Ханс Хас
Светът под водата (10)

Опасност и смърт

Доколко е опасно всъщност гмуркането? От какво действително имат да се боят хората-риби в просторните морета? Колко голям е рискът да останеш завинаги долу в сравнение с шанса да преживееш в този свят нещо ново и прекрасно и невредим да се завърнеш отново на земята?

Това, че акулите не са най-страшният ни враг, вече казахме. И за това, че най-голямата опасност се крие не в морето, а в самите нас, също споменахме. Днес в училищата за подводно плуване се провеждат дву или триседмични курсове, след това ученикът получава диплома със съответна оценка и има чувството, че горе-долу умее да се гмурка. Донякъде това е вярно, тъй като той е запознат с най-важното, теоретично е обучен и е извършил толкова и толкова подводни упражнения. Но най-ценният съвет, който бих могъл да дам на всеки начинаещ човек-риба, е да не надценява такова обучение и получаването на диплома. Леководолаз не се става за една седмица, пък и дори за месеци. Човек трябва да е направил твърде много спускания под водата, трябва да се е сблъскал там долу с различни ситуации, с много затруднения, докато тялото му най-после се приспособи към подводния свят. Една от действително големите опасности е самонадценяването. Това, което се нуждае от по-дълго време, за да се пригоди към чуждия елемент, е нашето подсъзнание; това са онези дялове на нашия мозък, които много мъчно се поддават на контрола на разума. Едва когато те са станали „водолази“ — и човекът наистина е станал водолаз.

Съществуват безброй възможности спокойствието им да бъде смутено под водата. Маската не приляга достатъчно добре, стъклото ѝ се изпотява, човек може да се закашля и устата му да се напълни с вода, да получи спазми, някъде да се закачи, да не намери резервния лост. Може да се изплашиш от някакво докосване, да се блъснеш с глава о някоя скала, понеже не виждаш. Явяват се мъчнотии с камерата, с харпуна, с мрежата за колекциониране. Не разбираш какво иска да ти каже със знаци другият водолаз. Забравил си да отбележиш върху въртящата се гривна на часовника времето на спускането. Не си спомняш декомпресионния режим. Ядосваш се на това, което върши колегата ти. Течението те е грабнало и те носи нататък, изпитваш страх да не загубиш ориентация или пък другарите си, не намираш лодката. Виждаш нещо необикновено, слиза ти се по-надолу, но същевременно се двоумиш. Искаш да направиш впечатление и прекаляваш. Опитваш се да си спомниш нещо, което горе си имал предвид, но сега не ти идва на ум. Зъзнеш. Водолазният костюм не ти приляга добре. Носиш една оловна тежест по-малко или в повече, не ти се изплува отново нагоре и ти е все едно дали си по-лек или по-тежък. При работа се стига до недоразумения… и прочее, и прочее.

Всичко това само по себе си не е страшно — и все пак може да те доведе до смъртта, просто само защото се вълнуваш и без да искаш, дишаш по-бързо. При ускореното дишане обаче дробовете не могат да се проветряват достатъчно добре. Дишането е плитко, обмяната на газовете не се извършва правилно, в дробовете се концентрира въглероден двуокис. Чувстваш се недобре, замайва ти се главата, продължаваш да правиш грешки. Ако си преминал определената дълбочинна граница, умствените функции са вече засегнати. А само това е достатъчно да те доведе до внезапен припадък или панически рефлекси.

Ето защо е важно човек да е здрав и преди спускане под водата да се чувствува действително добре. В противен случай по-добре е да се откаже — дори суетността му да пострада. Щом в учебниците си за спускането под водата Пуле и Баренку изрично се занимават с въпроса, при какви обстоятелства човек би трябвало да се откаже от гмуркането, значи, това съвсем не е излишно. Аз споделям напълно тяхното мнение; като поводи за отказване те посочват: преумора, смущения в храносмилането, прекалено дълги слънчеви бани, повишена телесна температура, за жените — мензиса, после „морално неразположение“ (ядове, разправии, неспокойствие, нервност, припряност, вълнение). Буквално се казва: „Ето защо целесъобразно е да се провери дали желанието за гмуркане е по-голямо от страха.“ А френският физиолог по гмуркане Шуто казва: „Човек никога не бива да се срамува да бие отбой; никой — освен глупците — няма да му се смее.“

След всички досегашни големи подвизи, при всички постигнати резултати това може да изглежда незначително и банално, но всеки опитен леководолаз знае, че не е така. 50% от зачестилите напоследък смъртни случаи биха могли да бъдат избягнати, ако на преден план бе стоял не драматичният, а естетичният аспект на гмуркането. Безсъмнено морето си има различни коварни страни, но не по-малко коварства се крият в управляващия „блок“ на нашата централна нервна система, защото тя не е „програмирана“ за подводна дейност и затова процесът на приспособяване не е съвсем прост и лесен.

