Ханс Хас
Светът под водата (15)

Храна от морето

Артър Кларк, известен със своите утопични романи, пише в книгата си „В морските глъбини“ следното: „Докато прочетете тази книга, броят на хората на Земята ще се е увеличил толкова, че с тях би могъл да се засели малък град.“ Сегашното увеличаване възлиза на около 100 000 души на ден. За годината това нрави към 35 милиона. За 2000-та година се очаква населението на света да нарасне на 7 милиарда.

Днес в твърде много книги се говори, че за „благото на човечеството“ се правело това и онова, за да няма глад в света. Но понеже в земеделските области добивът може да се увеличи само донякъде, естествено е интересът да се насочва все повече към морето — „което може да изхрани всички“. Аз също мисля, че от морето можем да получим значителни количества храна — но с това не се решават по същество проблемите.

Според мен е късогледство да се събужда световната съвест, като се посочва, че има толкова много гладуващи хора, вместо да се изтъкне ясно за какво всъщност се касае. А именно, че трябва да бъде ограничена — ако е нужно и чрез налагането на санкции — досегашната свобода да се създават произволно много деца.

В наши дни еволюцията е стигнала до важна повратна точка. В продължение на три милиарда години за всички структури, които продължавали да предават по-нататък жизнения процес, е имало две основни предпоставки: първо, те трябвало да бъдат в такова състояние, че да приемат повече енергия, отколкото им е нужна за този процес — в противен случай това автоматично би спряло развитието. Второ, те трябвало да бъдат в такова състояние, че с помощта на получената енергия да си набавят вещества за увеличаване и умножаване на собствената си структура. И затова едно по възможност силно размножаване винаги и без изключение е било от полза. Само така се продължава животът; само така е могло да се стигне до изменения и евентуални подобрения в дадената наследствена маса — тоест до по-висше развитие. Сега обаче еволюцията стигна до точка, където този абсолютен критерий изведнъж изгуби значение и дори поставя под съмнение цялото по-нататъшно развитие. Превъзходството на човека и създадените от него по-големи жизнени структури така са се увеличили, че като се има предвид пространственото ограничение на нашето земно кълбо, този процес среща навсякъде бариери. Съживената от човека материя, всички изкуствено създадени структури са нараснали толкова много и управляващите ги центрове (именно хората) така са се намножили, че размножаването, смятано досега за естествено предимство, изведнъж ни заплашва като проклятие и зла съдба.

Нашият проблем няма да се реши в морето, а над водата, от самия човек. Под натиска на реалността трябва да бъде преодоляно дълбоко вкорененото убеждение, че произволното размножаване било наше старо, неоспоримо право. При това положението не е еднакво във всички страни. Но като имаме предвид днешните си знания, лесно можем да пресметнем колко хора могат да живеят задоволително в дадена географска област. В резултат на това в бъдеще ще се наложат нужните ограничения — които не са по-малко важни и би трябвало да са също така строго наложени, както онези да не се убива и да не се краде. Контролът на раждаемостта е предпоставка за по-нататъшното ни развитие, а дори за нашето по-нататъшно съществуване.

Трябва да се повдигне още един въпрос, щом се занимаваме с проблема „храна от морето“. „Право“ за такова разкриване на ресурси ние не притежаваме — сами си го вземаме. Понеже общото жизнено развитие напредва така, че винаги по-силният изтиква по-слабия и това се отнася както за растенията, и животните, така и за нужните на човека структури за препитаване, за заводите и държавите — напредването към морето отразява напълно явленията в природата. Не е нужно да ни гризе съвестта — но би трябвало да бъдем разумни, да преследваме действително нашите интереси и да не постъпваме така, че в края на краищата да се получи обратното.

По принцип положението под водата е същото, както на сушата. Ако искаме да увеличим добивите на храна от морето, тогава по начало са нужни същите мерки. Има три главни дейности, залегнали в досегашното увеличаване на добива на храна. Първо: унищожаване („разчистване“) на естествената растителност и изкуствено засаждане на полезни растения. Второ: защита на тази агрикултура чрез ограждане, борба с вредители в самия обработваем участък. Трето: отглеждане на такива растения и животни, които да подхождат на вкуса ни и да дават по-добри добиви. Освен това може да се стигне до интензификация и интеграция на това стопанство например чрез торене, сменяване на посевен материал, съгласувано използване на почвата според нуждите и възможностите за транспорт до потребителя. Още като студент през май 1943 г. писах в статия под надслов: „Колония море“: „По отношение на морето ние все още сме номади. Докато разработваме земята и разкриваме богатствата ѝ, ние грабим в морето там, където е по-лесно, но никъде няма още селяни на морето.“ Дадох практически насоки, които тогава бяха доста критикувани, и завърших с думите: „Мизерията и гладът ще ни принудят да търсим пътища, за да обработваме в бъдеще планомерно и безкрайно богатата морска нива. Някой ден и във водата ще сеем, ще отглеждаме и ще прибираме реколта.“

