Ханс Хас
Светът под водата (21)

Леководолази по криви пътища

Горещ летен ден в слънчевия юг. Близо до вилата си собственикът и младата му жена се припичат на слънце и се радват на отпуската си. Това, което всеки един от тях в момента мисли, другият не знае — обикновено при човека е така. Жената става, слага си крем и казва: „Ще се повозя пак малко с лодката по-навътре.“ Мъжът, седнал в шезлонга, тъкмо се е задълбочил в борсовите съобщения. Той кима. Жените искат да се припичат голи на слънце, затова жена му често отива с моторницата малко по-надалеч, където не може да бъде наблюдавана от съседните парцели. Както повечето италианци и той е много ревнив — а подозира, че жена му го мами. Няма обаче доказателства. Затова си е ангажирал детектив, който я наблюдава, когато ходи на покупки или посещава приятелките си. Но досега — нищо… Тук, за щастие, няма кантора и неговата жена всецяло му принадлежи. Тя се качва в лодката, включва мотора, отдалечава се само на двеста-триста метра и хвърля котва. Един час яхтата се клатушка там — от време на време съпругът поглежда дали някоя друга лодка не се е приближила до нея. Но тази част от брега е пуста.

Следобед детективът му се обажда по телефона: „Хванахме ги! Дори заснех негодника!“ Усърдният детектив я е проследил и от друго място на брега е наблюдавал случилото се с бинокъл…

Съпругът не можел да забележи, че от другата страна на лодката, която не се виждала, се появил леководолаз и се покатерил през перилото на борда. После и детективът цял час не виждал нищо. На края, преди жената да отплава обратно, мъжът изчезнал по същия начин под водата.

Случаят бил посочен като пример за успешна детективска работа на годишното събрание на италианските детективи в Сейнт Винсент. Героят на нашия разказ напомня японския речен дух Капа, който излизал от време на време от водата, за да се наслаждава на девойки или жени. Това, разбира се, обикновено ставало насилствено. Във всеки случай техниката на незабелязано промъкване под водата се практикува извънредно често и е станала средство за извършването на не едно забранено деяние.

Второ място на действие: малък залив по югоизточното крайбрежие на Япония. През последните години там едно рибарско село се разрасна в доста известен курорт. Има вече няколко хотела, клуб на притежатели на яхти и голям брой дансинги. Освен другите атракции през лятото се организира и състезание с бързи лодки, което е особено популярно, защото се залагат големи суми. Героят на разказа ми, който нарушил закона, притежавал такива лодки. Тъй като бил спортист, никому не направило впечатление, че участвал в курса за леководолази с акваланги. През нощта преди състезанието той се спуснал в пристанището с клещи под водата. Незабелязано доплувал до лодките на двамата си най-опасни конкуренти; при матовата светлина на подводната лампа намерил витлата и ги обработил с клещите така, че повредата да не личи; но едва ли витлото можело да работи нормално. Човекът се върнал отново незабелязано на мястото си в пристанището, преоблякъл се там, върнал се в къщи и отпил сам наздравица за предстоящата победа. Преди състезанието заложил голяма сума за победата си; постигнал я. На двамата победени противници обаче нещо им се сторило не в ред. Дошло се до полицейско следствие и човекът бил задържан. Премията пропаднала, той бил осъден да заплати значителна глоба за нанесените повреди и за измамата.

През март 1970 г. в Сан Франсиско ресторант, намиращ се близо до пристанището, бил ограбен от леководолази. Те влезли след полунощ незабелязано откъм морето в сградата, разбили желязната каса и избягали с плячката от 31 000 долара. Изглежда, че са носели инструментите със себе си в торбички. В подобни торбички след войната се внасяли контрабанда цигари, шоколад, фотокамери и подобни неща от Швейцария през реки и езера в Германия и Италия. Толкова важният за бойците-плувци спорт, който се практикува и днес особено в ГДР и Швеция — ориентировъчно плуване в съвършено тъмна или мътна вода, — се прилага именно при такива „акции“. Снабдени с компас, часовник и спидомер, подводните плувци трябва да открият, без да имат връзка с повърхността, точно определени точки, да ги достигнат и засекат.

По-страшни от открадването на чужда жена или на чуждо имущество, от нанасянето на материални щети или шпионаж са нараняването на ближния и убийството. А под водата има твърде много, дори особено благоприятни възможности за това — благоприятни в смисъл, че престъпниците остават ненаказани.

