Карин Фосум
Дяволът държи свещта (26)

* * *

Зип виждаше силуета си в черния екран на телевизора. Нещо страхливо и неясно. Изкачи стълбите с тежки стъпки и затвори вратата. Накрая целта стоеше ясно пред него. Бялата къща със зелените рамки. Не устоя ли на дяволския натиск? Изчерпаха ли се силите му? Този път няма да се задоволи с говорене, ще влезе, дявол да го вземе. Превземаше стръмния наклон с големи, целеустремени крачки. Отзад човек би видял как кръглият му задник енергично се върти и усуква нагоре. Ще открие истината, дори да се наложи да нахлуе вътре и да надвие старата! Не му се бе случвало често в живота да е решителен, но чувството да е така сигурен му харесваше. Ще се справи с всичко! След петнайсет минути видя портата. Изведнъж чу как някаква врата се блъсна. По чакъла трополяха бързи стъпки. Беше тя — Фюнерката! Погледа я как влачи крака нанякъде и се вмъкна в двора. Изкачи се по стълбите и хвана вратата — оказа се, естествено, заключена. Промъкна се отстрани до задната страна на къщата. Установи, че няма видимост към градината. С кози крак лесно би отворил някой от прозорците на избата. Не разполагаше обаче с кози крак. В розовата леха намери камък с големината на зелка. Обърна го, махна от него нещо гадно, което пълзеше, и коленичи. Опита да надникне през прозорците. Единият беше покрит с чувал или нещо подобно. През другия можеше да види, ако постави ръцете си като фуния пред лицето си. Взе камъка и счупи стъклото. Не вдигна много шум. Известно време се мъчи да почисти останалите стъкла по рамката. После пъхна и двата си крака вътре, обърна се обратно и се спусна надолу. Беше доста високо. Коленете му поддадоха, изтупа дънните и ръцете си. Обърна се бавно и се озова право пред една врата. Постоя за момент, за да свикне с тъмнината. Различи лавици с бутилки и буркани. Стара шейна, прогнил слънчобран. И една врата. Отвори я с разтуптяно сърце. Беше тежка, вероятно бе на пружина. След нея имаше още едно помещение. Странна тлееща червена светлина прорязваше тъмнината. Беше топло и миришеше неприятно. Направи слепешком няколко крачки, сърцето му трепереше като пиле под якето му. Вървеше, опипвайки с ръце стената, колебливо правейки крачка след крачка. Опитваше се да намери ключа. Неочаквано настъпи нещо меко. Поддаваше под крака му и шумолеше странно. Спря рязко. Нещо лежеше на пода. Какво, по дяволите, е това? Отдръпна се, спря и се заслуша. Направи предпазливо няколко стъпки в друга посока. Чу се трясък от метал, който се удари в пода. Беше обърнал една печка. А, ето и стъпало. Стълба от избата към вътрешността на къщата. Следователно най-горе имаше ключ за лампата. Заизкачва се, ослушвайки се напрегнато. Какво беше онова мекото, което беше настъпил? Ами ако тя се върне? Защо й е да го прави? Може да е забравила нещо. Случва се постоянно, поне по филмите. Продължи нагоре, като броеше стъпалата. Изведнъж главата му се удари в тавана. Един от онези стари капаци. Започна да търси ключа. Докато прокарваше пръсти по стените, му се забиха тресчици. И най-сетне — ключ. Завъртя го. Чу се бавно щракване и над него светна гола крушка, висяща на кабел. Светлината се появи бавно, сякаш жичката е изхабена и й трябва време. Обърна се и се загледа в един кръг от светлина. Видя найлоново покривало върху нещо. Боклук вероятно. Защо ли е оставен в основата на стълбите? Боже мили! За една смущаваща секунда му се стори, че прилича на човек. Изглеждаше като човек. Не, беше изключено да е вярно. Помисли си, че сигурно е стар килим, който не влиза в кофата за боклук и тя го е захвърлила тук. Ще слезе отново и ще разбере какво е. Защото не можеше да… Слезе внимателно надолу. Какво, по дяволите, правя тук? Какво става? В действителност спя на дивана вкъщи. Подсмръкна и изтри носа си с опакото на ръката. Беше долу. Огледа се, огледа с търсещ поглед и мръсния найлон. Нещо бяло и неясно. Наведе се, но засенчи светлината и се отмести. Хвана един от ъглите. Прошумоля леко.

