Ханс Хас
Светът под водата (4)

Дона Акватика

Наскоро в Лос Анджелиз бях на гости у Джак Маккени, редактор на списание „Skin Diver“^[1], и Пат, неговата жена ми сложи на възглавницата в стаята за гости статия, отпечатана на цяла страница във в. „Los Angeles Time“. Беше рецензия за книгата „The Descent of Woman“ („Произходът на жената“) от Илейн Моргън, книга, за която вече бях чувал. Пат искаше на всяка цена да си я купи и се интересуваше от мнението ми по тези основни положения. Тя ги смятала за много ясни, убедителни. Тогава тъкмо бях на път за Бали, където заедно с Айбл-Айбесфелд трябваше да подготвя труд по изследване на поведението на човека, и ѝ обещах да обсъдя с него отделните точки.

Касае се за някаква идея, която през 1960 г. английският биолог сър Алистър Харди публикувал в „New Scientist“. В книгата си „Голата маймуна“ Дезмънд Морис я споменавал накратко и така Илейн Моргън, домакиня, занимаваща се и с писателство, се заинтересувала от нея. Според тази теория човекът веднъж вече се бил превърнал в морско същество — разбира се, не с помощта на изкуствени органи. През време на прехода от маймуната към първобитния човек нашите предци уж живели в продължение на около десет милиона години като водни животни.

Според мен този преход от маймуната към човека се изтъква днес прекалено много. Дали е протекъл точно така, или другояче, той безспорно представлява интерес, но в края на краищата си остава само детайл. Днес вече не можем да се съмняваме в този произход, но това, което според мен е много по-важно, е обстоятелството, че заедно с маймуните и останалите бозайници ние произхождаме от влечугите, а те — от земноводните. И че ако се върнем още по-назад, и акулите се числят към нашето родословие, а още по-назад — и червеите, и най-подир — едноклетъчните. Това казах на Пат при сутрешната закуска.

„Е, това — да — отвърна тя. — Но разликата между животното и човека все пак е огромна. Смятам, че Илейн Моргън има право, като казва, че еволюцията винаги се е разглеждала по отношение на мъжа. Във всеки случай бих искала да чуя как вие оборвате отделните твърдения. Тогава с удоволствие ще бъда готова да се занимая с гущерите и червеите: акулите и без това ме интересуват.“

Преди да тръгна към летището, си купих книгата. Както книгата на Дезмънд Морис и тя беше оформена според сегашния вкус на читателите и също бе станала бестселър. Заглавието нарочно се придържаше към Дарвиновото „The Descent of Man“^[2]. Докато Харди се занимаваше само с възможността да е имало воден период при нашите човешки предци, Илейн Моргън отиваше малко по-далеч. Създаването на човека не е станало чрез мъжката водна маймуна, а чрез женската водна маймуна. На женския пол се паднала честта да бъде носител на пробуждащата се интелигентност. Не държах много на хипотезата на Харди, но реших да я разгледам като мисловен модел заедно с Айбл-Айбесфелд. Все пак би било любопитно, си мислех, ако днешното настъпление в морето не е било първото, тоест ако морето вече веднъж е определяло съдбата ни.

