Карин Фосум
Дяволът държи свещта (18)

* * *

Робърт се появи от ареста, следван от двама надзиратели. Беше страшно блед; в очите му се бяха спукали множество кръвоносни съдове. Не беше ял от няколко дни — не като форма на протест, храната чисто и просто се връщаше обратно. Живееше на кока-кола, кафе и цигари. Нямаше намерение да бяга от отговорност или да се оправдава. Искаше само да разбере. С нищо друго не можеше да допринесе. Неочаквано разполагаше с цялото време на света и бързо разбра, че най-добрият път към останалата част от живота му минава през сътрудничеството. А и хората тук изглеждаха приятни, държаха се дружелюбно с него. Отнасяше се за всички — от най-висшестоящия до най-нисшестоящия. Както този инспектор. Робърт седна бавно. Закъде да бърза? Къде би могъл да се скрие? Убийството на Анита щеше да го преследва завинаги. Щеше да се влачи след него като опашка на гущер. Не беше правил много грешки в живота си. Е, не се славеше като отличник, но не му липсваха приятели; беше позитивно момче — пишеше го в бележника му. И както повечето момчета и той се надяваше да го очакват само хубави неща. Да не попадне в някой капан. А сега стои тук, обвинен в предумишлено убийство. Съзнанието за това беше като тежък чук, който удряше с неизменна точност, удар след удар. Беше привикнал към болката.

— Седни — кимна му Сейер. — Можеше да запалиш. И иначе, кажи, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да е.

— Благодаря — отвърна Робърт.

Вторачи се в мъжа отсреща. Сейер беше внушителен на ръст, но нямаше заплашителен вид. Преди всичко си вършеше работата. Това изглеждаше добре. Беше го правил и преди. Робърт не бе особен, не и тук, вътре; тук беше просто един от многото. Щеше му се да е различно. Да беше първият. И затова да го запомнят.

— Какво ще кажеш за психолог, Робърт? Ще дойде, ако се обадя.

— Така е добре.

Сейер кимна. Прекара ръка през посивялата си коса. Робърт долавяше, че зад кроткото държание дремят страшни сили, които вероятно ще се разгневят, ако той не сътрудничи. Инспекторът носеше риза, вратовръзка и дискретен сив панталон с остри ръбове. Сивите му очи го изучаваха спокойно.

— В този разговор искам да наблегна на нещо. Може би няма да е лесно, но все пак опитай.

Придърпа стола по-близо до масата.

— Докато стъпка по стъпка разглеждаме цялата случка, опитай да не се позоваваш на факта, че онази вечер си пил много и през цялото време си бил под влиянието на алкохола. И двамата знаем, че си бил много пиян — замълча и впери поглед в Робърт, който продължаваше да се взира в него с широко отворени очи, кимайки непрекъснато, — както и двамата знаем, че това нямаше да се случи, ако не беше пил.

Робърт сведе поглед. Той чу как миглите му се удариха в скулите.

— Просто ще разгледаме онова, което се е случило, така както ти си го спомняш, без да вземаме предвид обстоятелството, че си бил пиян. По-късно ще поставим случилото се в светлината на състоянието, в което си бил. Защитникът ти ще се погрижи за това. Разбираш ли ме?

— Да.

Размаха изпотените си ръце под масата, за да ги освежи. Погледна към обувките си. Затворнически крака, помисли си. Затворникът Робърт.

— Опиши ми деня, когато се случи всичко. Откакто стана сутринта до момента, когато Анита лежеше мъртва на пода. Възможно най-подробно. Помисли, колкото ти е нужно — добави Сейер.

Робърт се приготви.

— Часовникът звънна в осем без десет.

„Гласът ми — помисли си той, — е глас на дете; толкова тънък и странен“.

— Обикновено сутрин се чувствам доста изморен. Но беше петък. В петък е по-лесно — усмихна се, — знаеш, че скоро ще си свободен. Бяхме намислили да направим купон. Оставаха само няколко часа на работа дотогава. И Анита се съгласи. Беше ангажирана за детегледачка тази вечер, но се измъкна от уговорката. А хазяинът беше на път и цялата къща остана на наше разположение. Да — пое въздух, — един обикновен ден. Всичко беше наред. Дори по-наред от обичайното — добави той.