— Не, по дяволите!

Викът се удари силно в стените. Ехото увисна и се залюля из помещението. Той се обърна с гръб, разпери ръце, за да потърси опора. Очите му търсеха из тъмните ъгли. Видя дърводелския тезгях, старо колело, сандък с картофи. Помисли си: картофи. Всичко беше толкова странно. Махай се оттук, по дяволите! В този момент се блъсна врата. Някой мина по пода там, горе, с бързи стъпки. Сети се за светлината. Видя вратата, през която влезе. Без да мисли, се втурна навън, затвори внимателно вратата, сви се в един ъгъл. Чакаше. Тя се беше върнала. Беше напълно болна! Представи си я как слиза по стълбите с брадва в ръка. По пода над него простърга стол. Зип стоеше, вперил поглед във вратата. Отвореше ли капака, щеше да види светлината. Трябваше да се измъкне по същия път, през прозореца, без да вдига шум. Но не стигаше до горе. Ще стъпи на шейната до стената. Веднъж само да издращи навън, да избяга. Ще звънне на полицията. Старата е луда, защо не са я пъхнали досега зад решетките? Изведнъж чу звуци: скърцаше дърво, дрънчеше верига. По стълбите се разнесоха стъпки. Сега тя бе видяла светлината. Зип реши: Ще нападна пръв! Потърси с поглед нещо, с което да я удари. Бутилка, може би? Стояха наредени по лавиците, пълни със сок или с вино. Пристъпи тихо към тях, премествайки внимателно тежестта си от единия на другия крак. Свали една бутилка и я хвана здраво за гърлото. Застана при вратата. Чакаше и трепереше с бутилката в ръка. Тресеше се така, че зъбите му тракаха. Само ела, дявол да го вземе, ще те хвърля в безсъзнание! Тогава чу стъпки по стъпалата. И отново настъпи тишина. Какво прави сега? Дали размишлява за светлината? Противни, провлачени стъпки преминаха по цимента. Той се притисна към студената стена, вперил поглед в тесния процеп на вратата. Процепът бавно се увеличи. Зип пое въздух и вдигна бутилката, точно когато главата й се показа във вратата. За миг видя тежката челюст и дълбоките очи. И стовари удара си. Уцели я малко отстрани. Но коленете й се подгънаха, тежката врата я удари отзад и тя падна напред, право върху гърдите му. Зип изкрещя като диво животно и отскочи назад. Тя се просна на пода. Приземи се по корем. Челото й лежеше върху маратонките му, трябваше да дръпне крака си. С леко тупване главата се удари в пода. Изненада се, че бутилката не се счупи. В продължение на един безумен миг той се взираше в нея. Пусна бутилката и тогава тя се счупи. Блъсна го миризма на кисело вино, която се разнесе из помещението. Искаше да се махне оттук, но тя препречваше вратата. Тежкото тяло изпълваше целия отвор. Той стъпи отгоре — попадна на гърба й — и едва не падна върху нея. Залитна, възвърна си равновесието и се втурна покрай покривалото. Стигна до стълбите, чу собственото си тежко дишане и съдейки по това дишане, разбра, че се бе случило нещо ужасяващо. Онова под найлона беше напълно размазано. Нещо в него крещеше: ти си виновен, ти си виновен! Капакът зееше отворен, в кухнята бе светло. Измъкна се с усилие, застана на пода и огледа синята стая. Отиде до отвора, погледна надолу. Трупът под найлона му се хилеше насреща. Хвана капака и го пусна долу. „Това е краят“, помисли си. Напълно смазан, на пистил, съвършено неразпознаваем. Но жълтата риза! След това се втурна навън.

