Карин Фосум
Дяволът държи свещта (28)

* * *

Сблъсъкът с кучето го изпрати с трясък срещу стената. Погали нежната задна част на главата му. Ослуша се навътре в апартамента. Дали тя е облечена? Дали пуши хашиш?

Със задоволство установи, че говори по телефона. С приятелка, вероятно — хихикаше като момиченце. Той се опита да спре танцуващото куче и закачи якето си. Отиде в кухнята и си изми ръцете. Отвори хладилника и погледна. Колберг го последва с тихи стъпки и застана в стройна стойка „мирно“. „Стоя напълно неподвижен, казваха тъмните кучешки очи, не скрибуцам и не прося, само адски се лигавя“. Той извади храната и я постави върху кухненския плот. Две студени наденици, обвити в найлон, твърдо сварени яйца, нещо в купа, пасирано, може би ошав. Прошепна „седни“ на кучето и помаха с едната наденица. „Трябва да се свържа с медицинската сестра, която прави домашни посещения — помисли си той. — Ирма Фюнер има нужда от преглед. Може би дори хоспитализиране“.

— Не, да не си луд? — чу от всекидневната. — Разкажи ми още. Всички подробности. — После ново хихикане. Той пое лапата, която му подаде кучето, и протегна едната наденица. Отряза филия хляб и наряза яйцата. Посоли ги.

— Точно това не ми харесва. Харесва ми да играя — чу отново.

Наостри уши. С кого говори тя?

— На запалени лампи, естествено. Мислиш, че ме е срам ли? Не, не съм на двайсет. Достатъчно възрастна съм да ти бъда майка.

Сейер стоеше с туба майонеза в ръка, сякаш замръзнал в движение, и вече слушаше, без да се притеснява. Изглежда не е чула, че се е прибрал. Ами, трябва да е чула, данданията от Колберг се чуваше няколко етажа надолу.

— Но ненаситността е толкова възбуждаща, съгласна съм с теб. Невинаги обаче. Е, да. Абсолютно.

Сейер вдигна другата наденица. Объркването му отвори място за мъничко садизъм. Започна да я поклаща високо над главата на кучето. Колберг се опитваше да схване каква е играта. Пробва да се изправи на два крака, но беше прекалено тежък. Седемдесет килограма и ниска точка на тежестта. Затова падна и задраска с нокти по крачола на стопанина си. Той му даде наденицата. Сложи майонеза върху яйцата.

— От време на време изпитвам потребност да съм малка. Малко момиченце. Това е най-хубавото, което мога да си представя.

Сипа си мляко в една чаша. Малко момиченце? Няма ли да свърши най-сетне? Не мирише ли малко на хашиш? Изведнъж се почувства толкова уморен. Но се пренастрои. Помисли си: „Отивам в хола. Искам да гледам новините“. Тя седеше до масичката със слушалка, притисната здраво под брадичката. Чу го, обърна се и му намигна хитровато. Той искрено се обърка, филийката яйце се плъзна по чинията и се насочи към ръба. Колберг легна отстрани, ноздрите му слабо вибрираха. Сейер се съсредоточи върху кръгчето яйце.

— Трябва да затварям — каза изведнъж Сара. — Мога да се обадя пак, когато имам нужда от теб, нали?

Усмихна се на стената над масичката с телефона — там, където той беше окачил календар и стара диплома от стрелбището. Беше отличен стрелец.

— С какво съм облечена?

Тя се огледа от горе до долу — носеше зелени кадифени панталони и карирана фланелена риза.

— С красива червена рокля от чиста коприна без ръкави. И съм златистокафява. Тъкмо се връщам от Израел. Говориш с еврейка. Някога бил ли си с еврейка?

Сейер, тъкмо отхапал от филийката, сега опита да я преглътне. Погледна кучето и изведнъж се зарадва, че то не разбира. Включи телевизора и вторачи поглед в екрана, в лицето, което четеше новини. Но той не ги чуваше, защото беше намалил звука. Беше го направил от чиста учтивост. Но сега си науми да го увеличи до дупка и да я принуди да хлопне слушалката. На екрана течеше война. Военен самолет излетя от един кораб и се стрелна в небето като светкавица от метал. Почувства ускорението, както си седеше на стола.

