Ханс Хас
Светът под водата (20)

Морски туризъм

Интересът на хората към подводния свят, желанието им да се запознаят с него са се повишили застрашително особено през последните десет години. Това, разбира се, е тясно свързано с комерчески интереси. Области, които само преди 20 години трябваше да си извоюваме чрез мъчителни експедиции, днес туристическите бюра, които работят с чартърни самолети, правят леснодостъпни за нас. Когато прелиства обявите в списанията „Скин дайвър“, „Делфин“ и други списания за подводен спорт, а и притурките към неделните вестници, човек се чуди колко малък е станал светът. Едва ли има море, крайбрежие, остров, към които да не може да се пътува на достъпни цени; почти навсякъде има вече хотели, които дават под каем леководолазни съоръжения, лодки за излети, учители по гмуркане. Навсякъде, където са създадени условия за спускане под водата, има и станции за пълнене на дихателни апарати, които предлагат и компресори, и разни прибори. Само изброяването на всичко, което се предлага и препоръчва, би заело повече страници, отколкото има тази книга. Започнал е небивал подводен „бум“.

В книгата си „Challenge of the Sea“^[1] Артър Кларк описва подводния туризъм на бъдещето. Хотелът е разположен под водата сред коралови рифове, посетителите гледат през огромните прозорци на бара към действително успокояващ подводен пейзаж. Ако някой желае, опитни подводни екскурзоводи го развеждат из подводния свят. Нещастни случаи няма, организацията е безупречна, всички уреди са абсолютно сигурни. Върху подводна плитчина някъде край рифов склон са седнали подводните туристи, взрени в синьото нищо. Подводен поет използва случая, за да напише едно подводно стихотворение. Ръководителят-леководолаз изкарва подводните коне от конюшните им, „коне“ от технически произход. Трима души могат да седнат върху един. Двата питомни делфина Джим и Джо също участвуват в излета. Сега не с нужно да се удря с плавниците, туристическата група кръстосва моторизирано из рифовете. Покрай стръмен рифов склон тя се спуска на голяма дълбочина. Но няма защо да се страхува човек, дихателният уред автоматично се включва на хелия. Всички се връщат невредими в подводния хотел и отиват да се почерпят заслужено в подводния бар.

Така ли ще бъде? В издадената от издателство „Рийдърз дайджест“ отлична „Книга на океаните“ — която може да се критикува единствено за това, че подводните аспекти на една бъдеща война се описват със същото въодушевление, както всичко останало — се цитира изказването на шефа на западногерманско пътническо предприятие. Той казва: „Ние не знаем какво все пак може да се случи в тази област. Континентите стават все по-многолюдни, местата за отдих — все по-препълнени. Защо някой ден срещу добро заплащане да няма подводни пътувания от континент до континент, с подводни екскурзии, включени в цената? Пътем бихме могли да се отбиваме в морски хотели, в къщи, разположени край заливи или в открито море.“

Що се отнася до фантазията, Артър Кларк лесно не се предава. Още по-малко на някакъв си ръководител на пътническо предприятие. Той пише: „Щом като човек вече върви по тоя път, ще трябва да го върви докрай.“ Ето защо напълно възможно е някога през XXI век екскурзоводът да застане пред туристите в леководолазната си екипировка, която днес не можем да си представим, и да каже: „Дами и господа, намираме се на дъното на Марианската падина. За ваша информация: над нас сега има приблизително 12 000 метра вода… Разрешете ми да се занимаем малко с този гигантски октопод.“

Първото по-голямо подводно сафари се опитах да организирам самият аз през 1955 г. Тогава пред мен стоеше въпросът, как да покрия огромните разходи на „Ксарифа“ през времето, когато обработвахме резултатите от последната ни експедиция? Самото поддържане на „Ксарифа“ струваше около 100 000 марки годишно — съвсем немалка сума, когато трябва да се спечели от частно лице. Ако тогава не се отказах, дължа това на Айбл-Айбесфелд. Той каза: „Имай търпение, немските зоолози стоят зад нас. Ще успеем!“ Не успяхме. Друг, още непостроен изследователски кораб бе предпочетен пред нашия проект, така че грижата продължаваше да тегне върху нас. Изход: трябваше да даваме кораба под наем, докато нямаме нужда от него. Затруднение: той беше прекомерно голям, явиха се много малко интересуващи се. Тогава ни хрумна идея. Защо да не организираме туристически екскурзии в Червено море? Да си призная: тези брегове не бяха особено привлекателни. Пясък, пустинни номади, нищо повече. Но рифовете на Червено море са прекрасни.