Според днешните схващания писаното тогава от мен съвсем не е утопия. Неотдавна Ц. П. Айдил писа в книгата си „Exploring the Ocean Worlds“^[1], че по този въпрос винаги е имало различни мнения. Така през 1883 г. прочутият английски биолог Томас X. Хъксли заявил, че рибните богатства били неизчерпаеми, което твърде много насърчило хищното им експлоатиране. Но в началото на XX век се оказало, че този хранителен източник — поне в районите с интензивен риболов — бил ограничен, а след Първата световна война трябвало да се наложат строги ограничения върху риболова. Както Айдил пише, и това било преувеличено: „амплитудата на защитните мерки отишла прекалено много в другата посока…“ И затова след Втората световна война риболовът отново се увеличи. Към ООН бе създадена международна организация под името ФАО, която между другото чрез съответна информация и компетентна помощ улесни риболова и развъждането на морски животни в целия свят.

И все още мненията са различни. Като съобщава своите данни, по-скоро с известна предпазливост, Айдил заявява, че добре поддържани ферми за развъждане на миди могат да дадат 3,3 пъти повече органично сухо вещество, отколкото едно добро пасище, използвано за скотовъдство. За някои водорасли се твърди, че от тях могат да се получават за година до 50 генерации и че за разлика от сухоземните растения, те могат да се използват почти 100-процентово и при съответно отглеждане съдържат до 88 процента белтъчини или до 75 процента масленост от общото си тегло. От друга страна, известно е, че откритото море не дава дори една десета от дохода, който дава плодородната земя — разбира се, тук се има предвид само водната повърхност, а не и това, че площта на океаните има под себе си пространство, дълбоко средно 4000 метра, което е пълно с живот. Както на сушата се намират плодородни почви и пустинни области, така и в морето има повече или по-малко плодородни зони. Като се вземе всичко това под внимание, моите тогавашни преценки са били по-скоро плахи и както по-рано, така и сега остава открит основният проблем, който Артър Кларк наскоро обобщи в една фраза: „Около 20 000 години човекът е стопанисвал земята. През идните 20 000 години той ще трябва да се научи да стопанисва морето.“

Както на сушата, така и в морето основата на целия живот са растенията, чието жизнено пространство се ограничава в горните слоеве, до които могат да проникнат слънчевите лъчи. Повечето от тези растения са микроскопично малки: това е растителният планктон. Сегашният количествен прираст на тези растителни организми, които до голяма степен определят съдържанието на кислорода в нашата атмосфера, се преценява на около 400 милиарда тона в мокро състояние на година. Когато на сушата обработваме нива, ние трябва да я прекопаваме или да я орем, чрез което влезлите по-дълбоко в почвата минерални соли (нитрати, фосфати) отново стигат до повърхността. В океаните това не става толкова лесно. Тук измрелите организми потъват в няколко хиляди метра дълбоки бездни. На други места пък тези соли се изнасят от теченията отново нагоре. Студената вода е по-тежка от топлата и затова под леда на полюсните шапки охладените водни маси постоянно потъват надолу и се движат над дълбокоморското дъно към Екватора. Ето защо кислородът стига и до най-големите дълбочини — така че животните могат да живеят и там. От друга страна, в някои зони дълбочинната вода се вдига отново нагоре: там морската повърхност сякаш се разорава, растителността може да се развие по-интензивно, а с нея пък се хранят съответно много животни. И ветровете, духащи от сушата към морето, отнасят крайбрежните водни слоеве нататък, така че покрай бреговете излиза нагоре богатата на минерали дълбочинна вода. Идващи отдолу силни течения има по бреговете на Перу и Югозападна Африка (с това се обяснява изобилието на риба там). Както научният колектив на германския изследователски кораб „Метеор“ установи през 1970 г., понякога дълбокоморската вода се издига в отделни гигантски „капки“ нагоре — в дадения случай край Дакар тази капка заемала площ, дълга осем морски мили и широка две мили. Понеже по-солената вода тежи повече от по-слабо солената, образуват се движещи се нагоре и надолу течения. Когато в топлите райони водата се изпарява, солеността на останалата вода се увеличава, така че тя потъва по-надолу и на нейно място идва водата от по-дълбока зона. В района около Екватора на дълбочина 150 метра бе открито мощно течение, което от Гилбъртовите острови се движи със скорост три възела по протежение на повече от 20 000 километра — до Галапагоските острови. Когато се срещне със студеното Хумболтово течение, там се образуват идващи отдолу нагоре течения. Резултат: още един добре „разоран“, изключително богат на риба район.

