Ханс Хас
Светът под водата (9)

Към неизвестното

В един от първите си броеве, от ноември 1954 г., списанието „Скин дайвър“ публикува психоаналитичен тест, с цел да бъдат обхванати всички онези леководолази, на които новият спорт се е отразил отрицателно. Той гласеше:

„1. Изглежда ли ви вашата съпруга понякога като ейбълоунов^[1] стейк?

2. Движи ли се лостът за управление на колата ви по подобие на харпун?

3. Нахлузвате ли в банята, преди да се къпете, плавниците си и изпитвате ли непреодолимо желание да се потапяте?

4. Случва ли ви се вместо кърпа за ръце да вземете подводната си пушка и с нея да стреляте по образа в огледалото?

5. Когато тръгвате на работа, носите ли леководолазния си екип под костюма?

6. При подмяна на автомобилна гума опитвате ли се да я очистите от люспи и от косми?“

Ако на всички въпроси се получи отговор „да“, авторът предлагаше два съвета: а) „Откажи се от гмуркането“; б) „Умри“. Той добавяше още, че навярно „пациентите“ по-скоро биха избрали втория изход.

Този, който веднъж се е увлякъл в спускането под вода, не може да се откъсне от него. Спомням си, че съпругите на неколцина мои приятели се държаха резервирано към мен, защото ме смятаха виновен за психическата промяна у своите съпрузи и за разклатеното положение на браковете си. Междувременно някои от съпругите, тоест от приятелките, са се приспособили към новото положение, приемат го като естествено явление — или се гмуркат и самите те. Защото нито с добри думи, нито с интриги може да се постигне нещо срещу тази „лудост“.

Междувременно тази страст към гмуркането е обхванала няколко милиона души. Едва ли има още крайбрежие, където да няма ентусиазирани спортисти-леководолази; дори на сушата почти всяко селище си има своите гмуркачи, които разузнават близките езера, реки или подводни пещери и усърдно спестяват пари, за да могат през отпуската си да заминат на море. Като че ли няма вече ъгъл, защитен от хората-риби, никоя цепнатина, никоя пещера не е достатъчно дълбока или тъмна за тях. Изглежда, че те най-много си приличат с алпинистите, които също, за един особен вид преживяване, излагат живота си на опасност — без конкретна и видима причина. И те всъщност покоряват не стръмната стена или планинския връх, а собственото си „аз“.

През първите години в развитието на подводния спорт онова, което привличаше с такава магическа и примамлива сила, бе неизвестното. Спускащите се отвесно надолу скали и пещерите им — те бяха овладявани метър по метър; кораловите рифове — никога не се знаеше какво се крие зад следващия ъгъл; горите от водорасли — в тях се проникваше като в джунгла; корабните останки — нямаше водолаз, чието сърце да не се разтупти, когато влизаше в някой корабен корпус, в някогашните му коридори, в някогашните каюти. И всяко срещнато ново животно беше предизвикателство, нова гатанка за решаване.

Вълните и теченията бяха най-големите препятствия. Но пък: точно в тези трудности се криеше една хипнотизираща, притегателна сила. В Кюрасао стояхме пред стръмния северен бряг, където почти винаги се разбиваха гонени от североизточния пасат метър високи вълни. С плавници на краката, маска на главата, с камера около шията или с харпун в ръка стояхме върху острите като игли, надвиснали скали и накрая се осмелявахме да скочим. Това беше сравнително лесно — по-трудно бе след това да се доберем отново до сушата. Сред прибоя проучвахме вълните, изчаквахме подходящата вълна, оставяхме се на нея да ни носи нагоре, хващахме се здраво за скалата и се покатервахме, колкото можехме по-бързо нагоре — или следващата вълна ни помиташе отново надолу.

През 1942 година в протока на Евбея открихме на дълбокото 12 метра дъно праг, под който се намираше вдлъбнатина. В нея се бе развила фауна от сюнгери и бриозои, до които искахме да се доберем. Практически имаше само един-единствен път за там. Придвижихме се с кораба малко нататък, срещу течението, закотвихме се там, привързахме се с въже и по котвената верига слязохме надолу. Както при буря, водата бушуваше край нас. Стигнахме долу, оставихме котвената верига и бяхме понесени като бърз влак над дъното нататък; когато стигнахме до прага, гмурнахме се бързо през канта надолу — и се озовахме в съвсем тиха вода. Тогава вече имахме дихателни апарати и спокойно можехме да разглеждаме пещерите. После изплувахме отново нагоре към течението, но се държахме здраво за въжето и от лодката ни изтеглиха нагоре заедно с нашия съд за колекциониране.

В Австралия, при Големия бариерен риф, стигнах с Лоте до отвърстията в крайните рифове „Рибън“, където при отлив и прилив морето с неудържима сила се втичаше или изтичаше там. Да се плува срещу това течение или само да се задържи човек на това място бе невъзможно. Ето защо закотвихме лодката над рифовата плоча, в която имаше водещи надолу дупки. Гмурнахме се през тях и навлязохме в спокойната вода на разклонена пещерна система, която на десет метра дълбочина се вливаше край откоса в един от тези канали. Там стояхме на входа, съвсем настрани от течението, докато риби и акули се носеха с голяма скорост покрай нас. По същия път и по котвената верига се прибрахме отново в лодката.

