Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fialový hrom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2018 г.)

Издание:

Автор: Ярослав Хашек

Заглавие: Виолетовият гръм

Преводач: Нина Цанева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: чешки (не е указан)

Издание: първо

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: сборник разкази

Националност: чешка (не е указана)

Печатница: ДП „Васил Александров“

Излязла от печат: 12. IV. 1982 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Петко Узунов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Красимира Костова; Сергей Стайков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5018

История

  1. — Добавяне

Тримата мъже и акулата

Прекарахме бурно цялата нощ, в което не може и да има съмнение, след като компанията се състоеше от редактора на списанието „Светът на животните“, укротителя на змии и собственик на цирк с бълхи Местек и притежателя на въртележка, виенско колело и стрелбище Швестка. Всички ние бяхме хора с доста съмнителна репутация и ако имахме визитни картички, всеки от нас, в случай че не искаше да го смятат за мошеник, трябваше да прибави към титлата си думичката „бивш“. Или: бивш редактор на „Светът на животните“, бивш змиеукротител, бивш собственик на въртележка и т.н. И ако по света се скитат екс — крале и екс — императори, защо да не може да има екс — собственик на цирк с бълхи.

Призори, след като пропъдихме брутално от едно кафене група невинни студентчета, настъпи успокоение на духовете или по-скоро реакция. Вече не ни харесваше нито хармониката, нито цитрата, нито врясъците на пияния дамски оркестър и побоищата из заведенията, нито намесата на полицията.

Решихме да се поразходим из Прага. Когато вървяхме по „Длоуха тршида“, вниманието ни беше привлечено от това, че при един магазин, където тогава се продаваше морска риба, персоналът се мъчи да вкара във витрината някакъв предмет, който я изпълваше от горе до долу, някакво животно, наподобяващо риба. Змиеукротителят Местек смяташе, че това е тюлен, собственикът на въртележка и виенско колело Швестка каза, че това е морска сирена, а пък аз, бившият редактор на „Светът на животните“, отидох да попитам предпазливо що за риба е това.

— Това е една млада акула, тя не е риба, защото ражда малките си живи — беше отговорът.

— Тя май била умряла — подметнах аз, колкото да кажа нещо.

— Откъде ви дойде на ума — обиди се продавачът на морска риба, — тази малка акула е била умъртвена с харпун. Не е умряла от само себе си, разбрахте ли. Замразена е изкуствено.

— Колко й е килото?

— Ние не продаваме акулите на килограм. Това е рекламна бройка. Нощем я държим в лед. Ако искате да си изпържите в къщи риба, можем да ви препоръчаме морски език, камбала, прясна треска заедно с упътване как да ги приготвите.

Купих си половин кило камбала и се върнах при своите клюмащи спътници.

— Шестнайсетмесечна акула, хваната на остров Хелголанд. Умъртвена с изстрел от канонерка, след като потопила една подводница, която искала да я хвърли във въздуха с торпедо. Рекламна бройка. Нощем винаги я слагат в лед.

Бившият змиеукротител и собственик на цирк с бълхи Местек се замисли.

— Елате в „Златния кораб“. Мисля, че от тая акула може да излезе нещо — ни предложи той.

В „Златния кораб“ не искаха да ни пуснат в бара, заради моята кесия с камбала. Тогава ние я разделихме по равно на две месарски кучета, които, след като подушиха камбалата, даже не се докоснаха до нея, а започнаха яростно да налитат към нас и да ръмжат.

Но ние вече можехме да влезем в бара, където си поръчахме коняк и чакахме какво ще каже Местек.

— На времето имах аквариум. И в него държах един смок, който представях за кръстоска от питон и боа. Напечатах си афиши, разкарвах го из цяла Моравия и спечелих от него хиляда крони. Ако купим истинска акула, за две седмици ще станем милионери — каза Местек след продължителна пауза.

И ние започнахме да си шушукаме, а съдържателят хвърляше погледи, пълни с подозрение, към скупчените ни глави, когато дочу част от полугласния ни разговор:

— Сандък — знаеш рекламата — акула — хубави сказки — голям удар.