Динамичният темп на нашето време увеличава опасността. Тъй като все повече възможности ни привличат, времето не стига: правиш нещо прибързано, работиш, а мислите ти вече са отлетели другаде. При гмуркането подготовката в лодката, доброто поддържане на съоръженията са решаващо важни за по-нататъшните дейности под водата. Една на пръв поглед незначителна небрежност може да има само след час фатални последици.

До многобройни смъртни случаи се е стигало, когато леководолази са изплували на повърхността далеч от лодката, течението ги е отнасяло, а те са се опитвали да викат за помощ при бурно и силно развълнувано море. Били са изтощени, в устата им е влизала вода, не са успявали вече да си махнат колана с оловните тежести и дихателните съоръжения — и са се удавяли. Днес предпазната спасителна жилетка, която се използва почти навсякъде, изключва тази опасност, а има и други предимства — но и тя може да причини смърт.

Предимства: Ако човек още със самото влизане във водата иска да се спуска надълбоко, може да плува на повърхността със средно надута жилетка, дишайки с шнорхела до мястото на потапянето, с което се икономисват въздух и усилия. Там той изпуска въздуха от жилетката и се отправя към дълбочините. Иска ли после — например при филмиране — да получи пълна безтегловност, може чрез леко надуване на жилетката да тарира подемността на всяка дълбочина. А щом стигне след това отново на повърхността, достатъчно е да натисне копчето и той ще бъде понесен, като от спасителен пояс, нагоре и без трудност може да доплува с шнорхела до лодката.

За опасността вече споменахме: Когато леководолазът изпадне в паника и натисне копчето, предпазната жилетка го отнася със скорост на бърз влак към повърхността. Тогава смъртта може да го покоси по три начина: вследствие на кесонна болест, спукване на дробовете или белодробна емболия.

Първата опасност се явява тогава, когато подводният плувец, е бил на такава голяма дълбочина, че при изплуването би трябвало да декомпримира. Изфучи ли вместо това като балон нагоре, в тъканите му се образуват азотни мехурчета и той получава така наречените „бендз“. В такъв случай трябва, колкото може по-бързо, да бъде свален пак надълбоко, за да може при предишното налягане газовите мехурчета да се разтворят отново. При следващото издигане нагоре той трябва да спазва предписания декомпресионен режим. Намира ли се наблизо декомпресионна барокамера^[1], там той може да бъде поставен отново под налягане, като след това последва същият режим.

Останалите две опасности при такова внезапно изстрелване нагоре обикновено са още по-сериозни. Ако въпросният водолаз затвори конвулсивно, което при шок често се случва, гласовата цепка — както прави всеки гмуркащ се гол водолаз, когато задържа дишането си, — тогава разширяващият се въздух не може да излезе от дробовете и се получава свръхналягане — особено през последните десет метра под повърхността, където обемът се удвоява. По този начин се стига до спукване на капилярите в белите дробове, от устата на водолаза бликва кръв, обикновено той потъва веднага отново надолу и може да бъде прибран само мъртъв. Втората възможност: не се стига до спукване, но до прекомерно разширяване на белите дробове — тогава въздухът започва да навлиза в кръвта. От това се получава, приличаща съвсем на „бендз“ емболия. Така се обяснява защо дори в басейна може да се стигне до състояния, които приличат на кесонна болест. В курс по подводно плуване в един от берлинските закрити плувни басейни участниците имали за задача да се гмурнат с дихателните апарати със сгъстен въздух до дъното на дълбочина до 5 метра, да ги свалят там и да изплуват без тях нагоре, да се гмурнат отново, да си сложат апаратите и да останат там. При изплуването после нагоре един от участниците останал буквално да виси на метър под повърхността. „Той се гърчеше, мяташе, сякаш си прави шега с останалите.“ Но работата се оказала съвсем сериозна. Поради спазми на гласовата цепка при изплуването нагоре водолазът получил разширение на белите дробове и въздухът проникнал в съдовата система — и се наложило веднага да бъде лекуван от лекар.

И затова всеки леководолаз трябва да помни много добре: когато изплува нагоре, да държи гласовия си процеп отворен, за да може оттам да се отстрани получилото се свръхналягане в дробовете. В английския морски флот моряците се обучават да излизат от подводницата без гмуркач-спасител в 30 метра висока кула, напълнена с вода. Изплуването нагоре става от шлюза в дъното на кулата; аз също съм го правил. И тук желязното правило гласи: Устата да се държи отворена. През целия „полет“ нагоре от устата излиза непрекъснато въздух. Същото може да се наблюдава и при изплуването с дихателен апарат. В никакъв случай не бива да се задържа дишането; трябва да се диша равномерно. Предпазната жилетка не бива да се надува в дълбокото. Това не е нейното предназначение. Ако все пак това се направи — човек се излага на смъртна опасност.

