Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (4)

Изкачването на Мозершпиц
(Туристическа хумореска)

Най-напред трябва да кажа, че бях решително против това при скитанията си из Швейцария да си строша врата. И ако се реших да изкачвам Мозершпиц, то стана под силното давление, което ми оказаха три бутилки вино и щерката на кръчмаря в Берн, където изпих виното.

А сега на въпроса. Какво е това Мозершпиц? Тъй като го изкачвах, е лесно да се отгатне, че става дума за връх, при това доста остър, което пък се подразбира от името му. Излишно е да казвам, че се намира в Алпите, защото едва ли има някой, който да мисли, че в Швейцария се намират Хималаите.

Мозершпиц се извисява гордо на около шест часа път от Берн и се славеше с това, че там още никой не се беше пребил по простата причина че никой не го беше изкачвал.

Около Берн има толкова върхове, че опасният връх се беше изгубил в това множество и ако не беше предприемчивият съдържател от Берн, господин Графергерен, и досега никой нямаше да има понятие, че Мозершпиц е отлично място за всякакви наслади от алпинистки характер, като чупене на глави, трошене на ръце, крака и гръбнаци.

Инициативният Графергерен беше схванал добре преимуществата на този връх, като опасни урви, отвесни скатове, падащи камъни и други такива, и беше обзет от мисълта да построи в подножието му хижа, за да примамва англичаните и всички ония, на които им беше все едно дали ще се сгромолясат от Монблан или пък само от Мозершпиц.

И той построи в подножието му хижа, а по-нагоре от първата, на четиричасов преход, по-точно — лазене на четирите — още една. С помощта на магарета зареди и двете хижи с напитки, вина и ликьори, с хранителни продукти и зачака първата жертва, която да му направи реклама.

По волята на съдбата аз бях първият, който му падна в ръцете. Бях се настанил към края на юни в странноприемницата му в Берн и се наслаждавах, както се казва, на виното и на дъщеря му Маргаретка.

Вследствие на което виното и Маргарета ме подведоха да изкачвам Мозершпиц. На виното не се чудя, но не може да ми се побере в главата, че жените нямат капчица съвест.

Сега си казвам „по дяволите Маргарета от Берн“, но тогава, разпален от виното, като нищо щях да си предложа услугите да изкача и Джомолънгма, пък какво остана за Мозершпиц, висок нищо и никакви си 3500 метра.

Ето как стана всичко:

След като се настаних в странноприемницата, същия ден привечер, с бутилка вино на масата се впуснах в разговор с Маргарета.

Не знаех какви ги плещя. Парадирах със своите туристически експедиции.

— Изкачването на Монблан, госпожице, е играчка. А пък Грос Глокнер не струва пукната пара. От лесно по-лесно. Поне свят да му се завиеше на човек.

В тоя момент към нас се приближи Графергерен.

— Милорд — по навик се обърна той към мен, мислейки, че съм англичанин, след като говорех така самонадеяно, — милорд, аз имам нещичко като за вас. Изкачване, пълно с опасности.

— Интересувам се само от изкачвания, които седемдесет на сто могат да свършат смъртоносно — продължавах да лъжа аз Маргарета. — Знаете ли, господине, Небозизек^[1]?

— Не, милорд. Опасен ли е този връх?…

— На сто души я се върнат в ред петима от „Небозизек“, я не — казах аз, без да ми мигне окото.

Това потресе даже закоравелия Графергерен.

— Милорд, гарантирам ви възможност за смъртоносен удар и на Мозершпиц. Там има урви и пропасти до две хиляди метра.

— Дребна работа, я ми донесете още една бутилка вино и си помислете за това, което ще ви попитам. Можете ли да ми гарантирате, че при нещастен случай от мен няма да остане и помен.

