Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Welt unter Wasser (Der abenteuerliche Vorstoß des Menschen ins Meer), 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- , 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- vax (2017)
Издание:
Автор: Ханс Хас
Заглавие: Светът под водата
Преводач: Розалия Вълчанова, Николай Йовчев
Език, от който е преведено: немски
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: австрийска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Излязла от печат: декември 1981 г.
Редактор: Георги Димитров
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Рецензент: Цветелина Палазова
Коректор: Жулиета Койчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2168
История
- — Добавяне
Потънали съкровища
На около 75 километра южно от Сан Диего, близо до Пунта Банда, има разсед от вулканичен произход, покрай който извират горещи извори: едни излизат на повърхността на сушата, а други — под водата. Робърт Дийц, когото интересуват всички явления от подобен род, заминал за там и посетил един от излизащите от морското дъно горещи извори. Мястото се намирало на около 200 метра от брега, отвъд ограждащите крайбрежието водораслови гъсталаци, приблизително на 40 метра дълбочина. Там почвата била покрита с чакъл и пясък. „Ареалът обхваща 2–3 акра, а чудното е това, че най-напред не се забелязват никакви пречупвания на светлината. Излизащата от земята гореща вода се смесва веднага с морската, така че непосредствено над дъното се образува тънка хлъзгава зона. Докоснеш ли пясъка, той е горещ, бръкнеш ли с ръка малко по-дълбоко, веднага температурата достига 60 градуса. Като ровех там, се натъкнах на малки заоблени камъни, които при пипане бяха съвсем гладки. Взех няколко със себе си и докато плувах нагоре, те започнаха да блестят — на дневната светлина изглеждаха като камъчета самородно злато.“ От направеното веднага изследване се оказало, че това е чакъл, покрит с особен пирит. От горещите извори камъните се обвиват с този златен пласт — едно ново откритие, на което геологът се зарадвал толкова много, сякаш се бил натъкнал на истински златни залежи.
Майк Уилсън, който заедно с Артър Кларк и Родни Йонклаас изследвал цялото крайбрежие на Цейлон (Шри Ланка), през 1961 г. край рифа Грейт Басиз, който е разположен на шест мили пред южния бряг на острова, направил подобно откритие, но превръщаемо в парична стойност. Там той снимал подводен филм, в който две момчета играели главните роли. Тогава тримата се натъкнали на два малки стари топа от бронз, които, излъскани от вълните, чудно блестели. Тогава едното момче посочило към близката скала, където също блестяло нещо. Майк заплувал нататък и започнал да чопли с нож — показали се няколко сребърни монети. Оказало се, че цялата скала била покрита с пласт от сребърни монети. Там наблизо Майк намерил цели купчини от такива здраво слепени една към друга монети. Те още имали формата на чувалите, в които били съхранявани на борда на кораба, потънал тук около 1710 г. Щастливите откриватели изнесли 70 кг такива монети на сушата.
Две години по-късно трима испанци — Фредерик Малагелада, Рафаел Падрол и Жавие Сарда — се гмуркали по крайбрежието на Сичес, където преди 300 години била водена морска битка. С един от корабите — „Крус дел Сюр“ — тогава трябва да е потънало и голямо съкровище. Тримата плували близо до брега и изследвали няколко пропасти в скалите, чието дъно било покрито е чакъл и пясък. В една от тези пропасти Малагелада разчистил чакъла и се натъкнал на зеленикаво оцветени шайбички. Това били стари сребърни монети! Макар силно разядени, на тях можели да се разпознаят изображения на лъвове и замъци около кръста, символа на Ерусалим. На някои било гравирано: „Филип IV“. Започнали трескаво да търсят. Такива монети били пръснати навсякъде под чакъла. Тримата обръщали с лостове камъните — под един от тях пясъкът имал ръждив цвят. Отстранили горния пясъчен слой: тук лежали сребърни монети на няколко пласта. След това Малагелада забелязал една особено плоска отгоре скала: „Когато заплувах натам, от движението на плавниците ми се вдигна лежащият върху скалата пясъчен слой — и изведнъж видях стотици монети, слепени, изглежда, чрез окисляване една за друга!“ Те стояли в дървен шкаф, който междувременно отдавна бил изгнил. „Върнахме се на брега за чували, а след това товарите бяха така тежки, че едва успяхме да ги домъкнем до повърхността.“ Намереното съкровище се състояло от над 3000 монети — но доста загадъчно е, защо те са намерени толкова близо до брега. Оттогава насам трескаво се търсят по-навътре в дълбочините истинските останки на „Крус дел Сюр“.