Удаде ни се да спечелим за нашия проект много дейното швейцарско пътническо бюро „Куони“. Напечатан бе великолепен проспект. Всяко от предложените пътешествия щеше да трае 14 дена. Тръгване от Порт Тауфик, недалеч от Суец, докъдето може да се стигне с кола от Кайро през нощта за шест или осем часа. През нощта, защото през деня става много горещо. По този начин туристът има възможност най-напред да разгледа Кайро, пирамидите, базарите и други забележителности; след това — нощното пътуване, което също е пълно с романтика. В Порт Тауфик се качва на кораба — ние преустроихме съответно кабините. Защото туристът е по-взискателен, отколкото биологът. После — пътуване в Червено море, гмуркане, посещаване на манастира „Света Катарина“, където Мойсей известил десетте божи заповеди. Близо до Губал имаше два много красиви потънали кораба — единият лежеше в залива и лесно можеше да се стигне до него, а другият — до склон, където минаваше течение, там беше само за напреднали леководолази. Тогава Лоте, Айбл-Айбесфелд и аз обмисляхме какво може да привлече туриста към такова пътешествие. Беше ясно: нужни бяха промени в екипажа. Опитни моряци както по-рано, така и сега бяха необходима предпоставка, но, общо взето, екипажът трябва да бъде вежлив и да носи красива униформа. От голямо значение беше да имаме добър готвач. Не по-малко важна бе публиката. И така реших да поканя за първото пътуване на мои разноски видни хора — а и журналисти, които после да пишат за пътешествието. Избрахме: един много известен немски артист и жена му, италиански принц с компаньонката си, дъщерята на аржентински милионер, млад швейцарец, естествен и прям по природа човек, дъщерята на английски писател и съпруга на кореспондента на агенция „Ройтер“ в Рим, египетски професор; накрая — още един участник, на когото се натъкнахме случайно: на прием, на който бяхме поканени Лоте и аз, той беше тогава американски посланик в Кайро, а същевременно и най-младият генерал в американската армия. И журналистите.

Пътуването протече горе-долу добре. Ние, разбира се, правехме всичко възможно, за да поддържаме доброто настроение на гостите. Една вечер играхме на убийци — игра, която в английските вили е доста популярна. Най-напред теглихме жребий кой ще бъде убиецът и кой детективът, след това затъмнихме кораба и всички плъзнаха из каютите насам-натам. Задачата на убиеца беше да „убие“ едно от лицата, а детективът трябваше да открие кое е то. Един от господата щипел дамите на деликатно място — подозираха, че това бил египетският професор. Друга вечер играхме на една също така харесвана игра. Пускат се раци-отшелници да се придвижват към светлината. Всеки си избира по едно „конче за надбягване“, начертава се линия на палубата и по команда раците се пускат да бягат. Целта е светещата лампа. През деня имаше плуване с шнорхел и гмуркане. Като се има предвид всичко това, всеки остана горе-долу доволен, а журналистите снимаха от сутрин до вечер. За следващото пътуване, в което би трябвало най-после да вземат участие истински гости, които да плащат, се обади само една швейцарка. При другите пътувания беше вече по-добре, но все още бяхме в загуба. При това приятелят ни Пол Галико, особено известен с книгите си в Америка, описа във в. „Сатърди ийвнинг поуст“ надълго и нашироко нашето сафари. Но, разбира се, по свой маниер. В априлския брой на 1956 г. той писа: „Колко прекрасно е Червено море, колко привлекателно е едно пътуване дотам. Където и да стъпи човек, стъпва върху отровна риба, накъдето и да плува, бива ухапван.“ Една пълна с хумор статия, която би трябвало да ни помогне — но никак не ни бе в помощ.