Бяхме единодушни, че Местек най-добре ще уреди всичко с притежателя на акулата.

Без да се бави повече, той тръгна и се върна след около час с думите:

— Акулата е вече наша, заедно със сандъка. След малко ще бъде тук. Струва всичко сто и четиридесет крони.

От този момент започна нашето пътешествие с акулата, от което пазя и до днес в сърцето си най-прекрасни и приятни спомени.

Решихме да я показваме само в малките градчета, където хората все още не са станали безразлични от ходене на кино, където не са виждали нищо сензационно и където ще приемат нашата акула с чисто и непокварено сърце. Където тя ще говори на въображението им с музиката на неизвестното, ужаса и страха, където ще събуди искрен интерес.

Първото такова градче беше Страконице. Закарахме акулата направо в „Беседа“. Докато аз поръчвах в печатницата афиши, Местек поговори със съдържателя на ресторант „Беседа“. Обещал му небивало посещение и го поканил да види акулата, която лежеше в своя дълъг ковчег на двора.

Когато съдържателят видял това страшилище, отложил проектираната за другия ден танцова забава и предоставил на Местек напълно безвъзмездно салона.

В това време аз съставих в печатницата следния афиш:

Страшилището на северните морета! Трагедията в морските дълбини!

На уважаемата публика от Страконице предлагаме рядко зрелище — акула, хваната на остров Хелголанд. Тя бе умъртвена в жестока схватка с изстрел от канонерка, след като потопи подводницата, която с торпедо искаше да я хвърли във въздуха. Цели два месеца тя вилня из северните морета и беше страшилище за рибарските лодки и преселническите параходи. В стомаха й беше намерен трупът на капитан Трестьон, лоцман на негово Величество краля на Дания! Следва списък на последните жертви, погълнати от морското чудовище:

Ян и Мария, деца на беден рибар от Щралзунд

Вилям Борус, студент по теология от Шлезвиг

Владимир Новотни, чешки емигрант от Бероун

Джим Демлоп, главен морски контрольор на Великобритания, рицар на ордена „Света Джулия“, депутат от Лондон

Капистран Матей, висш католически епископ на Пелермо и Навара, папски викарий

Ще я видите само утре, 15 май, един-единствен ден, от 2 до 7 часа вечерта в „Беседа“.

Вход 30 крайцера. Ученици, в съпровод на родители, плащат половин билет!

Изобщо ние тримата се допълвахме взаимно. В този важен момент всеки от нас беше на своя пост. Бившият собственик на въртележка, виенско колело и стрелбище беше способен да разлепи афиши и по вратите на църквата, и то така майсторски, мило и любезно, че никой от вярващите не се обиждаше, а клисарят даже му помагаше. Местек през това време се обърна към училищното настоятелство и заяви, че бедните, но прилежни ученици, определени от учителите, ще влязат при акулата безплатно.

А аз бях вече в общината, за да поканя кмета на града лично.

Той беше истински южночешки тип на демократ. Стискаше ми здраво ръката и говореше:

— Акула? Отлично! Аз много обичам акулите. Хапе ли? Умряла? Струва си да види човек такова чудовище. Ще дойда заедно с всички общински съветници.

По-лоша беше работата с възглухия свещеник. Мина доста време, докато му обясня, че не сме никакви комедианти, на които той имал зъб. Когато най-сетне успях да го убедя, че става дума за акула, започна да ми говори нещо за кита, който глътнал пророк Йона. Той страдаше, изглежда, от охтика на мозъка и сега натрапчивата идея не го оставяше на мира, защото извика капелана и му каза:

— Драги Франтишек, идете с този господин, той ще ви покаже някакъв кит.

При тези думи брадичката му се разтрепера, тъй както у свещениците — добряци на писателя Райс. Капеланът се лепна за мен като репей и чак до площада трябваше да му обяснявам, че се касае за акула. Той разправяше нещо за тайните на природата при съприкосновението й с човека, от което се раждало недоверие в божията промисъл, и ние се разделихме благополучно.