През годините на изследователските ми пътешествия с „Ксарифа“ постоянно получавах писма от сдружения на търсачи на съкровища, които все ме уверяваха, че имат в ръцете си всичко, за да стигнат до несметни богатства, с изключение на малко капитал и един кораб. Една от тези иманярски групи твърдеше, че знаела точно къде капитан Кид е скрил легендарното си съкровище. Някакъв колекционер си бил купил от наследството на пирата писалище; в него, в тайна преградка, той скрил късче от картата, върху която било отбелязано местонахождението на съкровището. Чрез сложна детективска работа той успял да открие още някои мебели, притежавани от Кид, и в тях намерил останалите части на картата. При всички тези предложения се касаеше за стойности, които надминаваха най-малко милион долара. Може би бе грешка, че в началото интересът ни беше всецяло насочен към рибите и коралите. Във всеки случай можах да установя, че Англия е свърталище на такива иманяри. Всеки мечтае да има същия успех, както Уилям Пит, който към края на XVII век действително намерил край Бахамските острови кораб със съкровища, станал богат човек и получил благородническа титла. Много такива кораби със съкровища лежат просто под носа на англичаните. Едно място, което заслужава особено внимание, са островите Сили, разположени пред югозападния край на Англия, върху рифовете на които са се разбивали голям брой кораби. Човек, комуто наскоро провървяло там, е англичанинът Рекс Кауън — 45-годишен, адвокат, женен, баща на три деца. През 1966 г. той се отказал от адвокатската си практика, станал ръководител на ателие за модерна фотография, а работел и като журналист. След това се присъединил към група гмурци за съкровища, хвърлили око на кораба „Холандия“, който на 13 юли 1743 г. с товар от 129 700 сребърни гулдена на борда, според днешната им стойност — над 2 милиона фунта, потънал край Гънър Рок пред острова Сейнт Агнес. Кауън: „Веднага разбрах, че това е подходяща работа за мен и че бих искал да работя заедно с тези мъже.“ Макар че дотогава никога не се бил спускал под вода, той станал отговорник на предприемчивата група. Ръководител на водолазния екип бил опитният капитан-лейтенант Джак Гейтън. Но издирването на останки от кораб е далеч по-трудно, отколкото мнозина си го представят. По-старата литература е пълна със съобщения за изваждания, които често са се увенчавали с успех едва след пет или десет години. И сега работите щели да продължат три години. Тъй като около този риф водолазите не намерили нищо, което да прилича на корабни останки, решили да купят протонен магнитомер — който чрез изменения в магнитното поле показвал скритите под почвата метални предмети. Кауън: „През 1970 г. парите започнаха да не стигат и настроението ни видимо се влоши.“ През следващата есен настроението спаднало вече на нула. Потапянето там също не е толкова лесно, понеже водата е студена и най-често не е много прозрачна, има течения и времето обикновено е всякакво друго, но не е приятно. „За да ни насърчи малко, Зърлинд, жена ми, отишла при гадател и го попитала кога ще открием кораба.“ Без да се колебае, той казал: „На 16 септември.“ Кауън: „Никой от нас не повярва на това, но продължавахме да търсим.“
И наистина на въпросния ден магнитомерът издал тъй дългоочакваното жужене. Наскоро след това били намерени топ и котва, на които можел да се разчете надписът „Холандия“. Тази находка не останала в тайна; естествено, сега пристигнали и други лодки с още водолази. Кауън обаче предварително бил преговарял с холандското правителство и срещу заплащане на налог от 25 процента в случай на успех получил правото върху находката. И така останалите заинтересовани били изпъдени оттам, а при една от тези групи станало нужда да се действува по съдебен път. След неспирни трудности водолазите стигнали действително до монетите. На 18 април 1972 г. съкровището било продадено в Лондон на търг при Сотби и водолазите получили 100 000 фунта стерлинги. Търсенето им струвало 22 000 фунта, към това се прибавили още холандското участие и английските данъци… Кауън: „Все пак за нас остана достатъчно за един приятен живот.“ Запланували са вече да търсят и други съкровища.