— Лека нощ, скъпи.

Сара приключи разговора. Приближи се и подпря дупе на страничната облегалка на фотьойла му.

— Не видя ли, че има печено говеждо в хладилника? — попита учудена.

Говеждо? Не бе видял подобен деликатес; беше я слушал, напълно объркан. Освен това яйцата бяха отлични. Малко повече холестерол, наистина, но пък богати на протеини, а той имаше нужда от тях, за да поддържа мускулната си маса.

— С кого говори? — попита безизразно.

— Със секс телефона — отговори тя и се засмя, отмятайки настрани дългия си бретон, без изобщо да се смути.

Той мълчеше. Всъщност изобщо не беше гладен.

— Беше ми скучно. Нямаше те.

— Знаеш ли колко струва? — изтърси той.

И тогава тя започна да се смее. Имаше изненадващ, силен смях. Той не разбираше на какво се смее. Всъщност май му се искаше да остане сам.

— И откъде знаеш ти, мили ми мъжо, че секс телефонът е страшно скъп?

Не отговори, просто седеше там като глупак. Тя го целуна по щръкналата сива коса.

— Звъняла съм много пъти. Мога да си платя. Печеля повече от теб — и се разсмя още по-силно.

— Но — заекна той, — защо?

— Забавно е. От другия край седи жив човек. — Наведе се напред и прошепна в ухото му. — Трябва да опиташ някой път!

Той продължаваше да зяпа филийката яйце. Беше въпрос на време Колберг да я грабне.

— Къде намери номера? — попита объркан.

— Във вестника. Има голям избор. В зависимост от предпочитанията ти. Не си ли любопитен?

— Не.

— Дават ти всичко, което пожелаеш; което е възможно да бъде изпратено по кабел все пак. А то не е малко!

Той вдигна филийката. Отхапа и задъвка бавно.

— Замръзнал си — отбеляза Сара, допирайки ръката му до бузата си. Беше топла като жив въглен.

— Не е зле понякога да можем да се позабавляваме в този живот, нали?

Да се позабавляваме? Важно ли е? В Конрад Сейер се всели дявол. Стана от стола и се надвеси над нея с всичките си сто деветдесет и шест сантиметра, а тя стоеше учудена като малко момиченце и гледаше притеснена нагоре към него. Той си помисли: „По-силен съм от нея. Мога да я вдигна и да я отнеса. Дори да се дърпа и да се извива, няма шанс“. Хвана я здраво през кръста и я вдигна от ръкохватката на фотьойла. Тя пищеше щастливо, но той отбеляза с вътрешно задоволство леката следа от паника, докато я пренасяше през стаята като кукла. Спря пред стария шкаф, навярно тежък цял тон и стоял на улица „Гамле Мьолевай“ през всички тези години. Присви колене и събра сили, за да я насади с категорично движение отгоре му. Беше хубаво място. Тя пищеше от смях.

— Стой мирно — заповяда й и отстъпи няколко крачки. — Ако шаваш, ще се преобърнеш.

— Искам долу — изпъшка тя.

— Не може. Тогава цялото това нещо ще се преобърне!

— Няма да ме оставиш тук — смееше се, докато колебливо се опитваше да се спусне напред към ръба, но спря, когато усети, че шкафът се движи под тежестта й.

— Не мърдай — повтори той строго. — Ще се нахраня на спокойствие. После ще си направим една дълга разходка.

Седна и започна да се храни. Колберг скачаше, джафкаше и лудееше; не можеше да познае господаря си. Сара така се смеете, че се наложи да я успокоява от страх да не би шкафът да се наклони и да се сгромоляса на пода. Беше пълен с кристал. Тя прокара пръст по повърхността му. Целият й пръст стана сив.

— Обичам прах — подразни го тя. — Прахът е малко от всичко. От теб и мен.

— Малка хулиганка! — подвикна той.