Микроскопичният растителен планктон служи за храна на също много дребни организми — животинския планктон, с който се хранят рибите, — а те от своя страна биват изяждани от по-големи риби. При всеки такъв процес се губят средно девет десети от органичното вещество. Това ще рече, че десет грама растителен планктон са нужни, за да се „произведе“ един грам животински планктон; рибите, които се хранят с животински планктон, трябва да изядат десет килограма от него, за да образуват един килограм телесно вещество — и така нататък… Колкото по-дълга става „хранителната верига“, толкова по-голяма е загубата на вещества. Ако един кит се храни с малки рачета, които ядат растителен планктон, тогава съотношението ще бъде 1:99; храним ли се обаче с риба тунец, чиято храна са херинги, които пък ядат дребни рачета, тогава веригата се удължава с две звена и ние използуваме първичната растителна храна само в съотношение 1:9999. И затова икономически най-изгодно би било, ако направо се храним с планктон.

С огромния си улов на аншоа Перу стои днес на челно място сред всички страни, занимаващи се с лов на морски животни; през 1970 г. уловът достигал вече 12 600 милиона тона. След Перу идват Япония, която по-рано стоеше начело в риболова, СССР и Китай. Все по-голямо значение придобива производството на рибено брашно, което съдържа почти 80 процента белтъчини и може да се използва отлично като храна за животни и за торене. Изследователски кораби разузнават нови райони за улов: така корабът „Валтер Херинг“ откри между Южен Уругвай и Северна Патагония, на дълбочина 300–500 метра голямо изобилие от морски щуки, като при улов можело да бъдат изтеглени на борда до 42 тона риба за час. На 400–600 метра дълбочина ехолотите на много кораби са регистрирали съпротивления, от които може да се заключи, че там има огромни струпвания на морски животни. Чрез спускане на автоматични кинокамери в дълбочината се установило, че това са гигантски калмари — същите, които кашалотът преследва. Досега не бе възможно те да бъдат използвани като търговски обект, освен по околен път, чрез лова на кашалоти. За да се установи миграцията на някои видове риби, към перките им биват прикрепваше малки капсули, в които е монтиран ултразвуков предавател. Така става възможно да се проследи пътят им. В много случаи някои видове риби са разселвани в нови райони: или там, където рибата е много намаляла от интензивния лов, биват пускани млади риби, за да се развъдят отново. Още през 1880 г. бил направен опит алсите, които принадлежат към херинговите риби, да се преселят от източното крайбрежие на САЩ в западното — и само след осем години от тази риба се получил в новия ѝ район значителен улов. Зарибяването с млади риби се оказало особено успешно в реките и заливите, докато по откритите крайбрежия не се стигало до забележими подобрения.