Как чрез упоритост при търсенето на съкровища може да се стигне до целта, показва прочулият се по този начин американски архитект Кип Уагнър. Той обичал за отмора да обикаля по белите пясъчни плажове на източното крайбрежие на Флорида. Съдбоносен за него станал ураган, който през 1955 г. опустошил много райони. Както писа Уагнър след това, толкова добре познатият му плаж северно от Вероу Бийч след бурята станал просто неузнаваем. Отмити били части от пясъчния бряг, всичко било покрито с чакъл, дървен материал, водорасли. Между няколко парчета от дъски Кип забелязал нещо да блести, но прекалено ярко, за да бъде мида. Вдигнал го. Било четириъгълно късче сребро — стара монета. Такива доста често били намирани в пясъка, сам той притежавал към четиридесет от тях. Били стари осемреалови монети, всички с дати отпреди 1715 година. И затова сегашната находка не била нещо необичайно — и все пак необичайна. Защото бурята натрупала върху плажа нов пясъчен слой, водорасли и останки от дървен материал, което означавало, че монетите идвали очевидно от морето. Сега Уагнър се сетил за една стара легенда, според която някъде по тоя бряг през 1715 г. — пак от ураган — била потопена натоварена със злато и сребро испанска флотилия. Тогава общата стойност била изчислена на 14 милиона пезети. В този съдбоносен за него миг архитектът се превърнал в търсач на съкровища. Уагнър заминал за Севиля и там започнал да рови обемистите архиви. „Дадох да направят копия от няколкостотин протокола, съдържащи подробности за станалата през 1715 г. голяма катастрофа.“ Тогава след нещастието една спасителна команда успяла да извади около четвърт от богатството. На брега бил построен укрепен сал, който се пазел от войски срещу подвизаващите се в околността много дейни пирати. Уагнър си рекъл: „Ако намеря останките от този форт, тогава ще узная и мястото, където по-навътре в морето се намира корабът с пезетите.“ Сега той обходил далеч наоколо храсталаците на плажа и на едно място открил някаква съмнителна вдлъбнатина и няколко могилки. „Обзе ме треска! Реших да направя първата инвестиция в акцията за изваждане на съкровището и за 15 долара купих от стари военни запаси един още добре работещ минотърсачен уред.“ Движейки уреда пред себе си като прахосмукачка, той претършувал храсталаците. Откритата вдлъбнатина се оказала празна, но на друго място изведнъж в слушалката се чул виещ шум, който показал, че там има метал. „Запретнах се веднага да копая в ронливия пясък… и намерих ресорите на задната ос от стар Форд.“ Оттам извадил и стари железни кани, пружини за легла и други подобни неща. Сега се преместил да търси малко по на север и там веднага намерил стара корабна кука и гюлле. Без да копае повече, изследвал с минотърсача околността и си направил скици на всички места, където звънвало желязо. Без съмнение, той бил открил построения на времето укрепен склад! Няколко стари корабни секири, които изкопал от пясъка, били последното потвърждение. Скоро след това заедно със свой приятел Кип кръжал със спортен самолет над плиткия морски район, точно пред този бряг. И те действително зърнали във водата голяма продълговата сянка, нещо елипсовидно, от което на еднакви разстояния встрани стърчали пръчковидни образувания. Той бил убеден, че това могат да бъдат само лежащите там топове. А тъмната зона в средата по всяка вероятност образували служещите за баласт камъни. Всичко останало от построения от дърво галеон, естествено, отдавна било изгнило, тоест било отнесено от течението. Още на другия ден двамата се отправили с лодка към мястото. За щастие, водата била прозрачна. Търсили известно време — и ето Уагнър вече открил първия топ. Топът бил покрит с цяла кора от варовик и яркозелени водорасли растели буйно върху него. Точно както се и предполагало, камъните за баласт заемали голяма площ и наоколо били групирани общо 18 топа. Мястото било открито!
Но всъщност сега започнала истинската работа за вдигането на останките, която продължила осем години. Уагнър получил от властите официален лиценз за изваждането на находката. Според съществуващия закон във Флорида този, който намерел съкровище, трябвало да предаде 25 процента от намереното; останалата част можел да задържи. Уагнър ангажирал няколко водолази и купил подходяща за работа лодка, дълга 13 метра. Първите резултати били по-скоро оскъдни. Сега Уагнър инсталирал смукателна помпа — с нея по-лесно бил отстраняван пясъкът. Кораловите блокове били взривявани. В началото само тук-там се показвала някоя монета, после изведнъж — две буци сребърни монети по 25 кг едната. Злато обаче още не били намерили. През есента на 1962 г. видимостта била така лоша, че се наложило да прекратят работата за по-дълго време. Рекс Стокър, член на водолазния екип, и Уагнър, за да запълнят времето си, претършували с металния детектор пясъчното крайбрежие. Изведнъж Стокър, силно възбуден, затичал по брега надолу, като дърпал нещо омотано около ръката си и крещял. Уагнър помислил, че го е ухапала някоя змия. Но както се оказало, Стокър бил увил около ръката си златна верижка, състояща се от стотици подобни на цветчета брънки. Тя тежала почти 250 грама. Като придатък верижката имала голям, колкото палец, златен дракон. Опашката му служела за чистене на уши, а на корема му стърчало шишче, което, когато се издърпвало навън, служело за „клечка за зъби“. Ако се духнело в устата на дракона, се чувало пронизително изсвирване.