Когато този добър човек донесе виното, ми каза следното:

— Давам ви честна дума, че ще станете на кайма. При падането поне двеста пъти ще налетите на остри скални издатини — продължаваше да ме изкушава той, — освен това Мозершпиц има и друго предимство. Там вилнеят страхотни бури и поройни дъждове и е повече от сигурно, че водата ще ви помете, а вятърът ще ви срине в пропастта.

— Това е за новаци, господин Графергерен, за вълк като мен е дребна работа…

— Несъмнено, милорд, но помислете само, ще се катерите сред преспи и ледени полета, които съвсем не са играчка. Най-малко осемдесет на сто от случаите завършват с пропадане на леда. С две думи, милорд, изкачването на Мозершпиц е работа само за вас. Прибавете още, че това е единственият връх в околността, на който може да ви обгърне ненадейно мъгла, така че вероятността да се сринете в някоя пропаст е голяма, и че скалите се ронят точно на местата, където може да се заобиколи пропастта. Всичко създадено сякаш за вас.

— Изкачване във вашия стил — отбеляза Маргарета.

— Госпожице, ще ме харесвате ли, ако покоря Мозершпиц? — казах аз.

— Да, милорд — отговори Маргарета. „Дявол да те вземе, швейцарско трендафилче“ — си мисля сега, но тогава произнесох, подавайки й ръка:

— Госпожице, тръгвам за Мозершпиц. И потеглих…

Моят водач, който се казваше Георг, се оказа католик и няколко пъти ми напомни настойчиво да се изповядам преди заминаването. След като отказах да го направя, започна да ме моли да му дам пари за ракия, докато сме още в Берн. Изпълних желанието му.

После охотно ми предложи от арсеника си, който планинците хрупаха, сякаш беше захар.

Благодарих му сърдечно.

Георг си пийна тъй хубаво, че поиска още в Берн да ме привърже за себе си със спасителното въже. И от това се отказах и потеглихме незавързани към хижата на Графергерен, който преди нас беше тръгнал за там на едно магаре.

— Ако не ви видя повече, ще дойда да се помоля някога на вашия гроб — ми каза на сбогуване Маргарета.

Толкова добросърдечни са швейцарските девици.

След шест часа умерено ходене пристигнахме в хижата, където пренощувахме и се насладихме на всички възможни удобства, които ни предостави превъзходният домакин.

На сутринта продължихме пътя си. Господин Графергерен потриваше ръце.

— Милорд, в случай на злополука какво да предам на вашето семейство? — каза той на раздяла.

— Кажете им само, че препоръчвам на всичките си познати вас и Мозершпиц.

— Ще бъде предадено — каза той многообещаващо и заизвива някаква тиролска песен.

А ние започнахме да се изкачваме нагоре по пътеката, която ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Георг ме привърза към себе си с въжето и мога да потвърдя, че беше добър католик, защото, докато го правеше, се молеше.

— Какво ще сторите, ако се подхлъзна и увисна над някоя пропаст, а вие с последни сили ме държите да не падна долу? Ще чакате ли, докато дойде някой на помощ?

— Ще прережа въжето и ще отида да съобщя за нещастието в Берн — отговори спокойно Георг. — До обяд всички вестници ще пишат за това и елате да видите какво става и как ще потръгнат работите на Графергерен. Всички англичани ще се втурнат насам, защото англичанинът обожава риска. Графергерен е умна глава, какво ще кажете?

— Така е.

Откровеността на Георг ми допадаше. В приятен разговор за загинали туристи ние се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнахме до втората хижа, пред която имаше порядъчна пропаст.

Влязохме вътре и там, докато Георг притопляше гулаша от консерва и наливаше вино, аз започнах да размислям.

Зад хижата се извисяваше като гигантски небостъргач хилядаметровата стена на Мозершпиц, цялата от зъбери. Тук — там проблясваше сняг и лед. И навсякъде чудовищни пукнатини.

По дяволите! Аз ли съм тоя луд, който трябва да пълзи нагоре и да си счупи там някъде врата?

