Карин Фосум
Дяволът държи свещта (13)

Втори септември.

Добре облечена жена на средна възраст влезе в приемната. Спря и се огледа. После се запъти с дребни, енергични стъпки към малкия стъклен кафез. Погледнато от главния вход, в него имаше нещо абсурдно. Но госпожа Бренинген се чувстваше изключително добре вътре. Там беше защитена, не усещаше и полъх от онези, които обслужваше. Нямаше нужда да ги докосва. Представляваше един вид светофар. Червено или зелено. По-често червено. Повечето от тях трябваше да седнат и да чакат, докато някой не сметне за редно да ги извика. Жената се задъхваше. Госпожа Бренинген мигом предположи: влизане с взлом или обир. Отнели са й нещо и сега с изпълнена с негодувание. Имаше трескави червени петна по бузите, а червилото й стоеше на сухи гранулки около ъгълчетата на устата. Госпожа Бренинген се усмихна вежливо през стъклото.

— Искам да говоря с някой полицай.

— За какво става въпрос.

Жената се държеше резервирано. Очевидно нямаше желание да посвети някаква си нещастна рецепционистка в случая. Но нещата стояха така, че всички тук имаха различни задължения и беше важно да попаднеш на правилното място. А най-важно бе да се разбере дали тя изобщо има някаква работа тук. Службата за издаване на лични документи, например, бе преместена по-надолу по улицата.

Жената потъна в мислите си. Спомни си потискащата тишина в къщата. Макар никога да не бе шумно толкова рано през деня, тя веднага бе усетила, че нещо липсва. Нещо съществено. Приближи се до вратата на стаята му, вървейки заднешком като рак. Отвори я и погледна. Не беше там. Объркана затвори вратата. Спря и прехапа долната си устна. На вратата му имаше плакат, който висеше там от години. Но сега тя го видя за първи път. „Kneel in front of this brilliant genius“^[1]. Съвзе се, защото жената в будката се покашля, но не отговори на въпроса.

Госпожа Бренинген представляваше държавна институция и не възнамеряваше да се препира. Позвъни в кабинета на Скаре и кимна към двойната стъклена врата. Жената изчезна по коридора. Скаре стоеше на вратата и чакаше. Тя го огледа от горе до долу, явно не особено въодушевена от това, което вижда.

— Извинете. Да не би да сте аспирант или нещо подобно?

— Моля?

Той премигна.

— Въпросът е сериозен.

„Предположих, след като си дошла тук“, помисли си Скаре. Усмихна се, припомняйки си една дума от Библията за търпението.

— Казва се студент — уточни той учтиво. — Не, завършил съм. Нека си дойдем на въпроса.

— Искам да обявя сина си за издирване.

Той й показа един стол.

— Синът ви е изчезнал? От колко време го няма?

— Не се прибра тази нощ.

— Значи става въпрос за една нощ? — маневрирайки, той се връщаше на мястото си зад бюрото.

— Знам какво си мислите. Че няма причини за притеснение. Но строго погледнато, не може да знаете. Не го познавате.

Скаре леко поклати глава. Познаваше тази ситуация. Синът не се е прибирал и преди. Сега тя иска да си отмъсти веднъж завинаги и да му вгорчи живота. Няма значение, той все пак трябва да си свърши работата. Извади стандартен формуляр „Съобщение за изчезнало лице“ и се приготви. Попълни населеното място, датата и часа, собственото си име и служебното си положение.

— Пълно име на изчезналото лице?

— Андреас Николай Винтер.

— Галено име или прякор?

— Няма, никога не с имал.

— Роден?

— 04.06.1980.

— Постоянен адрес?

— Живее при мен. Улица „Капелен“, номер 4.

— Добре. Нужно ми е описание. Ръст и телосложение. Носи ли очила, такива неща.

Тя се зае да описва сина си. Без брада, без очила, никакви отличителни белези, хубави зъби, източен диалект, нормално психично състояние. Сто осемдесет и пет сантиметра височина, светлосини очи, хм, на границата със зелените, ако трябва да бъдем точни, дълга, къдрава, червеникавокафява коса. Нищо специално в походката. Скаре пишеше. В съзнанието си изгради картина за изчезналия, която едва ли отговаряше на действителността.

— Използва ли карти за плащане? — попита полицаят.

— Не искаше да има.

— Случвало ли се е и преди да не се прибере през нощта?

— Това, мисля, няма значение за случая — отвърна тя кисело.

— Напротив — възрази Скаре. — Има.

— За да го пъхнеш най-отдолу в архива и да го сметнете за по-незначително.

— Вашият син е възрастен — подхвана Скаре внимателно, лавирайки по острието на ножа, който представляваше тази жена.

— Възрастен, няма що — тросна се тя.

— В юридически смисъл. Затова гледаме на него като на такъв. Простете за тези въпроси, но сигурно разбирате, че след като синът ви е пълнолетен и навярно е в състояние сам да се грижи за себе си, за момента няма да разглеждаме случая като особено драматичен. Ако ставаше въпрос за дете, всичко би било различно. Предполагам, сте съгласна?

Гласът му звучеше изключително приятелски.

— Обикновено се прибира вкъщи.

— Вероятно ще го направи и този път. Повечето се появяват относително бързо. Някои са изморени след ферибота до Дания или някой купон, оказал се малко по-бурен от обикновено. Случвало ли се е и преди? — повтори въпроса си той.

— Да се връща с ферибота?

Погледна го наранено.

— Не може да си го позволи. Случвало се е и преди — призна тя. — Веднъж. Е, да речем, два пъти. Но не му е навик.

— Ще разберем какво се е случило. Заедно? — попита с надежда.

Тя отвори чантата си и извади снимка. Скаре се загледа във фотографията. Наистина беше необичайно красив. Естествено е майката да се страхува. „Стегни се“, помисли си полицаят.

— Кой е правил снимката — попита с любопитство.

— Защо питате? — остро реагира тя.

— Кой знае — сви рамене той. — Опитвам се да бъда любезен по мой непохватен начин.

— Извинете — прошепна тя. — Не съм съвсем на себе си. Станах в осем и отидох да го събудя. Работи за „Cash & Carry“. Видях, че не е спал в леглото си. Изчаках до десет, преди да звънна в магазина — работи в една железария, но не беше отишъл на работа. Бягал е и преди. Признавам.

— Ядосана сте му — констатира Скаре с благ тон. — Защото ви причинява тези номера с изчезването?

— Естествено, че съм ядосана!

— Повече ядосана или повече уплашена? — Гледаше я със сините си очи.