Тази верижка била най-ценният предмет, намерен сред останките на кораба — а същевременно означавала преход от сребърния към златния период на тази акция. Още през следващото лято първата златна монета се появила на повърхността. В съобщението си до „Нашънъл джиографик магъзийн“ Уагнър изтъква, че златото наистина е благороден метал, тъй като дори за 250 години солената вода не е могла да го повреди. Същия следобед открили още седем жълтици. До големия обрат обаче се стигнало едва две години по-късно, когато Уагнър успял да привлече към своя екип един от най-старите и най-вещите водолази: Мел Фишър, който донесъл със себе си свръхчувствителен подводен магнитомер; едва с помощта на този уред била открита истинската съкровищница в корабния корпус. Уагнър: „Изведнъж пясъчният облак се очисти, а пред нас лежаха (просто не можехме да повярваме!) повече от 1000 златни дублона! Оттогава насам сме намерили двойно повече и освен това — хиляди сребърни монети…“
Стойността на цялата плячка възлиза на повече от един милион долара. „Но пък когато си спомня за нашите дългогодишни усилия — пише бившият архитект, — тогава паричната стойност ми се струва почти без значение. Истинското съкровище, което намерихме, се състои за мене в това, че историята, миналото, сякаш ни е подала ръка.“ Освен злато и сребро от морското дъно можели да бъдат изтръгнати наистина учудващи предмети. Най-много търсачите били изненадани, когато намерили стар, изработен преди повече от 250 години китайски К‘анг-ши-порцеланов сервиз, който бил съвсем запазен. „Просто ирония на съдбата: разбит от мъртвото вълнение голям кораб, чиито тежки дървени стени са се строшили — а този фин, нежен порцелан останал запазен в цялата си красота! Докато стигне дотук, той е обиколил почти цялото земно кълбо с търговски керван и на шхуна — до един търговец на Филипините, оттам — с пътуващ веднъж в годината през Манила галеон за Акапулко, оттук — вероятно върху гърба на мулета през планините до Вера Крус, където бил натоварен именно на този галеон, запратен после от урагана на морското дъно, където е стоял повече от два и половина века невредим в безспирното мъртво вълнение — и сега е стигнал отново в човешки ръце!“ Кип Уагнър основал дружество за изваждане на съкровища от морското дъно. С архитектурата се простил завинаги.
Но може би най-учудващата находка на съкровище през последно време станала край бреговете на Норвегия; само за няколко дена тя донесла на откривателя си почти същото богатство, което — дългогодишното търсене на Кип Уагнър. Тук изиграла роля случайността, която станала съюзник на човека-риба.
Това се случило през 1972 г., героите са един норвежец и двама шведи, които искали само да прекарат приятно отпуската си край морето. Ейстойн Крон Дале, 26-годишен, бил търговец и обичал да се гмурка; Бенгт Олоф Густафсон, 30-годишен, искал да събира морски охлюви; Стефан Персон, 27-годишен, бил учител по биология и се интересувал от въпросите по защита на морето. И през миналите две лета тримата се спускали заедно под водата; този път заминали за Аалезунд и били поканени от местния подводен клуб на излет с лодка. Така 25 човека се отправили към група скалисти острови, разположени навътре в Атлантика; температурата на водата била само седем градуса, те се гмуркали малко, после бутилката с „Аквавит“ минавала от ръка в ръка. На другата сутрин се появила буря. Крон Дале, който междувременно бил поел руля, избрал като удобно убежище един залив до фара „Квалиесет“. Там закотвили лодката, но нямало много желаещи за гмуркане. Така се случило, че най-подир под водата се спуснали само тримата. Персон се интересувал от обширните гори от вид водорасли, които ставали високи около метър и половина. Изведнъж той стигнал до място, което всред люлеещата се джунгла се оказало съвсем голо; всъщност представлявало голяма дупка. „Там не растеше нищо“ — разказа той по-късно. Дъното било покрито с кръгли плоски камъни, големи колкото монети от пет марки. Като разгледал по-внимателно тези камъчета, Персон просто не повярвал на очите си. Всички тези камъчета били монети! По тях той могъл да разчете надписите „Фил“ и „Хисп“, а когато изтъркал една монета с ръкавицата си, показала се и годината — 1652. „Тук, върху това малко празно място, не повече от десет квадратни метра, лежаха хиляди, дори десетки хиляди такива монети. Когато се взрях още, открих, че на няколко места блестеше нещо светложълто — златни монети!“
Междувременно другите двама открили топ, доплували до него и също застинали от учудване, като видели монетите. Нагребали по няколко шепи в торбите и заплували обратно към кораба, но никому не казали нито дума. След това отново се спуснали под водата, но не могли да намерят мястото. На другата сутрин, след като се прибрали с лодката на клуба в Аалезунд, наели моторница и пак се отправили към островите. След отчаяно търсене най-после намерили мястото. Сега привързали към топа найлонова торба за маркировка.