Често пъти леководолазите — както неопитните, така и опитните — надценяват силите си. Ето един от многото примери: През юни 1942 г. двама германци се гмуркали по крайбрежието на Халкидическия полуостров в Гърция. Видимостта била добра, те слезли до дъното на дълбочина повече от 30 метра и започнали да събират миди. С доста усилия измъкнали пет големи миди, забодени в пясъчното дъно, сложили ги в мрежа и двамата заедно искали да ги изнесат нагоре. Единият от тях получил затруднение в дишането, направил знак на другаря си, пуснал мрежата и забързал към повърхността. Оттам доплувал до лодката, свалил апарата си и с шнорхела заплувал обратно до мястото, за да помогне на приятеля си. Но никъде не го открил. След това отишъл за друг апарат, гмурнал се отново до дъното, но и там не могъл да намери другаря си. Уведомената веднага полиция също не успяла. Едва през следващите дни водолази-професионалисти намерили загиналия на 45 метра дълбочина. Мрежата с мидите била привързана към китката му. От преумора леководолазът очевидно е загубил съзнание. Познат на загиналия ни съобщи следните подробности: „Той бе на 24 години, малко не виждаше добре, имаше високо кръвно налягане и много лабилно кръвообращение.“

Жертва на преумора станал и Енио Фалко — един от най-известните италиански леководолази. През 1959 г. той се спуснал с нормален апарат със сгъстен въздух до 131 метра дълбочина и с това поставил неофициален световен рекорд. По-късно Фалко се ориентирал към гмуркане (с търговска цел) за корали. След едно спускане до 80 метра, докато при изплуването декомпримирал, изведнъж силна въздушна струя достигнала до повърхността. През далекогледа екипажът на лодката видял как Фалко увиснал безжизнен на въжето, а дихателният маркуч се люлеел свободно във водата. Когато го извадили на повърхността, могли само да установяват настъпилата смърт. Тъй като това било второто му спускане през този ден, предполага се, че е получил сърдечен инфаркт.

Като особена предпазна мярка във всяко училище за водолази се упражнява „дишането на смени“. Двама водолази трябва да дишат от един и същ апарат: всеки всмуква по три пъти от мундщука и го подава на партньора си. Когато в действителност се случи леководолазът да бъде затруднен с дишането, той дава знак на колегата си и се прикрепва към него за „снабдяване“ с въздух. Двамата трябва спокойно и със самообладание да изплуват непосредствено един до друг нагоре, при което мундщукът редовно да минава от едната в другата уста. В няколко известни ми случая това е имало отлични резултати, в други пък е довело до трагичен край. Така двама немски археолози — Хелмут Шлегер, директор на германския археологически музей в Рим, и неговият асистент Удо Граф — загубили по този начин живота си на 9 юни 1969 година. Край остров Липари бяха открити на 60–90 метра дълбочина останките на античен кораб и двамата, придружени от още един свой сънародник, Карл Пройс, се спуснали на това място под водата, за да извършат там измервания. Само след няколко минути на дълбочина 80 метра — разказвал после Пройс — Шлегер доплувал възбуден при него с два свободни дихателни маркуча във водата (мундщукът липсвал) и го помолил за въздух. Пройс му дал мундщука, но Шлегер очевидно вече бил нагълтал премного вода и не можел да се справи. Според Пройс Шлегер му върнал мундщука, но веднага го дръпнал от устата му и не искал да му го даде. И този мундщук също се откъснал от дихателния маркуч, но Пройс все пак успял да го пъхне в устата си и избързал, колкото можел, нагоре към повърхността, където повикал за помощ. За да декомпресира, веднага го снабдили с друг апарат и го спуснали отново надолу на 20 метра дълбочина. През това време един италиански водолаз търсел Шлегер и го намерил мъртъв на 80 метра дълбочина. Двадесет минути по-късно, също на 80 метра дълбочина, бил намерен и Граф. И при него мундщукът бил отделен от маркуча за издишване. Какво се е случило в началото между Шлегер и Граф на тази дълбочина, където азотната наркоза действува вече доста силно, навярно никога няма да се разбере. Във всеки случай произшествието показва как при изпадане в паника по начало добрият метод на заемообразното дишане може да доведе до катастрофа. По-късно Ралф Вестфален, който за малко сам не станал жертва на „заемообразното“ дишане, писа по този повод в си. „Делфин“: „Ето защо смятам, че в повечето случаи при неизправни апарати е най-добре веднага да се изплува нагоре, вместо да се плува до партньора, да се предизвиква паника и партньорът да бъде изложен също на опасност. На тези, които критикуват това предложение, бих казал, че една опасна ситуация не може да се симулира в упражнения, колкото и много да са те.“ Във връзка с това той предлага в програмата за обучение да бъде застъпено по-сериозно упражняването да изплуваш нагоре при нужда и добавя: „Вълшебните думи «Никога не се гмуркай сам!» не бива да успокояват дотолкова, че щом има наблизо партньор, леководолазът да се чувствува вече съвсем сигурен.“

Може би от тези примери и дискусии вече става ясно колко по-важни при настъплението към подводния свят са психологичните обстоятелства, които много повече решават въпроса за живота и смъртта, отколкото някое отровно жило или широко отворена муцуна на акула.