В риболовната техника човекът открай време е внедрявал сполучливи хрумвания и хитрости. И днес още туземците от Нова Гвинея и Северна Австралия завързват опашките на рибите прилепало (Echineis remora) c връв и щом наблизо има костенурки, ги пускат да плуват към тях. По инстинкт прилепалото бързо се придвижва до костенурката и със смукателния диск на главата си се прилепва към бронята ѝ. Така туземците се добират до костенурката. В района на о. Малта рибарите използват малки салове, които оставят да дрейфуват далеч от брега в открито море. Млади доради („ламбуки“)^[2] се събират — следвайки също свой вроден инстинкт — под сала и могат да бъдат внимателно уловени с мрежи. Използваната днес за промишлен риболов техника е не по-малко рафинирана. Така например ловенето на скариди с тралове, теглени от риболовен кораб, става доходно само през нощта, понеже през деня животните се крият в пясъчния грунд. С движещо се пред трала устройство, което разпръсква електрически импулси, те биват прогонвани от скривалищата си и по този начин уловът може да приключи за едно денонощие. Също чрез импулси рибите биват принудени да доплуват до електрод, откъдето смукателна тръба ги всмуква и изсипва на борда. Оттам по конвейери се прекарват до преработвателната инсталация на риболовния кораб. Електрическото поле може да се нагласява така, че да се привлекат само риби с определена големина. Понеже те са като парализирани, не се мятат насам-натам. В тялото им се образува по-малко млечна киселина и това ги прави по-вкусни. С подобна тръба, управлявана от малка подводна лодка, риболовците по крайбрежието на Юкатан възнамеряват да изсмукват лангустите от дупките им. От самолети се открива къде има струпване на риби и след това промишленият кораб се отправя натам. Върху направените от сателити снимки се разпознава по цвета на водата количеството на планктона в морето; така също може да се заключи дали там има струпвания на риба. Откакто бе установено, че пронизителните звуци, които делфините издават, карат рибните ята да плуват по на гъсто, руските риболовни кораби при изстрелването на мрежите изпращат чрез хидрофони именно такива пискливи звуци; чрез тях се предотвратява бягството на единични риби и по този начин се стига до по-богат улов. Съветските риболовци твърдят също, че ловели риба вече с малки подводни лодки, като откривали рибните стада със сонари и хидрофони, след това опъвали мрежи между тях и от двете страни ги вкарвали в тях. Стара моя идея, която публикувах през 1941 г. и за която все още смятам, че един ден ще се приложи, е примамването и изкуственото образуване на стада чрез разпръскване на съответни, получени чрез водното налягане трептения. Вече е установено, че акулите могат да бъдат примамени по този начин. Навярно и при разни видове риби и морски бозайници ще бъде възможно чрез предаване на зова на партньора по пол те да бъдат примамени в определен район — или чрез предаване шума на стадата да се образува изкуствено стадо около предавателя и после — както при мишеловеца на Хамелн — да бъдат отправени към съответното ловно приспособление (мрежа, електрическо поле или нещо подобно).

Докато всичко това — с изключение на разселването на отделни видове риби — все още представлява номадска работа, покрай бреговете отдавна се е развила истинска водна култура. В различни краища на света в морските заливи в отделни малки езерца се развъждат морски животни или водорасли. Във „валисите“^[3] по италианското крайбрежие се развъждат змиорки и се получава добив — 60 кг от декар годишно. В индонезийските рибарници от хранещите се с водорасли риби се получава добив от 60 до 280 кг на декар. В Сингапур в държавните опитни рибо-развъдници са получени 350 кг скариди от декар; за две години инсталацията била амортизирана. В Тайван са развъждали до 850 кг риба на декар!

От значение обаче е характерът на почвата. Тинестата глина се оказала най-подходяща. Също така от значение е между водораслите и растителния планктон — хранителната база на водните обитатели — да се поддържа равновесие по време на развитието им. Поощряването на едното може да ограничи развитието на другото. На това съотношение може да се повлияе благоприятно чрез оптимална дълбочина на езерцата и торенето им. Чрез шлюзове, отварящи се отгоре или отдолу, могат да се използват приливите и отливите — като от едната страна докарват хранителни вещества и млади риби в рибарниците и заливите, а от другата страна — като пред изтичаща се вода — се закрепят мрежи за улова. По японското крайбрежие се държат риби и раци в закачени под салове плуващи кафези. Стриди също се развъждат с помощта на такива закотвени салове, от които висят въжета и телове и към тях се прилепват ларвите им. На Гранд Кеймън в Карибско море видяхме много модерна и доходна ферма за костенурки, където животните се държат в големи пластмасови басейни. Водорасли се отглеждат вече отдавна — в Япония като хранителен продукт, в други страни — за добиване на суровина за лекарства и като торове. Още преди 35 години японски водолази са засаждали водорасли край разположения пред Долна Калифорния о. Седрос и после редовно са ги косили. В САЩ вече се произвеждат специални товарни лодки („келпокосачки“), които окосяват един метър над дъното порасналите високо кафяви водорасли и ги пренасят с конвейери на палубата. В Съветския съюз в Баренцово и Азовско море и в част от Черно море се създават площи за водораслови култури и понастоящем се готви изработването на жътварска машина с дистанционно управление. При проведените в Америка опити се получиха от 4 до 16 тона суха маса на декар годишно. В Дортмундския институт по хранителна физиология „Макс Планк“ се отглеждаха в пластмасови сандъчета микроскопични зелени водорасли, които се центрофугираха и после се сушаха. При топло време от тези сандъчета се събираха по три реколти на седмица. Получените от водорасли белтъчини на прах могат да се използуват и като храна за хората; по този начин би могло за една година да се получат 40 тона суха маса от водорасли — това представлява приблизително десет пъти по-висока хранителна стойност в сравнение със средна оризова или житна реколта. Сега се правят опити да се създаде не много скъпа инсталация с лесно обслужване — особено за развиващите се страни, където недостигът на протеин е взел критични размери.

