Ханс Хас
Светът под водата (23)

Подводно право

На кого принадлежи морето? На кого принадлежат богатствата на морето? На кого принадлежат зоните на континенталния шелф — толкова богати на суровини и така подходящи за отглеждане на хранителни култури? На кого принадлежат безкрайните простори на океаните — безмерно богати на суровини, едно огромно пространство за получаване на храна? На кого принадлежи дълбокоморското дъно? А на кого принадлежат потъналите в морето кораби и намиращите се в тях съкровища?

Който иска да намери отговор на тези въпроси, би трябвало най-напред да се запита за правото на сушата. Какво всъщност е правото? Човек ли го е открил? Ако е така, как и откъде е започнало?

… Тогава се гмуркахме в района на Малдивските острови край вълшебни коралови рифове. Морето изглеждаше гладко като огледало. Недалеч оттук, сякаш нарисувана с японска четка върху светлосиня канава, стоеше на котва моята изящна и грациозна „Ксарифа“. Всичките ни учени се бяха спуснали под водата. Ксенофон точно подреждаше лодката. Но къде се е дянал Айбл-Айбесфелд? Потопих се и аз и заплувах покрай образувалите нещо като маса и жив плет мадрепори надолу по склона на кораловия риф. Пъстри риби пресичаха пътя ми. Както ми се струваше, те плуваха безцелно насам-натам. В далечината, във вдлъбнатина на рифовото дъно, може би на 25 метра дълбочина, зърнах някаква фигура. Точно тук бях оставил преди 10 или 12 минути Айбл-Айбесфелд — точно на това място той все още клечеше в същото положение. Седеше и наблюдаваше, правеше върху алуминиевата си плочка линии с молив. Възхитих се от него. И аз обичах морето, рибите, коралите, но нямах това търпение да наблюдавам. Приближих се; той ме забеляза, но това не го смути. През рамото му наблюдавах какво прави. Изглежда, и той беше станал модерен художник. Със спокойни щрихи работеше върху три ъгловати комплекса. Средният приличаше на комета. Макар да разбирах добре новите форми на изкуство, струваше ми се, че творбата му не заслужава вложения в нея труд. Откровено казано, всичко изглеждаше като драскулки на четиригодишно дете.

Той посегна към ръката ми и ме задържа здраво. Направи ми знак да не се движа. Продължаваше да рисува — полека-лека започнах да разбирам какво означава всичко това. Той си беше избрал три риби и не ги изпущаше от очи, рисуваше пътя, по който плуваха. Както се виждаше ясно от рисунката, те оставаха все вътре в определен район в рифа и правеха само незначителни настъпления извън местообитанието си. Това именно означаваха проточените ъгли, единият от които приличаше на опашка на комета.

Изглежда, че някои риби, които плуваха край нас, бяха скитащи, те се движеха произволно из рифа, търсеха храна — но трите, чиито движения той рисуваше тук, притежаваха определена територия. Центърът ѝ бе убежището им — една пещеричка, цепнатина в коралите. И те защищаваха района около нея — разбира се, само от конкуренти, които са хвърлили око на същата плячка. На първо място това бяха себеподобните им.

Неволно се сетих за града. Най-големият съперник и враг за шивача е не съседът му обущар, а шивачът, който работи там наблизо. Според нашите човешки чувства най-близък ни е съседът — или поне би трябвало да бъде. Това е така, докато той не се е заел с определена професия; всеки, който се е специализирал в същата професия, става негов конкурент. Не голото човешко тяло струва нещо, а специализираното в някаква професия тяло. Разширеното тяло. Това може да се сравни с рибите тук в рифа, които веднага, щом техен себеподобен се приближаваше, се втурваха срещу него като срещу най-страшния си враг.

Младите риби от тези видове, които не притежават собствена територия, са изправени пред безмилостна ситуация. Те трябва най-напред да си намерят някъде убежище — някое макар и съвсем малко местенце, което още не е заето и защищавано от по-силен себеподобен. По възможност незабелязано, за да не предизвикат атаките на побратимите; те се опитват да се доберат до някой залък. За да си извоюват свой истински район, трябва да пораснат и да станат по-силни. Тогава, разбира се, и те стават безогледни. Ако там наоколо се намира някой остарял, немощен съродственик, тогава им е излязъл късметът. Те го изгонват. Сега изгоненият се опитва да си намери скрито местенце, откъдето ще може да стигне до някой залък.

Колко прилича всичко това на нашия човешки свят! Колко трудно е за обущаря, шивача, адвоката да завоюват ново място за упражняване на професията. Колко безмилостна е и тук борбата!