* * *

Скаре си представи мъртво дърво. Жената продължавате да стои права, но силите й я бяха напуснали. За нея нямаше значение дали той ще залови някакви нещастни крадци на чанти. Бебето беше мъртво. В продължение на повече от тридесет години тя бе живяла без детето. Доколко е възможно да се привържеш към едно дете само за четири месеца? До живот, прецени той. Замисли се за феномена време и неговата склонност да преминава. Да прави нещата да избледняват, ако не друго. Остави я да стои и да мълчи. Междувременно си спомни какво бе казал лекарят: на момченцето ще бъде направена аутопсия, но по всяка вероятност това, че е паднало от количката, няма връзка със случая. Просто странно, плашещо съвпадение. И да го каже на майката, няма да помогне. Тя имаше свое виждане: двама млади мъже бяха убили най-скъпото, което притежаваше. Не мислеше за тях. Не мислеше за каквото и да било, просто оставяше времето бавно да отмине. На моменти, доста рядко, премигваше; клепачите й се затваряха бавно и трудно се плъзваха обратно нагоре.

— Не искате ли да седнете?

Тя се свлече леко върху стола. Светлото палто вече не приличаше на дреха, а на голямо парче ленено платно, хвърлено върху раменете й.

— Разкажете ми всичко, което се сетите за външния им вид — помоли той.

— Не се сещам нищо — отговори тя вяло с безизразен глас. Не беше изключено да е дрогирана. Някой безпомощен лекар не бе понесъл да гледа болката й.

— Опитайте — подкани и той. — Възможно е да извикате отделни фрагменти в паметта си, ако се напрегнете.

— Да се напрегна? — Думата я накара да повдигне глава и да го изгледа невярващо. Едва имаше сили да се държи изправена на стола. — Защо да ви помагам? — попита със слаб глас.

— Защото говорим за двама мъже, които трябва да почувстват колко е сериозно стореното. Няма да можем да ги осъдим за смъртта на сина ви, но нека поне се уплашат, та да попречи да се случи отново.

— Не ме засяга — отново вдигна глава и го погледна.

— А това, което казвате… дори и самият вие не си вярвате. Дори отсега нататък да убиват по едно бебе на седмица, не ме интересува.

Той търсеше с какво да я извади от вцепенението й.

— Сега не — отвърна, — но да речем след година. Ще се измъчвате при мисълта, че не сте опитали, че те все още се разхождат наоколо, сякаш нищо не се е случило.

Тя се изсмя уморено. Сейер стана и отиде до прозореца, както правеше често. Водата течеше в равномерен поток. Неизменно една и съща, тя носеше посланието, че нещо ще остане непроменено, дори след като всички си отидат. Ще тече нататък, ще се вълнува при поривите на вятъра, ще се удря в камъните солена и бурна.

— Седите тук — обърна се той и я изгледа, — следователно сте решили, че можете да помогнете. Защо инак ще дойдете? Аз бях изгубил надежда. Пропиляхме много време.

Думите му привлякоха вниманието й.

— Не — заекна тя. — Мисля, че съм се надявала на обяснение. Нали винаги има обяснение?

— Обяснение ли? — Все едно той имаше такова. Поклати бавно глава.

— Можете да ми помогнете — настоя той тихо. — Макар аз да не мога. И заради това се чувствах неудобно да ви моля да дойдете. Но ако оставите нещата недовършени, най-вероятно впоследствие ще съжалявате и тогава ще ви бъде по-трудно да си спомните.

— Единият носеше шапка — вяло и с неохота проговори тя.

— Шапка? — повтори той бързо. — Нека позная. Била е червена?

Забеляза нещо като мимолетна усмивка на устните й.

— Не, беше синя. С бял надпис. И малък бял кръст. Чувате ли? Бял кръст!

Той усети как ледът леко се пропуква. За първи път тя се отпусна.

— Караха малка зелена кола. Единият беше висок и много слаб, с дълги крака. И жълта риза. Не видях косата му, защото цялата бе скрита под шапката. Беше много красив, със светли очи, сини или зелени. Носеше широки панталони. Спомням си, че ги забелязах, когато той тичаше към колата — вееха са около него. Беше с черни обувки.

Сейер седеше със зяпнала уста. Тя направи описанието уверено. Младежът явно изглеждаше точно така.

— А другият? — заекна той. Същевременно един часовник започна да тиктака в главата му.

— Другият беше по-нисък и по-дебел. Светла коса, прилепнали дънки, маратонки. Тъкмо той се опита да спре количката — добави тя изведнъж. — Но не я стигна.

