Ханс Хас
Светът под водата (19)

Приятелят делфин

Почти точно преди две хиляди години в района на днешния Неапол живеел беден човек, чието момче всеки ден трябвало да извървява дълъг път до училище. Пътят му минавал покрай залив, преграден от морето с вълнолом, дълъг километър и половина; това място тогава наричали Лукринийско море и то било прочуто с богатствата си от риба и стриди. В този залив попаднал някак си делфин и тъй като делфините са много задружни животни, навярно му липсвали съродствениците му. Когато делфинът виждал момчето, доплувал по-близо до него и между двамата постепенно се завързало приятелство. Ако делфинът случайно се намирал на другата страна на залива, достатъчно било момчето да извика: „Симо! Симо!“ — и животното веднага доплувало. Момчето го хранело с парченца хляб. Веднъж момчето нагазило във водата и изведнъж му хрумнало да се качи на гърба на приятеля си. Симо му позволил това и ако може да се вярва на Плиний, на когото дължим това описание, делфинът всеки ден пренасял момчето през залива и му спестявал дългия път. След училище го връщал обратно. Така продължило няколко години, после момчето се разболяло и умряло. Дълго след това делфинът се появявал на мястото, където бил взимал момчето на гърба си. Личало колко му било тъжно и тежко, че не намира вече приятеля си. Той също умрял. „Никой не се съмнявал, че е загинал от разочарование.“

И други истории от древността разказват за подобни случаи — Плиний Млади също съобщава в едно писмо до поета Канин за такова приятелство между момче и делфин. Това се случило по африканското крайбрежие близо до Хипо — малко селце, разположено край лагуна, която била свързана с морето чрез плавателен канал. При прилив и отлив водата нахлувала и изтичала мощно в нея. Тук момчетата си измислили състезание: кой при настъпващия отлив ще стигне, носен от течението, най-далеч в открито море. Веднъж към едно от момчетата, което плувало много далеч в морето, се приближил делфин, покръжал около него, след това се потопил — така се твърди в разказа — под него и „го взел на гърба си“. Носил изплашеното момче доста навътре в морето, после го върнал отново при приятелите му. На другия ден делфинът пак се появил — момчето още не се било съвзело от уплахата и побягнало. Тогава, „сякаш искал да покаже миролюбието си“, делфинът започнал да прави фокуси: скачал високо, потапял се, отново скачал нагоре, като се завъртвал около „оста“ си. Това се повтаряло всеки ден и момчетата полека-лека престанали да се страхуват, докосвали го и най-подир момчето, което той веднъж вече носил на гърба си, го възседнало. И тук се стигнало до приятелство между това момче и делфина. Това, разбира се, било голяма сензация и от всички краища на провинцията прииждали хора, да се уверят лично в истинността на това необичайно зрелище. Според тогавашния обичай селото трябвало да гощава всички тези неканени гости — и това, което днес би представлявало атракция за туристи и би било добре дошло, предизвикало полека-лека негодувание у местните жители. Спряно било язденето върху делфина. Трябва още да се спомене, че се появил друг делфин, който не позволявал на никого да го възседне, а изпълнявал само функцията на придружител и зрител.

Това, че тези две съобщения от древността са сигурно малко украсени и преувеличени, но не са само басни, се вижда от случката, станала през 1956 г. край гр. Опономи в Нова Зеландия. Началото поставило — това е само предположение — едно момче, което стреляло с пушка по делфини и което се хвалело, че убило един от тях. Наскоро след това рибарите забелязали самотен делфин, който обикалял около лодката им и доста доверчиво се приближавал към тях — те предположили, че убитото от момчето животно е било майка на този самотен млад делфин. Започнали да примамват животното и единият от рибарите разбрал, че на делфина му е приятно да го чешат с греблото или метлата, която рибарите носят със себе си за почистване на лодката след улова. Малко по малко делфинът свикнал да придружава лодката до пристана.

През следващото лято делфинът, който още при първата си поява привлякъл много любопитни и бил наречен с името на градчето „Опо“, направил първото си запознанство с къпещите се, които се забавлявали на плажа. Отначало животното, дълго все пак 2,5 метра, се държало боязливо на разстояние от тях, но скоро започнало да се приближава — като предпочитало децата. Не минало много време и то започнало да позволява да го погалват и се научило да играе с гумена топка. Топката много му харесвала. Делфинът я тикал с нос пред себе си, подхвърлял я във въздуха, светкавично скачал към мястото, където падала и я хващал. След това се сетил да я натиска с корема си под водата така, че когато я пускал, тя отскачала нависоко и когато падала от въздуха надолу, той я отмятал с опашката си настрана. Освен това обичал да играе с бирени шишета. Както забелязали наблюдаващите го хора, той не обръщал внимание на шишетата, които му хвърляли. Интересували го само тези, които откривал сам на морското дъно. Той ги вдигал с муцуната си, изкарвал ги на повърхността и успявал дори да жонглира с тях на носа си над водата. Друга игра пък измислили децата — и Опо играел с тях. Те се хващали за ръце и образували голям кръг: Опо се потапял в кръга и кръжал по вътрешната му страна. Особено се бил привързал към едно четиринадесетгодишно момиче на име Джил Баркър, което отлично плувало и обичало повече да стои във водата, отколкото на сушата. Антъни Алпърз, който в книгата си „Делфини“ описва подробно случилото се в Опономи, запитал момичето как се е дошло до това приятелство.