На Кантон, един атол в Тихия океан, Лоте и аз успяхме да минем през високия един метър прибой и да стигнем до външния склон. Там, на рифовата плоча, водата е само метър дълбока, но застанал на ръба, човек се изправя пред стена от бушуващи вълни, висока три метра. По цвета обаче можеше да се различи къде има улеи, по които водата се връща отново в морето. С дихателните апарати, камерата и с харпуните скочихме в един от тези улеи. Две отвесни вълни минаха с тъп грохот над нас, докато насрещното течение в канала ни повлече под тези големи вълни в морето. Там водата беше тиха: видимостта бе добра, виждаха се красиви корали, леко раздвижено море. Но и връщането трябваше да стане през тези канали. А сега течението беше срещу нас! По дъното на улея трябваше да се хващаме здраво за издатините и вдлъбнатините в скалата, докато водата с все сила искаше да ни смъкне маските от лицата и високите вълни с тътнеж се мятаха пред нас. Да бъдеш грабнат от такава стръмна вълна, особено когато си натоварен със съоръжения, е опасно за живота. Тя те върти с неимоверна сила и те хвърля срещу скалите.

Щом достигнахме благополучно края на нашия канал, изчакахме под водата подходящия момент, бързо се понесохме нагоре, изкатерихме се на плочата и се затичахме, колкото можехме по-бързо, още няколко крачки нататък, за да се измъкнем от обсега на следващата висока вълна. Когато няколко години по-късно проучвах залива Чевиът, където австралийският премиер Харълд Холт беше изчезнал безследно, трябваше да се справя с прибойни вълни, високи шест и дори осем метра, и с течения, от които можеше да се очаква всичко. На това място аз също за малко не загинах. В нито един от тези случаи нямаше конкретни мотиви да се впусне човек в опасност. Нито златото, нито парите бяха примамка. Всички тези действия, преценени нормално, бяха неразумни.

През 1971 година Джийн Баскович, председател на много активен калифорнийски клуб на подводни плувци, открил върху морска карта стърчащ до 40 метра под повърхността игловиден риф. По-късно рифът бе наречен „Матерхорн II“. От едната страна той се спуска само 300 м, а от другата страна — цели 2000 м дълбоко надолу. Рибарите знаели за този подводен планински връх и го наричали „Скрития риф“. Но трудно можело да бъде открит. Организирани бяха няколко експедиции, в които участвува и Джак Маккени. При първата експедиция рифът, който е разположен на около 20 мили от Санта Барбара в открито море, не бил открит, а при втората — водата била така мътна, че нямало смисъл да се слиза долу. Едва при третото пътуване, в което участвали 20 леководолази, успели да направят „първото обхождане“, което в случая започнало от върха надолу. Скалата, действително приличаща по форма на Матерхорн, била пищно обрасла с морски анемони и милиони риби се тълпели около нея. Веднъж една малка щука била застанала на върха, а далече горе във водата се появили два морски лъва, които игриво заплували надолу. „Някак си странно беше, че този Матерхорн не е покрит със сняг, а с яркочервен слой живи организми, всеки от тях — отделен индивид с уста и стомах. Сигурно бяха милиони. Ако се сравнява с кафявите водорасли келп, които образуват същински катедрали край Каталина, с тюленовите скали край Санта Барбара или с истинския лов на лангусти или миди ейбълоун, това място може би няма да задоволи напълно подводния плувец. Но за всички онези, които търсят нови впечатления, тук се открива гледка, при която действително ще изпитат благоговение.“

В една от своите класически книги Уилям Бийб описва как на Галапагоските острови наблюдавал от кораба изригването на вулкан на остров Изабела. Той наредил корабът да се придвижи колкото може по-близо до потока втичаща се в морето лава.

„Бесният вятър, който фучеше навътре към сушата, заглушаваше всичко: съскането и рева, клокоченето и пращенето. Беше битка, борба във вселената между огъня, водата, земята и въздуха. Скоро след като бяхме навлезли в зеленикавата вода, покрай нас мина черна вълна риби, стадо или по-право цяла тълпа едри риби-тон, които, блъскайки се една о друга, с все сила се бяха устремили към по-хладната вода, като движенията им явно издаваха страх. Непосредствено до стълбичката на бордовата стена се носеше голям калмар; беше дълъг около 90 см и по-скоро мъртъв, отколкото жив; пипалата му се движеха съвсем слабо. Ярки багри преливаха по тялото му. И малки риби — с корем, обърнат нагоре — плуваха край нас, и морски червеи, които се въртяха и обръщаха.“ После Бийб зърнал нещо, което най-напред сметнал за шрапнелоподобен снаряд. „При приближаването забелязахме, че това са птици-фрегати и водорези, които пикираха надолу, но не се потопяваха във врящата вода, а едва я докосваха. След това покрай нас преминаха труповете на две лястовици-буревестници и един потапник-буревестник: някои все пак трябваше да заплатят лакомството с живота си. Най-печална беше съдбата на възрастен морски лъв, който изскочи изведнъж нагоре непосредствено до брега. Той прескочи няколко пъти през врящата вода, описвайки два и половина-три метра широка дъга и накрая, очевидно заслепен от болки, се насочи направо към огнената червена делта на лавата.“