Започна да ми просветва. Добрият господин Графергерен иска чрез смъртта ми да направи реклама на собствените си хижи и на Мозершпиц.

— Георг — обърнах се към водача си, — оттук по-нагоре не мърдам.

Георг се уплаши.

— Не може, милорд, парите ще пропаднат — ми каза той с ужас.

— Но аз нали ви платих вече.

— Да, милорд, зная, но господин Графергерен няма да ми плати.

— А за какво трябва да ви плати?

— За да ви примамя на Мозершпиц.

— Ами ако се пребия по пътя, Георг?

— Моето възнаграждение си остава, а освен това смъртта ви ще привлече други туристи, англичани, и аз пак ще получа пари както от тях, така и от Графергерен.

— Георг, ами ако и англичаните загинат?

— Тогава всички ще тръгнат да изкачват Мозершпиц и аз ще спечеля някой друг франк. Затова, милорд, смело напред. Даже и да се сринете долу, може пък при падането да се закачите за някоя скала — от какво се плашите тогава.

— Вижте какво, Георг, хайде да останем тук два дена, ще изядем припасите, ще ви дам двайсет франка и после ще се върнем, все едно че сме били на Мозершпиц.

Да пукна, ако старият Графергерен не получи удар, като види, че се връщам оттук жив и здрав — ликувах в себе си, кроейки отмъщението.

И тъй, два дни ние ядохме и пихме в хижата, а на третия поехме по обратния път.

Пред хижата на господин Графергерен ни чакаше голяма изненада. Близо шейсет англичани стояха пред нея и озадачени гледаха как се спускаме към тях. Най-отпред, опулен, ни гледаше с тъп поглед Графергерен.

— Вие не загинахте ли? — ми викна той покрусен.

— Както виждате, не — отвърнах аз нехайно.

— Сър! — крещеше в ухото ми един англичанин, като размахваше под носа ми „Бернски дневник“. — Сър, обяснете ми като джентълмен какво значи това…

И ми подаде вчерашния брой на вестника, в който беше подчертал със синьо следното съобщение:

Нов алпийски маршрут

Нашият неуморен Графергерен е успял да открие нов благодарен маршрут за алпинисти. Става дума за изкачване по труднопроходим терен до връх Мозершпиц, недалеч оттук, под който с истинско швейцарско старание той е уредил две хижи. За съжаление обаче, трябва да констатираме, че първата експедиция към върха, на който още не е стъпвал човешки крак, завърши с нещастен случай. Алпинистът, който пръв има̀ смелостта да тръгне за Мозершпиц, вчера загинал, тъй като вероятно не се е вслушвал достатъчно в съветите на своя водач, за чиято съдба досега също няма никакви сведения. Това е един много благодарен маршрут, пълен с опасности, който поради спецификата си сигурно ще привлече извънредно много любители на този спорт. Издирването на труповете усилено продължава. За по-подробни сведения търсете господин Графергерен в хижата му под Мозершпиц…

— Господа — обърнах се аз към англичаните, — всичко това е само една измишльотина на Графергерен. Пътят към върха никак не е опасен, дори може да се каже, че е приятен. Нищо повече от една следобедна разходка…

— Господин Графергерен, ние се връщаме в Берн. Както виждате, господинът си е жив и здрав, изкачването е без рискове, нищо ново за нас, вие ни излъгахте. Да вървим, господа! Довиждане! — каза един от англичаните.

— Господа — викаше умолително Графергерен, — помислете само, може да ви затрупа лавина…

Но ние вече не слушахме, тъй като се отдалечавахме от гостоприемната му хижа.

Точно пред нас долетя отгоре камък и до днес не зная, дали се беше откъртил от някоя скала или Графергерен го хвърли подире ни.

А на госпожица Маргарета спестих пътя до гробището, където пред моя кръст тя искаше да се помоли за душата ми.

Аз съм добряк до мозъка на костите си.