Дори при морските ферми по крайбрежията осигуряването на собствеността играе важна роля. Мидите остават на мястото си, скаридите или рибите обаче могат много бързо да се преместят в съседната ферма. Следователно сградите или насипите се оказват нужни не само, за да не избягат животните, но и от правни съображения. С това вече се повдига въпрос, който има важно значение за по-нататъшното разработване на всяко истинско морско стопанство. Особено в открито море трудно могат да бъдат издигнати огради — а това би могло да стане причина настъплението към морските простори да повлияе решително върху развитието на човечеството. Необходимостта морето да бъде превърнато в културна област наистина би могла да принуди нациите на единодушие, за което иначе няма кой знае какви предпоставки. Както често пъти е ставало, разногласията се преодоляват при появата на общ неприятел или при възникването на въпрос, който трябва да бъде разрешен взаимно. Принципът на конкуренцията, основният двигател на досегашната еволюция, би могъл да бъде елиминиран само чрез засягащ цялото човечество важен и решаващ за нашия живот и нашето съществуване проблем. Технически и политически трудният въпрос да се издигат в морето огради би могъл да стане благодатен за нас. Впрочем мирът и единството отдавна се възхваляват единодушно, но въпреки това не сме се приближили много към този идеал. Необходимостта от единен фронт срещу морето би могла да допринесе, ние — в дванайсетия час — все пак да стигнем дотам и да отърсим от себе си белезниците на вродената си агресивност срещу ближния.

Днес не липсват предложения за култивиране на морето в голям мащаб. Добра възможност за това би могло да бъде използването на съществуващите заливи и „езерца“, в които да се направят съответни преградни приспособления и шлюзове. Някой си американски експерт по водни култури (Палмър) твърди, че една „водораслова нива“, по размери шест пъти по-голяма от Боденското езеро, би могла при съответна обработка да даде водорасли за изхранване на цялото население на нашата планета. Уместно е да погледнем малко скептично на тази прогноза. В замяна на това пък заслужава да се помисли дали би могла да се изпомпи от морето богатата на минерали дълбочинна вода в атоли и там да се създадат подводни култури. Според приблизителни пресмятания един-единствен атол, на големина колкото атола Куайалейн, би могъл чрез водна култура да произвежда достатъчно животински протеин, за да се изхранят десет милиона души. Друг проект на бъдещето е създаването на изкуствени острови от порест бетон или синтетични материали, които после, транспортирани в открито море, да се съединят там на пръстени и да бъдат закотвени към подводни планини. В такива басейни биха могли да се отглеждат и водни култури в голям мащаб.

Японският архитект Кийодори Кикутаке от двайсет години вече се занимава с план за построяване на плаващи градове. Основна единица при тях са 100-метрови кухи, напълнени с въздух, бетонни подпорни конструкции. Подобно на изследователския кораб „Флип“ те трябва да се пренесат в хоризонтално положение до определеното място и там да се потопят на съответна дълбочина във водата, като се изправят отвесно, за да служат за устои в морето. Върху тях се издига платформа, а върху нея — фабрика, която произвежда още такива колони. Там расте платформата, издига се на 20 метра над морското равнище и по този начин дори при буря не могат да я достигнат и най-високите вълни. Тъй като колоните „лежат“ на дълбочина 80 метра, платформата няма да бъде засегната от мъртвото вълнение и от повърхностните течения. Първата такава конструкция вече се изгражда в Хавай: върху нея ще бъдат построени сгради за мострен панаир. Кикутаке възнамерява да построи плаващи градове за по 1–2 милиона души. Аргумент срещу тази идея е, че засега на сушата все още има достатъчно място за градове. С това обаче човек може да се съгласи само отчасти, тъй като при разпръснатото заселване днес на сухоземната природа се нанасят все повече и повече щети; освен това при плаващите градове би могло да се прилага тримерното разширяване, което на сушата е невъзможно.