* * *

При реката стоеше възрастна жена. Стоеше отдясно на шлепа, който през останалото време функционираше като кафене, но сега беше затворен. Известно време остана загледана в жп гарата на отсрещната страна. Стоеше с изправен гръб, сякаш бе приключила с нещо. После направи няколко крачки и спря отново, горе-долу там, където една стълба водеше навътре във водата. Започна да слиза по стъпалата. На третото стъпало се забави и вдигна глава към моста — дългата, леко наклонена линия от бетон, която свързваше двете части на града. Напред-назад сновяха хора. Пречупените отражения на хиляди светлини блещукаха във водата. Тя слезе още едно стъпало. И тогава направи нещо странно, което би учудило хората, ако някой бе видял. Повдигна палтото си. Старо кафяво палто. После слезе още едно стъпало и водата стигна до над глезените й. Стоеше във водата като парализирана от студа. На площада имаше няколко души, но тя бе толкова тиха: не издаде и най-малък шум, когато най-накрая се остави да падне напред с разперени ръце. Приличаше на голямо дете, което се хвърля в пряспа сняг.

„What a pity that she won’t live. But then again, who does?“^[1]

Валеше леко. Сара и Сейер вървяха плътно един до друг. Водеха Колберг на къс повод. Ситният дъжд проблясваше по острата му козина. Няколко самотни души ускориха темпото — бяха усетили, че дъждът се засилва. Пресякоха площада по диагонал и продължиха по моста. Сейер предложи да минат от другата страна и да повървят из старите квартали с малките им магазинчета. Крачеха бързо, за да се топлят. Спряха на най-високата точка на моста. Наведоха се надолу. Така прави човек на върха на един мост. Чувства радостта от това да е все още жив. Сара погледна изразителното му лице, силно и красиво. Особено очите му и гъстата коса. Тя зарови чело в ръкава на палтото му и се вгледа във водовъртежите.

— Уморен ли си, Конрад?

— Да — призна той. — Случва се.

— Много работа, а?

— Както обикновено, но все пак ходя по тази земя вече четиристотин и четиридесет хиляди часа.

— Много е! — ахна удивена.

— Мм. Знаеш го Якоб. Обича да си играе. Когато му е скучно, взема джобния калкулатор.

За момент Сара за замисли за главозамайващата цифра.

— Сигурно е хубаво да умреш във вода — каза тя.

— Защо? — поиска да узнае той. Не се обърна, просто се взираше надолу, после отмести поглед наляво към шлепа до брега.

— Да лежиш неподвижен и да се клатиш нагоре-надолу. Водата да оближе всичко мръсно по теб.

Да оближе всичко мръсно от теб. Това може би. Но не и това да се удавиш в самия себе си. Да се свиеш, да усетиш как нещо се пръска зад очите ти, а след това и в гърдите, преди да подпухнеш и да се подуеш и всичко в главата ти да експлодира. И накрая, онова перде пред очите, за което бе чувал. Червено и топло.

— Представи си всички хора, които лежат мъртви под водата — продължи Сара. — За които ние не знаем.

„Този град е тъжен — помисли си той, — особено когато вали. Сякаш изоставен край брега на опърничавата река“. Но мостовете го впечатляваха, когато ги погледнеше всички заедно: красиво извити конструкции, обвити в блещукащи светлини. Сейер се вгледа назад към площада. Изведнъж пусна ръката на Сара. Тя проследи погледа му надолу към шлепа.

— Жена — изрече сепнато. — Стои на стъпалото. Водата е до коленете й!

Пусна кучето. Закрачи с дългите си крака, а тя се втурна подире му. Обувките на Сейер трополяха по асфалта и някои хора започнаха да се обръщат след него. Колберг ги пъдеше с лай; тежкото тяло се клатушкаше, идващите насреща хора се отдръпваха настрани при вида на едрото животно. Сейер наближи края на моста, заобиколи ръба и се втурна към стълбата. За миг се спря да си поеме дъх. Нещо се носеше по водата, нещо солидно и тъмно. Изтича надолу по стълбите и видя тежкото нещо да се поклаща. Потъваше бавно. Леденостудената вода влезе в обувките му, но той не обърна внимание, опитваше се да се ориентира в каква посока да се хвърли, за да я хване.