През време на прехода от маймуната към първобитния човек преди 1,5–2 милиона години, в така наречения плиоцен, е имало един извънредно сух период, от който са били засегнати и девствените гори на Африка, дърветата оредели, между тях се разпространявала саваната. Пригодените да живеят по дърветата в гъстите гори маймуни загубили жизненото си пространство. За тях нямало вече достатъчно храна. При тези обстоятелства — в биологията се говори за „селекционен натиск“ — шанс да преживеят имали само маймуните, способни да си търсят храна в саваната. Още по-рано маймуните често се движели по земята на задните си крака — поне на късо разстояние: в саваната гази способност придобила значение. За да открият плячка или врагове, важно било да виждат по-надалече през високата трева. Придвижването на задните крака — така се предполага днес — имало обаче две твърде съществени последици. Първо: главата се носела сега от гръбначния стълб, а нужните дотогава за тази цел вратни мускули станали излишни. Така тилът могъл да се разшири, а мозъкът — да се увеличи. Второ: предните крака, използвани още при маймуните за най-различни действия, се освободили за боравене с инструменти и оръжия. Предполага се, че този прадед се е специализирал да убива бързоноги животни чрез хвърляне на камъни. Козината обаче му пречела, била прекалено топла и затова закърняла. Освен това се предполага, че към сексуалното отношение между мъжкия и женския партньор се добавила и вторичната функция на по-тясна връзка помежду им, тоест сексът не служел само за създаването на потомство, а и свързвал по-тясно ловуващия мъж с жената, която оставала в някое скривалище на ордата да наглежда и възпитава децата си. Човешкото дете се нуждае от продължително гледане, докато порасне, докато стане индивид, способен сам да се грижи за себе си. А за да се осъществи тази закрила на потомството, партньорите, тоест групата, трябва здраво да се сплотят. Свързаният с толкова наслада полов акт, така се предполага, е бил подходящо средство, за да гарантира продължителността на партньорството.

Алистър Харди — и последователката му Илейн Моргън — виждат този преход малко другояче. Те се основават на това, че от този период не са намерени още никакви вкаменелости, и като обяснение допускат, че този период изобщо не е протекъл в саваната. А смятат, че с настъпването на сушата и оредяването на горите няколко маймуни са намерили убежище в крайбрежния район на Атлантическия океан — една отворена за тях „екологична ниша“, — в която открили и храна, и закрила от едрите хищни котки. В плитката, стигаща до гърдите вода в крайбрежната зона те се хранели с миди, раци и други морски животни — и били необезпокоявани от хищните котки на саваната, както и от акулите на дълбокото море. Газейки в достигащата до гърдите им вода, те постепенно свикнали да се движат на задните си крака. Непосредствено до мидите се намирали камъни и, естествено, те открили, че с тях може да разчупват миди. Илейн Моргън, която взема особено присърце положението на жената, посочва, че мъжките първочовеци (или късните маймуни) с големите си кучешки зъби, приличащи на глиги, можели добре да разчупят мидите (също и бронята на раците) — това женските не можели да правят, понеже не притежавали такива зъби. Следователно по принуждение те трябва да са направили откритието на „служещия“ камък и употребата на оръдията води началото си от женските водни маймуни. Мъжките партньори пък им подражавали. Поради живота във водата това междинно стъпало между маймуните и човека се загубило, изчезнала и козината — както при останалите бозайници, които се завърнали във водата, като хипопотама, кита, морската крава. По-късно, след около 10 милиона години, когато започнало отново да вали, тези употребяващи оръдия маймуно-човеци се върнали на сушата и станали ловци в саваната. Но истинският преход се извършил през този период от 10 милиона години в морето.

За да се запознае човек по-отблизо с този проблем, първо трябва да има предвид, че и голям брой други сухоземни животни повторно са се завърнали към живота във и под водата. От бозайниците това са били китовете, тюлените и морските крави, от птиците — пингвините, от влечугите — крокодилите, водните костенурки и водните змии. И сред охлювите и насекомите е имало много, които се завърнали във водата; имало такива и сред растенията. Във всеки случай — което е важно — това развитие се извършвало не просто доброволно, а защото някъде имало още едно „свободно място“, което би могло да бъде заето.

Според религиозната представа всяко животно и всяко растение представлява определено творение на небесната воля. Но от всичко, което науката досега знае и е открила, става ясно, че жизненият процес се е разпространил като огън, пренасян все по-нататък от организми, способни сами да се поддържат, да се увеличават и размножават, тоест да се разпространяват. Там, където това не е било възможно, процесът спрял, където са съществували условия, той продължил. Свободни предвидени места — „екологични ниши“ — е имало винаги там, където живо същество, снабдено с нужните устройства, е можело да си намери храна и да се размножава. В течение на размножителния процес се създавали отново форми, които въз основа на леко изменили се свойства намирали подслон в друга, още незаета, „екологична ниша“.