— Смятам, всичко се дължеше на това — отговорило то, — че винаги бях нежна с Опо и не се втурвах буйно към него, как то правеха къпещите се. Той обичаше да го галя. Колкото и хора да имаше във водата, щом ме зърнеше, той обръщаше гръб на всички и плуваше само с мен.

Особено интересна е следната част от разказа:

— Нужно беше само да разкрача краката си и Опо вече се задаваше, плуваше между краката ми и ме понасяше на гръб малко по-нататък. После ме връщаше отново и ме оставяше.

Най-подир Опо дори позволявал момичето да слага съвсем за малко и други деца върху гърба му.

По-нататък ходът на историята е трагичен. Един американски филм показал как хора се мъчели със седмици да спасят затрупан в пещера делфин. Пристигнали любопитни хора, построени били павилиони за продаване на закуски, къмпинги, набързо импровизиран хотел, дори бар за танцуване — и хората се стараели да задържат заврелия се в дупката делфин по възможност по-дълго там долу жив.

По същия начин заспалото дотогава малко градче Опономи преживяло изведнъж същинско туристическо нашествие. Заприиждали любопитни от всички краища на Нова Зеландия: павилионите за закуски, чайните, квартирите никнели като гъби. (Друг прочут делфин, „Пелоръс Джак“, който в протока Кук между Уелингтън и Нелсън придружавал на известно разстояние — от входа към протока на Адмиралтейския залив до прохода Френч край о-в Д‘Ървил — в двете посоки всички кораби и представлявал голяма атракция за пътуващите пасажери, все пак живял 24 години.) Покрай входното шосе за Опономи била поставена голяма табела с надпис: „Добре дошли в Опономи, но моля, не се опитвайте да стреляте по нашия жизнерадостен делфин!“ Правителството изготвило набързо закон за обща защита на делфините. Един хотел в Опономи решил да пристрои ново крило, за да задоволи по-лесно непрекъснато увеличаващия се наплив от туристи. Но в същия ден, когато законът за защита на делфините влязъл в сила — на 8 март 1956 г., — Опо умрял. Той бил намерен на 8 километра от пристанището в плитчина, заклещен в цепнатина в скалите. Очевидно при ловене на риба в плитките вирове животното било изненадано от отлива и се опитало на всяка цена да стигне през този тесен процеп обратно в морето. Има и други версии. Рибарите в този район употребяват при риболов експлозиви. Може би чрез ударната вълна на взрива Опо е загубил съзнание и така е бил изненадан от отлива.

Всяка от тези случки представлява изключение, защото делфините се държат обикновено боязливо. Неведнъж съм се опитвал да се приближа до тях, но винаги без успех. Ако човек пътува с моторница, тогава често пъти те изплуват изведнъж пред него, приближават се жизнерадостно и плуват непосредствено пред носа на лодката. Изглежда, че това много им допада и отговаря на нуждата им от игра. Много пъти скачах с камерата зад борда направо до такива делфини — резултатът бе все същият: повече не ги виждах. Преди още мехурите да се разпръснат и да мога да виждам под водата, те бяха изчезнали в безкрайната синева на бездната. Когато делфините спят, те висят неподвижни непосредствено под повърхността, очите им тогава са затворени, опашната перка виси леко надолу. Както е наблюдавано в делфинариумите, те поемат от време на време автоматично въздух и понякога отварят рефлексивно очи. Веднъж се приближих предпазливо до такова стадо заспали делфини, висящи във водата — горе на повърхността бях забелязал неподвижна тризъба перка и сърцето ми биеше до пръсване, когато заплувах към това тайнствено явление нататък в открито море. Най-после забелязах първите леки контури и видях, че това е група плътно висящи един до друг във водата делфини, толкова близо до повърхността, че гръбните им перки се подаваха навън от водата. Те се събудиха и се стрелнаха отвесно надолу в дълбочините. Кусто, който си бе построил отпред (на носа) на своя „Калипсо“ наблюдателна кабина, можеше оттам да изучава съвсем спокойно играта на животните пред кораба и да я запечата в прекрасни филмови кадри. Те показват колко силно е изразена у тях нуждата от игра, един устрем да премерят силите си, да се занимават с нещо. Междувременно някои леководолази са успели да се приближат под водата до делфини. На Вилфрид Бьомелайт, немски леководолаз и ръководител на туристическо предприятие, му се удала тази рядка възможност край Коморските острови в Тихия океан: „Спуснах се съвсем бавно във водата — разказваше ми той, — изобщо не съм се движил. Другите винаги се опитват да плуват с плавниците, колкото може по-бързо, за да стигнат до тях — но това е чиста глупост. Животните са много боязливи, веднага изчезват.“ Както ми обясни, това се случило в открито море оттатък външния риф: „Бяха над сто. Още предишния ден ги бяхме забелязали от доста далеч и на другия ден се отправихме отново натам, защото предполагахме, че ще бъдат пак на същото място — и наистина те се зададоха. Минаха покрай мене на разстояние метър и половина: все по осем, беше странно. Все по осем делфина заедно. Тогава отскочиха нагоре, после се спуснаха отново под водата, потопиха се на около 50-метрова дълбочина. Там водата беше съвсем прозрачна. След тях веднага идваше следващата група: пак осем, които също изскочиха от водата и след това се потопиха на 50 метра. Всичко съм заснел.“ Запитах го дали е бил сам в лодката. „Не, но във водата се спуснах сам. Другите влязоха по-късно във водата, когато разбраха, че не ми се е случило нищо, нали една формация идваше след друга. След това те се опитаха да плуват подир делфините или да ги пресрещнат, но това смути формациите, така че животните направиха голяма дъга около нас. Но мене изобщо не ме забелязаха. Защото не се движех…“