Сара извика.

— Не го прави. Течението ще те повлече!

Той се обърна наполовина, прецени, че тя има право — нямаше да се справи, щяха да потънат и двамата. Но не можеше да остане безучастен, да стои и да гледа как жената умира. Сара изтича надолу по стъпалата, хвана го за ръката и изкрещя в пулсиращата му глава.

— Няма да го правиш!

„Страхува се“, помисли си той учуден. В следващия момент тялото изчезна. Проследи с поглед малко петънце пяна. Видя бурното течение и си помисли: „Сега и аз се давя, както се удави тя“. Вдигна ръце и духна в тях.

— Беше жена — изрече тихо.

Потупа се по бедрото и намери телефона си. Колберг стоеше на ръба и лаеше. От всички страни се стичаха хора. „Да стоиш така — мислеше си той, — напълно неподвижен и просто да гледаш как някой потъва. Как може човек да постъпи така?“

* * *

Пожарът започна от кухнята. Кафе машината, стояла включена с часове, се бе загряла до червено. Малките пламъци бързо се разраснаха и облизаха пердето с буйни езици. Скоро обхванаха червения стол и пътеката на пода. Сега топлината трептеше в стаята, топеше пластмасата, разни предмети падаха и разнасяха огъня още по-нататък, към следващата и към следващата стая. През прозорците отвън се виждаха яростни пламъци. Един колоездач забеляза трептящата светлина. Пожарната бригада пристигна след седем минути, последвана от криминалните техници. Проправиха си път навътре, претърсиха стаите. Капакът към избата зееше като разтворена паст. Погледнаха надолу. Изтриха потта и чернилката от осветените си лица.

Беше тъмно като в гроб. Един полицай запали джобно фенерче. Обиколи наоколо с лъча светлина. Долу на пода лежеше нещо сиво-бяло. Дойдоха още полицаи. Стъпиха предпазливо на най-горното стъпало, огледаха следващото, докато светеха с фенерите си, и накрая гласовете им затихнаха. Взираха се в покривалото. Най-долу се наложи да го прескочат и да застанат отстрани. Найлонът, омекнал от топлината, вече не шумолеше. Отгърнаха го. Вгледаха се ужасени в това, което лежеше под него. Някаква невъобразима маса от найлон, коса и кожа. С две думи — нещо неописуемо.

* * *

Десети септември.

От погребението на майка си най-ясно си спомняше звука от сух пясък върху капака на ковчега. Не му излизаше от главата. Отвори прозореца, за да проветри стаята, седна и започна отначало. Върху бюрото му се трупаха различни фрагменти от голямата трагедия. Картината, макар и още неясна, бавно придобиваше форма. Но той не можеше да повярва на собствените си очи. Как се бе случило това. И защо? Извадиха от реката тялото на Ирма на следващата вечер след удавянето. Беше се спряло в стара, прогнила основа под моста, по който минаваше магистралата. Лежеше там и се поклащаше на трепкащата светлина. Речната вода бе измила торбичката, но тя все още стоеше на мястото си под тесния потник. И пожарът. И онова, което намериха в избата. Какво означаваше всичко това? Мисълта, че бе стоял в кухнята й, на няколко метра от него. Спомни си обзелото го усещане, когато стоеше там пред нея. Заключението, което си направи веднага: тя не е съвсем наред.

И какво от това? Това не му даваше основание да претърси къщата.

Вдигна поглед при влизането на Якоб Скаре. Зашумоли с документите.

— Не е за вярване — мърмореше той. Докладът бе изпратен от Съдебна медицина. Отпусна се тежко на един стол. Сейер зачете на глас:

„Четиримесечно момче е намерено мъртво в леглото. Според аутопсията смъртта е настъпила в резултат на епидурален хематом — кръвоизлив между черепа и твърдата мозъчна обвивка, предизвикан от травма на главата. Този тип хематоми се развиват за определен период от време. Водят до повишено налягане, като кръвоизливът се разпространява към продълговатия мозък, където въздейства на дихателния център. С други думи, детето е починало, защото е спряло да диша. Непосредствено след инцидент детето може да изглежда напълно нормално, без видими симптоми. Дежурният лекар не носи вина за преценката си. Няколко часа след травмата настъпват умора или отпуснатост, частична или пълна загуба на съзнание. Заключението е следното: детето е починало като пряко следствие от падането от количката, което на свой ред е било причинено от нападението срещу майката“.