Нещо звучеше странно познато. Какво имаше в казаното от нея? Защо нещо мигновено го подразни: оставаше на заден фон, но сякаш се обаждаше: тук съм, за бога, не ме ли виждаш!

— Възраст ли? — прошепна, опитвайки се да разгадае странните сигнали, които се въртяха из ума му. Помисли си: „Ако поема дълбоко въздух, ще изчезне“. Затова остана задълго почти без кислород.

— Осемнайсет — двайсетгодишни може би.

Записваше си информацията с кратки ключови думи. И усета хубавото чувство, което настъпва, след като точките и линиите дълго и неприятно са се въртели пред очите му и накрая придобиват форма — ясна, доловима, почти красива. Нещо топло ромолеше през тялото му и той чувстваше, че го обича.

— Да си спомняте нещо по-точно около колата?

Той се напрегна да сниши гласа си до безпристрастно ниво, но не беше лесно.

— Не разбирам от коли — отвърна тя тихо. — Всички ми изглеждат еднакви.

— Все пак малка кола?

— Да. Малка, стара кола.

Той отново си записа.

— Този град не е голям. Ще ги намерим — прозвуча като обещание.

— Тогава сигурно ще сте доволни — усмихна се тя.

За няколко секунди мислите й се бяха отдалечили от мъртвото дете и се появи първото чувство за вина — откри, че можеше да го забрави за кратък период. Какво предателство!

— В момента му правят аутопсия — обясни тя жлъчно. — А когато приключат, аз няма да имам думата. Представете си, че сгрешат?

— Имате предвид относно причината за смъртта? Те са специалисти. Редно е да им имате доверие.

— Хората непрекъснато правят грешки — прошепна тя. — Аз не биваше да пускам количката.

— Нападнали са ви — напомни й той.

— Не — възрази тя уморено. — Грабнаха чантата, това беше всичко. Старата чанта, сякаш беше важна. Четиристотин крони. А аз пуснах количката, въпреки че бяхме при морето. Не разбирам.

— Защо не съобщихте незабавно за нападението?

Не му харесваше, че зададе въпроса, но той сякаш сам си проправи път.

— Струваше ми се толкова незначително. Бях погълната от момченцето си, от писъците му. А и — погледна го, — какво щяхте да направите вие? Да регистрирате кражбата? До даден момент, в който щяхте да затворите случая поради недостатъчни доказателства?

— Да — призна той. — Но обществото ще се разпадне, ако спрем да съобщаваме за нередните неща. Не бива да се притеснявате за обема на работата ни, просто трябва да кажете, ако нещо се случи. Нали колкото повече са съобщенията, толкова по-голям е шансът за увеличение на субсидиите. Всъщност носите отговорността да докладвате за подобни инциденти.

Тя издаде звук, наподобяващ смях, не той все пак се поколеба.

— Не се смея на вас — поясни тя. — Смея се на всичко останало: появяваме се тук, не можем да направим нищо. Но защо оставаме?

Тя се изправи. Нямаше чанта и ръцете й се движеха около тялото, сякаш търсеха дръжката на количката. При вратата спря.

— Знаете ли кое е най-лошото?

Сейер поклати глава.

— Той си няма име.

Тръгна надолу по коридора, но се обърна за последен път.

— Така и не успях да реша как да го кръстя. Това е наказанието ми.

Гърбът й се изгуби зад вратите на асансьора. Той влезе в кабинета и затвори вратата с трясък. Най-сетне! Един светъл и един тъмен в зелена кола. Зип и Андреас!

 

 

Двама сержанти потеглиха, за да доведат Сиверт Скорпе. Майка му стоеше на вратата и ги наблюдаваше с нарастваща тревога.

— Той винаги се прибира нощем — увери ги тя.