Такова сухоземно растение, което заради подобни наследствени изменения се завърнало отново в морето, е например морската трева (зостера). Тя се среща по песъчливото морско дъно — където има водорасли. Но защо точно там се е разпространило толкова много това завърнало се от въздушния свят растение?

Отговорът е прост. Нормалните водорасли не могат да се развиват върху пясъка — там не могат да се закотвят, нито да се защитят от затрупващия ги наносен пясък. Ето защо те се срещат само там, където скалите или загиналите корали км дават здрава основа. През еволюцията възникнали обаче и такива растения, способни да се разпространяват на сушата и там да развиват корени, с които да изтеглят вода от почвата. Това било предпоставката, да могат да виреят; и колкото по-силни били корените, толкова по-добре се разпространявали тези растения. При някои почви се налагало корените да се спускат дълбоко надолу, за да проникнат през пролуките между камъните или чакъла до водата. Вторичната им функция се състояла в това, да се развият като закрепващи към почвата органи; едва тогава се улеснявало образуването на дръжки и стебла. След тази степен на развитие за такива растения изведнъж се освободила в морето (и в други води) една още неизползвана „екологична ниша“. Върху песъчливата и тинеста почва, където дотогава не могло да вирее нито едно водно растение, те растели добре. Благодарение на здравите си корени, проникнали дълбоко в почвата, те можели да се закотвят там здраво, да носят по стеблата си листа, които се издигали над опасната зона на подвижния пясък.

При бозайниците, които се завръщали в морето, положението било подобно. И те придобили на сушата — под „селекционния натиск“ на тамошните условия — функционални особености, които използвали при завръщането си в морето, за да станат там конкурентоспособни, та дори да превъзхождат другите. Това се дължало на топлата кръв. Докато студенокръвните — или по-точно „смесено студено-топлокръвните животни“ — са зависими от дадената температура и при студ движенията им стават доста бавни и лениви, всички топлокръвни носят в себе си „вътрешна печка“. Това предимство открива и за животните в морето нови възможности. С това те превъзхождали, особено в студените зони, рибите, които при по-ниска температура реагират вече бавно. Разбира се, поради голямата топлинна загуба във водата бозайниците трябвало съответно да се изолират. Дебелият слой мазнина при китовете ни дава функционалния „отговор“ на този въпрос. После трябвало по възможност да получат отново удължена телесна форма и да превърнат крайниците си в плавници. Повторно образуване на хриле чрез наследствени изменения (мутации) очевидно не е било възможно. В замяна на това пък морските бозайници развили различни приспособления, които им позволили да задържат дишането си „доста дълго“ — да прекарат по възможност по-дълго с взетия на повърхността запас от въздух. Кашалотът може да остане под водата до 90 минути, морският лъв — до 15 минути, видрата — до 5 минути.

При птиците тази екологична ниша се заема от пингвина — птица, превърната във водно животно. И тя получила по-удължена форма и чрез слой мазнина също запазила телесната си топлина, крайниците ѝ се превърнали отново в плавници; не успяла само да придобие отново хриле.

Най-интересните, завърнали се в морето животни са костните риби (всички сегашни риби с изключение на скатовете и акулите), чието съществуване, едва ли е известно някому, се дължи на това, че известно време са живели и на сушата. Още в началото на развитието, когато някои от живеещите в крайбрежната зона предци благодарение на силно изпълненото си с кръв меко небце развили първични бели дробове (които след това все повече се надипляли и увеличавали повърхността си, като ставали и по-дееспособни), една част от тези първи сухоземни гръбначни животни се завърнала отново в морето. Дълго време се е предполагало, че плувният мехур е изходната точка за образуване на дробовете (тоест, че от плувния мехур са се развили белите дробове); от точни изследвания обаче се установи, че е станало тъкмо обратното. Чрез закърняването на първичните дробове се е получил плувният мехур на днешните костни риби. И тук също се отразявало придобитото в друга жизнена сфера предимство. Заобиколена от мускули, тази торбичка могла да послужи под водата като регулатор на подемната сила. При хрущялните риби — акули и скатове — такъв орган липсва. Очевидно не им е било възможно чрез изменения в наследствената „рецепта“ да стигнат до такова устройство. В замяна на това пък по околен път чрез нагаждане към сушата се получило подходящо за там приспособление — както при морската трева, която на сушата постепенно развива корени. И така цялата група костни риби, която населява днес всяко ъгълче на моретата, езерата и реките, представлява съобщество, завърнало се след краткото посещение на своите предци на сушата отново в морето. И костенурката Terrapene, която е деликатес за нас, произхожда, както всички водни костенурки, от сухоземната костенурка, чиито предци пък от своя страна произхождат от морето. Но тази костенурка не живее вече в морето, а се е преселила отново на сушата. Това може да се установи ясно и по нейната форма, а и по други белези.