— Няма го — прошепна тя. — Сега поне направих какаото мога.

— Ще напиша доклад. Нека снимката остане тук. Ще разпратим съобщение за издирване. На първо време до БеПе.

— Какво е това?

— Бюлетина на полицията. Те поддържат връзка с централните власти във всички северни страни. Знаете, живеем в епохата на информационните технологии. Това, мисля, е добро начало?

— А телевизията и вестниците?

— На първо време най-вероятно не. Други вземат тези решения. Разбирате, нали — усмихна се той, — аз съм просто обикновен полицейски служител.

Запретна ръкавите на ризата си. „Само не бива да реши, че тук не се действа. Ако знаеше всъщност…“ — помисли си Скаре.

— Как е облечен?

— Памучни панталони. Доста светли. Тениска и светла риза отгоре, вероятно е жълта. Не го видях, когато излезе, само извика от коридора, но жълтата риза липсва в гардероба му. И черни обувки. Хубав е — добави тя.

— Да — усмихна се Скаре. — А баща му? Какво казва той?

— Не знае.

— Пътува, може би?

— Напусна ни — отвърна тихо тя.

— Не е ли редно все пак да го уведомим?

— В такъв случай няма да съм аз.

Тя леко се затвори в себе си. Скаре я погледна изпитателно.

— Добре е да си сътрудничим. Възможността да е при баща си не е малка?

— Няма начин! — възрази тя бурно.

— Проверихте ли?

— Не.

— Позвънихте ли на приятели?

— Той има само един. Вчера бяха заедно. Звъннах, но никой не вдигна. Ще позвъня пак.

— Тогава сигурно е там?

— Не. Познавам майка му. Щеше да го изпрати вкъщи.

— Значи на практика може и двамата да са изчезнали?

— Не знам. Стига ми единият.

— Трябва ми името на бащата — каза Скаре. — И името на този приятел. И телефонен номер. Ако ви е трудно да се свържете с бащата, ще го направим ние.

Тя се замисли за малко, опитвайки се да съобрази вариантите. Пак да влезе в конфронтация, от която така се боеше? Отново да се гмурне в калта, утаила се най-сетне.

— Какво ще направите сега? — поинтересува се майката.

— Заявлението е заведено. Ще се свържем с вас, ако нещо се появи. Предлагам да си стоите вкъщи, в случай че той звънне.

— Не мога да седя вкъщи и да чакам. Не издържам.

— Работите ли?

— На непълен работен ден. Днес съм свободна.

— Опитайте се да не се ядосвате. Едва ли ще му трябва точно това, когато се появи.

— Какво искате да кажете? Вие нали не се притеснявате за него? Нали твърдите, че е заминал с ферибота.

— Не — възрази Скаре уморено. — Не твърдя това. Нека сега да почакаме и ще видим. Представете си, че той седи вкъщи и ви чака.

Напомни си, че именно това бе искал и за него бе мечтал винаги. Да работи в служба с хората.

— Навярно имате семейство, с което да разговаряте? Което да ви подкрепи?

Госпожа Винтер посегна към окото си. Чу се слаб звук, подобен на щракване, докато тя ожесточено разтриваше бедната си очна ябълка.

— Трябва ми такси. Ще ми повикате ли едно?

Скаре постави съобщението в пластмасов джоб, позвъни на централата и ги помоли да уредят кола.

— Моля ви, позвънете, когато той се появи. Не забравяйте.

Наблегна на думата „когато“. Госпожа Винтер изчезна. Излезе през вратата с твърда крачка и измъчено изражение. Приличаше на човек, изпълнил неприятно задължение без възнаграждение. Скаре остана на стола си, загледан в снимката. „Андреас Винтер — мислеше си той. — Признай си. Лежиш някъде под някоя завивка с адски махмурлук. До момиче, чието име не помниш. Предполагам, че е сладка, поне снощи е била. С малкото останали ти сили се питаш какво извинение да сервираш на работа. Силно главоболие. Симптоми на треска. С това лице положително ще омаеш шефа и ще го умилостивиш. Независимо дали е мъж, или жена“.

На вратата внезапно застана Конрад Сейер. Всеки път Скаре оставаше поразен от високия му ръст. Какво присъствие! Сега той се настани на свободния стол с изражение, сякаш го е правил със собствените си ръце. В следващия момент се наведе към обувките си и издърпа чорапите си нагоре. Ластиците им биха отпуснати.

— Има ли нещо?

Видя снимката. Взе я и я разучи щателно.

— Вероятно не. Но е красив. Няма го от вчера. Андреас Винтер. Живее с майка си.

— Изглежда наистина очарователен мъж. Провери дали не е привлякъл нечие внимание в града.

— Хубаво е, че госпожа Винтер не може да те чуе.

— Сигурно гуляе някъде. Има нещо около младите мъже и майчините тенджери. — Сейер беше умерено заинтригуван. Случаите като този бяха прекалено много, но и имаше редица други по-сериозни неща, които го занимаваха. Например Робърт, който за голямо отчаяние на адвоката, настояваше да се обяви за виновен за убийството на Анита. „А това ще се нареди — мислеше си. — Прибирай се вкъщи, Андреас“.

 

 

Новият ден си проправи път. Останах в леглото до девет. От спалнята се завлякох в кухнята. Смутих се от собствените ми тътрещи се стъпки. Наистина ли звучах така? Наистина ли беше така? Вторачих се в малката неравност под пътеката, създадена от желязната халка. В избата ти лежи мъртъв мъж и крещи, Ирма. Това е един реален кошмар, който няма да свърши! Отидох до телефона. Дълго стоях със слушалката в ръка. Накрая набрах номера на магазина, в който работех. Учуди ме, че си го спомнях. Че мозъкът ми не е окупиран изцяло от онова ужасно нещо в избата, че все пак функционира. Все още имах способността да извикам нужната ми информация, когато му потрябваше. Ние, хората, сме забележителни създания. Но се налагаше да звънна. На всяка цена трябваше да предотвратя вероятността някой да се появи на вратата ми. Мисълта причини неволен хрип в мен. Можех да лежа мъртва там, да лежа с дни, докато миризмата стигне до съседната къща. Попаднах на Мерете.

— О, не, Ирма, болна ли си? Да, извини ме, но ти никога не боледуваш, разбираш ме! Ще ги държа изкъсо, да. Остани си вкъщи, колкото ти е нужно.