— Защо?

— Заради… Анита.

Да изрече името Анита на висок глас му струваше неимоверно много. Анита, Анита. Дали не е възможно да бъде изтрито от всички регистри на света? Имаше много Анити. Всеки път, когато чуе името, всичко ще изплува отново. Ще преобръща живота му.

— Изглежда през цялото време — той прочисти гърлото си, — съм имал някакво подозрение, че това няма да продължи. Имам предвид вечно. И когато помислех за това, изпитвах отчаяние. А ми се случваше от време на време.

— Защо? — поиска да узнае Сейер. — Защо отчаяние?

— Анита беше… хубава. Нямах нужда от друга. Но дълбоко в себе си знаех, че тя скоро ще се махне и ще си намери друг. Нещо по-добро от мен. Рано или късно.

— Как така го знаеше?

Сейер погледна раменете му. Приведени рамене като на човек, блъскан от студен вятър в гърба.

— Тя се държеше както повечето гаджета. Но и не се стараеше особено. Беше просто въпрос на време да предпочете Андерш. Или Роджър. Или когото и да било. Сигурно е така, когато имаш избор. Аз никога не съм имал възможността да избирам, затова за мен тя означаваше много. Да имам майка. Не, не да имам мацка. Мацки съм имал и преди. Да имам Анита.

Сейер подпря брадичка на ръцете си.

— Някога имал ли си по-хубаво момиче от Анита?

— Не. Прави впечатление да вървиш с нея по улицата. Хората се заглеждат в косата й и всичко останало. После поглеждат типа до нея. Онзи, дето е забил точно тази мацка.

Сейер го изучаваше внимателно. Тясно лице и рядка коса, нересана от дълго време, поела по свои, диви пътища; тъмносини очи, шарещи из цялата стая; една черта за уста, съвсем безцветна; тънки пръсти с изгризани нокти. Почти дете.

— Как премина работният ти ден?

— Напълно обичайно. В петък има много неща за вършене. Звъннах на Анита през обедната почивка. Не че имах нещо да й кажа, но ми харесваше да мога да й се обадя, когато поискам. Тя работеше в „Магасине“. Поговорихме две-три минути, след това затворихме. Щеше ми се да я помоля да си облече рокля, но не посмях. Не искам да съм от онези, които контролират момичетата. Те не харесват такива. Затова не казах нищо. Но тя дойде с рокля.

— Колко стана часът, докато се съберете всички в квартирата ти?

— Около седем. Андерш дойде по-късно. Той работи до седем, пристигна някъде към седем и половина, не си спомням добре.

— Какво правихте?

— Пихме бира, разбира се. В смисъл, говорихме си. Слушахме музика. Обсъждахме разни неща.

— Какви неща?

— Футбол. Концертът на Джо Кокър. Ходихме на него в „Осло Спектрум“. Беше доста вял, за това говорихме дълго. Момичетата се вкиснаха, според тях той е толкова… хм, какво казаха. Толкова добър, така да се каже. Знаете, начинът, по който стои. Стойката и тем подобни, сякаш не може да контролира тялото си. Те си падат по такива неща.

Сейер се усмихна. Робърт се отпусна. До съдбоносния изстрел оставаше много, той все още не се бе превърнал в убиец и там му беше хубаво, сякаш забравяше за другото, но то се приближаваше. Престъплението му стоеше като разярен бик и блъскаше глава в крехка ограда.

— Говорихме и за политика. За изборите. Двама ще гласуват и се поспречкаха. Роджър и Грета започнаха да танцуват. Анита седеше до мен на дивана. Седя там през цялото време, до късно вечерта. Ставаше само да отиде до тоалетна. Знаете, момичетата, когато пият… — Спря рязко. — Чувствах се доволен — изрече тихо. — Имах всичко. Наистина. Квартира. Работа. Момиче. Приятели. Разполагахме с цели две каси… ъ-ъ, пред мен не беше само уикендът, а целият ми живот. Точно тогава някак успях да си въобразя, че това навярно ще продължи. Но после започнах да се чувствам доста…

— За какво мислеше — прекъсна го Сейер. — Докато седеше на дивана с Анита и оглеждаше всичко, което имаше?