Както вече казах, междувременно положението се бе изменило основно. Тук за наше съжаление малко бяхме избързали с времето. Днес пътуванията в Червено море станаха много популярни, а също — за Коморските и Сейшелските острови, за Мозамбик и крайбрежието на Кения. Никой кораб няма комфорта на „Ксарифа“ и въпреки това всичко върви добре. От американски туристически бюра се предлагат пътувания до Бонайре, Бахамските острови, към австралийския Бариерен риф, до Козумел, Британски Хондурас, о. Ямайка, о. Кеймън, о. Бикини, Кабо ди Сан Лукас, о. Хавай, о. Трук и пр. Това, което най-напред са се опитвали да направят неколцина, срещнали съпротива, сега се раздвижва като лавина.

Нашето първо сафари имаше неочаквани последици. Хенри А. Байроуд, американският посланик, който пътуваше с нас, беше въодушевен въдичар. Под ръководството на нашия учител по гмуркане Стюърт Товини той стана и възторжен леководолаз. Ако добре си спомням, внезапно бе пристигнало известие, че той трябва да се завърне в Кайро. Но на кораба така му харесваше, че остана още един ден — после отлетя с частния си самолет обратно. Този ден се оказа съдбоносен за него. Точно на този ден русите (а не американците) постигнаха споразумение с египтяните относно Асуанския язовир. С това се установи политика, която имаше сериозни последици — изгонването на англичаните, национализирането на Суецкия канал през юли 1956 г. Всичко това се решаваше тогава; Байроуд беше преместен. Така първото подводно сафари имаше световно-политически последици.

Междувременно колелото се въртеше. (За всичко трябва време.) Пазарът за подводен туризъм бе открит — и днес се експлоатира. Казвам го в най-добрия смисъл на думата. Почти във всяко крайбрежно селище, където е възможно гмуркането, има станция за пълнене на бутилки със сгъстен въздух, спортни магазини за всичко, от което се нуждае леководолаз, обикновено — и учители по подводно плуване, дори училища. Има хотели, които организират подводни екскурзии, други са се специализирали да посрещат изключително запалени гости-леководолази. Един хотел в Карибско море предлагаше на интересуващите се да разгледат гигантска морска звезда с диаметър 1,5 метра, която обитавала потънал кораб. Тъй като по-късно нямаше вече обява за нея, навярно е умряла. Други обещават добавъчно към удоволствията на подводното плуване всяка седмица и по един коктейл, езда, танци, калипсо, забави в пещери и нощни пикници. Всички предлагат слънце, прекрасен плаж и най-красивите рифове на света. Някои дори изтъкват колко прозрачна е водата, други — че ловът там бил позволен, трети пък — че може да се ходи на лов и за девойки. Една гръцка авиокомпания поиска да привлече американски леководолази в Гърция — макар че там едва ли има риба, а приближаването до антични предмети е забранено. Западногерманска компания е готова да заведе леководолазите в Мексико, в Червено море или дори до Малдивските острови. Една ливанска компания пък предлага като особена атракция комбинацията от подводно плуване и каране на ски; рекламната снимка показва напълно екипиран леководолаз, нарамил ските си. В Карибско море посещението на потънали кораби вече се предлага от всеки по-добър хотел. Но невинаги туристът се връща напълно доволен от излета.

Навсякъде, където туризмът се прехвърля в морето, е важно да се опази подводното пространство. Доколкото ми е известно, първият апел за това е направил Рон Дръмънд през 1952 г, в августовския брой на „Скин дайвър“. „Вече няколко години мисля за това — пише той, — че от голяма полза би било, ако известни райони по всички крайбрежия в света се обявят за «рибни резервати» или «защитени морски градини». Членовете на подводните клубове биха имали възможност да наблюдават рибите и останалите морски животни, без те да бъдат смущавани и без да се плашат от човека … През 1940 г. се носех с лодката си, дълга 10 метра, сред островите в Карибско море и се гмурках, колкото си искам, в кристалната вода; но после туземците момчета започнаха да си служат с харпуни и за шест месеца хилядите риби, които преди това гъмжаха из рифовете, станаха съвсем плашливи. Това е проста истина. Едва ли подводният лов доставя на другиго по-голямо удоволствие, отколкото на мен, но въпреки това признавам откровено — за да дам пример, — че един-единствен ловец може да изтреби за няколко дена всички тези интересни едри риби, които обитават руините на старата баня на Бакуто Бийч във Венесуела, и които, ако се запазят, биха могли да бъдат наблюдавани още дълги години от туристите, посещаващи постоянно това място.“