Остана много доволна. Всички други са по-млади от мен, действам им потискащо. Сега им се отваря възможност да се развихрят и да говорят зад гърба на клиентите, колкото им сърце иска. И зад моя, разбира се. Изобщо не съжаляваше. Както обикновено имах право, винаги съм имала. Представих си Мерете в малкия кабинет зад щанда. Поглежда в магазина към Линда — онази с изкуствените нокти. Разменят си съзаклятнически усмивки. Не, не бях учудена, винаги съм го знаела.

— Благодаря — прошепнах. Гласът ми сякаш отказваше да ми служи.

— Ходи ли на лекар? — попита тя бързо, доволна, че е запазила присъствие на духа насред опиянението от радостта.

— Сега ще позвъня. Но вероятно ще отсъствам няколко дни.

— Не бива да мислиш за нас. Ще се оправим с магазина.

Да, помислих си, все пак никога не съм си въобразявала, че съм незаменима. Продължих: Сега чувам гласа на Марете за последен път — висок, подобен на чуруликане. Вече могат да правят каквото си поискат. Аз никога няма да се върна.

— Скорошно оздравяване — пожела ми Марете набързо. И в следващия момента изчезна. Тя плуваше в свое море, без да съзнава всъщност колко надълбоко е дъното. За момент ме обзе съжаление към нея, към всички млади, които знаят толкова малко.

За момент останах на мястото си и се заслушах. От избата не се чуваше никакъв звук. Реших, че вече е мъртъв. Не е преживял нощта. В противен случай сега щеше да крещи, щеше да е чул гласа ми и да вика за помощ.

И той извика. В ужаса си съборих апарата. Навярно е чул как се блъска в пода. Кошмарът изобщо не бе свършил, той лежеше там долу и все още викаше. Трябваше да звънна за помощ!

Облякох си жилетка и се загледах в раираната пътека. Да звънна за линейка? Защо не съм се обадила по-рано? Откога лежи там? От около полунощ? Аха, сериозно? И защо? Защото си мислех, че е мъртъв. Що за отговор е това? Свлякох се на един стол. Виждах само покривката на цветя, неизменната покривка, чиито цветя бих избродирала с тези ръце, бод след бод. Отне ми цяла година, тя е моята гордост. Извинете. Отнесох се, но покривката е красива, стоя до нея. Малко кафе, може би? Вторачих се в кафе машината. Едва ли ще стане по-лошо от едно кафе. Станах и отворих крана. Той отново изкрещя, този път малко по-слабо. Включих радиото. Какво ли си мисли сега, като чува музиката? Че положително съм луда. Но не бях луда, именно това ме плашеше. Всъщност се чувствах с целия си разум. Една кутийка в мозъка ми все още стоеше отворена и болезнено ясна.

Долу е студено. Ако се промъкна и метна одеяло отгоре му? Няма да го гледам, просто ще го завия и ще изтичам обратно горе. Нуждаех се от време. Естествено, че ще го открият. Щях да наредя нещата така, но първо трябваше да намеря решение за себе си. Имаше прекалено много неща за обясняване. Нямам сили за това. Какво ли щяха да си помислят — Ингемар, колегите ми от магазина. Ами ако излезе във вестника? Погледнах навън. През прозореца видях градината. Малката беседка и края на плета. Видях покрива на съседната къща. Те виждаха кухненския ми прозорец от втория етаж. Спуснах пердето. Но размислих и го дръпнах обратно. По това време винаги стоеше дръпнато настрани. Всичко, което можеше да се възприеме като необичайно, трябваше да се избягва. Донесох одеялото от червения стол. Вълнено одеяло с ресни, твърде плътно. Когато си почивам след вечери, го отритвам настрани. Стоях с него в ръце. Какво ще си помисли той? Ще започне ли да крещи още по-силно? Дали хората на улицата ще го чуят? Започнах да навивам пътеката. Мушнах цялата си ръка в голямата халка. Отново се заслушах. Всичко беше тихо, сякаш той също слушаше. Бавно повдигнах капака. Знаех, че сега светлината ще падне отгоре и ще освети лицето му. Останах така с бумтящо сърце. Тогава чух няколко тихи стенания. Изглежда си мислеше, че спасението идва. Нищо не можеше да ми направи — трябва да се бе почупил при падането. Отказвах да възприема, че това се е случило в собствената ми къща. Стъпих на най-горното стъпало. Предстоеше ми лесна задача: да сляза надолу по стъпалата — всичко на всичко девет — да поставя одеялото върху него, после се обръщам и се качвам обратно. Щях да извърша едно добро дело. С ъгълчето на окото си видях бялото лице. Или малкото, което се показваше от него над кърпата. Защо не я бе свалил? Не можеше ли да движи ръцете си? През цялото време гледах в краката си, винаги го правя от страх да не падна, да си счупя нещо и да попадна в болница. До долу ми остана още малко, но трябваше да скоча, защото краката му препречваха последните стъпала. Разгънах одеялото, малко непохватно, защото бях нервна. И после го метнах отгоре му. В никакъв случай не биваше да поглеждам очите му, за да не ме обземат някакви чувства. Но усещах погледа му, знаех, че той ме гледа. Чуха се няколко бълбукащи звука. Взрях се в пода отдясно на главата му и различих локва кръв, вече съсирена. Обърнах се и тръгнах нагоре. Той наново закрещя. Искаше вода. Не беше пил отдавна. Не можех да го оставя да умре от жажда. Трябваше да се кача, да взема вода и да сляза обратно. „Най-ужасното от всичко е — помислих си, — да умреш бавно от жажда“. Дали можеше да пие от чаша? Или да изсмуче водата от мокра кърпа? Изведнъж се почувствах замаяна. И внезапно, без предупреждение, нещо друго, страшно вълнуващо, се прокрадна в съзнанието ми. Бавно се заизкачвах по стълбите и го обмислях. Не притежавах нищо на този свят. Ничие лице не се озаряваше при вида на Ирма Фюнер. Ала животът на този млад мъж лежеше в моите ръце.

 

 

Зип скочи от леглото. Беше спал на приземния етаж. И тогава си спомни всичко. Часът беше единайсет, вестникът бе пристигнал. Андреас вероятно е на работа. Каквото и да се бе случило през нощта, сега той е на работа. Обикаляше из железарията с кривата си усмивка. И също така е обратен, не беше за вярване. „Какво ми има? — мислеше си Зип обезпокоен. — Кое в сигналите, които излъчвам, го накара да се пробва? Да не би да са тесните дънки, за които все ми се подиграва? Дали и други педерасти са го пожелавали, без той да разбере?“ Стисна юмруци. Дланите му бяха потни. Какво ще каже, когато се срещнат? Можеха ли да говорят за секс и да се занасят както преди? Да забравят какво се случи — окей, в наложителни случаи; но да се правят постоянно, че няма нищо — дали ще се получи? Когато отидат заедно на кръчма, Андреас щеше ли да седи и да зяпа момчетата? Може би винаги го е правил? Къде се е дянал, по дяволите? Взираше се в „Блейд Рънър“ на масата. И тогава чу стъпки по стълбите. Майка му се показа на вратата.