Следващата акция се състояла в точно изучаване на норвежките закони. Както установили, според влезлия през 1953 г. в сила закон в случай, че бъдат открити находки от злато и сребро, представляващи художествено-исторически интерес, на този, който ги е намерил, се полага стойността на метала плюс десет процента от античната им стойност. Като разбрали това, тримата отишли с чувалите си в полицията и както му е редът, съобщили за находката. Като подплашени птици се явили представители на пресата, телевизията, юристи. Отговорният полицейски чиновник на Аалезунд решил, че би трябвало да се позволи на тримата водолази да продължат изваждането на находката. И така те заминали отново за там и под полицейски надзор изгребали от пясъчното дъно още злато и сребро. Няколко дена по-късно Крон Дале казал на един журналист: „Така сме свикнали сега със златото и среброто, както рибарят с херингите.“ Сега се разбрало, че хората от околността отдавна са знаели — още от дедите и прадедите си — за това съкровище. То било потънало заедно с холандския тримачтов кораб „Акерендам“, който на 8 март 1725 г. при буря се разбил в стръмните крайбрежни скали. Тогава били спасени четири сандъка, петият обаче изчезнал. През лятото на 1971 г. членовете на подводния клуб в Осло — 40 души — търсили този безследно изчезнал сандък, но не открили нищо. Подводният бог оказал предпочитание на отпускарите. Общата стойност на находката била оценена на два милиона марки; след удържането на държавните такси, все пак останали по 500 000 марки на човек, а общата каса на тримата за тази отпуска била 2000 марки.
На този, който иска да узнае къде в морето се намират още съкровища, препоръчвам книгата на Джон С. Потър „The Tresure Diver‘s Guide.“[1] B този обширен, наскоро преиздаден справочник (предговорът е написан от Кип Уагнър) грижливо са отбелязани не само съкровищата, които се намират на морското дъно, а и онези, които никога не са потъвали: тоест споменати са многото фалшиви легенди за кораби, уж натоварени със съкровища, които са станали причина за значителни напразни инвестиции. Междувременно в Германия Ханс Волф Ракл и Хано Ролф Гнуцман се специализираха в тази тематика и постоянно съобщават в статиите или книгите си за многобройните кораби с товари от злато и сребро, които все още очакват щастливия си откривател. Изглежда, че най-големите скрити сред скали, корали, под пясък и тиня ценности се намират в Карибско море и край бреговете на Бразилия и Еквадор. Защото през XVI и XVII век тук са плавали галеоните на испанците и португалците, които превозвали през Атлантическия океан за родината си изтръгнатото от инките и ацтеките или обменено злато и сребро. Голям брой от тези тежко натоварени ветроходни кораби са потънали при бури или са се натъкнали на рифове. Тъй като в тези води постоянно имало опасност от пиратски набези, корабите се събирали един или два пъти през годината в пристанището на Хавана и после били конвоирани от военни галеони през Атлантика. Въпреки това през 1628 г. флотилия със съкровища била пленена от холандски военни кораби, през 1657 г. английски военни кораби унищожили една флотилия в пристанището на Санта Крус, а през 1702 г. — още една в залива на Виго. При всички тези морски битки доста голяма част от оспорваното злато стигало до морското дъно — според днешна преценка на стойност 1,5 милиарда марки. Не било по-различно положението и по старите търговски пътища край китайското и индийското крайбрежие. Към това се прибавят и потъналите през миналото столетие кораби.
Имаше и професионални предприятия, които се занимаваха с изваждането на находки и които работеха по стария метод — сега обаче в тези акции се включва навлизащият все по-дълбоко в морето човек-риба.