Те направиха няколко обиколки на града с колата да го търсят. Сейер помоли да му съобщят незабавно, ако го намерят. И си тръгна за вкъщи. Спря на една бензиностанция „Шел“, за да налее бензин. На касата взе и един диск на Сара Брайтман^[1], „Nice Price“^[2]. От свръхнатоварения трафик се разнасяше равно бръмчене, но той почти не го чуваше. Докато шофираше, си припомняше работния ден. За него той се състоеше от установени похвати за справяне с дребни или големи събития. За някого се случваше най-лошото и това оставяше отпечатък и върху него, но все пак той можеше да се справи и да го бутне в архива. Дали е направен от материал, по-различен от другите? Мнозина не биха се справили с неговата работа, с всичко, което той бе преодолял по пътя към поста главен следовател. С какво ли не се сблъска: пиянство и дандании, повърнато по цялата униформа; груби подмятания: „Проклето ченге, шибана полицейска гадина!“ Проблемите с рецидивисти — хора без воля, сили и възможности. И още по-зле, макар и рядко, но сблъсък с хора без скрупули, угризения или страх. Макар да смяташе, че е запазил по-голямата част от човечността си, все пак бе в състояние да изолира всички служебни проблеми. Да седне и да се нахрани; да остави всичко зад себе си, както бе казал Робърт; да поспи половин час на дивана. Нощният му сън бе рядко нарушаван и то от някой сърбеж по лакътя или коляното. Радваше го, че екземата се подобряваше. След като заключи отвътре и Колберг изпълни ритуала по посрещането, той видя Сара — само по потник и бикини, с разрошена коса и зачервени бузи.

— Какво има? — попита несигурно.

— Йога — усмихна се тя. — Направих няколко упражнения.

— Без дрехи? — поколеба се той.

Тя започна да се смее, обяснявайки колко е трудно да направиш челна стойка с пола на главата си.

— Добре е да научиш няколко упражнения. Мога да ти помогна.

— Не искам да стоя на главата си — възрази той.

— Страхуват се от нова перспектива ли?

Той сви рамене. Не е ли доста късно? Вече бе минал петдесетте.

— Случи ли се нещо вълнуващо? — попита тя, докато нахлузваше обратно полата и блузата си. Той не искаше да я зяпа как се облича, затова отиде в кухнята и запали светлината над печката. Тя дотопурка боса.

— Не — отвърна той спокойно. — Не и вълнуващо.

Нещо в гласа му я разтревожи.

— Робърт — продължи той тихо, — вече не е сред живите.

Сара сбърчи чело:

— Гаджето на Анита ли?

— Намерили са го в килията му.

— Как? — попита тя с професионален интерес. В процеса на своята работа тя също бе преживяла подобни неща. Може би често.

— Накъсал една риза на ивици и се обесил с нея. На дръжката на шкафа за дрехи.

Той отиде във всекидневната. Извади диска от джоба на якето си, сложи го в плейъра и намери любимото си парче: „Who wants to live forever?“^[3] Вече имаше петстотин тридесет и седем диска, всичките с жени изпълнители. Седна тежко. Замисли се колко решителност се изисква да се обесиш, застанал на колене; цялата тази воля, която той можеше да използва за един нов живот. Колберг дойде бавно и легна в краката му. Той се наведе напред, обви огромната кучешка глава с ръце. Вгледа се в черните очи. Пипна носа му. Беше както трябва — влажен и хладен. Повдигна меките като коприна уши и надникна. Изглеждаха наред и не миришеха. Прокара пръсти през гъстата козина, по-дълга и по-лъскава от когато и да било, червеникавожълта с няколко по-светли пръски, само муцуната му беше черна, изпъстрена със сребристо. Ноктите, нормално дълги, не пречеха. Накратко, беше добре. Липсваше му единствено възпитание.

— Грамаден си — прошепна той, — но не си твърде умен.

Кучето помаха с опашка, изпълнено с очакване. Той нямаше кучешки бисквитки, затова Колберг отпусна глава и тя падна върху стъпалата му с цялата си тежест. Сара се появи на вратата с пакет спагети в ръка.

— Какво правите вие в такива случаи? Когато се случи подобно нещо?

Той въздъхна.

— Обичайното. Случилото се ще бъде разследвано като така наречения „подозрителен смъртен случай“. Техникът ще направи снимки на килията. Ще разпитат служителите в затвора за това как е изглеждал, дали килията е била заключена, дали е възможно някой да е влязъл, дали е бил депресиран и дали е получил помощ от лекар. После ще прехвърлят случая на „Съдебна медицина“.