— Прибрал си се късно, правилно ли разбирам?

Каза го с усмивка. Не държеше да знае какво прави, стига да е здрав и да се прибира вечер. Обичаше да има компания в къщата. Повечето на тази възраст пътуват, тя правеше каквото е по силите й, за да го задържи. А докато нямаше и работа, не можеше да тръгне закъдето и да е.

— Защо не спиш? — попита той кисело.

— Имах лека смяна — отвърна тя доволна. — Дремнах малко между два и пет.

Постави ръце отстрани.

— Телефонът звъня. Не успях да го вдигна.

Андреас!

— Трябва да ида в центъра АМО^[2] — подхвърли Зип и се изправи.

Челюстта й направо увисна. Да не би най-накрая да е дошло времето да си потърси работа?

— Ще намажа няколко филии. Ще хапнеш първо, нали?

— Взе ли вестника? — попита той с поглед, забит в пода, докато си нахлузваше дънките.

— Естествено. Дори го прочетох. Знаеш ли колко е часът?

Обикновено той не се нахвърляше на вестника, за да търси работа, затова сега се налагаше да се сдържа донякъде. Сложи го отстрани на подноса със сандвичите и прегледа първата страница. Нищо. Захапа филия с фъстъчено масло, задъвка и прелисти. Обичайните неща.

— Обявите за работа са в трета част — осведоми го майка му, наблюдавайки го до кухненския плот. Следващата й смяна беше чак през нощта, така че имаше свободен цял ден. За него това не бе особено удобно. Не обичаше тя да си е вкъщи. Беше прозорлива, каквито са всички майки, просто виждат през теб.

— Знам — промърмори и прелисти нататък.

— Търсиш нещо — констатира тя. — Какво?

— Някоя катастрофа — отговори и сви рамене.

— За какво ти е?

— Малко драматизъм в ежедневието, предполагам.

Той изгълта първата филия, докато прелистваше страница след страница. Четеше само едрия шрифт.

— Четеш само заглавията — беше следващият й коментар.

— Ъхъ — изсумтя той. — Като прочета всички големи букви, ще съм относително добре ориентиран.

Тя поклати раздразнено глава и пусна вода в мивката. „Никога през живота си Зип не е мил чинии“, помисли си. Може би не е добре. Дали щеше да е различно, ако имаше дъщеря? По-лесно, може би? Помощ в къщата? Не беше сигурна. Приятелките й имаха дъщери, а се оплакваха постоянно от трудности. Всичко, което трябва да им обяснят. Секс. Мензис. Потръпна. Не, по-добре е със син. Макар и безработен. Мил е, хубав е. Все ще му потръгне, не се съмняваше. Много млади нямат работа и също не са приети да учат. Но за да му угоди, й трябваха много пари. Той постоянно искаше нещо.

— Ще звънна на Андреас.

Оповести го високо. Прозвуча както обикновено и се предполагаше, че Андреас ще отговори. Стана и отиде в хола, набра номера с обиграни пръсти. Майка му дълго гледа след него.

Стискаше слушалката силно. Не, днес той не се бе появил. Не се беше и обадил. Не е ли чул? Майка му се безпокои за него. Дори е ходила в полицията.

— Полицията?

— За да съобщи, че е изчезнал. Снощи не се е прибрал.

— Изчезнал ли е? — повтори Зип. Усещаше, че майка му слуша, чуваше се трептенето на кабел от кухнята, но не можеше да направи нищо. Трябваше да продължи.

— Вижда ли го вчера?

Въпросът прозвуча рязко. Кой знаеше, че всъщност са били заедно? Някой сигурно ги е видял. И всичко, което бяха надробили! Най-добре да се придържа към истината.

— Да, разбира се, вчера бяхме заедно. Минахме през „Хедлайн“. После гледахме филм.

— Странно? Значи ще се появи.

— О, да. Познавам Андреас. Прави каквото си иска.

Пробва се да докара някакъв смях, но смехът се пречупи в писукане.

— Какво става?

Майка му застана до него.

— Андреас — каза и остави слушалката на мястото й. — Днес не е отишъл на работа.

— Така ли? И защо?

Беше вторачила поглед в него. Усещаше, че става нещо, поглъщате и най-малката подробност. Ето, избягва погледа й и бързо прокарва ръка през острата си коса. Поклати глава.

— Не знам. Всичко беше както обикновено — заключи той.

— Как така както обикновено? — тя присви очи.

— Не, имам предвид, вчера вечерта.

— Имаше ли причина да не е?

Настана тишина. Той търсеше думи, ала не ги намери. Тръгна обратно към кухнята, но се спря, защото телефонът иззвъня. Майка му не показа с нищо, че има намерение да го вдигне. Той сви рамене с безразличие и вдигна слушалката.

— Ало? Зип? Майката на Андреас се обажда.

— Ъ-ъ, да — прокашля се той, докато мислеше трескаво за всичко, което се бе случило, какво да каже или по-скоро да не каже.

— Снощи Андреас не се прибра. Влязох в стаята му в осем, за да го събудя, а той не беше там! Снощи бяхте в града, нали?

— Да — отговори той и хвърли поглед през рамо.

Изведнъж осъзна, че следващият му отговор е важен. Важен за онова, което може да се случи впоследствие, след всичките им „приключения“. Пред очите му се мярна детето в синята количка, старицата в бялата къща. Нещо беше ужасно не наред, но не разбираше какво. Не разбираше защо старата седеше до масата само по нощница, седеше ли, седеше, а Андреас така и не излезе оттам.

— Ти си бил с него. Къде ходихте?

Гласът й внезапно стана остър.

— Тук. Вкъщи.

Филмът лежеше върху масата на приземния етаж. Да не би да не казва истината, а?

— Първо бяхме на кръчма. После гледахме филм, тук, вкъщи. „Блейд Рънър“ — поясни.

— Какво е това?

Гласът й звучеше несигурно.

— Снощи той не се прибра! — повтори тя. — Знаеш ли къде е?

— Не — отвърна ясно и отчетливо, защото отговаряше на истината, пък и беше успокояващо да кажеш нещо, което не е лъжа. — Не, нямам представа къде е. Обаждах се до работата му. Отговориха ми, че не се е появявал.