Открай време се твърди, че делфините идвали на помощ на корабокрушенците и им помагали да стигнат до сушата. Най-известната история от този род е оная за прославения поет и певец Арион, когото пирати хвърлили зад борда и един дружелюбен делфин го закарал до сушата. През 1948 г. по крайбрежието на Флорида жената на някой си адвокат се къпела сама на частен плаж. В дълбоката до кръста вода тя попаднала в силно течение, от уплаха крайниците ѝ просто се схванали, нагълтала доста вода и едва не се удавила. Както после разказвала, изведнъж почувствувала „силен удар“. Човек, който наблюдавал сцената и дотичал, разправил после, че жената се носела като мъртва във водата и грамадно лъскаво животно, което той сметнал за акула, я тикало пред себе си до брега. Във всеки случай не се виждал никакъв човек-спасител. Но на известно разстояние един делфин си играел във водата.

Към такива разкази се отнасям по-скоро скептично, но както историята за певеца и поета Арион, така и тази за жената всъщност може да се е разиграла точно така или по подобен начин. Напълно погрешно е обаче да се смята, че такива спасителни „акции“ на делфините са съзнателни действия на интелигентност или човеколюбив. Делфините живеят на групи, дишат въздух и имат съответно развити инстинкти — вродени инстинкти за действие. Те се проявяват най-напред при раждането на малкото делфинче. Като побутва малкото с глава, майката се грижи то да стигне веднага на повърхността, за да поеме въздух. В случай че малкото се роди мъртво, е наблюдавано как делфините-майки тикат с часове мъртвото делфинче с муцуната си все нагоре към повърхността. Същата е реакцията и когато някое животно от стадото е ранено. На виковете му останалите идват на помощ, тикат го нагоре към повърхността, където може да поеме въздух. Човек и днес още е свикнал да разглежда такива процеси като етични и да смята, че делфините го имат за приятел и брат. Но модерното изследване на поведението въз основа на многобройни експерименти е установило, че такива вродени действия не трябва да бъдат разглеждани от перспективата на човешките чувства. Не тъче ли паякът паяжината си или не отваря ли катеричката много изкусно ореха — не че някой я е научил, а въз основа на вроден инстинкт (същият като при делфините, само с разликата, че с тази си дейност животните не помагат пряко на човека). Това, че безпомощно носещият се в морето човек може да предизвика у делфините вродената им реакция да помогнат на другаря си от стадото, е съвсем възможно. Тъй като тези животни — както се оказа в делфинариумите — са изключително интелигентни и обичат да учат, възможно е дори да бъдат обучавани в спасяване на корабокрушенци. Доколкото ми е известно, вече се правят такива опити за дресиране.