Кой би повярвал, че някой човек-риба ще се осмели да погледне това зрелище отдолу? Но и това се е случвало. Американският геолог Джеймз Муър изследвал с подводната си камера формациите от лава на морското дъно, на дълбочина над 2000 метра; интересувала го приличащата на „възглавница“ структура на отделните буци. Той се обадил по телефона на Лий Тепли, който работел във фирмата „Локхийд“ като физик и също бил страстен леководолаз. На Хавайските острови точно тогава изригвал вулканът Улду Калдера. Дали не би искал под водата да заснеме на филм как лавата се втича в морето? Тепли се колебаел: „Какво става с лавата под водата?“ Муър: „Е, нали точно това искаме да разберем.“ Тепли предложил за придружител Ричърд Григ, опитен водолаз, който бил спечелил вече няколко награди за гмуркане в прибоите. Групата отлетяла със самолет за Хило на Хаваите. На другия ден те се приближили с лодка до мястото, където лавата се втичала в морето. Тепли: „Понеже според мен човек, който е с ума си, тук не би влязъл във водата, смятах, че на другия ден може би морето ще бъде по-спокойно. Очаквах този ден с известна загриженост.“

И все пак Тепли и Григ после се спуснали под водата. Тепли: „Бяхме на 20 метра дълбочина под много раздвижена повърхност. Косо над нас две реки от лава се стичаха в морето. Докато тиках тежката снимачна камера пред себе си във водата, стараех се да остана на еднаква височина с Рик. Състоящият се сега от черен лавен пясък склон бе покрит с по-големи късове, които току-що бяха застинали; те се търкаляха по склона надолу. Заснех на филм това, а и всичко, което би могло да представлява интерес. По-долу върху намиращото се на 30 метра пясъчно дъно забелязах във визьора коралов риф. Той бе заобиколен от цял облак риби. Когато се приближих, видях, че в дупката под коралите се намират не по-малко от пет лангусти и две мурени. През сипещия се надолу червен пясък филмирах и рифа — последното убежище за всички тези животни, които навярно скоро щяха да бъдат погребани под лавата.“ Върху пясъчното дъно той открил и тръба от лава с диаметър един метър. На сушата тръбовидните образувания не били рядкост, но как са се образували тук, под водата, било наистина загадъчно. Тепли се занимал малко по-дълго с този въпрос и изведнъж установил, че е сам, въздухът му бил на привършване, а мъртвото вълнение го носело към врящата вода. Все пак той запазил самообладание и съобразил, че водолазното съоръжение струва 200, а камерата — 4000 долара. И така, хвърлил уредите и с големи усилия се добрал с камерата и ценните снимки отново до лодката.

При друго спускане под водата той успял да филмира как от близката лавена стена внезапно се изляла огненочервена лава. Започнало съскане и реване, изведнъж водата станала много гореща, но бързо се охладила отново. Той продължил да снима и дори не се сетил, че е заснел образуването на една от онези давени възглавници, от които Муър се интересувал. Година и половина по-късно направил при същия вулкан още снимки и успял да запечата на филм и образуването на лавена тръба. Когато лавата се изляла от едно отвърстие в друго, ръбовете се втвърдили така, че се получила тръба, която ставала все по-дълга. После тя се отчупила и се търколила надолу по склона.

Веднъж Тепли се намирал толкова близо до червения лавен поток, че видял как той тече „непосредствено покрай плавника му“. За поведението на морските животни той не дава в съобщението си никакви други подробности. Разбира се, що се отнася до богатството на животни, Хаваите по никакъв начин не могат да се сравняват с Галапагоските острови. А рибите навярно вече са избягали от зоната, в която Тепли и Григ са филмирали. Освен това главният интерес на двамата бил насочен към лавата.

През 1968 г. заминах за Мексико, където щях да изнасям беседи; на летището ме посрещнаха членовете на два клуба леководолази, които на две групи бяха застанали на 50 метра едни от други; и от двата клуба получих почетна значка и клубно знамение. Както се оказа, те враждували помежду си — такова нещо може да се случи дори и в голямата общност на леководолазите. Едната група ме покани да се изкача на висок вулкан, на върха на който имало две езера: в тях някога толтеките хвърляли жертвените си дарове. Втората група имаше частен самолет и искаше да ме заведе към островите де Мухерес. Вечерта, на състоялата се в университета сказка, имах щастието да се видя отново със стар приятел, който случайно се намираше в гр. Мексико и присъстваше на беседата ми — Тур Хейердал. Той бе на мнение да се изкача на вулкана. Понеже времето ми беше ограничено, отказах се от разходката със самолет и заминах с десетина мексикански леководолази, почти всички придружени от жените си, към вулкана. На върха му са разположени едно „слънчево“ и едно „лунно“ езеро. При настъпване на засуха толтеките се изкачвали на угасналия конус, поднасяли дарове на боговете и молели за дъжд. Изгаряли топки от копалова смола^[2] или ги хвърляли в свещеното езеро. Там се гмурнахме и ние. Водата беше кристалночиста, тинестото дъно лежеше на 20 метра дълбочина. Заплувахме надолу и започнахме да ровим в тинята. По този начин гмурците от клуба вече бяха изкарали наяве някои неща, но както с радост установих, все още се намираше нещо там.