В Япония имах случай да разговарям с Кикутаке; значителни възможности за неговите проекти виждам преди всичко във връзка със създаването на морски култури. Между колоните, които стигат до 80 метра дълбочина, биха могли да се опънат мрежи и да се създадат аквакултури. Биха могли да бъдат построени по-плитки тераси на известно разстояние около плаващата платформа, която пък в район с оптимален климат би могла да се закотви. Още през 1962 г. на един лондонски конгрес беше представен проект за инсталиране на атомни реактори на морското дъно, които чрез произвежданата топлина да предизвикат образуване на течения нагоре към повърхността и по този начин — изкуствено торене. Такива атомни реактори, подредени около плаващ индустриален град, биха представлявали база за доходно морско стопанство. Дори отпадъците от града — след предварителна преработка — биха могли да се включат в този цикъл на торене. Докато на сушата може да се култивира само един слой от почвата, под водата биха могли да се създадат няколко стопанства едно над друго. Морските животни — скариди, риби, миди — могат да се отглеждат и на значителни дълбочини, а чрез съответна селекция и тук могат да се получат — както на сушата — видове, отговарящи на изискванията на хората.

Освен нужната храна (и дишането) вторият решаващ фактор за морските организми е този, да бъдат защитени. Идеята за създаването на изкуствени рифове и с това на нови възможности за прикрития на животните вече се приложи опитно. По разни крайбрежия бяха потопени бракувани автомобили и автомобилни гуми — и там действително се заселиха риби и раци. Пред океанографския институт в Монако бяха закотвени в морето „подводни обори“ от бетон и сега се проучва как ще се заселят в тях морски обитатели. При това сградите получават още една функция. Те не само пазят собственическите права и пречат на животните, които трябва да дадат поколения, да избягат, а служат и като защита от хищници.

Изкуственото торене, ограждането, създаването на прикрития — това са най-важните проекти за бъдещата икономика. Обстоятелството, че такива проекти не могат да бъдат осъществени от отделни фирми или държави, е едно на ръка. От известно време в шведските реки се пускат млади сьомги, които оттам се придвижват към морето, а после, напълно развити, плуват отново по реките нагоре. По този начин шведските рибари увеличиха добивите си, но много от пуснатите в реките риби, които стигнали до Балтийско море — впрочем то е международно, — били уловени там от рибари от друга народност. Този пример е достатъчен да поясни за какво става въпрос. За да може морето да се използва, необходими са големи инвестиции, които едва ли някоя държава би подарила на друга. Само ако човечеството успее да се откъсне от мисълта за национална конкуренция, бихме могли да напредваме в тази посока.

Артър Кларк, който покрай писателската си дейност е и страстен леководолаз, в книгата си „The Deep Range“^[4] обрисува картината на бъдещото международно стопанисване на морето. „Шеф“ на предприятието е световна служба за изхранване, която развъжда планктон в голям мащаб — и китове в определени райони. Тук въпросът за оградата е решен чрез инсталиране на ултразвукови предаватели на морското дъно, които насочват трептенията към повърхността — една невидима стена, чието преминаване не се харесва на китовете. Малки подводни лодки пазят животните и ги защищават от случайно нахлули косатки. По косатките се стреля с отровни стрели.

Човек е склонен да гледа леко на утопиите, но в случая с Кларк това положително не е правилно. През 1945 г. той публикува в специализираното списание „Wireless World“^[5] статия, озаглавена „Extraterritorial Relays“^[6], в която излага основната идея на осъществената по-късно информация чрез спътниците. Когато неотдавна посетих Кларк в Коломбо, той ми показа статията, която наскоро бе написал. Заглавието ѝ бе: „Как загубих един милиард долара“. (Кларк пропуснал да патентова своята идея, а за статията получил 40 долара хонорар.)

У Жул Верн капитан Немо пуши пура от собственоръчно отглеждан морски тютюн. Мляко, масло и сирене получава от млякото на кит, което „издоява“ от женските животни — три тона от една-единствена крава-кит. Дали наистина ще се стигне дотам, остава висящ въпрос. Но отглеждането на планктон и на китове сигурно може да се осъществи. Също — и развъждането на подходящи риби и мекотели. За улов и за контролиране биха могли да се конструират кораби-роботи, за преработката — плаващи фабрики, които да произвеждат трайни продукти.

Предпоставка за всичко това обаче е едно глобално споразумение. Докато го нямаме, по неволя си оставаме номади на морето.