— Значи знаеш? Ходих в полицията — каза тя твърдо. — Време е да се научи да поема отговорност. Все пак е възрастен. Поне би трябвало скоро да стане.

— А снощи кога се разделихте? Къде бяхте?

Той мислеше бързо.

— Обикаляхме из града. Около площада и така нататък.

— Да. А после?

— Нямаше после. Просто се мотаехме. Разделихме се около полунощ — добави.

Около полунощ. Звучеше правдоподобно. Около полунощ — тогава видяха жената. При оптиката.

— И къде се разделихте?

— Къде?

Дявол да го вземе, всичко ли иска да знае?

— Хм, къде. На „Турнегата“, мисля.

Изплъзна му се. Защо го каза? Защото там Андреас го накара да се покрие и да се промъкне нагоре в тъмното през градините, докато той самият продължи по петите на старата.

— „Турнегата“? Какво сте търсили там?

— Нищо — почувства как раздразнението му нараства.

Изпита раздразнение към майките, заради това, че искат всичко да знаят, заради това, че все едно имат право да разпитват и да ровят.

— „Турнегата“, значи? Не се ли прибирахте заедно към вкъщи? Накъде е бил тръгнал?

— Не знам. Просто обикаляхме — повтори той.

— Случи ли се нещо?

Гласът издаваше тревога.

— Пияни ли бяхте, Зип?

— Не, не! Не бяхме.

— Среща ли е имал?

— Не, доколкото знам.

Искаше да затвори. Да приключи с тази разправия.

— Нека се обади, когато се появи — каза той. — Предай му, че ще го насоля, като го видя.

В момента, в който го каза, се сети за другото значение на думата, което използваха, когато говореха за момичета. Именно това опита да направи с него Андреас при църквата. Искаше да си вземе думите обратно, но вече беше късно. „Отсега нататък всичко ще е трудно“, помисли си той.

Най-накрая тя затвори. Майка му стоеше с четката за съдове в ръка, по пода капеха вода и сапун.

— Е?

— Госпожа Винтер — отвърна кратко. — Обявила е Андреас за издирване.

— Така ли?

— Май само иска да си отмъсти. Въпреки всичко той е пълнолетен.

— Все пак Андреас е доста специален — отбеляза тя. Взираше се загадъчно в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто, че не е като другите. Сигурно му е хрумнало нещо.

— Нищо не знаеш!

Собственото му избухване го учуди. Както учуди и майка му. Тя се отдръпна и се върна в кухнята. Той сграбчи вестника, изтича по стълбите към приземния етаж и започна да го оглежда отначало. Статия след статия, страница по страница; вестникът беше голям, чете дълго. Не пишеше нищо за жена с детска количка. Не пишеше нищо и за старата. А и как биха успели? Всичко се случи, след като вестникът бе отпечатан.

* * *

— Това не бива да ни се превръща в навик — отсъди Сейер. Седяха в „Оръжието на краля“ на по бира. По средата на седмицата.

— Не, би било ужасно, Конрад — съгласи се Скаре и се ухили.

Не бяха говорили за хашиш. Сейер се поблазни от мисълта да го спомене, но се отказа. Ако Якоб има въпроси, за Бога, нека да ги зададе. А времето минаваше. И това никога нямаше да се повтори.

— Мислил ли си какво ще стане — подхвана Сейер насред втората бира, — ако построят новото управление в Грьонлан и не предвидят пари за изграждането на пътна мрежа? Рискуваме да чакаме влака при всяко повикване?

— Ще бъде весело — съгласи се Скаре. Издърпа къдрица от тила си и започна да я усуква.

— Косата ти е пораснала — констатира Сейер.

— Да. Хрумна ми, че ако потърпиш още няколко седмици, ще е достатъчно дълга за опашка.

— Конска опашка? — Сейер сбърчи чело.

— Слушай — продължи Скаре настойчиво, — ако събера къдриците си на опашка, косата ми ще се набива на очи много по-малко от сега.

— Опашка. И униформа?

— Проверих правилника. „Косата и брадата следва да са добре поддържани и в приемлива форма. Предпочитаната прическа не бива да пречи на правилното носене на фуражката или да оказва ефект върху външния вид. Дългата коса следва да се носи или вдигната, или събрана на опашка или плитка. Ластиците за коса и панделките са забранени“ — добави той.

— Боже, знаеш го наизуст! Говорим за това да бъдем неутрални, Якоб.

— Почти всички имат опашка — изтъкна той.

— Какво ще е следващото? Обеца на ухото?

— Малка перла с винтче, Конрад. Свалям я, преди да тръгна за работа. Но не би било нужно. „Позволено е носенето на обеци с малък диаметър, които да прилепват плътно към ухото“.

— Хм, ами все пак не си полицай под прикритие. Но ако не получим скоро новата сграда — продължи Сейер, — всичко, наречено сътрудничество с юристите, ще отиде по дяволите. То и сега не функционира, при положение че са на двеста метра по-надолу по улицата. Трябва да работим на едно и също място!

Скаре вдигна бутилката с „Айриш Стаут“ и си напълни чашата.

— Ако си сложа малко гел отгоре, ще изглежда по-къса. Ще ти кажа нещо. Йоран има по-дълга коса от моята. Просто е прекалено рядка.

— Но ще ти отива ли, Якоб? Да си залижеш косата?

— Не знам. Но с тези къдрици не ме вземат на сериозно. Госпожа Винтер се чудеше дали не съм аспирант или нещо подобно. — Отпи от тъмната бира. — Как върви с Робърт?

Сейер въздъхна.

— Като се имат предвид обстоятелствата, добре. Клише е, но имам основание да отговоря така.

— Младежите, които са били заедно с него, не са ли могли да направят нещо?

Сейер прокара пръст по запотената чаша.

— Сигурно са си мислили, че иска само да ги сплаши. Да ги засрами. Де да се бе задоволил с това.

— Но все трябва да има нещо, което са можели да направят! Мъртвопияно момче със заредена пушка и всички стоят като парализирани и гледат?

— Няма отговори на всички въпроси — възрази Сейер.

На Скаре не му се нравеше мисълта, че хората са подвластни в толкова голяма степен на момента и на собствените си примитивни импулси.

— Трябвало е обаче да бъде нещо изненадващо — смяташе Сейер.

— Достатъчно силно, за да го извади от емоционалната буря, в която сигурно се е намирал. Не са имали време обаче. Нито са разбирали човешката психика.