Най-важно е спокойствието, разсъдливостта, себеовладяването — качества, които в опиянението от новите преживявания трудно могат да се запазят. В Югославия има нареждане всеки леководолаз или отделни групи леководолази да влачат подире си жълт балон с диаметър 50 сантиметра. С това се цели лодките да не застрашават изплуващите нагоре подводни плувци; да се улесни търсенето на отнесените от течението; и най-сетне властите имат по този начин възможност да не допуснат водолазите да търсят без разрешение амфори. Не без основание това пробудило ревността и гнева на германските леководолази, защото те никъде не могли да намерят такива балони. После прибягнали до боядисани в червено-бяло буйове, с диаметър 30 сантиметра. Неудобствата скоро се „проявили“. „При разположените пред крайбрежието острови — разказваше един от леководолазите — имаше на места доста силни течения. При една от групите, състояща се от начинаещи леководолази, този, който влачеше буя, се омота във въжето, изпадна в паника и започна да съблича под водата всичко, което имаше върху себе си. За щастие, друг го хвана за косите и пъхна отново в устата му изпуснатия от него мундщук на автомата. Ето от това се вижда, че буят не служи само за сигурност, а може да доведе и до злополука. След това ни беше нужно доста време, докато намерим по-голямата част от екипировката. Не успяхме да открием само колана с оловните тежести — това не е чудно при водорасли, високи 30 сантиметра, и неравно скалисто дъно.“

В гъсталаците от водорасли по калифорнийското крайбрежие много леководолази са намерили смъртта си, оплетени в гигантските растения, които като истинска джунгла стигат до повърхността. Някои водолази, връщайки се към брега с опразнени дихателни апарати, са били оплитани като от пипала на полипи, изпадали са в паника и са се удавяли. Харпунира ли се в тези разкошни подводни гори някоя риба, тогава около нея мигновено се струпва огромна маса растения, от която човек трудно може да я изтръгне. При мътна вода и течение сериозна опасност за леководолаза представляват и остатъците от рибарски мрежи и откъснати въдичарски влакна — особено когато са от безцветен найлон. В Япония и в много други райони са загивали леководолази, омотани или попаднали в клупове, от които не са могли да се освободят.

През 1938 г., когато ловувах все още без дихателен апарат покрай югославското крайбрежие, един такъв клуп за малко не стана фатален за мене. Придружителят ми Бьолер харпунира някаква по-едра риба, която побягна в една цепнатина и под скалата се бе замотала съвсем. Заплувах надолу и с голямо търпение успях да оправя влакното. Тогава можех да задържам дишането си три и в краен случай дори четири минути. Най-после освободих рибата и я помъкнах нагоре. Въздушният ми запас почти се беше свършил, а се намирах още на три метра под повърхността — и изведнъж нещо ме задържа. Част от влакното висеше все още долу в скалите и без да забележа, около крака ми се бе образувал клуп. Под влиянието на първия си импулс дръпнах (глупаво!) силно, колкото можех, и с това затегнах възела още по-здраво. Ножът си бях оставил на брега, а се оказа, че и Йорг няма нож. Ако той се бе опитал да ми помогне, навярно щях да се удавя. С крайно самообладание се залових да развържа стегнатия здраво възел. Гръдният ми кош започна вече да се движи конвулсивно, всичко се завъртя около мене… но в края на краищата развързах възела, разтегнах клупа и се освободих. И тук една дреболия за малко щеше да има фатални последици. При модерното плуване много труден е въпросът, как да се разбират водолазите помежду си. Тъй като техническите фонографи, с които вече си служат водолазите-професионалисти, не са достъпни за леководолазите-спортисти поради високата им цена и сложност на съоръжението, през 1970 г. на състоялия се в Барселона конгрес бяха разработени от CMAS (Световна конфедерация за подводна дейност) няколко международни знака, които сега се преподават навсякъде. Има такива за „Въздух не ми стига“, „Всичко е наред“, „Моля, отвори резервата ми“, „Остани, където си“ и пр. Колко лесно една грешка в съобщението може да доведе до смъртта на леководолаза, показа особено трагичната злополука, случила се на 29 март 1960 г. в Южна Франция в района на Рона. Жертва стана най-известният тогава леководолаз Конрад Лимбо, който като биолог се занимаваше с изследване на калифорнийските водораслови гъсталаци, а в института „Скрипс“ в Ла Йола пръв въведе подводното плуване с научни цели. По нареждане на правителството той имал работа във Франция и при това пътуване искал да посети и един приятел в Лугано. Тогава, на път за там, му хрумнало да се отбие в мистериозната под водна пещера на Порт Миу край Каси, в която се влива малка река, чиито начало и течение и досега не са открити. Придружен от френския леководолаз Пудвин, който добре познавал пещерата, той заминал за там. От лодката заплували през подводния отвор, който водел към пещерната система. В една подводна катедрала, там, където рекичката се смесва с морската вода, Лимбо искал да направи снимки със светкавица и помолил французина да му помогне. След това, за да бъдат свободни ръцете му, оставил лампата си върху една скала 4 метра по-надълбоко в средата на пещерата, на няколко метра от мястото за снимки, и я загасил. След приключване на работата двамата щели да плуват обратно. Но преди това Пудвин отишъл да прибере лампата от скалата, което Лимбо очевидно не знаел, понеже Пудвин плувал след него. Когато французинът заплувал обратно — така поне гласи официалната версия, — Лимбо плувал, без двамата да се виждат, покрай него нататък, в обратна посока. Пудвин изплувал от пещерата навън. Надявал се, че ще намери Лимбо на изхода, а когато Лимбо не дошъл, се върнал в пещерата и го търсил, докато резервният му въздух се свършил. След това още един французин се спуснал в пещерата, търсил половин час, но никъде не могъл да открие Лимбо. По-късно американецът бил намерен, мъртъв в една отдалечена шахта: двата цилиндъра за въздух, били опразнени до последна капка.