Айбл-Айбесфелд наблюдаваше не само отделните територии, той наблюдаваше и сигналите, които служеха за разграничаване, и ритуалите в борбата между себеподобните съперници. Защото тази борба се води по правила, установени по наследство, чрез които се избягва взаимното нараняване на животни от един и същ вид. Ако беше другояче, видът би вредил сам на себе си, тогава не би могъл да носи еволюцията оптимално по-нататък, не би могъл да продължи жизнения процес.

На сушата тези правила на борбата бяха вече наблюдавани. Айбл-Айбесфелд обаче бе първият, който ги изучи в кораловия риф. Пъстрите окраски и разцветки на тези обитаващи определени територии риби имаха свое значение. Те бяха сигнали за себеподобните. Те означаваха: „Внимание, тук съм аз, това е моя територия! Щом приближиш, ще се боря с тебе, тогава ще си изпатиш! Хайде да не си хабим силите, потърси друго място. Рифът е голям!“ Така съродствениците се пръсват из цялата използваема зона: тя бива по възможност най-добре използвана от вида — животът продължава възможно най-добре по-нататък, стигне ли се въпреки това до борба, тогава тя се води по унаследените правила. Победеният дава най-подир — и то пак вроден — сигнал, след който другият престава да го напада. Така победеният може да се оттегли необезпокоявано.

Но и при рибите има разлика между местообитание и „район на действие“. Айбл-Айбесфелд обяснява това в книгата си „В царството на 1000-та атола“: Както използваме общите пътища заедно с други хора, а по някои пътеки вървим само ние и нашите най-близки; както взаимно се търпим в бръснарницата, но си имаме своя собствена баня или спалня — така и рибата разпределя своя район на действие. Тук има пасища и ловни полета, станции за почистване, където рибите се погаждат помежду си, и жилищни пещерички, които ревниво пазят от себеподобните си, а понякога делят с тях. И при нас, хората, всеки си има разправии от този род. Човек отстъпва на някои известни права, а други защищава най-яростно. Следователно и при рибите има „право“?

Да и не. Тук няма никакво право — защото няма по-висша инстанция, която да гарантира това право. Тук няма никакви съдилища, никакви продиктувани от висша власт затвори и наказания. Но все пак съществува право, тъй като по-силният налага своето „право“. Право на какво? — На власт. Власт за какво? — За придобиване на енергия, на материя, за размножаване.

През целия период на еволюцията е било така. От това и само от това е зависело винаги всичко. При растенията. При животните. А после и при човека.

Но трябва да се имат предвид още два предварителни етапа, преди да стигнем до човешкото право: симбиозата и образуването на животински съобщества. Външно различни, те водят по принцип обаче до едно и също. Услуга за услуга — истински договор. За морската анемония, която се е настанила върху черупката на рака-отшелник, ползата е тази, че като я носи насам-натам, той ѝ дава възможност да си намира повече храна. Неговата полза е, че е по-добре защитен — закрила, която не би имал без този партньор. Така стои въпросът и в обществото на животните — работа срещу работа. Обществото (или държавата) закриля животното гражданин, например при мравките. То пък работи за своята държава, допринася полза за обществото.

И при човека е същото. С единствената разлика, че притежаваме интелигентност, самосъзнание, че можем да мислим. При симбиозата и при образуването на общества сред животните това двустранно отстъпено „право“ почива изключително върху неосъзнато, вродено поведение. Тук и там от полза и за двете страни са станали мутации в наследствената маса, които са подобрили изгледите за преживяване — за надживяване — на всеки партньор. При човека, напротив, взаимното отстъпване на правата се дължи на интелигентност, предвидливост, умозаключение. И пак в основата на всичко стои властта. Властта се разпростира. Вождът на ордите, князът, отстъпва известни права на поданиците си — много ограничени права, — срещу което те се ползват от закрилата на неговата организация. Правото е все още произволно, непотвърдено с грамота. После властта на князете и кралете се разпада. Въвеждат се еднакви права, издават се закони, които защищават всекиго. Обществото узаконява едно „право“. В обсега на властта на това, общество правото бива гарантирано, насила наложено и ценено. Естествено, то не отговаря непременно на „правото“ в съседната държава. Стигне ли се до война, тогава „правото“ се смъква отново на по-раншното стъпало, където е било диктувано само от сила. Тогава право има в края на краищата този, който печели. В борбата на французите срещу германците „право“ имаха един път германците, а след това — французите.

И днес не сме стигнали по-далеч. След всяка война има санкции и хубави речи, но както преди, така и след това светът; остава разделен на нации. ООН и ЮНЕСКО се опитват да дадат общи насоки, общо право, обща позиция. Дори и оптимистът е принуден да признае, че в тази точка много бавно се напредва — и то само дотогава, докато участващите имат полза.