Сейер усети как нещо се промъква в съзнанието му. Изпита желание да си свие една цигара. Обаче си позволяваше само една на денонощие и обикновено я пушеше вечер, преди да си легне. Ако запали сега, ще си изчерпи квотата. Да изпуши две бе немислимо.

— Бил е решен да стреля. Трябвал му е отдушник.

„Бих могъл да изпуша половин — мислеше си. — И да си оставя фаса за преди лягане. Но това е като да мамя самия себе си“.

— Но е прекалено, дяволски гадно — добави Скаре с поглед към тавана, — да стоят като гръмнати и да гледат.

— Няма по-трудно нещо от това да застанеш по средата. Почти никой не го нрави.

— Може би отсега нататък ще пие малко по-малко — изрече Скаре замислено.

— Може би ще пие повече — поправи го Сейер.

Скаре наведе смирено глава и сключи ръце.

— Представѝ си как в момента, когато е вдигал пушката и се е прицелвал, Анита е припявала с ясен глас прекрасния, възхитителен псалм: „Onward Christian soldiers“^[3].

Неконтролируем смях обзе Сейер. Звукът беше басов и се разнесе из цялото заведение.

— Очарователно предложение — цвилеше той. — Във всеки случай изненадващо. Да, вероятно би се поколебал за момент.

— Говорим за силата на словото — напомни Скаре. — И за секунда не ти е хрумвало, нали?

— Не.

— Всички днес се плъзгат по повърхността. Липсва им стабилна опора — констатира Скаре драматично.

— Мога ли да попитам нещо? — изгледа го Сейер с любопитство. — Да разбирам ли, че според теб ти със сигурност ще отидеш в рая?

— Сто процента. Ако там, горе, има разногласие по въпроса, готов съм да се опълча срещу ангела. — Отпи глътка направо от бутилката. — Госпожа Винтер звъня два пъти този следобед — продължи уморено. — Надявам се момчето да се появи. Няма да ни е лесно с нея.

— Госпожа Винтер ли?

— Майката на Андреас. Който е изчезнал от вчера.

— Това ти е работата — отсече Сейер сухо.

— Ай, ай. Ten-four^[4]. Знам каква ми е работата.

Скаре изкозирува.

— „Търся, Закрилям, Събирам Следи, които Сочат към Същинската Свързаност между Събитията, както Вината, така и Невинността на Заподозрения“.

— Още ли ги учат на тази скоропоговорка в Академията? Във всеки случай тя е дошла и е помолила за помощ. Хората са странни — продължи Сейер, — стават свидетели на най-невероятни неща. Но не се втурват да ни докладват. Ясно е, че някой знае къде е той.

— Защо си толкова сигурен? — учуди се Скаре.

— Както казваше майка ми, когато още можеше да говори, просто знам. Някои хора стават свидетели на убийство, но никога не обелват и дума. Поради една или друга причина си държат устата затворена. Дори няма нужда причината да е кой знае колко убедителна.

— Чудя се какво ли прави.

— От този случай ли си погълнат? Имаме достатъчно друга работа.

Скаре заби муцуна в тъмната бира.

— Само дето той е много красив.

— Какво искаш да кажеш?

— На много хора би им харесало да им падне в ръцете.

— Такива неща ли се въртят в главата ти, когато си мислиш какво може да се е случило?

— Прилича на ангел. Не се ли появи скоро, положително ще привлече вниманието. Ако си грозен като гущер, хората не ги е еня. Искам да кажа, не ги интересува. Природен закон е. Но съвсем друго е с красивите хора. Просто погледни тази, която се приближава. Всички се обръщат.

Сара помаха от края на заведението, прокара пръсти през бретона си и се насочи към масата. Без да се съобразява със стеснителността на Сейер, се наведе и го целуна по челото. Скаре сияеше от въодушевление.

— Колберг е вързан за статива за велосипеди и маркира стената — обясни тя.

Изпи чаша бяло вино с тях. После се разходиха заедно по моста. При фонтана на площада изпратиха с поглед Скаре, който изчезна сам в сумрачните улици.

— Якоб няма ли си приятелка? — полюбопитства Сара.

Той сви рамене.

— Не, доколкото знам.

— Тогава сигурно е много желан. Красиво момче. И забавно. А може би предпочита момчета?

Сейер спря рязко.

— Какви ги говориш?

— Защо си така възмутен?

Той тръгна отново.

— Не съм. Просто не вярвам да е така.

— Реагираш, все едно го обидих.

— Не изключвам възможността Якоб да се почувства така.

— Не вярвам. Щеше да отговори: да или не.

— Не го питай, Сара. За бога!

— Но ти не си отговорен за моите действия, нали?

— Не, не съм. Но той може да си помисли, че интригантстваме, че пускаме слухове. Не му споменавай.

— А ти си толкова сигурен, че греша. Защо се притесняваш така?

— Не се притеснявам. Просто казвам, че не го познаваш. И може би ще го поставиш в трудна ситуация.

— Значи не изключваш възможността…

— Сара!

Тогава се сети за думите Скаре. „Много е красив“. Защо го каза? И конската опашка, и обецата с перла. Не. Кой ли не носи опашка. За кратко вървяха мълчаливо.

— Толкова е трудно — подхвърли Сара учудено. — Толкова сме уплашени.

— Да — съгласи се той. — Понякога ставам неспокоен. Не съм сигурен в чувствата ти, нито къде стоиш.

— Тук съм — тя стисна ръката му. — Нека се позабавляваме. Виждаш ли онзи вход? — посочи насреща — Ей там, отстрани до павилиона.

— Да? — погледна той въпросително.

— Да влезем там и да се погушкаме, а?

Отговорът се забави в гърлото му.

— Да се погушкаме? Във входа? Ти си луда! — Вторачи се смутено в обувките си. — За последен път стоях във вход и се натисках с някого преди трийсет години — призна си той.

— Значи е крайно време — засмя се тя и го дръпна за ръкава.

Но той я повлече покрай входа и изведнъж се почувства толкова стар с нея. Млад също, но от време на време и стар, защото тя бе така игрива. Защото той не можеше да се отърве от правилното си поведение и да се отпусне. Да поема рискове. Колберг стигаше до бедрото на Сара. Тя приличаше на малко момиче с лъв на повод. Продължиха, без да говорят. Подминаха кметството. ДЪРЖАВАТА ТРЯБВА ДА СЕ СТРОИ СЪС ЗАКОНИ.^[5] Сара се възхищаваше на осветената църква до него.

— А защо поне не влезем в гробището и не бутнем няколко надгробни камъка? — попита тя с тънък и умоляващ глас.

Той се закашля ужасен.

