Карин Фосум
Дяволът държи свещта (16)

* * *

Къдриците на Скаре винаги привличаха вниманието. Сега в него се бе загледала тийнейджърка, застанала при статива за вестници. Без полза. Той беше зает с други неща. Винтер, естествено, имаше право. Зип криеше нещо. Увереността в това съперничеше с вярата му в Бога. Какво каза Сейер? „Хората винаги имат причина да мълчат, дори не е нужно тя да е особено добра“. Същевременно съзнаваше сериозността на положението. Не ставаше въпрос за пътуване с ферибота до Дания. Сепна се, защото опашката се придвижи леко напред. Беше четвърти поред. Отпред стоеше възрастна жена в кафяво палто. Ако надникнеше през рамото й, щеше да види какво има в пазарската й количка. Забавляваше се да наднича в чуждите колички. От покупките на хората си правеше забавни заключения. Жената бе купила шише за хранене от прозрачна пластмаса; препарат за промиване на рани и памук; три шишета белина и свещник за малки кръгли свещички от отделението за нехранителни стоки. Нямаше ли да си купи храна? Протегна врат и надзърна в другите колички. Като цяло се наблюдаваха комбинации, които си пасваха по естествен начин. Например четири млека, хляб, кафе и замразени котлети. Каса бира, два пакета чипс, „Ние мъжете“ и цигари. Пелени, бебешка храна в бурканчета, тоалетна хартия и банани. Но това в количката пред него представлявате по-скоро хаос. Беше му забавно. Взираше се в палтото й, по чиято повърхност се забелязваха малки топченца. Тя пристъпи напред. Държеше здраво дръжката на количката. Жената не беше особено висока, но здраво сложена и тежка. Виждаше я само отзад и се затрудняваше да определи дали е на петдесет или седемдесет. Сивата й коса беше стегнато прибрана и подредена. Носеше ниски боти с дебели токове. Той се замисли за шишето за хранене. Сигурно е за някое внуче. Погледна към своята количка. В нея имаше лук, чушки, ориз, литър и половина кока-кола, три вестника и пликче желирани човечета. Потупа се по джоба, за да провери дали има цигари. Дали да не си вземе един пакет „Меджик“^[1] от наредените на лавицата до касата? Ще хвърли дълбок поглед в очите на касиерката и кратко ще изкоментира: „О, представете си, щях да забравя най-важното!“ Често играеше тази игра. Скаре пристъпи напред. Жената в кафявото палто постави покупките си на лентата, плати и ги сложи в плик, без да отрони и дума — нито „благодаря“, нито „заповядайте“. Нито пък погледна касиерката в очите. Сякаш беше капсулована в собствения си свят. И изчезна. Изведнъж Скаре съзря нещо в ъгъла на лентата. Беше забравила шишето за хранене.

— Ще се погрижа — усмихна се той на касиерката.

Тя сви рамене, а той прибра своите покупки и изтича навън. Жената вече се намираше далеч нагоре по улицата. Вероятно щеше да продължи с автобус. Носеше плика в дясната си ръка и се движеше покрай стените. Пъхнал шишето във вътрешния джоб на коженото си яке, той бързо я настигаше. Тя не го забелязваше; пресече улицата по диагонал и пое нагоре по улица „Принс Оскар“. Той бе достатъчно близо, за да извика, но само ускори крачка — нямаше намерение да вика високо. Скаре бе толкова съобразителен. Тя вече бе изкачила нанагорнището наполовина, а той изоставаше на около пет метра зад нея. Извади шишето от джоба си и изтича няколко крачки напред.

— Хей! Бихте ли почакали мъничко?

Тя почти се хвърли назад и се вторачи в него. Явният й страх накара Скаре да спре и да разпери ръце; размаха шишето.

— Забравихте го!

В продължение на няколко секунди тя стоя втренчена, после се обърна и продължи нагоре.

— Шишето за хранене! — извика той отново.

Най-сетне тя спря.

— Стоях зад вас в магазина. Шишето остана на лентата.

Вече се намираше съвсем близо. Видя тънките й устни и дълбоките очи, имаше тежка челюст, сключени вежди и блед тен като на човек, който прекарва много време затворен вътре.

— Реших, че може да е важно — усмихна се той и й го подаде.

Тя го взе колебливо.

— Извинете — промърмори, — така се стреснах.

— Не исках да ви плаша — Скаре се поклони.

— Има много странни хора по улиците — продължи тя. — Човек никога не знае кой ще се появи. — Успя да докара нещо, наподобяващо усмивка. — Нищо не пречеше да си тръгнете по пътя, все едно нищо не се е случило. А това шише наистина е важно.

— Разбирам.

Той се отдръпна. Най-накрая се беше успокоила.

— Пожелавам ви приятен ден.

— Приятен ден? — тя сякаш се събуди. — Не знаеше какво говорите.

Скаре се поколеба. По лицето й се изписа внезапно объркване. Обърна се рязко и тръгна нагоре по хълма. Скаре видя, че зави наляво преди един гъст плет. Зад дърветата му се мярна бяла къща със зелени рамки на прозорците.