И сега идва нахлуването в морето. Твърдата позиция, върху която можем така здраво да стоим, така ясно да защищаваме, не е вече толкова ясна. Тук има огромни пространства, пълни със съкровища и богатства, от които се нуждаем. Те трябва да бъдат разкрити — за което е необходимо да се вложат много сили и голяма енергия. Да се узаконят тук права и да се пазят не е толкова лесно.

При много хора все още е дълбоко вкоренено схващането, че бог е дал на човека права. Но къде са тези права? Кой ги пази? Кой ще се застъпи, ако те бъдат нарушени? Почти никой още не смее да каже, че човешките права не са нищо друго, освен диктат на хората. Диктат, който е разумен за хората, но напълно безсмислен за останалите живи същества, за останалите носители на живот: за подвластните ни животни и растения. Ние ги покоряваме, както си искаме. Това, което ни носи полза, подкрепяме, а което не е полезно за нас, се стараем да унищожим. Никога преди в еволюцията не е имало същество, което да се е намесвало така решително и така брутално в целия останал развой на живота, така егоистично да го е подреждало, преобразявало, оформяло.

В природата силата винаги се е налагала. В рамките на повечето човешки общества съзнателно се закрилят по-бедните, по-слабите, старците, дори това да не е от полза за обществото: лукс, който можем да си позволим. Ние започваме да закриляме от симпатии и състрадание и известни животни и растения — също лукс, който можем да си позволим. Днес обаче се касае и за живота на самите нас. Тъй като прекомерно безогледно сме упражнявали нашата власт, изложили сме на сериозна опасност собствените си интереси. Защита на природата, защита на околната среда? Тук не става въпрос за сантименталности, нито за „милите животинчета и цветенца“ — а за самите нас.

Приблизително в този пункт стоим ние. И изведнъж се оказваме изправени пред един общ проблем, обща задача, обща необходимост. Защото ако човечеството продължава да се увеличава така бързо, положението скоро ще стане много критично за него. И щем не щем, ние ще трябва незабавно да ограничим известни съществени наши права — и то права, които досега никога не са били оспорвани. На първо място нашето „право“ на размножаване. След това нашето „право“ спрямо другите живи същества. На трето място стоят възникналите морски проблеми: В морето се намират огромни богатства и в границите на техническата си мощ ние бихме могли да ги направим достъпни. Предпоставка за това обаче е едно право — право от нов вид, глобално право. Право, което надхвърля националните бариери, право, което не се отнася само за държавите и континентите. Ние живеем върху планета, която се носи из вселената. Две трети от нейната повърхност са заети от море. Тези две трети са още неизползвани. Ако искаме да ги използваме, трябва да сме сговорни, трябва да се откажем да теглим, както на сушата, граници и в океаните.

Намиращите се на морското дъно безброй кораби са рожба на човека. На кого принадлежат те?

Държавите са установили различен правов ред. Ако се касае за находки с историческа стойност, тогава в някои страни находката се дели между собственика и този, който я е намерил, наполовина: 50:50. В повечето случаи обаче според концесията за изваждане на находката, този, който я изважда от морето, може да получи до 80 процента от нея. Ако това са предмети от художествено или историческо значение и не е възможно те да бъдат разделени, тогава може да се продадат на търг, при който държавата си запазва правото за привилегирована покупка. В Гърция, Италия и Испания всички антични находки са държавна собственост. Нарушенията на този монопол се наказват строго. В Италия откривателите на находката получават премия до 25 процента, а в Испания не се дава никаква награда за откриване. Според американското право потъналите с корабите ценности остават за всички времена притежание на собственика на кораба — те просто „чакат“, докато се яви той (или наследниците му). В случай че корабът бъде изваден, собственикът му може в срок от „една година и един ден“, сметнато от привършването на изваждането, да предяви своите претенции. Ако по-стари кораби представляват ценност, държавата може да ги конфискува. Ето защо в САЩ е правилно и целесъобразно предварително да се поиска от държавата или от собственика разрешение за изваждането на кораба и да се уговори размерът на участие. Ако корабът е бил застрахован и ако е платена премия, тогава застрахователното дружество е още един заинтересован партньор.

В английското и американското право важна роля играе и въпросът за митото. В САЩ вносът е безмитен, ако корабът е потънал преди повече от две години преди изваждането. В Англия трябва да се спазват доста сложни наредби, в противен случай не само се конфискува находката, а откривателят трябва да заплати и глоба в двоен размер спрямо стойността ѝ. Това обаче се отнася само за корабни останки, които се намират в крайбрежни райони и над континенталния шелф; в открито море още никой не е успял да извади кораб. Тук възникват проблеми, които трябва да бъдат решени по международен път.