— Чувстваш ли вина? — попита тя тихо.

Той сви рамене. Чувстваше ли?

— Той ни съдействаше добре — отговори замислено. — Навярно прекалено добре. Искаше всичко да свърши бързо. Имаше планове. Дори хапна, за първи път от доста време. Аз не работя в затвора, но трябваше да разбера.

— Не можеш да четеш мисли — възрази тя.

Той я погледна:

— Ти щеше да разбереш, нали?

Тя се облегна върху рамката на вратата.

— Изгубила съм редица пациенти.

— Да.

— Но си прав. Щях да изостря вниманието си. Често те сякаш разцъфват и същевременно кроят планове за самоубийство. Защото най-сетне са направили своя избор и виждат края на отчаянието си. Когато пациентите се обърнат към нас и поискат да им намалим лекарствата или молят за свободен достъп навън, обикновено сме нащрек. Но Робърт не е бил психиатричен пациент, а задържан.

— Може би все пак научих нещо.

— Ти не си лекар — опита се да го успокои тя. — Родителите на Анита уведомени ли са?

— Говорих с бащата. Много се разстрои. Надява се не те да са причината. Не таят желание за отмъщение. Едва ли са им останали сили за това.

Тя изчезна в кухнята и той чу как в тенджерата започна да тътне, когато водата наближи да заври. След десет минути тя извика. Той си изми ръцете и седна. Известно време се храниха мълчаливо. Беше му приятно да мълчи край Сара. Тя можеше да живее свой собствен живот, въпреки че той седеше на един метър от нея. Имаше способността да мисли за своите си неща, без да го включва. Правеше куп смешни физиономии, докато разсъждаваше наум. Той й хвърляше по някой бърз поглед всеки път, когато се пресегнеше за сол или пипер. Настърга си обилно пармезан върху спагетите.

— Сара, работата ти е да караш хората да говорят — за себе си, за трудните неща. Как го постигаш?

Тя се усмихна объркана.

— Провел си стотици разпити. Не ми казвай, че не знаеш как да си вършиш работата.

— Знам, но се случва да блокирам с някой човек. Седя и знам, че той знае! А просто не съумявам да го изкопча от него.

— Случва се и с мен.

— И все пак. Какво правиш, за да стигнеш до тях?

— Всичко е въпрос на време — отговори тя.

— Но аз нямам време! Едно осемнайсетгодишно момче е изчезнало вдън земя, а приятелят му е толкова уплашен, че почти припадна върху бюрото ми. Но стиска уста като Ингрид, когато се опитвахме да й дадем рибено масло.

— Има порта към всяка градина — подхвърли тя загадъчно.

Той се усмихна против волята си.

— А ако срещнеш изключение, тогава трябва да прескочиш през оградата.

— Аз съм полицай. Длъжен съм да следвам определени правила.

— Въображението е хубаво нещо.

— Нямам ли въображение?

— Имаш, естествено, но трябва да го използваш. Колко пъти е бил при теб?

— Два.

— И къде седите?

— В кабинета ми. Имаме нужда от авторитетна рамка, за да усети колко сериозни са нещата.

Тя взе шишето с кетчуп и го разтърси силно.

— Покани го на по бира. Отидете в кръчмата, където са били с Андреас. Седнете на същата маса. Облечи си нещо друго — дънки и кожено яке. Защо не оставиш косата си да порасне малко, Конрад, представям си как ще се накъдри при ушите, ако само й позволиш.

Той ококори очи.

— Какво ви става на вас, жените, с тези къдрици? — попита учуден. — Остави чиниите. Ще ги измия, като се прибера.

— Ще отскоча до татко — тя изведнъж смени темата. — Трябва да проверя дали има храна в хладилника.

Пак онази дума, която винаги го караше да се чувства смутен. Татко. Леко, добре познато пробождане.

— Той как приема това, че изведнъж започна да остава сам за толкова дълго?

— Съвестта ли те гризе?

— Може би има повече нужда от теб, отколкото аз.

— Ти нямаш ли нужда от мен? — попита Сара бързо.

Той я изгледа объркан.