В Европа Херман Хеберлайн беше този, който извънредно енергично — и при голяма съпротива — се застъпваше за опазване на морето. Има вече няколко по-малки резервата в Средиземно море, други щели да се създадат наскоро. В останалите краища на света — в Япония, на Бахамските острови, на Сейшелските острови, а неотдавна и в Мексико — бе направена крачка още по-напред. Хеберлайн е особено голям противник на това, че в Италия все още е разрешен ловът с акваланги и че там всяко дете може да употребява стрелящи харпуни. Една мурена, която той няколко години отглеждал и наблюдавал в къщата си на о. Сардиния, била убита от един от тези „неделни“ подводни ловци.

Не по-добре се отразява и страстта на подводните туристи към колекциониране. Събира се всяка мида или всеки морски охлюв, всяка красива горгона се откъсва. После на сушата коралите започват да вонят, охлювът често пъти не може да се извади от черупката, започва да се разлага и също мирише. Накрая коралите и мидите се хвърлят. Въодушевените отпускари, хората-риби нахлуват в подводния свят, за да му се наслаждават — и го унищожават.

Сложна ситуация. От една страна, наистина е радващо, че жадуващият за природата човек открива такива прекрасни райони. Само кораловите рифове са чудеса на света, които положително не отстъпват на онези прехвалени през античността чудеса, като например висящите градини на Семирамида или Родоския колос. От друга страна обаче, не бива в никакъв случай да се допусне едно-единствено поколение да има привилегията на тези преживявания, а за идните поколения да остават само запустели останки, които едва ли ще могат да дадат и бегла представа за някогашната красота и многообразие. Това е важно, тъй като тук действително има възможност, след като човек се е отдалечил толкова много от природата, да намери път обратно към нея. Разбира се, на сушата едно ново приближаване до природата е също така възможно, дори понятно. В края на краищата всяка ливада, всяка градина, мъхът, който е обвил скалата, дават възможност за това. Но на сушата така сме свикнали с растенията и животните, че сме ги сместили в специално „чекмедже“ на нашия мозък, съвсем отделно от останалите наши мисли, мотиви и решения. Ако се намираме в гората, в планината, сред непознати пейзажи, тогава впечатленията могат да ни завладеят, но все пак — само вътре в това чекмедже. Експанзивният, разширяващ своята власт с помощта на технически органи човек просто е свикнал по принцип да се откъсва от това, което той нарича „природа“. Независимо дали я обича, или не — тя представлява за него „околния свят“, нещо отделно. Дори „напълно естественото“ противопоставяне на понятието „култура“ и „природа“ пояснява добре това. Както ни учи науката за еволюцията, ние сме също част от жизнения процес — заедно с цялото културно развитие, включително техниката и изкуството. Тези специални дейности по принцип не са нещо откъснато от природата, а само един от нейните безбройни феномени. На сушата обаче, при всички наши заплетени мисловни шаблони, ние още не сме в състояние да преодолеем това в мислите и чувствата си, да „прескочим тая рекичка“. Морето, напротив, ни е толкова чуждо, едно наистина ново преживяване, че тук можем — дори още днес — да прекараме мост към него. Защото тази област на природата, в която навлизаме необременени, тоест с други основни възприятия, няма в мозъка ни още свое отделение. И затова възприетите тук от нас впечатления могат да се свързват далеч по-бързо със съдържанието на всички останали чекмеджета в мозъка ни. Ето защо смятам за възможно — мнозина други също са предсказвали подобно нещо, — че биологията, тоест науката за детайлите на жизнените структури, трябва да придобие по-голямо, дори особено значение за по-нататъшното развитие на човечеството. Факт е, че днес все повече хора не знаят точно какво всъщност искат и защо живеят. Конрад Лоренц, според мен един от най-забележителните и интересни мислители на нашето време, посочва в книгата си „Осемте смъртни гряха на цивилизованото човечество“ няколко фактора, които допринасят за нарастващото недоволство. Един от смъртните грехове е „надбягването със самия себе си“. „Припреният човек — пише той — е тласкан от нещо, а това, което го тласка, може да бъде само страхът.“ Откъде идва обаче този „страх“, който няма нищо общо с днешната ни мощ. Според мен той се дължи на две причини: прекалено голямото предлагане на информация и на достъпни за нас възможности. Двете неща представляват истински напредък, но и двете си имат отрицателни страни. Прекалено многото информация води до объркване и с това по неволя — до повърхностно отношение. Ние просто не можем да се справим с многото, което ни се поднася в непрекъснат поток от нашите близки, чрез вестниците, радиото, телевизията, ние вече не разполагаме с достатъчно време, за да подбираме същественото — или по-точно: да отделим самите себе си. Подобно въздействие има и преголямото предлагане на възможности, целенасоченото събуждане на желания чрез производители, които искат да пласират стоките или услугите си, и затова — съвсем легално — се стараят да предизвикат у нас нужда от нещо. Насила ни се втълпява погрешното убеждение, че ако участваме за определено време в десет пъти повече забавления, ще изпитаме десеторно по-голямо удоволствие. Но както всеки знае, сметката не излиза. Ние направо сме претоварени. Последица: страх или най-малкото — тягостно чувство, което не можем точно да определим.