Посетих също и полицейския участък. Началникът беше прогресивен човек, тупаше ме по рамото и викаше:

— Само гледате къде какво да свиете, къркачи такива, циркаджии и цигани.

Когато му казах, че става дума за акула, с истинско полицейско самохвалство той отбеляза, че такива бил виждал с хиляди и ако нашата не е истинска, ще ни арестува до един.

Някакъв учител — пенсионер, който прекарваше остатъка от живота си в Страконице, ме покани на обяд и през цялото време развиваше теорията, че науката не търпи догми, защото тя си дава сметка за относителността на познанието. Обаче аз не съжалявах, че се запознах със стария господин. Той имаше енциклопедия, от която си преписах някои работи относно акулите за беседата си пред публиката.

В два часа салонът на „Беседа“ беше така препълнен, че нямаше къде игла да хвърлиш. Сандъка с акулата бяхме сложили на подиума. Хората се приближаваха към него така, сякаш отиваха да целунат мощите на светец. В началото аз изнесох увлекателна лекция за морските чудовища. Събрахме доброволни пожертвувания за препариране на нещастната акула.

В три часа дойдоха учениците с цялото учителско тяло. Спомням си едно малко момиченце, то се страхуваше и плачеше, учителката насила го довлече до акулата.

В четири часа пристигнаха общинските съветници. Кметът на града пусна пет крони и отказа да си вземе рестото.

Хубави времена бяха. Парите течаха като вода.

Докато се въртеше покрай акулата, Местек се запозна с една вдовица и остана да спи при нея.

Аз спах у кмета, а Швестка — в участъка, защото се сбил в една кръчма с някакъв пъдар от Скочице, който оскърбил по най-груб начин нашата акула с твърдението, че това не е никаква акула, ами най-обикновен делфин и че той ги разбира тия работи, защото на времето служил във флота.

Когато сутринта отново се събрахме в „Беседа“, до вчера любезният съдържател ни посрещна днес много грубо.

Акулата ни смърдяла. Жена му не могла да мигне цяла нощ, на сутринта трябвало да повикат лекар. На всички им се повдига, даже и на ратая, който от тъмни зори започнал да пие ром. Веднага да си прибираме тази гнусотия от салона и да не сме стъпили повече с нея в „Беседа“, че краката ни ще строши на нас, комедиантите.

Човекът имаше пълно право. През нощта с акулата беше настъпила фатална промяна и разлагането на нейните тленни останки продължаваше със светкавична бързина.

Аз предложих да я балсамираме и предложението ми беше прието. И така ние купихме пет шишета одеколон и някакъв парфюм, май че с аромат на мускус, окъпахме с тях акулата, като доста нещо изляхме и в устата й.

След това я натоварихме на една каруца и потеглихме към Водняни.

От гимнастическия салон ни изхвърлиха, въпреки че той ни хареса много, тъй като беше просторен.

Приеха ни в Народния дом, след като бяхме лиснали отгоре й нови четири шишета одеколон!

После всичко тръгна извънредно бързо. Афиши, агитация, много публика. Акулата издаваше такава воня, че всичко живо в салона припадаше. И ние тримата едва се държахме на краката си, защото още от сутринта се наливахме с коняк, за да преживеем това чудо и да устискаме до вечерта.

Не си спомням кой всъщност ни арестува, но през нощта се събудих във воднянския дранголник. От дясната ми страна спеше Местек, а от лявата — Швестка.

На сутринта ни глобиха за нарушение на някакъв параграф от закона за здравеопазването или нещо от тоя сорт.

Не можахме да отидем даже на погребението на нашата акула. Бяха я погребали във Водняни на общински разноски. Заровиха нашето страшилище на северните морета като някаква кирлива котка. Не зная дори мястото, където лежи. И кръст няма на гроба й, макар че според афишите, през стомаха й беше минал висшият католически духовник, папски викарий и епископ на Палермо и Навара, Капистран Матей.

Спи спокойно, акуло моя!