Според Целз (около 200 г. от н.е.) по римското право морето се смятало за всеобща собственост. Срещу понятието „Mare librum“, формулирано през 1618 г. от прочутия застъпник на международното право Гротиус, се противопоставил англичанинът Селдън със своето „Mare clausum“, c което искал да каже, че държавата има право да завладява търговски кораби — по онова време това било важно за Англия, защото тя била най-голямата морска сила. В спора за свободата на моретата през XVII в. се стигнало до правото на страните върху крайбрежните води — на такова разстояние, на каквото може да се „стреля с оръдие“, — по-късно то става зона на териториални води, широка три мили.

След като един подобен опит на Обществото на народите през 1930 г. се провали, комисията за международно право при ООН прокара през 1958 г. четири международни споразумения: за правните аспекти в открито море и в крайбрежните води и за риболова и „запазването на живите съкровища на откритото море“. Най-важната сключена тогава конвенция, „доктрината на континенталния шелф“, гласеше, че всяка крайбрежна държава има изключително право да експлоатира подземните богатства на и под морското дъно в цялата зона на континенталния шелф, тоест до 200 метра дълбочина — и дори в зоната на континенталния склон, доколкото държавата има техническите възможности да го разработва. Още през 1945 г. президентът Трумън завладял за САЩ цялата разположена отпред континентална плоча; тогава и на останалите крайбрежни държави се признало такова разширение в обсега на тяхната юрисдикция. Само част от държавите обаче са ратифицирали досега това споразумение. Някои страни, при които континенталната плоча изведнъж се спуска близо до брега стръмно надолу, са заинтересовани да имат риболовни права на по-големи разстояния от крайбрежието. Още през 1947 г. Перу претендираше за крайбрежна зона широка 200 мили, значи, вместо дълбочинен критерий Перу иска критерий за разстояние; към него се присъединиха Аржентина, Бразилия и още пет други страни. С три мили се задоволяват Япония и Австралия; 6 мили желаят Израел и Хаити; 18 мили иска Камерун, 50 мили — Гамбия и 130 мили — Гвинея.

На 12 октомври 1964 г. в Генуа се състоя тържествен акт, на който присъствали много журналисти. Кусто и италианският пионер-леководолаз Луиджи Фераро като представители на CMAS влезли във владение „в името на човечеството“ на цялото морско дъно — все пак повече от две трети от земната повърхност. CMAS като централна организация на подводните спортни сдружения от 37 страни била „от историческо, морално и техническо гледище най-добре квалифицирана за управляване на това владение“ — се казвало в документа. Един екземпляр бил потопен в морето, а друг бил изпратен до ООН; същевременно организацията била поканена да сътрудничи. Засега CMAS издава само лицензни за водолази. Пресата все пак имала какво да пише — и това било смисълът на цялата работа. В замяна на това от голямо значение беше единодушно приетата на 17 декември 1970 г. от Обединените нации „принципна декларация“, според която всички сфери на морето и морското дъно, намиращи се извън естествените райони на юрисдикцията на крайбрежните държави, са „общо наследство на човечеството“, тоест международно притежание. Разбира се, спорен остава въпросът, как тази сфера ще бъде експлоатирана на практика, дали чрез някоя международна организация или чрез даване на лицензни, и по какъв начин ще се разпределят свързаните с това разходи и по-късно постъпващите приходи — особено с оглед на страните, отдалечени от морето, и с оглед на развиващите се страни. Според географските различия и политическите идеологии тук се застъпват доста противоречиви становища. Подобно на животни около хранилката сега отделни нации спорят как да се използва не по-малко от две трети от повърхността на нашата планета. На международната морска конференция в Сантяго де Чили през април 1974 г. този изключително важен проблем трябваше да бъде дискутиран сериозно.

Може би няма да бъде нецелесъобразно, ако при тези условия въпросите се разглеждат не само от политическа и юридическа, а и от биологическа гледна точка, тъй като може би само по този начин би могло да се направи реална преценка независимо от националните и идеологичните интереси. А за да се избягнат конфликти, е от голямо значение по този въпрос да се постигнат принципни споразумения. Иначе в най-скоро време ще започне частно и държавно пиратство, както в дните на златната треска. Както Артър Кларк пише, бъдещите търсачи на подводни богатства няма да бъдат „сивокоси особняци“, тръгнали със сито и лопата, „а предприятия с огромни капитали, които ще ангажират цели армии от учени и техници“.

Мисълта, че би трябвало всички народи да имат дял от богатствата на морето, е по принцип добра. Тя би могла да бъде началото на глобален патриотизъм на цялото човечество.