Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (11)

II

Павианът се казваше Юлча. Тя беше изключителна красавица. Имаше източен нос, къса сребристокестенява козина с аромат на мускус, кафяви очи и малка интелигентна опашчица, толкова къса, че събуждаше надежди да изчезне напълно у потомците от следващите поколения. Попадна при нас по странно стечение на обстоятелствата. Някакъв дресьор на маймуни я купил от цирка на Хагенбек в Щелинге, недалеч от Хамбург. Самият той имал цял пансион с маймуни. Юлча получила добро възпитание. За две години се научила да си облича сама някакъв омацан бален тоалет с дълъг шлейф и една мъжка тиролска носия с перо на шапката. После я научили да кара в кръг малък велосипед, да яде с нож и вилица, да пие от шише. В пансиона я научили също да плюе много сръчно черешови костилки в мишена. Госпожица Юлча процъфтявала на дух и тяло и имало надежда, че ще се отучи да си пощи бълхите в присъствието на хора, да се чеше отзад и да търси въображаеми въшки по главата на своя учител и на всички наоколо.

Най-после всеотдайният учител решил да покаже своята ученичка в пражкото Вариете. Но преди това искал да я представи с рекламна цел в редакциите на ежедневниците. Трябвало обаче да се откаже от намерението си, след като Юлча изплюскала в първата редакция някаква важна статия, подготвена за вечерния вестник, и поляла с мастило главния редактор. След този случай редакторите разбрали от опит, че е по-лесно да се изхвърлят дресьорите на маймуни, отколкото самите маймуни. Учителят на Юлча отдавна излетял в коридора, но самата тя била все още в редакцията. Седяла върху библиотеката, разглеждала някакъв географски атлас, който докопала на масата, и с явен интерес изтръгвала една след друга картите. Главният редактор се затворил в телефонната кабина заедно с още двама редактори и всички умували какво да правят с тоя висок повече от метър дявол със страшни зъби, който междувременно запратил с всичка сила телефона в земята и хвърлял през прозореца на улицата всевъзможни ръкописи от бюрото на главния редактор. Юлча обаче си отворила с достойнство вратата към коридора и като прегърнала учителя си през врата, слязла с него по стълбите и се настанила в автомобила, с който пристигнали.

Оттогава господин Харди не я водил повече по пражките редакции и с нарастващ ужас чакал да види как ще завърши представянето й във Вариетето.

Не било особено блестящо. Когато я извел за ръка на сцената, облечена като тиролец, и се поклонил — нещо, което Юлча много сръчно повторила — той се обърнал към публиката с кратка реч, в която нарекъл Юлча осмото чудо на света.

Отначало тя гледала наоколо безучастно, но в един момент хвърлила поглед към оркестъра и изчезнала сред музикантите. От оркестъра обаче скочила много бързо между първите маси с цигулка в ръце и се настанила на една от масите пред някакъв възрастен господин, който от уплаха започнал да я гледа през бинокъла си. Публиката взела да ръкопляска, тъй като помислила, че това влиза в номера. Доволна от успеха, Юлча праснала с цигулката по главата симпатичния господин и му грабнала бинокъла от ръцете. След това започнала да скача от маса на маса, раздрала блузата на някаква дама, хвърлила бинокъла по оберкелнера и се изкатерила в галерията, откъдето взела да хвърля долу в партера шапки. Публиката била обзета от паника.

Напразно господин Харди крещял от сцената да не се страхуват, че тя е много хрисима и послушна маймуна и че след малко щял да възнагради зрителите за това, като им покаже един дресиран кротък тигър. Залата се изпразвала с невероятна бързина. Момчетата от персонала успели да проникнат най-после горе в галерията и след продължителна борба да вържат Юлча. При това тя така изпохапала със зъбищата си един от тях, че се наложило да го закарат с линейка в болницата. След като въдворили ред и полицията изблъскала тълпите от касите, където те гневно настоявали да им върнат парите, господин Харди намерил за най-уместно да ми се обади по телефона.

И го стори без колебание:

— Ало, разбрах, че обичате да купувате сензационни животни, това е много похвално. Считайте ме за свой добър приятел, който няма да ви подведе. Виждал ли сте някога маймуна, която се секне в носна кърпичка?

Отговорих му, че съм виждал, тъй като самият аз успях веднъж да приуча на това един макак^[1]. Той дори не се разделяше с малката си кърпичка, която носеше винаги в лицевите торби на муцуната си. Щом поискаше да се изсекне, изваждаше си просто кърпичката от устата, обърсваше си носа и най-спокойно я пъхаше пак вътре. Продадох го на една баронеса, която получи от него катар на стомаха — от този забележителен макак.