— Имам, естествено. Попитах просто защото той е болен. Аз все пак се справям сам.

— Така ли?

Не разбираше какво цели тя. Забрави, че трябва да се храни. Седеше и търсеше нещо в лицето й, след това в купчината бели спагети, търсеше нещо, което да му подскаже правилния отговор. Разбира се, че има нужда от нея. Но не спираше да мисли за баща й, който страдаше от множествена склероза и седеше сам в инвалидния си стол. За това, че бе отнел Сара от него. Е, не през цялото време, но за все по-дълго и по-дълго.

— Имам ужасна нужда от теб — отвърна неловко.

— Повече отколкото баща ми — заяви тя твърдо. — Имаш нужда от мен повече отколкото баща ми. Кажи го високо!

Той мълчеше. Опитваше се да прецени какъв ще е животът му, ако тя внезапно изчезне. Вътре в себе си бе подготвен за това. Държеше ли се резервирано? Мислеше ли си, че тя скоро ще си тръгне, колебаеше ли се да се отдаде изцяло на връзката с нея? Доколко тя се нуждаеше от него? Беше толкова независима. Изглеждаше способна да се справи с всичко. Или може би греши? Та той не е мъжът, от когото тя има нужда, не и истински. Не му се играе. Рано или късно тя ще открие друг, по-млад. Някой като Якоб, хрумна му. Боже, помогни ми, за какво мисля? Всъщност ревнувам. Ревнувам от всички, които са по-млади и по-дръзки от мен.

— Извини ме. Аз съм един скучен мъж.

Седеше и я гледаше леко объркан. А в очите й видя нещо, което го остави без дъх. Една поразителна нежност. Наведе глава. Стана прекалено трудно за него. Продължиха да се хранят мълчаливо. Но сега той беше в главата й, забеляза го. После изми грижливо чиниите под чешмата. Телефонът иззвъня. Чу се нетърпеливият глас на Якоб, смесен с атонален шум. Сейер крещеше в слушалката.

— Не чувам! Можеш ли да намалиш тази дандания! От вкъщи ли звъниш?

— „Джаз от ада“! — викаше Якоб. — Франк Запа. Дандания ли го наричаш?

Сейер чу, че слушалката вече е сложена на по-стабилна основа. Шумът изчезна.

— Бях у приятелката на госпожа Винтер — пухтеше той. — Конрад! Има нещо в тази жена. Да, извини ме за израза, но се чудя дали чисто и просто не е откачена.

— Аха — Сейер чакаше продължението.

— Отиди да говориш с нея!

— За какво?

— Тя знае нещо. Случило се е нещо странно. Не, не мога да го обясня. Но както майка ти казваше: просто го знам!

— Късно е… — започна Сейер. — Имам да свърша други неща. Родителите на Робърт…

— Да, но тя идва, обажда се, от устата й излизат странни съобщения: че знае къде е той, че той няма да живее много дълго и бог знае още какво. Трябва да провериш!

— Казала е, че знае къде е той?

— Без да споменава името му. Но знае. Трябва да говориш с нея. Не, в действителност нямам теория, просто смятам, че е странно. Пък и тя го познава, той е син на приятелката й.

— Но нали ти беше там? Откри ли нещо, или не?

— Открих, че трябва да говориш с нея. Да усетиш същото, което и аз усетих, разбираш ли?

Не можеше да пренебрегне нито пламенността на Скаре, нито силната му интуиция. Кучето му отправи продължителен поглед и една-две секунди той се поколеба, преди да се реши и да извика. Колберг се изстреля през стаята подобно на светкавица от вълна. Сейер потупа Сара по бузата за довиждане и тръгна да слиза по стълбите на тринайсетте етажа. Кучето се колебаеше при всяко стъпало. Той спря, погледна тежкото тяло и осъзна, че възрастта е на път да го застигне. Може би е редно да му спестява всичките тези стъпала. И ти не си вечен, промърмори. Излязоха на светло. Той спря отново.

— Стар си — гледаше го право в черните очи. — Наясно ли си? — Колберг чакаше търпеливо. Нещо важно можеше да се появи. Парче сушена риба, например.

— Не — промърмори Сейер. — Нямам нищо за теб.