Най-напред — един куриозен случай, който обаче е твърде типичен за това, което днес започва да се разиграва под водата. Мястото, където се е случило това, е малкият остров Паг по югославското крайбрежие. През лятото на 1972 г. две групи леководолази от различни националности (не югославяни) открили тук едно и също поле с амфори. В Югославия законите са много строги. Всяка находка на антични предмети трябва да се съобщи на властите, нищо не може да бъде докосвано без присъствието на упълномощени археолози. Нито едната, нито другата група имала намерение да се придържа към това и контрагентите влезли (под водата…) в спор за своето откритие. Стигнало се дотам, че леководолазите започнали да стрелят с харпуните си един срещу друг. Двама подводни мускетари били доста зле ранени. Полицията узнала това и двете групи попаднали в затвора.

Далеч по-сериозен и действително трагичен случай имало през септември 1972 г. в една речна пещера във Флорида. Тя се нарича Литъл ривър спрингз и се намира край река Суейн. Както ми разказа Том Маунт, ръководителят на леководолазния отдел при университета в Майами, водата там била съвсем прозрачна. В този район имало много такива подводни пещери, някои от които се разклонявали далеч наоколо и водели много надълбоко — а това привличало американските спортисти-леководолази. Ако човек се спуска от река Суейн към входа на водещата косо надолу пещера, тогава най-напред минава покрай табелка, която дава на леководолаза девет съвета и девет предписания за екипировката му. Трима плувци, които в нашия случай се спуснали там под водата, не обърнали никакво внимание на по-голямата част от съветите. Само единият, Майк Уилямз, бил изпитан леководолаз. По-рано той бил учител по гмуркане в Ню Джързи. С екипировката на леководолаз той скачал с парашут от самолети и бил изследвал голям брой далеч по-опасни пещери. Другите двама, Оги де Грасия и Люис Грауър, били само запалени аматьори. И тримата нямали спасителни въжета, които биха им показали обратния път към входа, откъдето са влезли. Вместо по един фенер на човек и един резервен на колана — тоест общо четири — те имали само два фенера и вместо дихателни уреди с по две бутилки, които да позволяват престой под водата до един час, носели само еднобутилкови уреди, а въздухът в тях бил използван наполовина. След първия си опит да проникнат по-навътре, те се върнали отново в пещерата — без да вземат от колата пълните бутилки. Това, което после се разиграло там, може да се възпроизведе само приблизително. Том Маунт, който прибрал трите трупа, заварил единия от водолазите увиснал с издута спасителна жилетка под свода на пещерата; вторият имал още въздух в танка, третият бил с рана от нож в корема. Възможно е, на Грауър, най-неопитния, най-напред да се е свършил въздухът и той да е изпаднал в паника. Може да е изтръгнал мундщука от устата на свой другар; този е нагълтал вода и в борбата е посегнал към ножа… Във всеки случай тримата намерили там смъртта си. Както Маунт ми обясни, те очевидно се намирали на обратния път: били вече близо до цокъла — на пет метра от високия отвесен комин, който води към реката нагоре. Макар полицията и съдебният следовател да установили върху Грауър рана от нож, родителите на загиналите се споразумели по този въпрос. Бащата на Грауър заявил пред пресата: „Ние се разбрахме, че каквото и да е станало, то е станало в паника и никой не е действително отговорен. Госпожа Грауър сне голям товар от душата ми, когато днес ми се обади по телефона и ми каза, че по тялото на сина ни уж нямало рана от нож.“ Госпожа Грауър каза на журналистите: „Спортистите-леководолази са тясно свързана общност. Те се ценят един друг, имат си доверие и си помагат. Нали трябва да го правят!“