При това слизане под водата са допуснати няколко грешки: на първо място — не е било използвано никакво спасително въже. И по въпроса за връзката между тях някои работи остават неизяснени. Официалната версия гласи: „Причината за нещастието се дължи навярно на това, че професор Лимбо, много опитен леководолаз, не е намерил за нужно да се придържа към предпазното правило, което предписва на всеки леководолаз, който посещава непознат район, да остане на мястото си, докато неговият водач не му покаже пътя.“ Без съмнение, това е така; тук се е получило и крайно трагичното неразбиране помежду им. Понеже познавах добре Лимбо — в Санта Моника, когато на един фестивал ми бе връчена награда, ние прекарахме една вечер заедно, — мога да си представя доста точно последния му час. Лимбо беше спокоен, разсъдлив, трудно можеше да загуби самообладание… След като вече е станала грешката и не са се разбрали, той сигурно с цялата си предпазливост е претършувал участък по участък пещерната система за спасителния изход. В този случай, убеден съм в това, до последния дъх у него не е имало паника. Сигурно Лимбо е пестил чрез напълно спокойно поведение ценния въздух, продължавал е систематично да търси, докато е наближил краят му — тогава той мислено се е сбогувал с жена си и петте си деца.

В Япония Тецу Тагучи, ръководител на японското сдружение на леководолазите, ми разказа подобен случай, при който един от двамата леководолази, с които се е случило това, спасил живота си благодарение на разсъдливостта си. Той трябвало да извърши проверка на долната страна на огромен танкер. Корабът се намирал в 20 метра дълбока вода, а газел на дълбочина 17 метра, така че между морското дъно и корабното дъно оставали само 3 метра разстояние. При съвсем мътна вода двамата заплували под танкера, който имал гигантски размери, заблудили се и въздушният им запас се свършил. Единият от двамата загинал, вторият обаче успял да стигне отново до повърхността. Дошло му на ум пипнешком да търси заваръчния шев на корабното дъно. Намерил го и невъзмутимо го проследил — докато другият очевидно е плувал в кръг. Хладнокръвното обмисляне помогнал на леководолаза да спаси живота си.

Измежду хората-риби има, както и сред хората на суша, доста, които не са съвсем в ред. Те са в състояние да рискуват живота си, въпреки че не може да се нарекат смели, защото смелостта се състои в съзнателно преодоляване на страха, който съвсем естествено е свързан с опасността. Към тази категория трябва да бъде причислен и американският адвокат Хоуп Рут — 52 годишен. През декември 1953 г. той пожелал да счупи световния рекорд, който тогава бил все още под 100 метра, за спускане под вода с апарат със сгъстен въздух. Опитът бил проведен от лодка без осигурително въже в открито, почти бездънно море. За да се изчисли по-точно дълбочината, в лодката имало ехолот. Подводни фотографи и репортери от списание „Лайф“ придружили Рут. Когато стигнал на около 20 метра дълбочина, той се спрял погледнал нагоре. След това заплувал към тъмносинята бездна. Джери Грийнбърг, един от фотографите, го последвал още малко, направил няколко снимки, докато Рут ставал все по-малък и по-малък и най-подир изчезнал. В лодката започнали да ръкопляскат бурно, когато телетайпът на ехолота записал преминаването на досегашната рекордна дълбочина. На 130 метра Рут спрял за малко — иглата чертаела водоравна линия върху книжната лента. За възторг на седящите в лодката той се спуснал още 18 метра надолу. Спрял отново, но само за малко и продължил да слиза все по-дълбоко, достигнал 150 метра, дори 200 метра. После уредът престанал да регистрира. Изглежда, че на 148 метра дълбочина Рут е загубил съзнание и никога вече не бил видян.