Щом се приближеше човек до тази тиня, вече беше забулен в облак, в който не можеше да види ръката си пред очите. Тинестият слой бе съвсем мек и точно толкова дълбок, че като се вмъкнеш в него, можеш да достигнеш с пръсти истинското дъно. Пръстите ми скоро докопаха някакъв кръгъл предмет, веднага след това още един продълговат, с връх. Леководолазите ме бяха снабдили не само с нужните съоръжения, но и с голяма кошница за колекциониране и тя скоро се напълни с няколко големи предмета. Едва когато отново се завърнах от мрака на тинестия облак към дневната светлина, можах да разгледам намереното. Бяха големи колкото юмрук топки, яркожълти, слепени от по-малки плоски парченца смола. Заостреният предмет представляваше макет на вулкана; както узнах, бях намерил най-красивия досега предмет от този вид. Яркожълтият цвят по-късно избледнява и топките загубват силния си аромат. Една от тях и сега лежи тук пред мене, докато пиша; до нея стои почти също толкова голяма топка от кварц. Тя пък произхожда от Олдоуейската клисура и някога е служела за съвсем друга — в края на краищата все пак подобна — цел. Топките от кварц, на възраст над един милион години, нашите предци са хвърляли срещу газели. Те са изработени грубо, пригодени са за човешка ръка и може би представляват първия „изкуствен орган“ изобщо. Това се отнася и за топките от копалова смола: и тяхната форма е пригодена към големината на човешката ръка. И двете са метателни обекти, едната — за убиване на газели, другата — … за изпросване на дъжд. Сега лежат тук без функция, сговорно, една до друга.

В сравнение със съкровищата, които сър Едуърд Томпсън е извадил от жертвения кладенец на Чичен Ица, моите находки, разбира се, имат нищожна стойност. Там, на полуостров Юкатан, са били маите, които принасяли жертви на едно божество — също бог-дъждоносец. Той се наричал „Чак“, но не се задоволявал с копал, а държал на млади, окичени със злато девойки. Францисканският монах и владика от Мерида Диего ди Ланда съобщил за тези жертвоприношения, но неговите изложения дълго време лежали в мадридския архив, без никой да им обърне внимание. Никой не ги смятал за сериозни. Томпсън обаче ги открил и заминал да търси този кладенец, който представлявал спускаща се отвесно надолу пещера във варовика. Това било през 1885 г. Томпсън веднага разбрал, че без съответни съоръжения едва ли ще може да постигне нещо. Успял да намери парични средства за набавяне на багер, върнал се отново тук и с един грък — гмуркач за сюнгери — се спуснал със скафандър в тинята. И тук най-напред се показали топки от копал, след това обаче — и златни украшения, нефрит, глинени съдове, оръжия, прибори. Освен това — скелети на млади девойки. Както се разказва, тези съкровища Томпсън заплатил с кесонна болест, вследствие на която получил парализа. Десетилетия по-късно спортни леководолази подновили изследванията. Американецът Ед Линк докарал със себе си багер, който да изсмуче тинята. Монтирани били кранове; в работите участвали учени от Мексико и САЩ. И пак най-напред се появил копал, после — глинени съдове, после — статуетки, очевидно изработени от гума. „Едни от първите гумени предмети в света“ — извикал възторжено един учен. После била намерена дървена фигура и, което е най-интересно, тя била изработена от художник не на маите, а на толтеките. В работата били включени и водолази, но мътната вода ги затруднявала.

През 1967 г. започнала работа с още по-голям замах, с помпи и водолази. Томпсън бил извършил доста основно претърсването и въпреки това в кладенеца били останали все още много ценни предмети. Наяве излезли скъпоценности от злато, сребро, корали, кристали, скъпоценни камъни, резби от раковина, изписани глинени предмети и не на последно място — десетки сандали от злато. Извадени били общо 250 скелета на деца. Индианците от околността се чудели как бог Чак търпи всичко това, без да възразява. Но все пак той не бил толкова равнодушен. Не след дълго починали ръководителят на експедицията, шефът на мексиканската водолазна група, директорът на Мексиканския национален музей и главният финансист на предприятието.

Моята топка от копал още не ми е донесла беда. Боговете на толтеките сигурно смятат това присвояване за не толкова важно. Изглежда, всичко, което е под водата, интересува човека-риба. Дунав, символът на родния ми град Виена, има в горното си течение, така да се каже, една слаба точка. В „Брюл“, между Имердинген и Мьоринген, реката изчезва в доста големи дупки и цепнатини. Още римският географ Страбон предполагал, че водата тече по подземни пътища на юг и на 13 километра по-нататък, в така нареченото „Аахенско гърне“, отново излиза на повърхността, и като приток на Рейн се влива в Боденското езеро. През 1877 г. чрез оцветяване на водата с багрилно вещество било потвърдено това предположение.