Който мисли върху такива и подобни процеси, реконструирани чрез продължителни и старателни изследвания, не може да не разбере, че пътят на еволюцията не е предварително определен. Както е при огъня, който се разпространява винаги там, където може да се „подхранва“, така е и при процеса, който наричаме „живот“ и който се разнася чрез така наречените „живи същества“. Натам, където може да стигне до структури, които в известна сфера са способни да съществуват и да се размножават — нататък ще потече и той. По този начин е възможно да се постигне напредък по най-странни околни пътища или случайности.

Размишлявайки в самолета върху всичко това, погледнах ръката си, която така добре може да държи молива, да ме почесва по главата или да извършва плувни движения под водата. Този универсален инструмент, който е бил така важен за създаването на човека, както и нашата увеличаваща се интелигентност, ние усвоихме по околен път, когато животът на предците ни е протичал в катерене. За да се хващат те здраво за клоните, е трябвало да се развият срещуположните им палци. Сигурно те не се развили с цел човекът да свири днес на пиано или да пилотира самолет…

По принцип е било напълно възможно нашите пра-прадеди да са усвоили и други своеобразни качества по някакъв странен околен път — според Харди и Илейн Моргън чрез един междинен период в морето. На практика все пак ми беше трудно да си представя този излет на маймуните, траещ 10 милиона години. Мислех си за вълните и прибоя, за рибите с отровни шипове по плавниците, за пукнатините, в които може да попадне кракът, за морските таралежи. Мислех за палещото слънце и постоянно мократа кожа, от което се получава слънчево обгаряме — както и за нараняванията от острите подводни скали, за което по-подходящ би бил кожух с къс косъм, отколкото голата кожа. Както всеки плувец знае, само след няколко часа престой във водата кожата омеква и става безчувствена — наранява се лесно. Мислех си за нощта и за нуждаещото се от закрила малко. И в тропиците става неприятно студено, когато се плува кучешката; а през нощта акулите навлизат доста навътре в плитчините. Мислех си за бурите и теченията. При най-добро желание не успях да съгласувам видението на Илейн Моргън с така добре познатата ми действителност на крайбрежната зона. Докато майката търсела миди и ги разчупвала, детето играело в плитчините. Вярно, това е възможно на добре защитено място, през летния отпуск. Но по тропическото крайбрежие с вълни и течения, нощем, когато откъм сушата те заплашват хищни котки, а откъм морето — акули, тази нарисувана с толкова приятни пастелни багри картина все пак ми изглежда невероятна. Реших в Бали да изиграя ролята на адвокат на дявола.

Така се случи, че Айбл-Айбесфелд и аз бяхме настанени в бунгалото, където шест месеца преди това Кусто бе вписал името си в книгата за гости. За да характеризира впечатленията си, той бе добавил само: „Heureux“^[3]. Разбира се, и ние двамата бихме се изразили така. И ние се чувствахме щастливи в тази вълшебна околност, с прекрасен изглед към морето, с толкова мили хора наоколо, без телефон и без поща, с интересна задача пред нас; и най-после — отново сами, както през време на пътешествието ни с „Ксарифа“.

Седяхме на удобни столове на терасата, а отвъд ниската стена — блестящото синьо море; около нас — палми и цветя, а пред нас върху масата — две чаши със специално балийско питие.