През 1971 г. рекордът на спускане под водата с апарат със сгъстен въздух беше 132 метра. Този път един мъж и една жена поискали да го счупят и да стигнат 145 метра дълбочина: Арчи Фостър и Ан Гъндърсън. Със сгъстен въздух това е вече истинска лудост! Опитът бил проведен край остров Андрос. Този път за сигурност били поставени на пост няколко водолази на различни дълбочини. Онзи, който стоял най-дълбоко, ги видял да плуват покрай него и да стигат целта си. После ги изгубил от очи. Те също никога вече не били видени.

Има леководолази-спортисти, които като че ли магическа сила ги тегли с аквалангите им в дълбочините над 80 метра. Немалко са намерили смъртта си по този начин — например Едвин Фелс, професор и ординариус към университета в Мюнхен. Неговите спортни другари го окачествиха като изключително сигурен, макар „много краен“ леководолаз. Той загина през юли 1971 г. в Щарнбергското езеро на дълбочина между 80 и 100 метра. Един от приятелите му после заявил, че интересът му бил насочен всецяло към големите дълбочини и най-много обичал да се спуска под водата там, където поради разсеяната светлина не можел да види ръката пред очите си. Бих искал да предоставя на някой психоаналитик обяснението за мотива на това странно увлечение. В подобни случаи отежняващо е обстоятелството, че такъв човек представлява опасност не само за себе си, но и за другите, които му се притичват на помощ или са изпратени по-късно да го търсят. Има случаи, които те карат да настръхнеш и които обикновено се премълчават от другарство; но би трябвало да се потърси отговорност от съответните лица и те да си носят последиците. В едно от нашите сафари с кораба „Ксарифа“ в Червено море участваше и млад швейцарец, за когото не съществуваха разум и съобразяване с другите. Още при едно от първите спускания той се обяви за самостоятелен и заплува в прекалено голяма дълбочина. Там долу веднага изпаднал в затруднение и нашият учител по водолазно дело Джиги Стюърт-Товини, отличен и крайно сигурен леководолаз, за малко не загуби живота си, за да спаси неговия. При това имаше силно течение и той по неволя трябваше да изостави другите участници в групата сами. Накрая швейцарецът лежеше бледен като смъртник и безжизнен на палубата — неприятна гледка за учениците-леководолази, които би трябвало да бъдат запознати с морето и чудесата му.

Подобен случай имало през 1969 г. на Коста Брава. Този път бил френски леководолаз, който просто изоставил другарите си и се спуснал под водата, после се показал на повърхността, крещейки, и почти веднага загубил съзнание и потънал. Другарите му с големи мъки успели да го приберат и да го пренесат до брега. Лежал върху скалите агонизиращ, когато извиканите от един испанец двама германци-леководолази пристигнали на местопроизшествието. Нямало никакво съмнение, че човекът имал нужда от бърза медицинска помощ. Натоварили го на лодка, подпирали по пътя главата му, после го мъкнали нагоре по плажа, съблекли му водолазния костюм и го натоварили на лека кола. „Ние пътувахме с мокри бански гащета, боси, без лични паспорти и без нито един пфениг.“ Пътували по лоши пиринейски пътища, през някакъв препълнен курорт. Първият лекар не посмял да направи много. „След три инжекции всички пръстеновидни мускули (сфинктери) на пострадалия се бяха отпуснали и той, а и лекарят изглеждаха поуспокоени — ние също.“ Съвсем наложително било да продължат по-нататък до намиращата се на 19 км болница. Но и там никой не помогнал на двамата да се пренесе изпадналият в безсъзнание човек: „Никой не бил «компетентен». Било точно обедна почивка, нямало лекар, персоналът не бил обучен да слага кислородни маски. Най-после дошъл лекарят и му сложил още 18 инжекции.“ Резултатът: леководолазът е жив, но има парализа на лявата страна, което навярно се дължи на недостига на кислород в мозъка. Но се надяват, че и парализата ще отзвучи. Лекарят ни каза: „Но вие дойдохте в последния момент!“ Преди да се случи нещастието, гмуркачът споделил следното с другарите си: „Аз живея своя живот и зная, че няма да остарея; не се боя от нищо. Участвам в автомобилни състезания, а тук ще се науча и да се гмуркам. Ако е ударил моят час, е, добре, нека да удари!“

Други злополуки стават вследствие на лоша подготовка, липса на организация в лодката, лошо поддържане на съоръженията, самонадценяване и очебийна глупост. Има десетки случаи, когато по някакъв начин харпунът е задействувал и леководолазът се е наранил сам или пък е наранил друг в крака или корема. При много смъртни случаи другарите на пострадалия разправят след това как геройски са се стараели да му помогнат. Твърде често истината е изглеждала съвсем другояче: мъртвите вече не могат да разказват. Оказването на помощ също трябва да се упражнява, а това е особено трудно, защото намиращият се в нужда човек обикновено съвсем се побърква и излага на опасност и живота на спасителя си. В чуждата среда — водата — телесни и психически дефекти могат да доведат до особено лоши последици. Който не е действително здрав, не бива да се гмурка! Трябва да бъдат в ред особено сърцето, белите дробове и ушите. Запушена ли е евстахиевата тръба, може да се стигне до спукване на тъпанчето, което пък води до смущения в равновесието. Известният германски спортист Клаус Висел, който участваше в експедиция „Ксарифа“, имаше компенсиран порок на сърцето; това той коректно ми съобщи преди тръгването на експедицията. Той каза; „Лекарят ме предупреди, че с това заболяване мога да умра още утре или да стигна до осемдесетгодишна възраст — във всеки случай аз поемам цялата отговорност.“ Понеже бе особено способен леководолаз, взех го със себе си — по-късно съжалявах. Горещината и хобито му да снима риби на малка дълбочина, където вълните са най-силни, доведоха до внезапната му смърт.