С морския туризъм това има дотолкова общо, доколкото той е пътят — или може да стане път, — който води обратно към детайла, към ограничаване. На остров Елба посетих отличното училище за леководолази на Валти Гугенбюл, който застъпваше пред мен становището, че Средиземно море предлага на учениците му повече интересни неща, отколкото например Червено море. Защо? Аз плувах с една група и видях колко внимателно всеки ученик се заглежда в яйцето на акула, в горгона или в малък октопод. Тук наблюдението стигаше действително до детайла. В тропиците това сигурно е по-трудно, там в рифовете има толкова много неща за наблюдаване, че човек просто трябва да се изолира, за да не се отвлича постоянно от нещо ново. И там — същото: прекалено много впечатления, факти, от които трябва да се изолираш, ако не искаш да се плъзнеш по повърхността, която, както Лоренц казва, в края на краищата води до „убийствена скука“.

Ето защо е нужна изолация — от една страна, срещу информацията, която като стихиен поток се излива върху нас, а от друга — срещу пораждането на желания, от които други печелят. Това ще рече: да намериш пътя за връщане назад към ценности, от които не трябва непременно някои да печели, към ценности, които човек сам си създава. Разбира се, мнозина ще вдигнат презрително рамене, когато чуят, че това развитие по обратен път трябва да стане точно чрез морския туризъм. Но аз не намирам това за толкова безсмислено. Защото само плажът, слънцето, просторът, морето връщат човека към вътрешното спокойствие и към пробуждането на желания, които не се влияят от никого. Преживяванията под водата могат да допринесат още нещо. Чрез водната повърхност се създава гранична линия. В началото човек е несигурен във водата, чувствува се сам-самичък, преживяването на нещо непознато води до откриване на детайла, детайлът предизвиква интерес. Съвсем до неотдавна щях да погледна на връзката между биологичните и туристическите усилия като на безсмислена. Днес обаче смятам, че тук е възможна истинска симбиоза, че става въпрос дори за партньори, които не само си помагат, а просто се нуждаят един от друг.

Отдавна е ясно, че през отпуската си човек иска да има нещо повече от добра храна и приветлива квартира. Точно защото иска да се откъсне от всекидневието, той се нуждае от разнообразие, и то не само от оптично и емоционално, а и от духовно естество. При пътешествията си твърде често имах възможност да наблюдавам туристи, които прозявайки се от самота и скука, седят без настроение някъде. Клубът „Медитеране“, който може би не е подходящ за всекиго, се намесва тук енергично с нови идеи: тъй като човек има нужда от компания, предлага му се компания. На масата всеки може да седне, където си иска, завързват се познанства, всеки се храни, колкото иска. Предлага се всякакъв вид спорт, спускане под водата — също.