— Дали щяхме да успеем да обвиним Андреас в непредпазливост и последвала от нея смърт? — зачуди се Скаре.

Сейер се усмихна скептично.

— Не, дори и при най-зле настроения съдия в страната. Те са дръпнали чанта от количката й. Не са я докоснали. Това е просто кражба. Максималното наказание е три години, но дори и това нямаше да му отсъдят. Младо момче. Първо провинение. Щеше да се отърве с ужаса. И предупреждение.

— Майката на детето знае ли за това?

— Да. При всички случаи майката е отговорна за сина си. Тя е оставила количката. И не е застопорила спирачката.

Скаре поклати глава.

— Какво казва докладът за Андреас? Какво са открили там?

— Истински кошмар. Ако са прави в предположенията си, разбира се.

— А те са…?

— Че е паднал или може би е бил бутнат надолу по стълбата. Ударът в пода на избата е причинил счупване на врата, по-точно на четвъртия шиен прешлен. Счупването със сигурност е довело до мащабна парализа от шията надолу. И там е останал да лежи.

— А после тя е размазала главата му с чук — допълни Скаре.

— Да. Но не веднага.

Сейер бутна документите настрани и се изправи. Облегна се на шкафа с архива и забарабани с пръсти по зеления метал.

— Някои белези говорят, че той е лежал там известно време. Сам на пода. Със счупен врат.

— Какво се разбира под „известно време“.

— Няколко дни. Изчезнал е на четвърти септември, нали? Една от раните по главата, вероятно причинена от падането, се отличава от останалите. Не е достатъчно дълбока, за да предизвика кома; може би само краткотрайна загуба на съзнание. Била е силно инфектирана. За това е трябвало време. Освен това е имал рани от залежаване по гърба. Но е имал и одеяло върху себе си, и печка отстрани. Държала го е като затворник. По някакъв начин е приемал храна, при всички случаи вода. Давала му е вода — заключи той озадачен.

— Шишето за хранене — прошепна Скаре.

— За какво говориш?

— Давала му е вода с бебешко шише за хранене. Стоях зад нея на опашката в „СС“ и тя го забрави. Спомням си, че се учудих. Какво, мислиш, е търсил Андреас там?

— Пари — отвърна Сейер. — Носел е нож. Намерили са го под дърводелския тезгях. Подарък за първото причастие от баща му.

— Търсил пари при приятелката на майка си? Дали е било разумно?

— Може би не е знаел кой живее там. Между другото, Ирма Фюнер фигурира в архива ни.

— Защо?

— Преди единайсет години е идвала тук, за да обяви съпруга си за изчезнал. Изпарил се е безследно. Изпразнил сметката и си взел паспорта. Но според нея нещо му се е случило. По-късно се появил синът й. Ингемар Фюнер. Бил доста смутен. Открил писмо в кабинета на баща си, в което обяснявал, че не издържа повече и заминава за чужбина. Някои не успяват да се справят, когато ги изоставят — добави замислено той. — Изглежда й е дошло прекалено много.

Известно време мълчаха. Скаре беше прехапал устни.

— Говори ли със сина? Какво каза той?

— Не особено много. Просто седеше и кимаше тежко. Главата му, между другото, си е тежка поначало. Прилича на майка си.

— Прекалено е гадно, извинявай — подхвана Скаре, — но си мисля за деня, когато тя дойде в кабинета ми. Спомням си какво каза: „Знам къде е. Едва ли ще живее още дълго“. Попитах я къде живее. Съобщи адреса: улица „Принс Оскар“, номер 17. Изговаряше съгласните ясно, докато ме гледаше право в очите. Искаше да ми опише къде е, а аз не разбирах. Вероятно още е бил жив — заключи Скаре тежко.

— Безгранично ме измъчва фактът, че никога няма да чуем версията на Ирма. Не можем да приберем никого за нищо. Нали?