Друго твърдение, което на много хора изглежда невероятно, е това, че делфините помагали на рибарите, като им вкарвали рибни стада в мрежите, за което рибарите им се отплащали „с част от улова“. В района на Ним, в провинцията Нарбон, където през определено годишно време се придвижват огромни стада мрени, още в древността се дошло до такава взаимна дейност. При отлив рибите плували навътре в морето, където силното течение пречело на рибарите да опъват мрежите си. Когато мрените пристигали, цялото население бързало към брега и всеки викал с все глас делфините. Повечето пъти северният вятър отнасял виковете им далеч в откритото море и делфините пристигали веднага и пъдели мрените обратно, така че рибарите могли „да ги гребат с лопати в лодките си“. Край Евбея в Гърция рибарите запалвали през нощта силно горящи огньове в месингови тигани. Това примамвало рибите — но и делфините, които идвали да гонят рибите към крайбрежието, където в плитчината лесно могли да бъдат хванати с тризъбеца. И край Амити пойнт в Куийнзлънд австралийските аборигени се съюзили с делфините. Тук също се касаело за мрени; щом се забележели ятата им, мъжете тичали надолу към морето и с копията си удряли по особен начин върху водата. Хийбър Лангмън, директорът на музея в Куийнзлънд, който проучил тези съобщения, заяви: „У мен няма съмнение, че тук е създадено отношение на истинско доверие и че аборигените познават афалите си… В залива има предостатъчно делфини, но аборигените ловят риба с тяхна помощ само на това място.“ Подобно нещо съобщава и Алпърз за рибарите на Амазонка и на Иравади.

В Ним на делфините — така гласи преданието — рибарите се отплащали за помощта „с напоено във вино хлебно тесто“. Това сигурно е само разкрасяване, каквото се среща в повечето стари съобщения. Впрочем смятам, че такова взаимодействие е съвсем възможно — неотдавна Кусто го наблюдава при туземците на о. Мавритания и успя да го запечата на филм. И тук се касае по-малко за акт на интелигентност, отколкото за вродено поведение. Делфините ловуват на стада, като често пъти обкръжават рибните пасажи от няколко страни. Дали в този процес партньори са друга група делфини или група хора, не е толкова важно за предизвикването на това поведение. Имат ли животните при това и някаква полза, получават ли възнаграждение, тогава те го запомнят и в бъдеще реагират на познатите им сигнали. Вярвам, че и в модерния риболов един ден делфините ще играят подобна роля.

Колко интелигентни и ученолюбиви са делфините, показаха много ясно серийните филми на Флипър. И всеки, който за пръв път посещава един от огромните делфинариуми, остава учуден от предразположеността на тези животни към дресура и от видимото удоволствие, с което показват своите постижения. Те играят баскетбол, скачат през горящи обръчи, обръщат лодки, правят въздушни скокове, лягат на сушата — реагират на едва забележими движения на ръката и на акустични сигнали. В Майами видях как те, скачайки пет метра високо, отхапваха половината от цигарата, която намиращият се горе на кулата пазач държеше в устата си. Няма да бъде чудно, ако военноморските командвания на „великите сили“ се заинтересуват от евентуално включване на тези животни в акции като „помощници на хората“^[1].

При „Сий лаб II“ бе изследвано по какъв начин един дресиран да работи с хората делфин би могъл да бъде в помощ на акванавтите в тяхната дейност — дали не би предпочел да използва случая да се завърне отново на свобода в обширното море. Делфинът, който се обучавал в това, се наричал Тъфи и надминавал с постиженията си, особено с послушанието си, всякакво очакване. Уилям Кауфман, един от акванавтите, съобщава: „Първия ден, когато го донесохме в станцията, плуваше любопитно и малко възбудено насам-натам между нас, поставените на дъното уреди и нашето обиталище. Той се държеше така, като че ли искаше най-напред да опознае терена и да поздрави всеки от нас поотделно. После се включи в нашия екип. Изглежда, че не го привличаше нищо, за да предприеме по-големи разходки към свободното море — той лесно би могъл да изчезне завинаги. Напротив: остана близо до нас. Разбирахме се с него преди всичко със знаци и скоро връзката ни функционираше отлично. Очевидно му правеше удоволствие да разнася за нас инструменти…“ Той носел пощата на акванавтите нагоре, на повърхността, и после надолу, пренасял нужните инструменти, придружавал водолазите при работата им. Важно е да се отбележи, че Тъфи бил напълно развито животно.

Това е важно, защото тук проличава истинската родственост с човека, на която досега не се обръщаше внимание. Това, че мозъкът на делфина не само е също толкова голям — или по-голям — от този на човека и че освен това в кората на големия мозък те имат съвсем сходни гънки, е общоизвестно и често пъти е било посочвано. Някои древни народи вярвали, че делфините са заточени в морето хора, които трябва да изкупят прегрешенията си в предишния живот чрез добри дела в морето. Но истинското, действително важното родство на делфините с хората се състои в това, че при тези животни вроденият инстинкт на любопитство не изчезва при достигането на половата зрелост, а се запазва до старостта. Също както човекът, така и делфинът остава „отворен за света“.