Сега е ред на човека-риба. Група спортни леководолази от Дармщат и водолазна група от Синген предприели настъпление към една водеща от Аахенското гърне подводна клисура, широка 2–4 метра и висока около 8 метра. Тогава един 23-годишен леководолаз загинал в пещерата, навярно вследствие на преохлаждане. По-голям успех имал Йохан Хазенмайер, който напук на всички правила се гмурнал сам. Стоманен кабел на макара го свързал с човек, който стоял горе на пътеката над извора. Върху шлема на водолазната си екипировка Хазенмайер имал монтирани четири джобни фенерчета. Температурата на водата била 10 градуса, видимостта — 1,5–2 метра. След като слязъл около 30 метра надолу в тъмната шахта, зърнал една пъстърва. След още 20 метра се натъкнал на змиорка. С предпазната жилетка Хазенмайер можел да тарира подема си; той носел със себе си два апарата със сгъстен въздух, всеки от които съдържал по 2500 литра. Докато размотавал грижливо „нишката на Ариадна“, той продължавал да напредва в тъмнината. Изминал малко разстояние отвесно надолу, после през скално стъпало стигнал в „мрачен тунел“, „дюза“, в която течението било извънредно силно. Според компаса пътят водел на север, в пещера, която се разширявала бутилкообразно. Сега течението станало по-слабо. Дълбочината била 17 метра. „Без да спирам, с равномерни удари на плавниците се носех през просторен, силно пресечен, но в мътната вода напълно непрогледен коридор.“ На 110 метра дълбочина стигнал до разклонение. Единият вход бил тесен, с тинесто дъно и той избрал него. Според контролата досега бил изразходвал едва 15% от носения въздух. Лампите и въжената макара били в ред. Въпреки това започнал да изпитва страх! Преодолял го и продължил да плува. Два пъти цепнатината на входа се стеснявала до ширината на раменете му. Сега дълбокомерът показвал само още 2,5 метра водна дълбочина, дъното бързо се издигало. Но радостта му била прибързана. Никъде не можел да открие отвор, през който да се измъкне. „Питах се ще мога ли да се измъкна от тези изпълнени с мрак и мътна течаща вода ходове.“ Той заплувал обратно, опитвайки се да мине през намиращата се на 14 метра по-дълбоко пещера. „В зависимост от силата на течението стените са или гладки и изкорубени от корозия, или груби и разядени.“ Насрещното течение се засилило. Той имал чувството, че някъде е пропуснал някакво разклонение. Вече 305 метра от стоманеното му въже били размотани. Коридорът свършвал в задънена улица. Хазенмайер бил тръгнал само преди половин час. Сега се случило нещо, което показало колко опасна е такава самостоятелна акция. „Като пипах в раздвижената тиня, всъщност без да виждам, скъсах водещия обратно тел!“ Пипнешком той претършувал стена след стена, търсейки в тъмнината и в течението тънката нишка, която да го отведе обратно, и най-после я намерил — бил се отдалечил на 20 метра. По тела той заплувал обратно. На 100 метра от изхода решил да направи още един опит и да мине в друга, труднопроходима поради течението шахта. Рискувал, опипвал педя по педя стената. Течението се засилило, загубил контакт с дъното. Може би тук имало изсмукващ отвор за нагоре? Неочаквано стигнал до главния коридор, където пак се натъкнал на тела. След едночасово подводно плуване се върнал към дневната светлина. Гордото му резюме: „Дългата 300 метра пещера на Аахенското гърне е най-дългата проучена досега подводна пещера.“

Дунав още не е разгадан, но това, че Страбон е бил прав, сега е още по-правдоподобно, отколкото преди. Човекът-риба, представляващ със своите крайности почти патологичен случай, сигурно няма да отстъпи. Може би ще има още жертви, но по-нататъшния тайнствен път на просмукващите се води на Дунава сигурно ще бъде разгадан.

През 1960 г. канадският химик Джордж Дж. Бенджъмин открил по крайбрежията на бахамския остров Андрос под морското дъно пещерни системи. Те имат кръгли отвори в морското дъно, често пъти са заобиколени от коралови пръстени, така че от самолет изглеждат като миниатюрни атоли. Тези дупки водят отвесно към дълбочините, където се разклоняват. При прилив и отлив периодично се образуват силни течения, веднъж към отверстието, после пък оттам — навън. Понякога водата затихва за 20 минути. Когато престане да се влива в отвърстията, за водолаза е дошло подходящото време за настъпление. В спокойната вода той може да плува и после, когато водата отново започне да излиза нагоре, тя сама го изнася от дълбочината на повърхността. Както Джак Маккени ми показа на снимка, пред входовете обикновено се събират големи стада риби, в самите пещери има зъбати костури, малки щуки, лангусти и разни рачета; на едно място били струпани морски лилии, каквито никога още не бил виждал. Пещерите са се образували през ледниковия период, когато морското равнище се намирало по-дълбоко и общата рифова банка била по-високо над водата. Както при карстовите пещери и тук дъждовете и просмукващата се вода са измили варовиците, докато се образували пещерите. В някои от тези пещери се срещат и красиви сталактити и сталагмити.