През следващите 50 години сигурно някой ще попадне — случайно или запланувано, по лесен или по труден начин, на плитко или на голяма дълбочина — на значителни съкровища.
Тези съкровища обаче крият не само злато, сребро, скъпоценни камъни и пр., а и научна информация с неоценима стойност. Морското дъно с право се нарича най-големият музей на света. На сушата следите от миналото обикновено са заличени или силно повредени; но това, което като корабен товар е потънало на морското дъно и е затрупано там от тинята и пясъка, се е запазило от разграбване, пожари и земетресения. Днес се разраства нов клон на науката: археологията се спуска под водата.
Кусто беше първият, който се зае с голяма акция в областта на подводната археология. Скоро след Втората световна война, когато благодарение на акваланга спортните леководолази можеха да се спускат на големи дълбочини, в Средиземно море бяха открити твърде много места, където от пясъка и тинята стърчаха безброй гърла на амфори. Тук очевидно на дъното лежаха антични кораби. Някога гърците и римляните са използвали такива амфори за пренасяне на вино, масло, зърнени храни, както и на лешници, консервирана риба и други продукти. Потънел ли някой от тези кораби, дървото изгнивало, а амфорите оставали. Днес в Средиземно море вече са известни стотици такива амфорни полета. Едно от първите бе открито през 1952 г. на шестнадесет километра от Марсилия, край малкия остров Гран Конглуе. Фредерик Дюма, който се интересувал от антични предмети, насочил Кусто натам. В книгата си „Живото море“ Кусто разказва: „Съгласих се в продължение на два месеца с «Калипсо» да разкрия потъналия на 40 метра дълбочина античен кораб. Колко наивен ми изглежда сега този наш план! Защото потъналият кораб щеше да ни отнеме цели пет години и един човешки живот! Той щеше да доведе нашата експедиция почти до разорение и да ни принуди да основем първото поселище на този остров.“
Археологическият отдел при френското министерство на образованието отпуснал щедра помощ — разбира се, от един доста скромен държавен бюджет. Участие в това взели и националното географско дружество, префектурата на областта около устието на р. Рона и градското управление на Марсилия. Пристанищните учреждения и търговската камара също добавили нещо, същевременно леководолази от различни краища на Франция доброволно се поставили на разположение. Албер Фалко, който оттогава насам винаги придружава Кусто, бил също между тях, но поради много строгата система на социална осигуровка във Франция той не успял да постъпи на кораба като матрос, понеже на лявата му ръка липсвали три пръста, които бил загубил при експлозия на мина. Кусто обаче уредил тая работа.
Следващият проблем се състоял в това, че в продължение на столетия върху корабните останки падали големи скални блокове от острова; интересното е, че въпреки голямото им тегло те не са нанесли повреди. Кусто: „Намерихме скала, тежка най-малко два тона, която лежеше върху горния ръб на останала здрава амфора.“ За отстраняване на тези блокове били използвани товарни кораби с кранове. Според първите преценки древният кораб трябва да е бил дълъг 28 метра и широк 8 метра; това се потвърдило после при точните измервания. Шестнадесет водолази, работещи на смени, изкарвали на повърхността най-напред амфорите. „След всяко спускане долу мъжете си почиваха по три часа, за да се освободят от насъбралия се в организма им азот и да съберат нови сили. Така на морското дъно всяка двойка се сменяше почти веднага с друга двойка. Горе на повърхността човек ги извикваше да изплуват, като след изтичане на определеното време гръмваше с пушка във водата.“ Насъбралото се множество от зяпачи не би дало друго обяснение на тази работа, освен че тук се търси съкровище.
Научното ръководство било възложено на археолога Беноа, Жак Пикар също взел участие в работите. Извадените артефакти[2] сочели, че корабът е потънал през I век преди нашата ера. „След като бе разчистена рохкавата маса от мястото, където бе потънал корабът, продължихме да копаем с ръце, за да стигнем до следващия пласт. Древните предмети като че ли бяха циментирани за дъното. Един месец след започване на работата наредих на «Калипсо» да се инсталира пневматична земесмукачка, задействувана от огромна помпа. Земесмукачката изсипваше на палубата всичко в железен кош с много ситна мрежа, в който археолозите преглеждаха остатъците.“ Манипулацията с дюзата долу при останките била трудна, напрегната и опасна. Извадени били парчета от фини съдове от Кампания; между тях се намирала и запазена цяла винена чаша. Колкото и внимателно да работели водолазите долу с тръбата, неизбежно било да се счупят доста неща. После Кусто решил да се действува по-бавно, „без оглед на по-големите разходи или напрежението, което по този начин се удължи…“ Сега хората се натъкнали на амфори, запечатани със смола и напълнени с някаква течност: очевидно вино. Кусто: „Не можех да устоя на изкушението да не пия от това 2200-годишно вино. Алкохолът се бе изпарил, но виното нямаше солен вкус.“ Изглежда, това бил кораб, натоварен с червено вино.