С течение на еволюцията, на жизненото развитие, поведението на животните било най-напред също така вродено, както телесната структура, тоест формата на органите и тяхната съгласуваност. Способността за индивидуално учене дошла постепенно като плюс в развитието. Така например въпреки сложното си телесно развитие насекомите са, що се отнася до поведението, до голяма степен „автомати“. Способностите, от които се нуждаят, са били „закотвени“ още в наследствената рецепта и могат да се разширят сравнително малко чрез индивидуално учене. Истинската повратна точка е настъпила едва при висшите гръбначни. Всички бозайници са „животни, способни да се учат“. Неизменчивите, вродени насоки на поведение при тях са значително закърнели: новороденото идва на белия свят „неготово“. И затова то се нуждае от закрила, от гледане. Под грижите на родителите или на стадото то трябва чрез непосредствено сблъскване с околната среда да изгради в мозъка си нужните за живота „рецепти за поведение“. Докато излюпилата се пчела не се нуждае от научаване на сложните двигателни координати на летенето, малкият бозайник — също като човешкото бебе — най-напред е съвсем безпомощен. Предимства: чрез индивидуалното изграждане на нужните норми на действие и противодействие учещото се животно ще се приспособи по-добре към околната среда, то няма да реагира толкова машинално, може да се приспособи и към променливи обстоятелства. Неудобство: то се нуждае от съответно по-дълга закрила, тъй като през време на ученето не е способно да се защищава, нито да търси само храната си. Освен това едно такова живо същество трябва да има развит особен инстинкт, който постоянно да го подтиква да се „разправя“ активно с околния свят. Той се нарича „инстинкт за игра“ — и ние можем да наблюдаваме тази проява както при малкото котенце, така и при детето. Те всички разузнават, пипат, вземат в уста, в ръце, опитват всяка възможна стойка, начин на движение и реакция. Този процес невинаги е приятен за родителите, но той е решаващо важен инстинкт. При детето обаче, както изтъкна Конрад Лоренц, се установява заслужаваща внимание разлика в сравнение с родствените му бозайници. Докато при вълка, кенгуруто или лъва този „инстинкт за игра“ изчезва с достигането на половата зрелост, при човека не е така. Развитият лъв или вълк е „готов“ — той разполага с всички управления на поведението, от които се нуждае, той като че ли се е „наместил“ в заобикалящата го среда и вече не проявява никакъв стремеж да излезе оттам и да развива нови начини на поведение. Другояче стои въпросът при човека. Ние оставаме през целия си живот „отворени за света“. Ние оставаме до напреднала старост „любопитни“ и дори се стремим да се занимаваме с нещо ново. Това намира израз в четенето на вестници и романи, което отдавна вече не ни е потребно, проявява се в магическата сила, с която ни привличат театърът, киното и телевизията, в интереса, който всеки проявява, когато се случи нещо ново, в стремежа да се опознават чужди страни, да се изпитват нови ситуации. Без този инстинкт не би имало научни изследвания и изкуство, не би имало постоянно изпробване на нови жизнени възможности, никакъв стремеж към завладяване на все нови жизнени пространства. Ако губехме тази „отвореност за света“ с достигане на половата си зрелост, тоест на шестнадесет или осемнадесет години, тогава от нас никога не би могло да стане това, което сме днес.

Наричайки човека „любопитно същество“, Лоренц е обрисувал ясно един много важен наш отличителен белег.

В това отношение делфините очевидно са ни родствени. И те, дори когато са достигнали половата си зрелост, обичат да научават нещо ново, да се справят с нови ситуации. Като се приближават до корабите и играят пред носа им, те вършат нещо, което сигурно не им е от полза за набавянето на храна. Нееднократно е било изказвано мнението, че при делфините, а навярно и при китовете има условия те да се развият в нещо човекоподобно; това може би е (в известен смисъл) вярно. Причината, поради която от тези животни никога не е могло — и не ще може — да стане нещо човекоподобно, се дължи на това, че те не притежават крайници, подходящи за произвеждане на инструменти и за боравене с тях. С крайниците си те не са в състояние да си служат с копие или чук, а още по-малко с молив. Само с муцуната си те не могат да създадат изкуствени органи и по този начин да разширят тялото си и да го направят годно за извършване на специални дейности.