— Крайбрежният пояс не е никак благоприятен за примати — рече Айбл-Айбесфелд. — В Япония има макаки, които в крайбрежната зона търсят раци, но те винаги могат да се оттеглят в горите край брега, където им се предлага богата растителна храна. Що се отнася до сухи райони, знаеш колко сух е крайбрежният район, понеже там поради нагряването на земята валежите са много малко. Трябва да имаш предвид, че приматите се нуждаят от прясна вода…

— Може би край устията на реките…?

За поддържане на вида е необходимо да има популация от няколкостотин екземпляра, а за едрия примат храната в крайбрежните зони е недостатъчна. Бързо биха изяли мидите, морските таралежи, морските звезди, а да ловят риба е почти невъзможно.

— В саваната по-добре ли е?

— Естествено, понеже там могат да обикалят обширни области. Там ще намерят под всеки камък скорпиони. Както ни е известно, павианите се развиват там прекрасно — а живеят само в пущинаци. Ако крайбрежието изобилстваше с толкова храна, там би имало специализирани крайбрежни животни. Но точно такива няма да намериш. Те или са се прехвърлили изцяло във водата, като например морските видри, тюлени или делфини, или в най-добрия случай крайбрежието представлява допълнителен източник за набавяне на протеин.

— Тогава нямаше да има нужда от никакъв селекционен натиск, за да се стигне до изправения вървеж или да се загуби окосмеността…

Илейн Моргън си представя, че детето или е пълзяло в плитчината, или се е хващало за дългата коса на жената — именно затова тя е станала толкова дълга. Първобитните жени имали големи гърди — каквито маймуните нямат, — за да може детето да стига до зърното; голямата задница на жената представлявала приспособление за сядане върху острите крайбрежни камъни, върху чакъла. Заради пясъка и подобни предмети влагалището се дръпнало назад, хименът предпазвал зародиша от навлизането на пясък. Заради всичко това се оказало нужно мъжкият пенис да се удължи, за да достигне целта си… С това Илейн Моргън засяга и една от най-интересните, вълнуващи за хората точки в труда на Дезмънд Морис. По-нататък: човешките сълзни жлези били приспособление за отделяне на сол. Силният агресивен нагон на човека се дължал на това, че при половото сношение отпред мъжкият прачовек е трябвало да положи пра-жената по гръб, което било в противоречие с вродения ѝ модел на поведение и срещу което съответно се противяла. Това било причина за често липсващия при жената оргазъм, въпрос, по който днес толкова много се говори, а и за „любенето“, което се развило именно като особен способ за успокояване на обърнатата по гръб жена — всичко това навярно е станало на сушата, — за да я успокоява и въпреки това да ѝ въздейства да се съвокупи.

— Особено слаб е аргументът за изправения вървеж — каза Айбл-Айбесфелд, след като поискахме да ни се донесе по още едно питие, — По-добре би било женската да плува с четири крака, а детето би могло да се държи здраво на гърба. Или то би могло да плува встрани и да се държи за косата ѝ. Но при изправен вървеж вълните все още ще се плискат върху тебе, а когато хлътнеш в първата дупка, вече си с детето под водата и се измъкваш кихащ и кашлящ оттам. Остави едногодишно или двегодишно дете да цапа в плитчината: на пясъчен плаж при спокойно море — може, но пък по пясъчния бряг няма да намериш храна. А колко е неприятно да газиш през плитък коралов район, знаем добре. Детето дори няма да умее да си затисне нослето. Всеки път ще влиза солена вода в носа му.

Не по-малко слабо аргументирана е и загубата на космите. Точно в плитката вода със стърчащи остри корали и бодливи таралежи една къса космена покривка, както при тюлените, би била най-добрата защита. А също и против обгарянето на кожата от слънцето, както и против охлаждането на тялото при по-дълъг престой във водата. Да не се забравят периодите, в които трябва да се прекарва върху крайбрежните скали.

— А какво мислиш за празнината от 12 милиона години между появата на проконсула и австралопитека? — запитах аз. — Не е ли наистина очебийно, че от този дълъг период още не са намерени никакви вкаменелости?