Един от най-големите проблеми бил вятърът мистрал, който често духа в този район. „Ние се бяхме борили да получим океанографски изследователски кораб, с който да разузнаваме всички морета, а сега този стоеше тук, закотвен над гроба на потънал старинен кораб.“ Най-подир Кусто решил да основе на острова водолазна станция и да „освободи“ кораба. И този път помощ оказали учреждения, институции, клубове и различни фирми. Върху съвсем голия остров била построена станция; редица водолази все още предлагали сътрудничеството си от чист идеализъм. Между тях бил и Жан-Пиер Сервенти, който при стеклите се обстоятелства загубил тук живота си. Заради честите тежки бури била построена нова, по-солидна площадка върху по-висока скала. Смукателната тръба изваждала сега черни, огладени камъни, очевидно от вулканичен произход. А когато излизали наяве баластни камъни, те пък насочвали изследователите към произхода на кораба. Най-после стигнали до лежащите най-дълбоко, още запазени дървени части, а се появили отново и някогашните съдове.
Зимата минала, дошла нова пролет. Най-после на 15 май 1953 г. бил достигнат корабният кил. Междувременно всички получени находки доказвали, че крайното му пристанище е било Марсилия. Намереният печат „SES“ разкрил после и името на собственика на кораба: Маркос Сестиос. Той живял на остров Делос. Разкрили се интересни подробности за тогавашното време. Тук Кусто несъмнено е извършил значително пионерско дело. По-късно той пише: „Направихме голяма тактическа грешка. Вместо да започнем системно от горния край или от бака, както го наричахме, и след това да разкопаваме надолу, ние се нахвърлихме върху цялата корабна гробница и по този начин заличихме археологичната картина.“ Срещу тази грешка, която била избягната при следващата подводна работа, стоял обаче по-големият плюс на добрата воля и на научния успех. Пионерите на развиващата се сега подводна археология — Фредерик Дюма, Нино Ламболия, Герхард Капитен, Питър Трокмортън, Джордж Бас и много други — можеха да се учат от този придобит с големи трудности опит.
Отдавна практикуваният от археолозите на сушата метод да не се докосва някой предмет, докато не е точно заснет и оразмерен, започна да се прилага стриктно при следващите подводни операции. Във всички краища на света, особено в Средиземно море, леководолази се натъкваха на все нови и нови гробища на антични кораби. Най-богатото място Питър Трокмортън открил през юни 1958 г. Показал му го турски капитан на моторница за търсачи на сюнгери. Мястото се намира на западната страна на островна група, разположена точно пред кръговидния скалист нос Яси Ада, и представлява истински капан за кораби. Защото само на около 100 метра пред този, изглеждащ по-скоро безобиден, нос една подводна скала стига до 5 метра под повърхността. В книгата си „The Lost Ship“[3] Питър Трокмортън пише: „Когато от най-високия остров погледнах към острова Яси Ада, стана ми ясно защо са потънали там толкова много кораби. Всеки предпазлив моряк би трябвало да си каже, че е по-разумно да заобиколи цялата островна група, отколкото да мине между малките острови. Ако иска през този сезон, когато вятърът мелтем го носи, да плава за Родос или Халикарнас, тогава наистина е по-уместно да се държи на дистанция от Псеримос или Кос и да се придържа близо до Яси Ада. Тъй като почти всички егейски острови имат доста стръмен релеф, ясно е, че трябва да се плава една кабелна дължина по-далеч от брега — там морето обикновено е сурово и затова, докато капитанът се опомни, този коварен риф вече е разпрал търбуха на кораба.“ Както Трокмортън установил, край този риф лежали върху спускащото се полегато дъно не по-малко от шестдесет разбити кораба.