Преди да се тръгне на подводно плуване, необходимо е да се избягва прекаленото ядене и употребата на алкохол. Що се отнася до дълбочинното опиянение, всеки леководолаз трябва сам предпазливо да провери на каква дълбочина се явяват симптомите и какво въздействие оказват върху него. В планинските езера трябва да се има предвид, че на по-големи височини наляганията са други и затова е нужен друг декомпресионен режим. Това също е било причина за смъртни случаи. Особено опасен враг на човека-амфибия е студът. При преохлаждане дишането се ускорява, без да може да се контролира, а понякога — самият аз го преживях — толкова бързо се изпада в безсъзнание, че вече нямаш време да мислиш за опасността.

При зареждане на бутилките също се е стигало до нещастия. Веднъж един човек избягна последиците от експлозия само защото малко преди това бил повикан по телефона. Преди спускане във вода трябва да се провери дали резервният лост е в правилно положение; не един леководолаз е изпадал в сериозни затруднения, когато е искал да дръпне резервата — и е установявал, че веднъж вече я е дръпнал. Тогава твърде мъчно може да се стигне до повърхността без въздух. Там пък има опасност да попаднеш във витлата на някоя профучаваща отгоре моторница. Човек трябва внимателно да се вслушва в съответните шумове. През 1968 г. в Неаполския залив италианският студент по медицина Лелио Сандули попаднал под корабче с подводни криле и загубил едната ръка и крака си. За щастие, капитанът забелязал случилото се, обърнал бързо корабчето и успял да измъкне тежко ранения от водата. Има предписание лодките, от които се гмуркат леководолази, да бъдат снабдени с отличителен флаг; но засега това не се взема много под внимание. При това хората често пъти изплуват на повърхността доста далеч от лодката.

Трябва да се прибавят още и нещастните случаи, които направо могат да се нарекат „куцузлук“. Гюнтер Хенце, известен учител-леководолаз, се намирал във вътрешността на пещера, когато, без да иска, натиснал клапана на предпазната жилетка. Тя се надула като балон и го повдигнала нагоре в едно такова неудобно положение, че едва могъл да се освободи оттам. Край Гранд Кеймън в Карибско море разбрах, че дори при най-голямо внимание човек все още не е достатъчно предпазлив. Там се гмуркахме с Лоте и дъщеря ни Мета до корабни останки, които, разчупени на много части, лежаха на морското дъно. Занимавахме се с филмиране, фотографиране и не забелязахме, че на повърхността вали пороен дъжд. Съвсем неочаквано през водата профуча огромен предмет и падна на няколко метра от Мета върху дъното. Беше корабна котва. Заради силния дъжд няколко наблизо закотвени кораба трябвало да сменят мястото си — и тази котва за малко не падна върху главите ни. Подобен непредвиден инцидент се случи през 1972 г. в Алпнахер Зее Швейцария. Както навсякъде по света, подводните клубове с особено удоволствие се поставят в услуги при научни изследвания. В този случай хидрографската лаборатория при Цюрихския висш технически институт искала да извади седиментни проби от различни дълбочини на езерото, за да проучи замърсяването на водата. За тази цел била построена миниатюрна въжена линия на езерното дъно и леководолазите трябвало да помогнат при прекарването на въжетата през направляващите ролки на спуснатите долу бетонни блокове. Почти нямало видимост, но въпреки това всичко вървяло по точно изработения план. На 30 метра дълбочина при последния блок настаненият там спортист-леководолаз вдянал кабела и закрепил карабината за него, докато стоящият на пост останал в тъмнината непосредствено до него. След като карабината била прекарана, леководолазът А изтеглил въжето нагоре. Но някъде имало съпротивление. За да може по-добре да дърпа въжето, леководолазът А надул предпазната си жилетка. Изведнъж почувствувал толкова силно дърпане, че карабината се измъкнала от ръката му. Предпазната жилетка го изтеглила с голяма скорост на повърхността, където взел от лодката лампа и отново заплувал надолу. За голям свой ужас той се натъкнал на другаря си, който висял безжизнен в един телен клуп под водата. Въжето се било оплело в апарата му и го дръпнало надолу — това именно било съпротивлението. Затова Б свалил апарата и заплувал с предпазната жилетка нагоре — без да забележи, че един телен клуп се е увил около китката му и се е затегнал, когато вече се отдалечил на разтег едно въже. Б бил освободен с трескава бързина и изкаран на повърхността, но вече бил мъртъв.