— Че мога да седя така вечно. И какво би било, когато тя си отиде.

— Какъв живот си представяше тогава?

— Не съм сигурен… — Той се напъна. — Нещо, като да започна отначало. И колко е тежко това, че всъщност никога не стигаме донякъде, просто през цялото време започваме отначало. Нова работа, нови приятели. Нови мацки. Отново и отново.

— Тогава тя се изправи и прекоси стаята. Какво си помисли в онзи момент?

— Останах спокоен. Имаше правото да се разходи наоколо. Не правеше нищо, но аз я държах под око. Държах всички под око, особено Андерш и Роджър. Те я заглеждаха, но това го правеха всички. Не се карам. И въпреки че бях… въпреки че я исках за себе си, все пак си мълчах, но я наблюдавах, наблюдавах и другите, които я гледаха, за да съм наясно.

Наведе глава към затворническите си крака.

— Най-лошо беше с Андерш, познавам го. Трябваше да съм подготвен. Той все пак ревнуваше. Сигурно искаше да ме подразни малко. Много дразни, но не е долен. Не изцяло.

— Какво направи той?

— Отиде при Анита и танцува с нея. Никога не съм си мислил, че тя няма право да танцува с други, никога. Андерш ме наблюдаваше, искаше да види какво ще направя. Аз не направих нищо. Но ги следях. Чувствах се толкова странно — промълви той.

— Как странно?

Робърт се бе свил леко и погледът му бе на път да се отнесе. Но той наистина мислеше, ровеше в себе си, за да си спомни. Сейер прошепна:

— Опитай да го опишеш?

— Трудно ми е да си спомня.

— Помисли. Върни се там.

— Виждам образи. Но звука го няма.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече не чувах музиката. Единствено образите на Андерш и Анита ставаха все по-ясни.

— Все по-ясни ли?

— Виждах Анита — изрече тежко, — но всичко друго изчезна. Тя танцуваше с Андерш. Танцуваха толкова бавно, сякаш всичко бе на път да спре. Светлината, звукът. Не можех да помръдна. Гледах само в Андерш и Анита. Тя беше забравила за мен. Но и тя беше доста пияна. Искам да кажа, не биваше да го споменаваме, но тя беше забравила за мен! — възкликна отчаяно.

— Но Андерш не те е бил забравил — предположи Сейер.

— Той ме зяпаше с гадна усмивка. Виждал съм Андерш да се усмихва и преди, но никога не съм го приемал така. Има жълти зъби. Аз не се усмихнах насреща му. Бях погълнат от усещането, че всичко е на път да спре.

— И после?

— После той отстъпи леко. Отблъсна Анита от себе си. Помислих си, че сега ще си тръгне. Но не стана така. Вдигна ръце и започна да мачка циците на Анита. Така че аз да видя.

— Тя какво направи?

— Ами, тя беше доста… Тя се смееше — призна тежко Робърт. — Тя просто се смееше. Моментът вече бе настъпил. Трябваше да започна отначало. Струваше ми се невъзможно. По-скоро щях да умра.

— Имаше ли чувството, че искаш да умреш?

— Да.

— Как се сети за пушката?

Младежът се замисли. Напрегна се. Яростната концентрация премина в дишането му, то стана забързано и плитко.

— Докато си мислех, че ми се иска да умра. Сетих се, че седи в шкафа в коридора. Умира се бързо, отнема секунда.

— Значи импулсът да вземеш пушката… дойде, докато си мислеше за смъртта.

— Да. Хазяинът държеше пушка в къщата. Сетих се, че е в коридора.

— В онази секунда, когато мислеше за пушката, гледаше ли Анита?