През 1961 г. един американски университет изпратил на това място група археолози под ръководството на Джордж Ф. Бас, които да проведат заедно с Трокмортън разкопките на първия от тези кораби — избрани били останките на византийския кораб от VII в. Корабът лежал на 34 метра дълбочина, работите продължили четири години, извършени били 3575 спускания под водата. Този път на амфорната могила била издигната метална рамка с план-квадратна мрежа, а движещата се по релси подводна камера заснела с фотометрична точност всяка педя от почвата. И тук използвали земесмукачка. Освен 900 амфори, с които и този кораб пренасял вино, били извадени оръжия, инструменти, готварски съдове за ядене и други предмети, между които разпятие, кадилник за тамян и ръчна везна. Намерени били 36 златни и 32 сребърни монети.
За да не бъдат отнесени разкритите дървени части, водолазите ги приковали с островърхи спици от велосипедни колела към дъното. Така станало възможно този път да се установят най-точно и формата, и стилът на кораба. Котвите били плътно покрити с морски организми, цели каменни буци се образували около тях, докато ръждата разяла всички метални части. В този случай реконструкцията не била трудна. Прерязали образувалите са по котвата камъни през средата, а кухините запълнили — и старата форма била възстановена напълно.
На друго място гмурци за сюнгери завели Трокмортън до развалините на кораб, който се оказал най-старият от откритите досега. Той бил от бронзовия период и бил потънал преди около 1200 години пр. н.е. И тук подводните археолози работили с месеци и най-добросъвестно. Върху произхода и значението на някои от намерените на този потънал кораб предмети учените и днес си блъскат главите. Някои от поддържаните досега мнения за тогавашните условия се оспорват „благодарение“ именно на тези находки. Това увеличи още повече интереса към новата наука: разполагащите с големи финансови възможности американски институти за археологични изследвания отпускат сега значителни суми за по-нататъшни проекти.
През 1967 г. Джордж Бас се върнал отново с много хора и техника към корабния капан на Яси Ада. Не по-малко от 60 сътрудници взели участие в тази завършила успешно голяма експедиция, която бе оправдана благодарение на богатите идеи и технически талант на Бас. Върху малкия гол остров били построени жилища и работилници за учените и техниците. За още по-добро фотографическо измерване — този път бил избран римски кораб — Бас поръчал да се конструира двуместна подводница: „Ашъра“; както при геодезични измервания от самолет, тя се движела бавно над останките и в безброй снимки запечатвала всичко. Друго подводно превозно средство пренасяло учените-водолази удобно и на сухо от дълбоките води към повърхността. Вместо да висят зъзнещи във водата, те можели да прекарат декомпресионното време в четене на вестници и игри на карти вътре в този „асансьор“. Освен това на дъното била поставена „подводна телефонна кабина“: водолазите можели да плуват в монтиран върху скеля водолазен звънец от плексиглас, да дишат в него нормално, да разговарят помежду си и да телефонират догоре. Използвани били подобрени металотърсачни уреди и огромни надуващи се балони улеснявали издигането на по-големи товари.
„Ашъра“, която можела да се потапя до 180 метра, била използвана и за търсене на други, лежащи на по-голяма дълбочина останки. През 1963 г. недалеч от Яси Ада била извадена с мрежа от 100 метра дълбочина бронзова статуетка, представляваща малко негърче, но рибарите пропуснали да отбележат чрез пеленгуване точното място. Теглените над дъното телевизионни камери също не били в състояние да открият мястото, както и теглената от кораб над морското дъно миниподводница, в която седял наблюдател. Видимостта там долу била лоша и така търсенето се забавило много и станало нерентабилно. Бас намерил по-добро разрешение: наредил вместо миниподводниците корабът да тегли зад себе си монтиран във водонепроницаем корпус ехолот, който претършувал в район, широк 400 метра, равното пясъчно дъно. Щом бъдела регистрирана някоя издатина, „Ашъра“ се потапяла към тази точка. Успехът не закъснял. На едно място били открити останки от кораб с гигантски размери, и то на над 100 метра дълбочина. Освен това били открити и други подобни могили, в които вероятно има останки от потънали кораби. Благодарение на междувременно постигнатото потапяне с по-дълъг престой във водата и тези „надзъртания в нашето минало“ скоро ще бъдат възможни.
Колко богати са резултатите, които модерната подводна археология е успяла да постигне през последните години, показва наскоро издаденият от Бас сборник „История на мореплаването — основана на подводната археология“, излязъл вече и в немски превод. Въз основа на изтръгнатите от морското дъно находки авторите, които лично са участвали в разкопките, вече работят върху историята на мореплаването от древни времена насам. Следващите десетилетия ще ни дадат възможност чрез специализирали се в това поле хора-риби да се запознаем с още много интересни неща от миналото на човека.