Може да се каже обаче, че съществува друга предпоставка за по-висше развитие, което да прилича на човешкото: това е способността им да общуват, да говорят. Всеки, който някога се е намирал в близост до делфини, си спомня тяхното свирене и къркане; междувременно чрез наблюдения в аквариумите бе установено, че те издават твърде много различни и диференцирани звуци не само в слуховия, но и в ултразвуковия диапазон. Някои от тях служат за ориентация — както при прилепите. Животните изпращат трептения, по чиито отражения възприемат околните предмети. По този начин могат да се ориентират отлично и в мътни и тъмни води. Опитите с тънки найлонови мрежи показаха колко силно реагира този акустичен усет за ориентация. Доколко останалите многообразни звуци, които те издават, могат да се нарекат истински говор, доскоро беше спорен въпрос. В тази област американският изследовател проф. Джон Лили проведе грижливи изследвания, зарегистрира и анализира безброй звуци, направи големи усилия да разшифрова „езика на делфините“, а от друга страна — да научи делфините на английски. Тези и други изследвания обаче показаха, че очакванията не се оправдават. По интелигентност делфините не могат да се сравнят — поне що се отнася до образуването на понятия — с най-висшите примати. Съпрузите Гарднър успяха да докажат, че чрез много търпеливи напътствия ние сме в състояние посредством знаци с ръце да постигнем при шимпанзетата дори комплексни изяви — и то измислени и изработени от самите нас. Делфините не могат това. Лили действително, можа да идентифицира към четиридесет различни техни звуци с определено значение, но истински диалози, както първоначално се смяташе, очевидно те не водят помежду си.

Поле от манганови конкреции бе открито на дълбочина 5100 метра през 1972 г. от експедицията „Валдивия“ на 650 мили югоизточно от Хавайските острови. Снимката бе направена чрез спускане на камера в дълбочината; висящата на въжето тежест при докосване на дъното автоматично задействува спусъка за снимка със светкавица.

Морските бездни са заселени с организми и в най-големите дълбочини. Тази чудновата риба (Bathyphterois viridensis) беше заснета от подводницата „Дийп стар“ в 1200-метрова дълбочина.

Капитан Кусто, директор на Океанографския институт в Монако, в разговор с принц Рение и принцеса Грейс Патриция.

Ханес Келер, швейцарец, е първият човек, който достигна смятаната до тогава за недостижима дълбочина: 330 метра. Преди интересът му да се насочи към леководолазния спорт, той бил учител по математика в град Винтертур.

Ханс Хас в разговор с японския архитект Кийонори Кикутаке, който проектира плаващи градове.

Останки от гигантското животно, изхвърлено на 28 февруари 1934 г. на брега край Шербург. Животното прилича на многобройните описания на легендарния „морски змей“. На снимката се виждат ясно гръдните перки и шията на животното.

Този, който в навигацията на САЩ иска да стане леководолаз, трябва да издържи „адската седмица“: той бива подложен на най-страшни телесни и душевни изтезания — например безпощадна работа по някое тинесто крайбрежие.

Английският леководолаз, комендантът Л. П. Краб, се опита да приближи под водата до съветския крайцер „Орджоникидзе“, намиращ се на котва в пристанището на Портсмът и загина там.

Спускането на водолазния звънец „Атлантис“ на 3. XII. 1962 г. с Ханес Келер и Питър Смол на борда. При това историческо настъпление Смол намери смъртта си.

Създаваните по целия свят делфинариуми, в които делфините показват своите номера, бяха остро критикувани от американския биолог Джон П. Лили. На снимката: X. Хас, който в много океанариуми се е гмуркал между делфини и е изследвал поведението им.

Все пак фантазията на доста писатели получи стимул за утопични разсъждения на тази тема. В романа на Робер Мерл „Денят на делфина“ се разказва за един професор, който работел в департамента на военноморското командване и експериментирал с делфини. Чрез създаването на тясна връзка между едно женско и едно мъжко животно той успява да постави мъжкия делфин в тежка конфликтна ситуация и да го накара да образува първите изречения. Така се разбрало, че те са способни да говорят, и двата делфина започнали да учат английски. Много забавно е описана в книгата пресконференцията, която професорът после устройва с двете животни. По журналистически маниер разпитват двете животни най-напред за маловажни работи, после за религията и мнението им за виетнамската война, за САЩ и президента. По-нататък професорът е отстранен от работа с делфините от началството му в навигацията и дори за известно време е задържан под арест. По-късно получава делфините обратно, но те отказват да говорят с бившия си учител. Едва след много усилия той спечелва отново доверието им и най-подир узнава какво са преживели те. Във Виетнам били дресирани да разпознават кораби по шума и миризмата и да поставят мини под тях. В началото това им било забавно и те го правели с удоволствие. След това били изпратени при кораб, към който единият от тях трябвало да прикрепи мината, която носел, но „ремъкът“ не се откопчал. По този начин и той останал привързан към мината и кораба. Женският делфин успял да прегризе „презрамките“, а мъжкият освободил женския от неговата мина. Подводницата, която ги изпратила, била изчезнала — и делфините разбрали, че са били пожертвувани. Корабът експлодирал — двата делфина се завърнали по обиколни пътища в базата си.