Айбл-Айбесфелд вдигна рамене:

— Такива празнини винаги е имало, но те стават все по-кратки. Преди да се е знаело за проконсула, празнината е била по-голяма, а преди да е бил открит австралопитекът, празнината е била още по-голяма. Това не е сериозен аргумент — по простата причина, че при реконструкцията на фосилните звена разполагаме само със случайни находки. А ако тази теория е правилна, тогава сигурно биха се намерили зациментирани в рифовете зъби. Зъбите се запазват много добре и рифовете са много подходящи за складиране. Антрополозите вече са претърсили там навсякъде.

— А мисълта, че женската гръд се е развила като приспособление, за което малкото дете да се държи…

— … е също толкова малко убедителна, както твърдението на Морис, че се е извършило вече едно превръщане. Това той е взел от Виклер, който го е констатирал само там, където съвсем ясно е могло да се установи последователно еволюцията.

— Морис твърди, че когато първобитният човек се ориентирал при половото сношение към позата „лице срещу лице“, при женската маймуна липсвали закръглените части на задницата като възбуждащ сексуален фактор. Тогава се стигнало до подобно оформяне на предната страна на жената с аналогично въздействие… тоест до развиване на също така закръглените женски гърди.

— Това просто се е харесало на Морис — и той го прехвърля върху човека. He is jumping to conclusions^[4]. Ако приликата беше по-голяма, може би щях да се съглася. Но помисли само за някое девойче как, когато остарее, гърдите му ще висят надолу. Тогава наистина не може да се говори за прилика. Същото се отнася и до обяснението на Илейн Моргън. Тя допуска една необходимост, която всъщност не съществува. Маймуната-майка не седи на едно място, а малкото не се покатерва с мъка по козината ѝ нагоре, за да бозае, а напротив, малките маймунчета биват крепени, прегръщани и повдигани нагоре. Само в зоопарковете има затруднения при орангутаните, защото неопитната майка от малка е израснала на затворено и не се е научила как се държи дете. И при окосмените маймуни майката също трябва да крепи своето малко.

В краткия си трактат Алистър Харди пише: „Грациозната фигура на мъжа — или на жената! — е крайно очебийна, когато се сравнява с тромавата фигура на маймуната. Всички закръглености на човешкото тяло притежават красотата на добре оформена лодка. Човекът наистина има аеродинамична форма…“

Илейн Моргън стига дотам да смята, че човешката реч се дължи на живота във водата. В саваната би се развил говор със знаци — във водата обаче това не било възможно. Тук е имало възможност да се разбират помежду си само чрез викове, вдигайки глава над водата — и така се дошло до членоразделната реч.

От гмуркачите, познаващи крайбрежията в тропиците, навярно само неколцина ще се съгласят с теорията на Алистър Харди и обиграната в говоренето английска домакиня. Дори твърдението, че биолозите разглеждали еволюцията на човека от мъжко гледище, не е вярно. Еволюция може да има навсякъде, където се създадат предимства за развитие на живота, а се възпира навсякъде, където се явят неизгодни обстоятелства. В центъра на процеса винаги стои въпросът за набавянето на енергия и на материя; към това се прибавя — което е много важно — проблемът за увеличаване или размножаване на дадена жизнена структура. Тъй като при човека детето остава дълго време безпомощно и се нуждае от грижи, съгласуването на действията на родителите, тоест на групата, е от голямо значение. Ако нашите предци бяха живели повече от 10 милиона години в морето, тогава сигурно щяха да се създадат приспособления, които днес за нас, леководолазите, биха били от полза. А и инстинктивният страх от водата едва ли щеше да бъде така силно развит — и нямаше да бъдем изложени на толкова големи опасности, когато изпаднем в неподдаващата се на контрол паника.

Това, че чрез газене в достигаща до гърдите вода се е стигнало до изправен стоеж, е крайно невероятно, дори не може да се съгласува с практическия опит. Защото всеки леководолаз знае колко голямо е водното съпротивление, когато искаш да се движиш по този начин. На плиткото съвсем автоматично започваш да плуваш или да лазиш; когато водата стане по-дълбока, тогава съвсем не се върви изправено, а се плува на повърхността; а ако човек иска да стигне до дъното, тогава се гмурка.