— Ало — продължи господин Харди, — аз започвам с това, с което вие сте свършили в дресурата. Виждали ли сте маймуна, която да яде с нож и вилица?

— Да, господине, имахме даже един маго̀^[2], който беше толкова даровит, че гълташе ножовете. Дадохме да му направят аутопсия и по този начин отново се сдобихме с целия комплект прибори за шест души.

— Ало — чу се друг глас в слушалката (Беше импресариото.), — ало, хайде да говорим като бизнесмени. Става дума за много кротка маймуна, теснонос павиан. Това е прочутата Юлча, която беше на афишите. Кара колело, пие от шише, сама си облича бална рокля с шлейф и носия на тиролец, а знае и много други смешки и номера. Ще ви я преотстъпим с всичките й джунджурии за двеста крони. Никак не ни се иска да се разделяме с нея, но не е свикнала с публика. Впрочем след малко сме у вас.

Телефонът изщрака в ухото ми и след петнайсет минути докараха с кола Юлча, овързана с въжета като злодей. Занесохме я долу в кухнята, където къкреше яденето за една дузина кучета и се въртяха няколко кутрета. От страх те се завряха в ъгъла и със сърцераздирателно скимтене чакаха да видят какво ще стане.

Спазарих се с господата да им дам за Юлча сто и шейсет крони, тоалетите й ми връчиха безвъзмездно и някак подозрително бързо си взеха с мен довиждане. След като си заминаха, аз извиках помощника си Чижек и му наредих да развърже павиана. Той коленичи пред мен и взе да ме заклина, че бил единствената опора на майка си — нещо съвсем невярно, тъй като преди доста време беше избягал от къщи. Щом видя, че и това няма да му помогне, той ми поиска пет крони аванс, като изтъкна, че трябвало да се подкрепи за такава трудна и рискована работа. Накрая се задоволи и с две крони и отиде да пийне за кураж.

Върна се след три часа. Видях го как отвори пътната врата и хлътна в къщата. Известно време отдолу долиташе някакъв шум, после настъпи тишина. Проверих дали бяхме платили за Чижек застраховка живот и като се убедих, че имаме такава, поуспокоен, слязох долу.

Отворих предпазливо кухненската врата. Виждаше се, че Чижек беше изпълнил задачата си. Под слабата светлина на газената лампа ми се представи трогателна картинка. Чижек лежеше на леглото, победен от изпития кураж за две крони. Беше развързал Юлча, която очевидно мислила, когато я връзвали, че я учат на нещо ново. И беше използувала току-що свалените от Чижек въжета, за да му свърже в едно ръцете и краката. По време на цялата операция клетият ми помощник спял, проснат на леглото като труп. Юлча наслагала около него всички кутрета, които намерила в стаята и сега тършуваше в косата му. Малките кученца тихо и мъдро чакаха да дойде и техният ред.

Така Юлча се запозна с мен. Развързах Чижек, при което тя ми помагаше, после ме улови за ръката и не се пусна от мен, тъй че ща не ща, трябваше да я заведа горе. Там й дадох ябълка и хляб. От този миг тя сигурно не би направила нито крачка без мен, ако можех да правя всичко онова, което самата тя правеше. Но аз не умеех да скачам от дърво на дърво, после върху корниза на прозореца и от корниз на корниз да отивам на покрива. Забелязах също, че необичайно много я огорчава и фактът, че не мога да се люлея на полилея.

Същата вечер, когато дойде при нас, тя скочи на полилея и напусто ме мамеше да направя същото. Но той едва ли щеше да ни удържи, тъй като се изскубна още в началото под тежестта на павиана. Големият газен полилей падна на пода, лампата експлодира, пламнаха мебелите, после пердетата, подът. Докато аз звънях в пожарната, Юлча избяга през прозореца и от отсрещното дърво съзерцаваше необичайните пламъци, които бълваха навън.

Когато пожарникарите пристигнаха, трябваше да изнесат Чижек, който си спеше най-спокойно. Юлча затрудняваше донякъде спасителните работи, защото отиде при помпата и започна да се люлее ту на едното, ту на другото й рамо. Някои от присъствуващите твърдяха, че така помагала на пожарникарите. Аз лично много се съмнявам. Със същия успех биха могли да твърдят, че онази нощ, когато се разходи до параклиса на гробището Малвазинки и започна да се люлее там на камбаната, че е била на умряло за онзи трамваен служител, когото малко преди това случайно срещнала и му грабнала шапката — в резултат добрият човек получил удар. Въпреки това тя беше много мило същество. За да не й се сърдя, оная нощ ми донесе от гробището една ламаринена табела с надпис: „Тук почива моят обичан съпруг. Чакай ме, доскоро виждане!“

След като потушиха пожара, с Чижек и Юлча се настанихме в единствената незасегната стая на първия етаж. Юлча седна на кушетката разумно и взе да къса полека някаква жилетка от костюм, която беше задигнала отнякъде в паниката. Жилетката не беше на никой от двама ни, тъй че ние не й пречихме в това занимание.