Друг случай, при който не мога да спомена имената на участващите, се разиграл преди няколко години в австрийско езеро. Двама сприятелили се мъже, да ги наречем А и Б, се спуснали с апарати със сгъстен въздух под водата. Двамата били около 35-годишни и двамата живеели в чужбина, а в родния си град се ползвали с не особено добро име заради не много почтената им професия. По-късно А разказал, че получил главоболие — уж от замърсения сгъстен въздух — и затова прекратил престоя си под водата; другият отново се потопил. След това въздушните мехури престанали да се виждат на повърхността. Това било на 20 м разстояние от брега. Тогава той отново препасал акваланга и заплувал в съответната посока; там намерил Б да лежи в безсъзнание, с лице надолу върху 6–8 метра дълбокото дъно. Домъкнал го на сушата, но Б бил вече мъртъв. Свидетели обаче разказвали после, че А доста късно, и то след като хората настояли, се опитал да му направи изкуствено дишане. Резултатът от съдебномедицинската аутопсия гласи: никакво удавяне, смъртта е настъпила поради падане или задушаване. По-късно се намесило и застрахователното дружество, понеже се оказало, че А застраховал приятеля си доста високо, а в случай на смърт сумата от застраховката трябвало да се изплати на него. Подписът върху полицата се оказал фалшифициран. Въпреки това при следващото съдебно заседание А бил оправдан по липса на доказателства. Мой познат, опитен лекар на леководолази, когото застрахователното дружество бе привлякло за консултант, беше обаче уверен, че тук е имало предумишлено убийство. Заедно с колегите си от своя подводен клуб той провел в плувния басейн най-различни опити. „Тогава просто станахме съвършени убийци — разказа ми той. — Ако преди спускането под водата в съоръжението на другия се отвори едно кранче, убийството става още по-бързо. Нужно е само да се хване отзад, да се затвори кранчето и да се натисне жертвата към дъното. Тогава тя се премята няколко пъти. И играта е свършена. Облеченият в «сух» водолазен костюм плувец-жертва не може да стигне с ръка кранчетата на бутилките.“

Краен резултат: Добри времена за лоши леководолази!

Има достатъчно начини да се отървеш под водата от някой неудобен човек. Най-простият е, при пълненето на бутилките тръбата на ауспуха на компресора да се държи пред смукателния отвор — човекът ще загине после от отравяне с въглероден двуокис. Да се дръпне плувец под водата надолу, също не е много трудно за леководолаза, особено когато е с дихателен апарат със затворен цикъл, понеже не се образуват мехурчета. Свидетелите чуват едно изкрещяване и може би виждат как жертвата удря с ръце наоколо… а приемливо обяснение за случката се намира лесно. Не искам да ставам прекалено голям защитник на акулите, но съм уверен, че на тези животни са приписвани доста неща, за които те не са били виновни. През последните петнадесет години имаше немалко случаи, когато леководолаз се е връщал без приятеля си, без жена си или приятелката си на сушата и после е разправял ужасни неща. Рядко е възможно да се провери какво действително се е случило на усамотеното място.

Известен ми е случай, когато мъж, жена му и приятелката му отишли на излет, а се върнали само мъжът и приятелката. Жената станала жертва на акула, така се казало. При друг случай леководолаз се спуснал под водата, а когато изплувал отново нагоре, лодката и седналата в нея компаньонка вече ги нямало. Районът бил претърсен от самолет, но нито лодката, нито жената били открити.

Споменатият вече Дюи Бъргмън, който организира в САЩ подводни екскурзии, ми разказа за един случай, разиграл се в първокласен хотел в Карибско море, където и самият той пребивавал.

Американска съпружеска двойка си взела там учител по подводно плуване, който завел двамата в подводния свят. На известно разстояние от мостчето до хотела мъжът изпаднал в голямо затруднение, очевидно в паника, удрял с ръце и крака около себе си. Учителят му се притекъл на помощ и му струвало доста усилия, докато измъкне мъжа невредим на повърхността и обратно до мостчето. Мъжът бил доста изтощен, когато благополучно се намерил отново на сушата. Сега пък възникнал въпросът: Къде е останала жената? Учителят навлякъл отново акваланга, спуснал се под водата и след известно търсене я намерил безжизнена на дъното. Изнесъл я на сушата — тя била мъртва.

Покойната била пренесена в Америка и погребана там. Тъй като била много високо застрахована, намесило се застрахователното дружество. Изровили трупа и се установило, че жената е умряла от отравяне. Един много рафиниран план за филмова идея на Хичкок за малко не успял. Преди спускането под водата мъжът дал на жена си отрова. Под водата разиграл комедията, за да отвлече вниманието на учителя и да го ангажира. Водолазът дълго време бил отчаян, защото се чувствал виновен за смъртния случай. Както Бъргмън ми съобщи, американецът бил изобличен и осъден.

Ако някой поискаше да скъса със сегашния си живот, например да започне с приятелката си нов живот в някоя презокеанска страна и да остави на семейството си своята застраховка, досега на сушата не бе толкова лесно. Щом трупът на загиналия се намери, застрахователното дружество не плаща нищо. Под водата положението се измени — кой ще може да докаже, че внезапно изчезналият не е бил изяден от акула? Боя се, че нашествието на човека в морето ще постави не едно застрахователно дружество в затруднение.