Книгата завършва с думите на единия делфин: „Човекът не е добър. Ние искаме да си останем в морето.“ Това е обвинение, което вече многобройни вестници бяха отправили към навигацията на САЩ. Дори „официозите“, като например „Уолстрийт джърнъл“ (9 май 1972 г.), публикуваха в изчерпателни статии сведения, че във Виетнам са били използвани делфини за убиване на вражески леководолази и за поставяне на магнитни мини към вражески кораби. Понеже това ме интересуваше, писах на един приятел в Майами, който, смятах, знае нещо по тази работа; той обаче отсъствал и вместо от него получих отговор от асистента му: той си позволил да препрати моето запитване до пет места, които биха ми дали сведения. След седмица получих цял куп дебели писма, между които и едно от офицера по обществени въпроси при Центъра за военноморски изследвания и усъвършенстване на военноморския флот на САЩ в Сан Диего. Това писмо бе най-дебелото. В него между другото пишеше: „Днес обществеността се идентифицира толкова много с делфините и афалините, че всеки човек реагира твърде емоционално, когато се твърди, че тези животни са лошо гледани. Като последица от това използването им в някаква дейност е подложено почти непрекъснато на барабанен огън от страна на пресата.“ Малко по-долу се казваше: „В остро противоречие със сензационните твърдения на пресата никакви избухливи оръжия, отварящи се ками или други подобни не са били използвани за военни действия.“ Вестник „Уолстрийт джърнъл“ публикува и следното изказване на същата служба: „Ние се отнасяме към тези животни с истински алтруизъм. Впрочем кой е луд да изпраща делфин, обучението на който струва 40 000 долара, на самоубийствена мисия, когато има други, далеч поевтини начини да се постигне същото?“

По-късно, когато бях в САЩ, имах възможност да вляза във връзка с няколко официални и неофициални меродавни източника.

Факт е преди всичко, че водените първоначално в Сан Диего занимания по дресура са били прехвърлени в Хавай. На двете места се занимавали най-грижливо с тези животни, изучавали още по-внимателно, отколкото в океанариумите, поведението им, телесните им функции, как им се отразява държането на затворено и тренировката, възможностите да се създадат на животните оптимални условия и как да се постигне най-широк контрол над поведението и състоянието им. Без да бъда циничен, намирам, че всичко това е първата предпоставка за всяко запланувано въздействие върху волята.

Експерименти са правени не само с делфини, а и с морски лъвове и кълбовидни китове, които в някои съобщения се поставят на по-висше стъпало по дееспособност от делфините. Ето първия успех: морски лъвове и китове са били дресирани така, че да донасят торпили от морското дъно. Кълбоглавите китове и оркасите ги превъзхождат в това отношение, тъй като морските лъвове могат да се използват само на дълбочина до 152 метра, а китовете — до 487 метра. Други китове достигат до дълбочини повече от 900 метра. В повечето европейски информационни емисии по телевизията бе показан разрешен от военноморските сили филм за едно такова участие. Най-напред на екрана се вижда как китът се храни в аквариума и как се радва на живота си. След това му преписва един вид презрамъчен ремък, а следващият кадър вече показва как той, завързан с въже, плува редом с военен кораб в морето. Щом стигнат до мястото на действието, го викат и той отваря послушно огромната си уста. От борда му подават голям, приличащ на клещи уред и той го хваща с устата си. Следващият кадър е заснет под водата: върху равното морско дъно се вижда торпила. Китът се появява със странните клещи с удължител, плува към торпилата и я удря с клещите. След това клещите се затварят автоматично и се отделят от удължителя, който китът държи в устата си. Надуват се автоматично балони и торпилата изплава нагоре. Едновременно с филма в пресата се появява съобщение, че в торпилата е монтиран звукопредавател, чиито сигнали се възприемат от морските лъвове и от китовете. Така че за тях не е трудно да намерят торпилата.

Втора задача — именно тази, която беше предмет на спорове: защита на военен кораб срещу вражески леководолази, които трябва да прикрепят бомби към него. Към това може да се прибави, че за тази дейност делфините са особено подходящи. Както могат да нападат акули и да ги убиват чрез силни удари, така те са способни и да се справят с плуващи леководолази. Със своите звукоулавящи органи те ги възприемат от далечно разстояние дори нощем. Дали за да убиват хора, делфините се нуждаят от монтирано на главата им острие, както някои вестници твърдят, остава под въпрос. В предаване на телевизионната компания CBS междувременно бе уточнено, че във Виетнам изобщо се е действало по друг начин. Щом обучените плувци усетели вражески боеви плувци, задействали алармената уредба и след това принуждавали водолазите да изплуват на повърхността, където били пленявани. Джеймз Фицджерълд, който е тренирал с делфини, заяви във в. „Херълд трибюн“ (от 20 февруари 1973 г.): „Когато се опитвахме да навлезем в района, те ни откриваха веднага и ни избутваха с носа на повърхността точно до мястото, към което трябваше да ни закарат — и то без всякакво затруднение.“ А работещият с него водолаз добавя: „…На практика те ни направиха така беззащитни, че можеха да ни отправят в каквато и да е посока.“ Изглежда, че дотук използването им е било потвърдено и официално. Но аз съм водил разговор и с току-що завърнал се от Виетнам американски леководолаз, който на въпроса ми, дали са били обучавани делфини за убиване на вражески аквалангисти, отговори: „Не споменавайте моето име… но са го правили.“