„Това е истински лабиринт, в който човек лесно може да се загуби, с отвесни пропасти, с лъжливи пътеки и шахти — както в швейцарското сирене.“ Макар че входовете на тези „Сини пещери“ понякога са на разстояние само 100 метра един от друг, Бенджъмин никога не успял да намери връзка между две от тях. Веднъж той и придружаващият го водолаз се натъкнали в един тунел на две акули, които се изплашили от рефлекторите, побягнали обратно и тъй като това било задънена улица, после панически се втурнали към леководолазите и профучали между тях… Макар животните да били дълги само по два метра, положението наистина било опасно. „Често пъти хората ме питат какво смятам, че ще намеря в тези пещери, и защо се излагам на опасност, да ги изучавам“ — пише Бенджъмин в дописката си до „Нашънъл джиографик магъзийн“. „Надявам се, че допринасям малко нещо за общото опознаване на света, освен това привличат ме вълнуващото приключение и просто неописуемото преживяване — кракът ти или плавникът да стъпи на място, където преди тебе никой човек още не е бил. Всичко това крие за мен тая притегателна сила, която вече десет години ме държи в плен. От деня, когато се гмурнах за пръв път в една от тези пещери, нещо ме тегли просто с непреодолима сила в черните гърла.“

Подобно обаяние изпитват все повече леководолази, които проникват под ледената покривка на замръзнали води. В много клубове на леководолази спускането под леда е станало любимо занимание през зимата. В леда се пробиват с кирки две дупки и през тях изчезват облечени в черни костюми фигури с плавници и бутилки със сгъстен въздух. Ако слънцето грее и няма сняг върху ледената покривка, тогава видимостта е сравнително добра; иначе човекът-риба навлиза тук в мрачен и зловещ свят. При тази дейност, която се извършва не само като чист спорт, а вече е допринесла за някои интересни в биологично отношение наблюдения, съществува все пак опасност дихателният автомат да замръзне. При еднофазните автомати това се случва по-лесно, отколкото при новите двуфазни модели. По въпроса, дали леководолазът да употребява осигурителни въжета, или не, има различни мнения. Така например опитният, гмуркащ се под леда водолаз Холгер Тайхел пише в списание „Делфин“: „При нас важи желязното правило: никой леководолаз да не се спуска под леда сам и без осигурително въже.“ Херман Грул, който в това „студено изкуство“ се чувствува като у дома си, писа в същото списание: „Не държа много на осигурителното въже. Когато повече леководолази плуват с осигурителни въжета насам-натам, винаги има оплитания.“

За да привикнат към безтегловността, астронавтите в САЩ тренират под водата на големи опитни басейни. Подобно на „акванавти“, и те навлизат в зони, където обичайната гравитация загубва своето действие.

Около 70 процента от земното кълбо са покрити с вода — слой, дебел средно 4000 метра. Животът е дошъл от морето и едва по-късно е завоювал издигащите се като острови континенти. Човекът е осъзнал този процес и е разбрал, че живее върху едно кълбо.

Хора-риби „на долната страна на земното кълбо“. В подводния свят човек по-лесно може да си представи относителността на „горе и долу“ и това, че Земята има кълбовидна форма.

Кълбоглавият делфин произхожда — както всички останали китове — от сухоземни животни, които отново са се приспособили към живота във водата.

Приличащите на медузи салпи са хордови животни и следователно са по-близкородствени с човека, отколкото медузите. Някои видове се размножават чрез пъпкуване и прищъпване, така че — както се вижда от снимката — образуват верижноподобни колонии.

Рогова риба в Индийския океан. Необичайната форма на тялото и окраската на тази коралова риба са резултат от приспособяване към живота сред рифовете.

Особено интелигентни и привързани към човека са игривите делфини. Те обичат да научават разни номера и очевидно им прави удоволствие, когато хората им ръкопляскат.

Дори под ледената покривка на Антарктида са проникнали подводни плувци с непромокаеми „сухи“ костюми и с достатъчно вълнено бельо под тях. В протока Мак Мърдоу, близо до остров Рос, американците поддържат изследователска станция. Там дебелината на леда е 1,5–2 метра. Недалеч от станцията в ледената покривка зее пукнатина, която тюлените не допускат да замръзне, като с горните си зъби винаги огризват образувалия се през нощта лед.

Чарлтън Рей и Майкъл де Камп са прекарали там няколко месеца, за да изучават поведението на тюлените над и под водата. Според техните данни животните се потапяли до 600 метра дълбочина и можели да задържат дишането си 45 минути. Особено женските често се приближавали без страх под леда до водолазите и се вглеждали съвсем отблизо в маските им. Подобно преживяване имаме и ние с Лоте в мрачните води на Галапагоските острови с женски морски лъвици. Както Джон Бънт и Ч. К. Лий от университета в Майами установили, под ледената покривка има особено много планктонни водорасли. Въпреки дебелината на ледения пласт и снежната покривка, която лежи обикновено върху него, все пак в дълбочината прониква достатъчно светлина, за да се произвежда енергия чрез фотосинтеза.