Чижек също като мен седеше спокойно и мълчаливо на масата и наблюдаваше Юлча.

Изведнъж той произнесе с успокоителен тон:

— Сто и шейсет крони хич не са много за нея. Даже ми се вижда, че е много евтина.

Пернах го по главата. И продължихме да седим безмълвно чак до 11 часа през нощта — аз, Чижек и Юлча с чуждата жилетка, потънали в размисъл, всеки за своите работи.

Минаваше единайсет, когато хванахме Юлча за ръце и я заведохме в градината при голямата клетка, останала от щрауса нанду, когото плъховете излапаха една нощ. Понечихме да я затворим вътре, но тя бръкна в устата си, извади оттам един джобен часовник и ми го подаде.

Заключихме я в клетката въпреки подкупа и аз казах на Чижек, който разглеждаше часовника:

— Как ви се струва това?

— Чудна работа — отговори той, — аз не бих издържал толкова време с часовник в устата.

За часовника никой не се обади. Носих го допреди една година. Беше от пеещите и вървеше много точно.

От това си направих заключение, че вероятно е бил на някой по-заможен човек от зрителите, дошъл да види как хубаво гори нашата къща.

Лека-полека Юлча привикваше към новия си дом, не можа да обикне само готвачката Фани. Може би защото тя имаше повече тоалети от нея. Клетата Юлча имаше само една пола — наистина с шлейф, но това си беше сиромашка работа. Един ден, като се качила горе, тя отворила стаичката на госпожица Фани и започнала да разглежда тоалета й — хубаво ново костюмче, преметнато през стола. Отначало Юлча харесала повече блузата. Нахлузила я, но понеже й висяла отвсякъде, се опитала да я облече по друг начин. Пъхнала си главата в ръкава, който, естествено, се пукнал по шевовете, за да й стане. Половината от блузата обаче, която се спускала от раменете й, се влачела по земята. Тогава тя я съблякла и нахлузила през краката си скъсаната част на ръкава, а остатъка от блузата ловко намотала около главата си като тюрбан. Но и това не й харесало, по думите на Чижек, който надничал през прозореца с интерес и бил любопитен дали Юлча ще съдере и новата пола на госпожица Фани, докато си приготви тоалета.

Отишъл в кухнята и кратко и ясно съобщил на готвачката:

— Госпожице Фани, всичко свърши.

— Кое?

— Вече се нагласи.

— Кой?

— Юлча в новия ви костюм. Половин час й трябваше, докато го намъкне. Ей я, къде отива към кучкарника.

Аз също станах свидетел на това как Юлча отиваше да се представи гордо в новия си тоалет на една дузина любопитни псета. Тя обикаляше около клетката с някаква пръчка в ръцете. Кучетата изразяваха радостта си с весел лай. И за тях това беше интересна и живописна гледка. Юлча си беше направила от полата на Фани нещо като тога, разкошно преметната пред едното рамо. От другото й рамо висеше предницата на блузата с лъскави копчета като част от хусарска пелерина. Останалата половина от блузата образуваше подходящ тюрбан и Юлча като цяло приличаше на фалирал патриарх.

Със страшни проклятия госпожица Фани се нахвърли върху красавицата — патриарх.

Пенсионираният директор на един старчески дом после се кълнеше, че никога не бил виждал да смъкват с такава бързина нечия дамска пола. Бедната Фани! Отиде да спасява остатъците от новия си костюм, а загуби още една престилка и една пола, за щастие обаче имаше дълги долни гащи, измайсторени от някакъв голф, останал й от младежките години.

Юлча прескочи най-спокойно оградата с престилката и полата в ръце и като пресече улицата, отиде де се поразходи в парка Кламовка. Върна се в къщи късно през нощта, а от тоалета й нямаше и следа.

Само на телеграфните жици на шосето от Била Хора нагоре към Випих доста време, като опърпано знаме, вися черната пола на Фани. Още същия ден нашата готвачка ни напусна. Остави няколко реда, в които, тъй като не умееше да се изразява, беше написала, че честното й име е „поставено публично под съмнение“.