтиво? А не са ли изпратили поздрави вкъщи на мама и татко?

Мозъкът ми работеше трескаво да си намери задача. За да успея да се влея незабелязано в малката затворена общност, която смятах, че представляваха. Е, не ме отхвърляха, но не ме и канеха. Ще ви кажа едно: Тези четирима души имаха обща аура: силна и осезаема, червено-кафява на цвят и почти не трептеше, както се случва при други. Беше ги обвила плътно като обръч на бъчва. А аз стоях отвън, обгърната от безцветна мъгла. А решението беше да върша нещо! Който прави нещо, не може да бъде поставен под съмнение. Не се сещах за нищо, нямах домашни, защото това се случи, преди да тръгна на училище. Затова стоях и зяпах — сварената скумрия, разпръснатите книги, татко, който работеше тихо и внимателно. Ако можех да получа парченце от белия маджун! Да го въртя между пръстите си.

За една смайваща секунда ме осени нещо, струва ми се, важно. Важно, за да обясня на себе си и на вас, които четете, как случи това. Това е Андреас. Изведнъж разбрах целия могъщ ред, установен в кухнята. В тишината, в заетите ръце, в затворените лица. Ред, в който трябваше да се впиша и да го следвам до най-малката точка. Все още стоях в тишината на кухнята, усещайки как редът пада отгоре ми като капан от тавана. И ме удари със стихийна сила. Вътре в реда бях недосегаема! Вътре в тези ясни рамки за послушание и прилично поведение никой не можеше да ме пипне. В понятието „вътре“ влизаше възможността да общуваш с хората без погледи накриво, без да обиждаш никого и същевременно да се радваш на спокойствие, защото си като другите. Мислиш като другите. Но вътре в себе си видях улица с високи стени, наложена ми насилствено. Това щеше да бъде моят живот. Обзе ме силна тъга. Дотогава, предполагам, бях вярвала в Свободата. Както всички деца — те вярват, че всичко е възможно. Но аз направих избор, въпреки че бях малка и сигурно не разбирах всичко. Следвах някакъв древен инстинкт за оцеляване. Не исках да съм сама, по-скоро щях да бъда като тях и щях да спазвам правилата. Но в онзи момент нещо поддаде, аз олекнах, а то изтече и изчезна завинаги. Затова си спомням този момент така добре. Там, в кухнята, в зелената светлина, на шест години, аз изгубих своята свобода.

 

 

Вижте това тихо, възпитано дете. На снимки от Коледа и рождени дни седя в скута на мама и гледам в обектива с кротка усмивка. Сега имам челюст от желязо, която изпраща болки нагоре към слепоочията ми. Как се стигна дотук? Със сигурност причините са много и различни, а някои неща се дължат на чиста случайност, например че пътищата ни се пресякоха точно през онази нощ. Но какво да кажа за самото престъпление? Самият импулс — откъде идва той? Кога ще се случи убийството? Там и тогава? В такъв случай ще подели вината си с обстоятелствата. Той просто застана на пътя ми и беше такъв, какъвто беше. Защото с него аз вече не бях Ирма, а Ирма и Андреас. И това беше различно от Ирма и Ингемар. Или Ирма и Руни. Знаете — химия. Всеки път се получава нова формула. Ирма и Андреас се погубиха един другиго. Или не е така? Нима то израства през годините? Нима престъплението дреме някъде в персоналния код на тялото? Нима убийството е краят на дълъг и неизбежен процес? Налага ми се да гледам живота си в светлината на ужасяващото нещо, което се случи, както и да гледам на него в светлината на онова, което е било животът ми. Така ще направят и всички край мен. Оглеждаш се назад за нещо, което би обяснило онази част от цялото, която подлежи на обяснение. Останалото остава да се носи в сивата зона от догадки.

Но нека се върнем обратно. Стоях значи там, в тишината на кухнята. Безшумното ми присъствие я накара да вие. Било е хубаво, сега вече не го издържаха. Мама се обърна и се доближи до мен. Наведе се и подуши косата ми.

— Трябва да я измием — констатира тя. — Мирише.

За кратко обмислях да си донеса нещата за рисуване. Да усетя миризмата на маслените пастели, които обичах да използвам. Но излязох от кухнята в градината, минах през оградата покрай старата затворена ковачница и навлязох в гората. Между смърчовете се стелеше приятен сиво-зелен мрак. Вървях с кафявите си сандали по сухата пътека и се натъкнах на мравуняк. Започнах да го мушкам с една клечка и се наслаждавах на хаоса, който бях в състояние да предизвикам. В това добре подредено общество настъпи катастрофа и навярно щеше да им отнеме седмици да я поправят. Желанието да разрушавам! Изпитвах чувство на радостна власт, докато създавах бъркотия в мравуняка с пръчката. Беше хубаво. Огледах се за нещо, с което да ги нахраня. Умряла мишка или каквото и да е. Щях да стоя и да ги гледам, докато я изяждат. Щяха да оставят всичко и да забравят за катастрофата, храната щеше да застане на първо място. Бях сигурна. Но не намерих нищо, затова продължих навътре. Стигнах до изоставено стопанство, давано в миналото под аренда. Седнах на прага и се замислих за историята на някогашните обитатели. Гюстав и Нигер и дванадесетте им деца. Уно, Секунда, Тревор, Фирмин, Фемер, Сексус, Сюнер, Ото, Нилс, Тидеман, Елеф и Толеф. Беше невероятно и все пак напълно вярно. Но те вече не са живи.

Да. Чрез Бог, в когото изобщо не вярвам, видях Андреас. В мислите си се връщам към ужасния момент, когато почувствах то да приближава — желанието да го унищожа. В същия момент видях собственото си лице в стъклото на прозорец. И си спомням усещането: едно сладко напрежение като топло олио, преминаващо през тялото ми. Съзнавам, че това е лошо. Лицето ми се отразява в синкавото стъкло и виждам онова противно, зло същество, в което човек се превръща, когато Дяволът държи свещта.

Бележки

[1] Virtual Reality. (англ.) — Виртуална реалност. — Бел.прев.