— Да бутнем няколко камъка?

— Тогава един — настоя тя. — Някой мъничък, който вече никой не посещава?

Изведнъж той зяпна, стъписан от собственото си безгрижие. Никой досега не бе успявал да се докосне до мислите му за смъртта. Беше ли грях пред Елисе, че говорят така? Променяше ли чувствата му? Не е ли време да повиши тон и да постави тази жена на мястото й, да й посочи какво всъщност е свято за него?

— Не си наред — промърмори.

— Никога ли не правиш нещо нередно? — попита тя мрачно.

— Не — подсмихна се. — Защо ми е притрябвало?

— Полезно е и важно. Да не би искаш един ден да умреш, без да си престъпил пито едно правило?

— Късно е. Естествено, че съм правил глупости.

— Разкажи ми! — помоли се тя разгорещено.

— Не, не — той се засмя притеснено. — Това е минало.

— Няма да ти повярвам, ако не ми разкажеш нещо.

Той се замисли за кратко и подхвана с неохота.

— Преди много години — спря и я погледна, — преди много, много години, бях просто хлапак, държа да си наясно. Знаеш, младежки номера, нормално е за възрастта, предполагам, че всички…

— Ще дойдеш ли на въпроса?

— Да, добре — облиза устните си. — Преди много години имах един приятел, Филип. Освен това имах и стар форд. Често излизахме да се возим. И всеки път, когато отивах да го взема, трябваше да премина през една бариера и да платя такса. Пет крони — уточни той. — За младо момче бяха много пари. При всяко приближаване на бариерата се ядосвах. В будката седеше жена и събираше парите. Седеше там година след година с протегната през гишето ръка, аз слагах една петачка, тя вдигаше бариерата и аз минавах. Всеки път, когато отивах до Филип, се заглеждах запленен в тази ръка. Наричах я лапичка.

— Лапичка? — ухили се Сара.

— Такива меки и бели ръце. И един ден в мен се загнезди мисълта да оставя там нещо друго. Поне веднъж. Защото тя беше толкова сигурна, че ще получи пари. Исках да видя какво ще направи, ако изведнъж й дадат нещо друго.

— Какво остави? — попита тя припряно.

— Бяхме с Филип, приближихме се до бариерата и спряхме плавно пред будката. Тя ни погледна и си показа ръката…

— И тогава ти остави…?

— Една умряла мишка.

— Умряла мишка! — изпищя тя.

— Беше се хванала в капана в квартирата на Филип. И нямаше опашка. Но как изкрещя тя! Направо пронизителен вик. Мишката падна в скута й, тя стана рязко и си удари главата в тавана. Започна пак да крещи, нямаше край. Филип също крещеше. А аз я гледах с все по-нарастващо притеснение. Вдигай бариерата, вдигай бариерата! — викнах. И бариерата подскочи. Изфучахме така, че гумите на стария форд запищяха.

Сара се усмихна доволно.

— Но знаеш ли? — продължи той. — Неочаквано тя изчезна. Вече не седеше там. Сигурно е напуснала заради мишката. Уплашила се е да не би следващия път да й пуснат паяк. Или змия. Или нещо друго. Всъщност — промърмори той — изгонихме човек от работното му място.

— Не, прекалено си чувствителен.

— Защо иначе би изчезнала?

— Може да е заради куп други неща.

— Не съм толкова сигурен.

Продължиха да вървят със същото темпо, но Сейер правеше по-малки крачки от това, което бе естествено за него.

— Кажи честно — тя погледна нагоре, — единствено за това ли се сещаш, когато трябва да изброиш нарушенията си?

— Не е ли достатъчно добро според теб?

— Доста сладка история — призна тя. — Но и незначителна също така.

— Твоите, естествено, са по-добри?

— Ще ти ги разкажа някой път. Късно вечер. Инак ще ти дойде прекалено много.

— Ти вече го правиш — каза той. — Идваш ми прекалено много.

— Толкова е трудно да се живее сега — оплака се внезапно Сара. — Точно сега. Прекарваме по-голямата част от времето си в миналото. Или в бъдещето, горе-долу по равно. Но да живееш сега! Почти никой не успява. Освен децата. Или идиотите. Или болните с хронична болка, от която не могат да се отърват. И по-голямата част от времето се тревожим за нещо.

— Не и ти, предполагам — подхвърли той колебливо.

Притисна талията й към себе си. Зачуди се колко са различни. Всъщност не си подхождаха, във всеки случай връзката им нямаше да продължи вечно. Няма да продължи. Хрумваха й какви ли не неща, а той се съмняваше дали има нерви за всичките й прищевки. Тя излъчваше някакво непостоянство, никога не бе познавал такъв човек. Дали е възможно да я опознае истински? Да следва тези странни хрумвания, да свикне с тях? Да ги хареса? Разбира се, че ги харесва. Тя го кара да се смее. Но в следващия момент става страшно сериозна. Толкова бързо сменя настроенията си, същевременно държи нещата под пълен контрол. Тя сякаш смята, че трябва да следва всичките си импулси. Не да ги преценява или потиска, както правеше той. Първо да мисли, после да действа. Не беше ли важно?

По-късно, вече вкъщи, той влезе пръв в кухнята. В следващия момент тя стоеше на вратата и го гледаше. Изражението й го учуди.

— Само ще направя кафе — промърмори той и завъртя крана на водата.

— Не от кафе се нуждая.

Тя прекоси стаята, затвори крана и се притисна към него. Той продължаваше да се колебае, но бе засмукан и задържан здраво. Усети колко е решителна, че няма да се откаже.

— Занеси ме в леглото — изрече повелително.

Той поклати глава, но не я пусна.

— Добре, недей. И в кухнята става. Върху мивката. Виждала съм го по американските филми.

— Какво?

— Изглежда толкова възбуждащо — прошепна тя.

Почувства се замаян. Дори не знаеше дали ще се справи. Но все още я държеше и усещаше как нещо се надига в него. Всичко друго можеше да потисне, но не и това! Същевременно в мозъка му се въртеше, че трябва да подходи спокойно, да не се хвърля без задръжки като тийнейджър. Тук обаче нямаше да се изложи, не и в това. Може би в други неща — в приготвянето на храна или във възпитаването на кучето.

— Ще престанеш ли да мислиш най-накрая?

— Не ми помагаш — каза той. — Аз съм просто мъж.

— Да — усмихна се тя. — Бедният той. Така нараним от момента, от който е проходил.

Изсмя се грубо, опряла глава до гърдите му.