— Изглеждаха ми непознати. Имаше някаква странна светлина.

— Как така странна?

— Понякога такава има в дискотеките. Синя металическа светлина.

— Какво направи?

— Не виждах нищо от стаята, само една светла просека към вратата. Изведнъж вече стоях в коридора. Все още не чувах нищо. Звуците бяха просто някакво слабо трептене. Като мравки в ушите ми — провлачено каза той. — Знаех, че съм изкрещял нещо на Андерш, но не си спомнях какво. Отворих вратата. Пушката стоеше там, както винаги. Излъскана до блясък и красива. Сглобена. Чакаше мен.

— А амунициите?

— На една лавица стояха няколко кутии.

Гласът му беше неясен. Сейер се напрягаше, за да го чуе.

— Спомняш ли си какво чувстваше или мислеше точно в този момент?

— Не чувствах нищо. Бях мъртъв.

— Какво искаш да кажеш?

— Лицето ми започна да се сбръчква. Спомням си, че кожата се опъна около устата ми. Беше гадно. Помислих си, че трябва да спра времето, преди да се наложи да започна отначало.

— Как искаше да спреш времето?

— Със силен гръм — прошепна той. — Ако стрелях с пушката, щеше да се получи силен гръм. И всички щяха да се събудят. — Прокара ръка по челото си. — Един гръм. Щеше да ги събуди.

— Спяхте ли?

— Всички бяха така бавни. На път да изчезнат.

— Ти зареди пушката и се върна вътре. Какво видя там?

— Всички ме гледаха. Харесваше ми, че бяха принудени да ме чуят. Спряха да се усмихват. Всички, с изключение на Андерш.

— Чу ли нещо?

— Името си. Някой извика. Беше далеч.

— Защо вдигна пушката и се прицели?

Полицаят се бе наклонил през масата.

— Не знам…

— Намери мисълта, Робърт. Защо вдигна пушката?

— Имах нужда от този гръм!

— Но ти се прицели — уточни Сейер. — Можеше да стреляш в тавана. Но ти се прицели в Андерш.

— Да!

— Прицели се в Андерш и дръпна спусъка. Защо?

— Не знам. Страх ме е да го кажа!

Започна да хленчи силно и сърцераздирателно да моли да го оставят.

— Просто ще се опитаме да разберем защо — не отстъпваше Сейер. — Не се смея. Не удрям. Искам само да разбера.

Робърт хълцаше и подсмърчаше леко. Съсредоточи погледа си върху подложката за писане, която представляваше карта на света. Погледът му попадна на тебеширенобелия, леденостуден Южен полюс.

— Бях се вбесил и бях взел пушката. Щях да изглеждам като нещастник, ако стрелях в тавана.

Главата му падна върху гърдите. Сейер се облегна отново назад. Изражението му не се промени, но Робърт така или иначе не го виждаше; той все още се намираше в ледената пустош.

— Дръпнах спусъка, но нищо не се случи. Предпазителят беше спуснат. Спуска се, докато затваряш пушката. Спомних си и го освободих. Засрамих се — продължи тихо, — задето направих такъв гаф. Да забравя предпазителя.

— Не забеляза ли, че Андерш се е скрил зад Анита?

— Напротив.

— И все пак стреля. Осъзнаваше ли, че ще я улучиш? Анита? В която беше влюбен?

За миг Робърт срещна погледа му.

— Не. Напротив. Но не можех да я помоля да мръдне. Мръдни, Анита, ще застрелям Андерш. Не вървеше. Бях принуден да стрелям.

— Чувстваше ли гняв, Робърт?

— Гняв? — повтори бавно. — Не мисля. Но Андерш е страхливец.

— Съсредоточи ли се върху изстрела?

— Щях да направя така, че да изтрещи — каза отново.

— Защо не спря?

— Беше прекалено трудно. Бях започнал.

— Беше започнал. И тогава пушката гръмна. Как се почувства?

Робърт преглъщаше и преглъщаше. Забави отговора. Не вярваше на собствените си думи.

— Хубаво — призна тихо той.