В сравнение с всички тези опасности, жертва на които са станали толкова много леководолази, опасностите, които грозят леководолазите от страна на морските обитатели, могат да се нарекат просто нищожни. Тук има морски таралежи и огнени корали, с които рано или късно всеки се запознава; тук има многобройни риби, миди и морски звезди с отровни бодли. Но това не са нападателни оръжия, а винаги само оръжия за отбрана. Който иска да се гмурка, особено в тропиците, може да се запознае с всички тези животни от книгите. Остави ли ги на мира, и те ще го оставят на мира. Но, разбира се, ако се харпунира бодлив скат, тогава не можем да му се сърдим, че се възползува от бодлите си; когато се харпунира баракуда, не бива да се чудим, ако ни захапе. Темата за акулите вече разгледах подробно. Опасността да бъдеш сериозно нападнат от морски животни сигурно е — статистически погледнато — не по-голяма от тази, да бъдеш прегазен на улично кръстовище, когато преминаваш на зелена светлина.

От две отровни животни обаче човек наистина трябва да се пази: от каменната риба и от морската оса. Първата е опасна, защото не помръдва от мястото си и е толкова добре маскирана, че човек не я забелязва. Настъпиш ли я или седнеш върху нея — например при филмиране, — тогава тя само изправя гръбните си бодли, които съдържат извънредно силна отрова. В такива случаи добра помощ оказва тояжката за акули. Преди да се посегне към нещо или да се седне, с нея се почуква върху коралите. Ако това, по което сме почукали не е скала, а каменна риба, тя отплува. Второто животно, „морската оса“, е напълно прозрачно. Среща се в Северен Куийнзлънд и в Тиморско море. Отровата ѝ предизвиква само за няколко минути смърт. През 1949 г. Лоте и аз си бяхме избрали точно тези води за нашето сватбено пътешествие. Каквото и да ни убодеше — а там има много мънички хапещи медузи, които са съвсем безобидни, — все се питахме какво ли ще ни донесат следващите минути. Междувременно животното бе идентифицирано и получи научното наименование Chiroflex fleckeri. Срещу отровата му вече има серум, но той трябва да се слага веднага; има и ваксина. За щастие, животното се среща доста рядко.

Водните змии също внушават страх: по тропическите брегове на Австралия се срещат към 50 вида. Но аз не вярвам, че нападат, без да бъдат предизвикани. Бен и Ева Кроп, Валъри и Рон Тейлър са заснели много от тези змии. Рон ги ловял само с градинарска ножица. Щом доплували до него, той им отрязвал главите. Според Бен Кроп те нападат само тогава, когато човек се приближи много близо до животните през брачния им период.

Що се отнася до опасността от калмари, никога не съм вярвал, че тя съществува. Още Гай Гилпатрик ме бе предупредил да не плувам много близо до скални цепнатини. Би могло да се случи част от пипалата на някой октопод внезапно да се стрелнат напред, докато с останалите той се крепи в цепнатината. Плувал съм покрай безброй цепнатини и съм виждал много октоподи — но никога не ми се е случвало подобно нещо. Толкова повече бях учуден, когато Гюнтер Хенце ми разказа, че през 1967 г. край Сент Анджело на остров Ишия двама японци загубили живота си заради калмар, тежък 14 килограма. По-късно спортисти-леководолази намерили двамата мъртви под една скала. Хенце: „Очевидно, имали са намерение да стрелят по него, единият заплувал надолу, пъхнал ръката си в цепнатината и тогава животното го хванало. Вторият искал да помогне, мушнал ножа или ръката си навътре — той също бил сграбчен.“ „Вярна ли е тази история?“ „Абсолютно вярна. Точно пристигнах там, когато извлякоха двамата навън. После самият аз застрелях сепията.“ „Беше ли ранена?“ „Не беше ранена. Беше съвсем здрава.“

Неотдавна Йоханес Лаумен съобщи от Йордания: „Веднъж, без да мисли много, един от нас пъхна ръката си в малка цепнатина, от която стърчеше краят на пипалото на сепия, но се оказа, че това бил «представителен» екземпляр, който така здраво хвана ръката му, че трябваше тримата да го дърпаме, за да го освободим.“ Значи, все пак понякога, при известни обстоятелства, и октоподът може да бъде опасен, но, разбира се, само когато бъде обезпокоен, т.е. при отбрана.

Доказано е обаче, че баракудите в някои случаи са нападали хора и са ги наранявали смъртно. Такива неща са се случили например през 1923 г. в Бали и през 1952 г. край Кин Уест. Опасни за леководолазите могат понякога да бъдат и едрите еврейски риби, които ги сграбчват за краката и не ги изпускат.

Общо взето обаче — и това искам да повторя, — истинската опасност за човека-риба не са морските „колеги“, а е самият той.