Разгадан е и друг, досега неизвестен феномен. Върху обикновено вълнообразната долна страна на ледената покривка има образувания, които висят надолу като сталактити. Вътре те са кухи и се състоят от множество ледени плочици. Образуват се по следния начин: Когато на долната страна на блока се натрупа отново лед, отделяният солен разтвор капе надолу, а около него се оформят тънки фини пластинки и кристали. Водата в кухините на нежните висулки има съответно доста по-голямо съдържание на сол.

Край Шпицберген в Северния Ледовит океан Бруно Вайлати и един мексикански леководолаз успели за пръв път да се приближат под водата до бяла мечка. Както показваха снимките, животното плува само със задните си крака; въпреки това то се придвижва много ловко и бързо под водата, по-бързо от човека, но не може да стои повече от една минута под вода. Двамата водолази проследили мечката между ледените блокове. Вайлати носел кинокамера, а колегата му — фотокамера. Вайлати: „Ние бяхме така залисани в нашата работа, че забравихме най-елементарните предпазни мерки. И така се случи, че нашият фотограф, мексиканецът Рамон Браво, се приближи премного до звяра и с щракането на светкавицата го изплаши. Сега преследваният стана преследвач. Рамон се опитваше да избяга, но мечката веднага го настигна и хвана за плавника. Може би заради лошия вкус на гумата или защото Рамон я блъсна в носа с другия крак, мечката веднага се отказа от плячката си и се отдалечи — точно така! — сякаш тази атака беше само демонстрация и предупреждение.“

Ако човек бъде нападнат от бяла мечка, най-добре е веднага да заплува по-надълбоко. Защото животното не може да се потапя повече от пет метра.

Нощното море, нощните езера, нощните води силно привличат спортния леководолаз. Още в първата моя книга (1939 г.) споменах за намерението си да отида през нощта, с прикрепена към главата лампа, на подводен лов. Всъщност други са правили това далеч по-рано от мен. Откровено признавам, че нощното гмуркане все още ми внушава страх. Първото спускане осъществихме през 1954 г. в Карибско море, където се гмуркахме с 5-киловатови лампи с рефлектори край един риф. От по-раншните ми чести спускания познавах този риф като петте си пръста, но през нощта всичко беше променено. Виждахме само тесния конус, който рефлекторите осветяваха; иначе около нас беше тъмно като в рог. Познавахме добре поведението на акулите през деня, но той можеше да знае какво ще се зададе през нощта от дълбочините? Лоте се държеше близо до мен. Отдалечихме се на около 20 метра от хората с рефлекторите и макар да бяхме на по-голямо разстояние от светлината, видимостта ни беше по-добра, можехме да виждаме по-добре. След това заплувахме с рефлекторите покрай рифовете и разглеждахме рибите, които спяха спокойно, легнали на дъното. До някои се приближихме толкова близо, че ги докосвахме с ръка. Някои други морски обитатели, които никога не можехме да зърнем през деня, сега бяха напуснали своите скривалища и се движеха пъргаво над дъното.

Едва ли днес има леководолазен клуб, който да не организира редовни нощни излети; на тях са направени много изключително интересни наблюдения и снимки. Тук се проявява разликата в характерите. Що се отнася до мене, щом не мога да виждам ясно около себе си, фантазията ми почва да работи прекалено силно. Навярно не съм единственият, комуто се случва това.

Подобно усещане имам в мътна вода. Веднъж, като плувах в Карибско море и влачех подире си няколко харпунирани риби към брега, две акули, привлечени от миризмата на кръвта, плуваха по петите ми. Тъй като винаги съм изпитвал към тези изящни животни нещо като симпатия, това ми даваше чувство на сигурност, което животните очевидно почувствуваха. Оставях ги да се приближат съвсем до рибите, след това удрях веднъж с плавниците или пък отдръпвах пред носа им хапката. На около 50 метра от брега морето стана съвсем мътно. Беше отлив и от лагуната изтичаше тинеста вода, а течението я отнасяше нататък покрай брега. Това промени изцяло положението, акулите се появяваха непосредствено до мен, зад мен, пред мен — може би донякъде аз съм си внушавал това. Обичайната ми сигурност отиде по дяволите. Бързо, колкото можех, преплувах с нарастващо безпокойство тази мътилка. Акулите го почувствуваха веднага, станаха нагли, посягаха към рибите. Най-после достигнах скалите, добрах се с плячката си невредим до сушата, но това, което току-що беше забавна игра, ме остави с шок, от който доста време не можах да се съвзема.

Не много отдавна посетих островите по крайбрежието на френска Гвиана, където някога са се намирали прословутите затвори (баньоси). Там снимах филм за съдбата на Драйфус, който бил заточен невинен и прекарал там четири години, и за авантюристичното бягство на Хенри Шарьер, който в своята нашумяла книга „Папийон“ твърди, че избягал от Дяволския остров върху чувал, напълнен с кокосови орехи. За да проверя това, скочих на същото място от скалите в морето и оставих чувала да ме носи нататък. А този район около Кайена се смята за „пренаселен“ с акули; според придобитите си познания в останалите морета можех да предполагам, че и тук доста се преувеличава. Всички умрели от острова затворници — над 10 000 души — са били погребвани на определено място в морето, в канала между островите Роял и Сен Жозеф; там ги хвърляли в морето и акулите ги изяждали, което, разбира се, е за вярване. Когато плувах сега в тези води и се потапях, попаднах неподготвен в проблематична за мен ситуация. Поради вливането на Амазонка малко по на юг водата там е така мътна, че не можех да виждам от китката надолу протегнатата си ръка. От трупания толкова години опит знаех, че тук положението ще е същото, както другаде в тропиците. И въпреки това не можах да надвия страха си — тъй като нищо не виждах. Най-подир събрах сили, заплувах и се гмурнах точно на онова място, където преди години са хвърляли труповете в морето. Абсолютно нищо не ми се случи, а и както ми разказаха в болницата на Кайена, през последните 20 години само веднъж имало едно незначително нараняване от акула. Според мен баснята за опасността от акули е била разпространявана нарочно от управата на затвора, за да не смеят затворниците да бягат.