— Въобразявате си, че всичко е толкова трудно за вас, че нагонът ви е ужасно мощен, толкова по-силен от нашия, но това не е вярно.

— Не е ли? — прочисти гърло; беше се задъхал. Господ да му е на помощ!

— Сега — изрече тя и се притисна към него, — в този момент, когато така те желая, знаеш ли какво е усещането? Някога някоя жена описвала ли ти е?

Опита се, но се оказа невъзможно да се спомни други жени в състояние като това; той чувстваше желанието й през собственото си тяло и го учудваше какво е способен да предизвика у друго човешко същество.

— Сякаш имам риба между краката — прошепна тя. — Гъвкава риба с обла муцуна; побутва ме меко и иска да влезе, и ще полудея, ако не го направи!

— Риба ли? — учуди се той.

Телефонът иззвъня. Реагира бързо, сякаш тялото му бе приучено. Погледна часовника — наближаваше полунощ. Значи е или Ингрид, или от службата. Трябваше да вдигне. Отиде до телефона, стоя и слуша в продължение на няколко секунди. Сара го последва, наблюдавайки със скръстени ръце.

— Налага се да излезеш, нали? Някой е мъртъв?

Той кимна бавно.

— Това е да си любовница на полицай — констатира тя нервно.

Той се опитваше да се задържи на краката си. Подпря се на стария шкаф и усети един от ключовете в гърба си.

— Умрял ли е някой? — повтори тя.

— Майка — прошепна той. — Майка ми е умряла. Преди два часа.

Въздъхна дълбоко.

— Докато съм седял и съм пил бира.

Мина край нея и излезе в коридора. Обърна се и пак влезе.

— Трябва да се обадя на Ингрид.

— Знам.

— Какво ще кажем на Матеус? — попита тихо той.

 

 

Вървеше бавно надолу към гаража. През цялото време си мислеше: За последен път минавам оттук, за да я видя: нагоре към клиниката, през вратата, към леглото. За последен път. Караше бавно. Всъщност градът беше красив през нощта: приятно осветената червена кула, трепкащите в реката светлини. Стори му се по-тихо от обикновено. Докато завиваше към паркинга, забеляза нещо различно. Сега, през нощта, извън времето за посещения, районът беше пуст. Всичко му се струваше не на място и странно: да е тук сега, посред нощ, вратата да е заключена, да позвъни и да говори в кутията на стената, да го пуснат едва ли не по милост. С прегракнал глас прокашля няколко думи на микрофона и се нахвърли върху вратата. Вътре се поколеба и намръщен пое към стълбата. Първо трябва да премисли някои неща. Старшата сестра го видя от стаята на дежурния.

— Желаете ли да останете сам?

Той кимна.

— Останете, колкото намерите за добре.

Насочи се към широката, синя метална врата. Заради тромбоза на продълговатия мозък майка му бе лежала неподвижно на това легло с години, без да може да се движи, без да го разпознава, когато я посещаваше. Едно съвсем мъничко запушване на грешното място и ето, вече я нямаше. Само сърцето туптеше. А очите обикаляха из стаята, шареха и търсеха нещо, което никога не откриваха. Какво ли е виждала? Дали е виждала всичко за първи път, независимо кога го погледне? Разбирала ли е, че стаята е неизменно същата? Дали е искала нещо, неспособна да каже? Беше чувал за това. Дали по същия начин той е представлявал за нея някоя лампа? Или закачалка? Дали в главата й е имало мисли, които да приложи към картината? Дали в разрушения й мозък се е случвало нещо, дали нещо познато или обичано се е въртяло там като някаква слаба утеха? „Не и сега“, помисли си той. Стоя дълго, вгледан във вратата. Мислеше си: „Сега от стаята на дежурния ме гледат как стоя тук и тъжа. Това е прекалено много за мен. Не само това, но и всичко друго, което изниква, онова, което се е случило много отдавна. Не, не отдавна“. Представи си, че се случва току-що, че Елисе умира отново. Но това е майка му, за нея се отнася. Не може ли поне веднъж, за последно, да й обърне внимание? Влезе. По една или друга причина точно тогава погледна часовника: 00:45. Вратата изскърца жално, докато се затваряше. Лампата до леглото й светеше, но абажурът бе обърнат към стената така, че лицето й да е в сянка. Тук мислеха за подобни неща, това го разчувства. Изненада се колко обичайно изглежда тя. Приближавайки се обаче, установи колко е бледа. Устата беше малко по-изпъната от обикновено. Помисли си: не беше такава. Беше мека и нежна. Придърпа стол до леглото, но не съвсем близо. Нуждаеше се от малко разстояние, трябваше да се приближава внимателно. Опитваше се да извика някой спомен от детството си и всичко, свързано с него. Ягодовата каша. Малките кафяви кокошки в кафез в градината. Тестото за хляб под кърпа на кухненския плот, горските плодове, които къкреха в чайника. Ароматът на плодове и захар. И гласа й — чуваше го ясно. Мекият изговор след многото години, прекарани в Дания.

Конрад. Късно е.

Думите звучаха кристално ясно до ухото му. Често седеше под една лампа с ръкоделието си. Бе невъзможно да протестира: „Не искам да си лягам“. Тя щеше да избухне в смях. Изправяше се бавно, хващаше го за ръка и го водеше на втория етаж, където бе леглото му. Как е възможно такова дребно, слабо и мило същество да има такава власт над него! Но тя винаги го правеше с любов, за негово добро. Никога не се бе съмнявал в това. Повдигна глава и я погледна. Помисли си, че е красива, винаги е била. Дори и сега. Ако изглеждаше сърдита, то вероятно се дължеше на факта, че стои пред вратите на рая и се взира в нещо прекалено голямо, което я кара да се чувства резервирана. Иначе винаги владееше ситуацията. „Но нали аз не съм вярващ“, сети се той. Намираше се в извънредно положение, като на потъващ кораб. Бавно се наведе над леглото. Ръцете й не бяха студени, не бяха и топли, само страшно сухи.

— Мамо — изрече тихо.

Толкова беше странна мисълта, че ще произнесе тази дума на глас и никога вече няма да получи отговор. Облегна се отново в стола и си помисли, че трябва да се прибере. Изправи се, но остави стола на мястото му, сякаш за да й прави компания. Погледът му попадна отново на часовника: 00:52. Пресметна наум. Седем минути. Толкова й отдели като благодарност за всичко. Седем минути за цял един живот. Останете колкото намерите за добре. Започна да трепери. Стоеше с рамене, превити от срам. Обърна се и се върна до леглото. Седна на ръба. Взе слабите ръце и ги стисна силно. И продължително.