Други престъпления под водата ние изобщо не поставяме в категорията „престъпление“. Според човешкия начин на мислене този, който убива предумишлено и от користни подбуди, е мръсник, а онзи, който убива на война, според обстоятелствата — герой. С тази двойственост в преценките (която се появява особено след свършването на една война, когато възниква въпросът за вината) ние ще се борим дотогава, докато успеем да премахнем войната.

Във военния сектор все по-голяма роля играят действията под вода. Отбранителните и нападателните органи на „великите сили“ вече са се загнездили в подводната сфера, като използват значителна техника. Началото бе поставено през последната световна война от италианските бойни плувци, които под командата на принц Валерио Боргезе, безстрашни пред смъртта, в безумно смели акции навлизали в силно укрепени военни пристанища — например в Гибралтар — Александрия — и поставяли мини на вражеските кораби. Те използвали първите скутери, които можели да се спускат от подводници направо под водата. Други плувци били закарвани с лодки до определеното място или скачали от самолети във водата, после били прибирани отново или трябвало да се укриват във вражеска страна. Някои от тези акции излезли „успешни“, много от тях станали „жътви“ на смъртта. Подобни действия провели после и германските плувци в Холандия, особено в реките, за взривяване на мостове. Чисто човешки погледнато, тези мъже не могат да не бъдат уважавани за смелостта и решителността им — общо погледнато, тук, както при всяко военно действие, възниква проблематиката, която се свежда до въпроса, каква разлика съществува между индивидуалното и колективното убийство.

Междувременно технизацията на организираното убиване под вода в случай на война е напреднала още и тук машините заместват все повече и повече човека. От години насам, без да могат да се наблюдават от спътници, американските подводници „Поларис“, натоварени с по 16 ракети с далечен радиус на действие, кръстосват безкрайните морски простори. На практика тези превозни средства могат да бъдат снабдявани под водата е всичко необходимо, а и смяната на екипажа може да става долу. Достатъчно е само едно натискане на копче и сгъстеният въздух изхвърля на повърхността снабдените с атомни взривни глави далечни ракети. Там се включва двигателят и автоматично управляван, ги понася през стратосферата до практически всяка желана цел. Както напоследък стана известно, съществуват проекти — или вече са осъществени — такива ракети да се складират на морското дъно, и то на по-големи дълбочини. Подводниците „Поларис“ все пак могат да бъдат открити чрез сонар на далечно разстояние от други подводни превозни средства и да бъдат нападнати. В морските дълбочини ракетите биха се запазили още по-добре. Сериозно се обмисля или е обмислено построяването на подводни крепости на скалисто морско дъно, в които да има нормално атмосферно налягане, тоест нормални условия за живот („ако е нужно, да има не само работилници, болници, а и обори за животни, да има градини, зали за физкултура, кина и пр.“). Тъй като непрекъснато се подобрява и ракетната отбрана, в бъдеще ракетите ще префучават под водата до континенталните плочи и едва тогава, пробивайки всички отбранителни системи, ще се вдигат в стратосферата, ще засичат оттам целта и ще връхлитат върху обекта. Тъй като повечето големи градове на САЩ — Ню Йорк, Лос Анджелиз, Сан Франсиско — са разположени непосредствено до морето, съществува опасност някоя вражеска подводница да постави атомни бомби наблизо там на дъното и по-късно те да бъдат взривени — а това би могло да предизвика приливна вълна, която да залее тези градове и да ги унищожи. Ето защо наоколо, на разстояние няколкостотин километра от брега, ще се закотвят под водата по възможност в непрекъсната верига сонарни уреди, които да регистрират приближаването на всеки кораб и да съобщават това на намиращата се на сушата командна централа. Както всяка риба чрез особената си форма, големина, начин на плуване в движение на плавниците изпраща съвсем определени мелодични трептения в морето, така и корабите се различават по строеж, големина и двигателни средства и следователно предизвикват индивидуални подводни шумове — в уловим и неуловим диапазон, — които се регистрират от технически сетивни органи и с помощта на компютър се анализират според регистрираните трептения. Днес, поне от страна на „великите сили“, се изразходват значителни средства за усъвършенстване на подводното изследване и на подводната технология; и е вярна печалната истина, че то се „дължи“ на военния бюджет.

Нашата планета има определена големина — а с това са поставени граници на жизненото развитие. Да ги осъзнаем ще е в края на краищата по-важно от самия прогрес.