 

 

Разговаря с всички. С Руни Винтер и Ингемар Фюнер. Опита се да си обясни. Напрегна се да намери версия, която се надяваше да могат да понесат. Изглеждаше невъзможно. Майката на Зип звънеше непрекъснато. Нямаше кой знае какво да й каже, само че правят всичко по силите си. Отиде до колата си, качи се и тръгна да обикаля улиците. Опита се да прецени положението. Какво се бе случило и къде стои той в живота. Ще се прибере вкъщи при Сара. Майка му е мъртва и погребана. С върховете на пръстите си усети леките вдлъбнатинки по волана. Обувките му бяха свободни, можеше да свие пръсти. Живея ли точно в този момент? Не, помисли си, защото в мислите си съм в коридора вкъщи, без да подозирам какво ме чака. Сара? Топла храна? Или може би тя е заминала? Този живот е безчовечен. Едно-единствено дълго спускане, което свършва с, хм, знае ли човек — я с хладка вода, я с разбито стъкло. „Жестоко е“, заключи той. После запланува няколко неща за следващия ден, както правеше винаги. Няколко опорни точки. За всеки случай. Независимо от вероятността да се случи какво ли не, да възникне нещо важно, той обичаше да е наясно с всичко, колкото и незначително да изглеждаше.

Колберг беше сам. Успокои кучето и се огледа. Видя бележка върху кухненската маса и си помисли: „Ето, заминала е“. Прекоси стаята и пое дъх. Разгъна листчето. „Трябва да отида до татко. Връщам се веднага. В печката има рибен огретен. За теб, мой най-сладък“.

Е, бе очаквал какво ли не, но това минаваше абсолютно всички граници.

 

 

Единайсети септември.

Ингемар Фюнер караше стар „Форд Сиера“. Беше набит и смугъл, с безизразно лице и дълбоки тъмни очи. Каквото и да правеше, правеше го тихо и дискретно и никога не вдигаше шум около себе си. Познаваха го като спокоен и точен човек, който никога не се оплаква. Но живееше сам. Прекалено трудно понасяше компанията на други хора. Спря при портата и слезе. Загледа се в разрушената къща. Закрачи по чакълената пътека и заобиколи около ъгъла. Беше тъмно, но различи малката беседка, направена от баща му. Подарък за четиринайсетия рожден ден на майка му. Стоеше недокосната от пожара и много красива. Изкачи двете стъпала и седна на пейката вътре. Дълго седя така. Премисли всичко случило се и прецени, че може да продължи, както и досега. Изправи се. Предпазливо затропа по пода на беседката. Някои от дъските се бяха разковали и поддаваха под тежестта му. Излезе на поляната. Дъждът беше спрял. Облаците се бяха разпокъсали и една бяла луна блесна върху силните му рамене. Постоя за малко, окъпан в синьо-бялата светлина. Бяха изминали единайсет години. Петнайсет минус единайсет е четири, помисли си. „Изтичане на наказание и други съдебни последствия: Едно престъпление престава да бъде наказуемо при изтичане на давността му съгласно постановленията в §67-§69“. Още четири години. Понякога през годините му се струваше, че майка му не си спомня. Че чисто и просто е потиснала всичко. Те никога не провериха почерка на писмото. Не им хрумна да го направят. Той внушаваше доверие. За момент си спомни гласа на майка си, отчаяния вик и пламтящите очи. Трябва да ми помогнеш, Ингемар!

 

 

Колкото до трупа на Андреас Винтер и случилото се в избата на починалата, полицията гледа на случая като на загадка. Също така е неясно защо той е бил в къщата на Фюнер. Единствено осемнайсетгодишният Сиверт Скорпе би могъл да хвърли светлина върху събитията, тъй като е прекарал първи септември с Андреас. Лицето обаче е изчезнало. Висок е метър и седемдесет, със светла, късо подстригана коса, тесни черни дънки и вероятно носи кожено яке. Говори югоизточен диалект. Когато изобщо говори. Информация за въпросното лице можете да подадеше в най-близкото полицейско управление.

Може би сте го виждали?