Друга бариера за хората-риби е радиоактивно заразената вода. През 1046 г. на атола Бикини бяха взривени 23 атомни бомби; след това влизането в района беше строго забранено поради радиоактивността. През 1972 г. американският биолог Ерик Фрийзий предприе първата подводна експедиция в този район. С гайгерови броячи и подводни камери водолазите се спуснали до потопените тогава кораби: американския самолетоносач „Саратога“, японския военен кораб „Нагато“, германския крайцер „Принц Ойген“. Ето изненадата на експедицията:

Този район, който целият свят смятал за загубен вследствие на извършените опити, не се оказал изоставен, заразен и запустял, а напротив, станал за рибите рай, какъвто Фрийзий никога още не бил виждал. В дългата 22 мили лагуна — гробница на 78 кораба, в която те лежат спокойно и величаво — били намерили убежище морски организми, които сега растели върху тях или живеели в тях. За подводния фотограф тук се откривали най-прекрасните мотиви, каквито би могъл да пожелае. И така жизнената сила на морето преодоляла тогавашното заразяване; и понеже на никого не било разрешено да лови риба там, получило се същинско „Елдорадо“ за рибите, единствена по рода си подводна зоологическа градина.

Подводни плувци са изследвали старите канални системи под град Брюксел, други пък са слизали през сондажни дупки под арабската пустиня и са проучили подземните реки. С опасните големи косатки леководолазите установиха приятелство под водата. Първият човек, който се хвана за голямата манта и бе теглен от нея, беше Лоте; по-късно Ева Кроп стана специалистка в този необикновен спорт. Човек трябва да се гмурка отгоре направо върху животното и да се държи здраво за беззъбия горен ръб на муцуната му. Ние и не само ние сме яздили китови акули; леководолази са плували съвсем близо до разни китове и са се държали за тях. Юджини Кларк обичаше стари и добродушни морски костенурки да я влачат по морското дъно. Нейният колега Стан Уотърмън е запечатал това върху чудесни филмови кадри.

Нека да приключим тази глава с две случки, в които леководолазите са се „проявили“ при особено тежки ситуации. Героиня на първата е Валъри Тейлър — съпругата на Рон Тейлър, един от най-добрите леководолази в света. При снимането на филма за бялата акула заедно с Рон, Стан Уотърмън и Питър Гимбъл тя плувала в облаци кръв, които забулвали убития кит. Многобройни акули отхапвали късове от трупа му и всичко това се снимало едромащабно. От време навреме водата се избистряла, после четиримата изчезвали отново в огромни облаци от кръв. Валъри разказва: „Изведнъж почувствувах акула, която хрупкаше по мен. Усетих муцуната ѝ, зъбите ѝ. Муцуната ѝ се плъзгаше по крака ми, по тялото, проверяваше дали съм подходяща да ме лапне. Очевидно неопреновият костюм не бе по вкуса ѝ. Държах се съвсем спокойно и тя ме остави на мира.“ Сигурно Валъри, също като Лоте, която в подобни ситуации запазваше хладнокръвие, принадлежи към най-смелите жени-водолази.

Втората случка звучи толкова невероятно, че човек би могъл да се усъмни в достоверността ѝ. Въпреки това аз смятам, че е възможно да се е случило точно така, както Виктър Копълсън разказва в книгата си „Shark Attack“. Мястото на случката са островите Туамоту. Героят е гмуркач за бисери с малко необуздан темперамент. Човекът търсел на дъното бисерни миди, когато внезапно 6-метрова акула се насочила към него. Той побягнал под един корал, акулата го последвала. Тогава той успял по някакъв начин да я възседне и с пръстите си се хванал здраво за двата ѝ хрилни отвора. А това не било никак глупаво, тъй като по този начин муцуната ѝ не можела да му направи нищо. Акулата се изплашила от неочаквания ездач и навярно поради недостига на въздух изскочила от водата, опитвайки се да се отърси от човека. Но той се държал много здраво. Сега акулата се втурнала с все сила срещу брега, така че се понесла през пясъка нагоре до сушата. Туземецът слязъл от гърба ѝ и залитнал няколко крачки по плажа. Бил съвсем изподраскан, кръв течала от няколко рани: пострадал бил доста от грубата кожа на акулата. Във внезапен порив той се обърнал, приближил се до акулата и с все сила я ударил по муцуната. В този миг акулата отворила уста и отхапала дясната му ръка.