Тук трябва да признаем, че открай време животните са били използвани за военни цели — например много коне са намерили смъртта си в боевете — и че изобщо човек прави с животните каквото си поиска. Като си помислим например за модерните методи, прилагани в птицефермите (помещенията за развъждане и хранене на птиците приличат на промишлено предприятие), или за безброй животни, които биват жертвани за научни изследвания, наистина не е толкова страшно, че ще умрат няколко делфина. Когато се касае за военни действия, реакцията е съвсем естествена: Щом толкова хора трябва да загинат, защо тогава да се щадят животните? Ако майката на матрос, който служи на военен кораб, бъде запитана би ли предпочела някой делфин да изпадне в опасност или момчето ѝ да бъде вдигнато с този кораб във въздуха, знае се какво би отговорила тя. Офицерът за обществени връзки в Сан Диего сигурно е прав, че по въпроса за делфините се е вдигнал такъв шум в пресата само защото делфините са ни крайно симпатични, защото чрез серийните филми за делфина Флипър, децата и възрастните са се привързали към тези животни, защото ги чувстват много близки. Ако ставаше въпрос за жаби, змии, крокодили или лешояди, които трябва да пренасят бомби или бактерии, това едва ли би смутило някого. Факт е: ние сме крайно несправедливи, нямаме никакви неутрални норми спрямо животинския свят.

Ето, Лоренц посочва защо жабешката кожа предизвиква у нас отвращение. Човек притежава много смислен вроден рефлекс, поради който кожа, покрита с гноясали рани, предизвиква у нас реакция на отвращение. Понеже хора с такава кожа по начало са болни, реакцията има биологична стойност или по-точно стойност на подбор. И тъй като жабите имат подобна кожа, ние ги ненавиждаме. Нашата симпатия към малкото дете се дължи на неговата „миловидност“ — и тук Лоренц можа да покаже, че тази реакция се предизвиква от известни вродени ключови дразнители. Животни, които възбуждат у нас подобни ключови дразнители, ние намираме за мили, други, които не предизвикват това, не ни трогват.

Спрямо нашите „спътници“ в живота ние не сме нито неутрални, нито обективни, нито справедливи. Това, което ни вреди или ни е симпатично, се унищожава безогледно или се жертва в името на нашите интереси; животни и растения, които имат щастието по една или друга причина да ни „харесат“, да са ни „симпатични“ или „полезни“, ние разглезваме, грижим се за тях и ги закриляме. Този, който се застъпи за мухите це-це, за отровните змии или за причинителите на маларията, в най-добрия случай ще стане за смях.

Все пак при делфините и при всички останали морски бозайници, които днес се обучават от военноморските части на различни страни за изпълнение на специални задачи, въпросът стои малко другояче. Неотдавна във вестниците имаше съобщение, че една от „великите сили“ прекарала чрез дресиран делфин специални уреди в едно пристанище и след седмица го изпратила да ги прибере оттам и по този начин успяла да получи ценни сведения за атомното гориво, което било използвано от вражеските подводници. Какви трябва да бъдат неизбежните последици от такова развитие? Отговорът не е труден. В случай на война или изострящо се политическо напрежение борбата ще се води и с помощта на морските бозайници, та дори те да бъдат изтребени. Нали не са в униформа, никоя от воюващите страни не ще може да разпознае дали появилият се близо до кораба ѝ екземпляр е безобиден, или е обучен за някаква акция. И тъй като всички морски бозайници редовно трябва да изплуват на повърхността, за да поемат въздух, много лесно е да бъдат убивани.

Според мен ние сме достигнали днес до точката, когато трябва да разберем, че нашата бруталност спрямо животните и растенията трябва да има граници, дори по чисто егоистични причини, защото с нашето поведение ние вредим на самите себе си.

Нека „великите сили“ се откажат да обучават морски бозайници за войсковите си поделения. Днес повечето от нужните работи могат да се извършват и чрез технически приспособления. Разбира се, такова отказване ще засегне много учени, които в рамките на военните програми можеха да провеждат и изследвания, за каквито иначе едва ли биха имали на разположение средства.

Целият съвременен свят не е нито отреден ни от бога инструмент, нито играчка. Може би опасността, в която днес попадат толкова симпатичните ни делфини, ще помогне да се стигне до по-сговорчиво и разумно решение на основните въпроси.