В същия момент започна силно да се тресе.

— Беше хубаво. Изпълни ме топлина. Усетих, че падам.

— Звуците? Върнаха ли се? — попита Сейер.

— След малко. Все едно някой наду радиото до дупка. Така се уплаших. Те се наведоха над мен, всички се наведоха и някой изкрещя. Момичетата хленчеха, някой бутна чаша на пода.

— Какво си мислеше за случилото се?

— Че се е случило ужасно нещастие. Че съм ранен.

— Ти? Ранен?

— Нещо ме беше уцелило. Всичко изглеждаше странно. Звукът беше прекалено силен. На пода имаше кръв. Мислех си, скоро ще дойде някой и ще ми помогне. Оставих се да падна, докато чакам помощ. Харесваше ми мисълта, че някой ще дойде и ще ме изнесе. Харесваше ми — повтори тихо.

— Как си, Робърт. Искаш ли да продължиш?

— Да. — От напрежение по ризата му имаше мокри петна.

— Защо?

— Това начало е друго. Този път няма да се повторят същите неща. — Младежът се отпусна изтощен върху масата. — Само не разбирам защо. Психологът сигурно ще намери обяснение. Но как би могъл да е сигурен, че е правилно?

— Той невинаги е сигурен, Робърт. Върши работата си, колкото може. Само ще се опита да разбере.

— Но дали има нещо за разбиране? То просто се случи.

— Много странни неща просто се случват. Но е важно да се връщаш към нещата и да говориш. И навярно с времето постепенно ще разбереш повече.

— Не съм луд!

От всичко на земята единствено това не искаше да бъде.

— Не мисля, че си луд. Но понякога прекалено много тухли се срутват едновременно. И ни преобръщат. Ти обаче можеш пак да се изправиш. Все още решаваш за собствения си живот.

— Тук, вътре, май не е така.

— Напротив. Почти всичко решаваш ти. Какво ще кажеш, какво ще мислиш, с какво ще запълваш дните си.

Сейер сграбчи ръката му:

— Ще ми се да хапнеш малко.

— Когато не ям, съм много отпуснат и тогава не мисля толкова много.

— По-добре е да мислиш. Не го отлагай. Независимо от всичко то ще те връхлети рано или късно.

Устата на Робърт беше пресъхнала. Ако този силен мъж можеше да го вдигне и да го занесе обратно на нара в килията му!

— Нищо не ти пречи да станеш и да си тръгнеш. Да се махнеш и да ни забравиш. Сега съм нечия работа — промълви Робърт замислено. — И на теб ти плащат, за да говориш с такива като мен.

— Това измъчва ли те?

— Малко.

— Чувствам се добре с такива като теб.

Робърт потъна в мислите си. Сейер го остави да седи, където си е. Предпазливо, Робърт подреждаше мислите си. Налага се да понесе онова, което го чака. Да преживее затвора. Всички там са направили подобен гаф. Беше един от многото, а някои може би са извършили нещо още по-лошо. Щеше да се нагоди, да спазва правилата, да бъде примерен затворник. Дни наред, седмици и месеци. Ще се справи. Но после? Какво ще се случи, когато накрая излезе? Какво ще отговори и какво ще направят те, когато разберат всичко? Ще се справи ли тогава? Или трябва да направи така, че бързо да се върне в тази къща с нейния ред и правила? Тук е лесно. Няколко прости задължения, три пъти храна на ден, пари за цигари. От време на време приятелско отношение. Започна да се тресе.

— Не знам как ще издържа! — избухна той.

Връхлетя го пристъп на плач, но той го преглътна и избърса носа си с ръкава на ризата. Продължи да седи мълчаливо, докато потиснатият плач го разтърсваше отвътре. Онова, което беше някога Робърт, вече му бе непознато. Никъде нямаше опора. Започна бавно да се издига над стола. Издигаше се, издигаше се и остана да се рее високо над масата. Можеше да се вгледа в празния си стол, да се обърне бавно и да се завърти из стаята. Следователят не го забелязваше — беше зает да си записва нещо.