За хора с големи претенции подобно нещо още няма. Както по-рано, така и сега първокласните хотели са високоспециализирани индустриални предприятия, годни само да предлагат на гостите си по възможност по-скъпи услуги.

Ето защо неотдавна поех — заедно с Айбл-Айбесфелд — инициативата да се включа като биолог в това развитие и да осъществя на практика опита за симбиоза между туризма и изучаването на природата. Що се отнася до туристите, ясно ми е какво трябва да се предложи. Градският човек копнее за море и слънце — това вече определя местата. Той иска да има приветлива стая, комфорт, прислуга, добра храна — същевременно обаче не бива да се обещава повече, отколкото може да се изпълни. Младите хора искат да се веселят и да танцуват, възрастните искат някакви инициативи, за да преживеят и те нещо; на жените е приятно от време на време някой да се занимае с децата им. Спортистите искат спорт. Освен това има летовници, които са по-практични и предпочитат собствен апартамент пред хотелска стая. През ваканцията те сами си го използват, а през останалото време може да го дадат доходно под наем. В такъв случай хората си готвят сами — значи, би трябвало да има и супермаркет наблизо.

За да има преживелици в морето, трябва да има най-напред училище за леководолази. То може евентуално да се комбинира с подводен бар, в който останалите гости могат да наблюдават и интересен район в морето: резерват с богата фауна. Да има и делфини. Те са дружелюбни и както обученият от „Сий лаб II“ делфин Тъфи, не показват склонност да бягат от хората. Като нещо специално може да се ангажират изкуствени подводни структури: рифове от пластмаса, подводна къща. Напредналите водолази могат да прекарат тук една нощ под водата, с разходки при прожекторно осветление. За спортистите, които не се спускат под водата, може да има на сушата място за голф, конюшня за ездитни коне и тенискортове. Ако хотелът може да си позволи, набавя си подводна лодка, с която да се развеждат интересуващите се, без да се намокрят, из морските простори. Биха могли да се организират излети по крайбрежието с биолог и клуб, в който да се събират всички. От време на време някоя сказка — за интересуващите се. За останалите — бар и по възможност добра дискотека. Значи, за всекиго по нещо — без обаче хората да бъдат изкушавани да предприемат прекалено много. На известно разстояние от хотела може да се намира малка изследователска станция, която да поддържа подводния парк, да има по възможност безплатни места за студенти, желаещи да се занимават с наука, като се определят за гостите толкова и толкова часа на разположение. Изследователски задачи: изучаване поведението на рибите всред изкуствени структури; естетични феномени именно в тези структури.

Нашите първи опити в тази насока вече се намират в стадий на осъществяване. Първият център ще израсне на испанското крайбрежие в Средиземно море, вторият — в някой тропически район. Опасността, която туризмът представлява за подводните простори, според мен може да бъде преодоляна само като се оказва влияние именно върху него. Само ако успеем да предизвикаме истински интерес върху детайла, можем да привлечем съратници за запазването на подводния свят. Създаваната до днес представа у лаика, че животните и растенията са съвсем точно оформени и оцветени организми и само като добавка могат да се узнаят някои неща за начина им на живот, е колкото повърхностна, толкова и заблуждаваща. Всеки организъм, микроскопично малък или видим за нашето око, означава същевременно разрез през потока на едно развитие, което кулминира вътре в нас и продължава нататък. Толкова необикновено големи са сложните преплитания между причини и следствия: въобще едва тук започва да става интересно. Какво означават наименованията на животните? Създадени от човека обозначения. Смятаното за толкова важно определяне на видовете има много малко общо с модерната биология. От значение е обаче това, че всяко от тези, изглеждащи различни, живи същества не е чак толкова различно от нас, хората, а може би е и единственият ключ към разбирането на човешкото съществуване и към нашата проблематика.