Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fialový hrom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2018 г.)

Издание:

Автор: Ярослав Хашек

Заглавие: Виолетовият гръм

Преводач: Нина Цанева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: чешки (не е указан)

Издание: първо

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: сборник разкази

Националност: чешка (не е указана)

Печатница: ДП „Васил Александров“

Излязла от печат: 12. IV. 1982 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Петко Узунов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Красимира Костова; Сергей Стайков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5018

История

  1. — Добавяне

Състезателно бягане

Като се скитах преди войната из унгарската земя, попаднах в Нагканижа, в която има пивоварна, собственост на един чех, сто и двайсет метра високи крепостни зидове и гроб на някакъв турски везир от времето, когато Нагканижа била седалище на турския пашалък, обграден от морето безбожни наемници на принц Еужени Савойски. Малкият светски духовник, както наричали този касапин, стрелял така юнашки от мортирите[1] си, че едно от гюлетата откъснало главата на един везир на площада. И сега тюрбанът на везира се намира в градския музей, на мен обаче той ми се струва твърде подозрителен. Много ме съмнява дали с него не са ставали същите спекулации, както с езика на свети Ян Непомуцки у нас. Изглежда твърде новичък. В музея се пазят и костите на камилата, върху която седял везирът, когато го сполетяла злополуката. Тук вече измамата е ясна като бял ден. Само недорасла овца може да има такива тънки, малки кости.

Други забележителности иначе там няма. Улиците са потънали в прах, в покрайнините, където са градините, комарите налитат на цели тумби. Една седмица преди да дойда била разкрита май десетата поред злоупотреба в градското управление и в кметството, на завършилата съдебна сесия били изнесени материали за осем убийства от местен характер с цел грабеж и за трийсет и две големи афери. Както се вижда, вълната на културата беше проникнала чак тук.

В градската градина също беше пълно с комари и някакви унгарски офицери от опълчението караха циганите в градинския ресторант да им свирят до безкрайност тяхната любима песен: „Урам, урам, биро урам…“ („Господине, господине, господине съдия…“) Отвратително тъпа песен!

Успях да открия един хотел, в който дървениците от Нагканижа и околността се бяха събрали на конгрес. Стаята ми не блестеше с особена елегантност, в нея имаше даже корито, сандък за отпадъците и една кана вместо умивалник.

Това така ме ядоса, че още на другия ден отидох отново в градската градина и се запознах там с една госпожица от почтено чиновническо семейство. Представих й се за милионер, който от скука обикаля Европа пеша. Сигурно е чувала някъде името ми: Гордън Бенет.

Тя се зарадва много, че говоря малко унгарски. Оставих я да ме покани на вечеря и изпратих някаква лелка от къщата да вземе раницата ми с мръсното бельо от хотела.

Бащата на момичето беше добродушно откровен човек, майката — доверчиво създание. Във Ваше, прочут с лозята си, чичото бил собственик на изби и затова в къщата имаше доста от неговото хубаво винце.

Преди да се натряскам съвсем, им обещах непременно да взема Етелка за жена, веднага щом обиколя пеша земното кълбо.

После, когато вече бях посъбрал кураж, се заклех пред портретите на дядо й и баба й, които висяха на стената в трапезарията, че нито един унгарски крал не е имал толкова разкошна вила като тази, която ще издигна за своята Етелка на брега на Балатон.

По-късно баща й трябваше да ми обещае, че за всеки случай ще си вземе утре отпуска и ще пресече с мен Унгария на път за Турция.

Гощаваха ме до пресита и после ме отнесоха в леглото.

На другия ден се събудих малко преди обяд и долових в стаите оттатък необичаен шум. Нещо преместваха, чуваше се отваряне и затваряне на чекмеджета.

Аз още се търкалях в леглото, когато на вратата се почука и влезе бащата на госпожица Етелка.

— Господин Гордън Бенет, всичко вече е приготвено, готово и нагласено — ми каза той. — Лекарят доста време ме преглежда, но накрая ми предписа все пак два месеца отпуска заради пътешествието на юг. Жените ми приготвиха бельото, туристическите принадлежности, сега ни пекат пилета за из път и утре сутринта поемаме през Унгария към Турция. След Турция къде възнамерявате да отидем?

Аз се опомних след малко.

— През Босфора в Мала Азия — отговорих аз, — ще я обиколим надлъж и шир и през Месопотамия ще отидем в Персия. Ще превалим Хималаите и сме в Индия. После през Китай, Корея, Камчатка и Беринговия проток ще минем в Северна Америка, оттам в Южна Америка и Патагония. От Патагония ще се прехвърлим в Австралия. Ще я прекосим напречно и от Австралия е кораб до Южна Африка. Ще слезем на нос Добра надежда и ще запрашим на север, все на север, през цяла Африка чак до Мароко. От Мароко ще се отбием до Гибралтар и оттам на север през Испания до Франция. После пък ще свием на запад през Франция към Швейцария, Тирол, Щирия и пак сме у дома в Нагканижа. А пък ако ви хареса, след като си починем два-три дни можем да отидем и до Исландия, Гренландия, Северния полюс и през Сибир да си дойдем в къщи. Искате ли да видите Мадагаскар?

Той се почеса зад ухото и каза с несигурен глас:

— Наистина ли то е най-голямото езеро в Австралия?

Аз кимнах с глава.

— Най-голямото и най-дълбокото, но пресъхва най-редовно на всеки пет хиляди години.

През деня прекарах с Етелка в градината няколко блажени часа. Между целувките обмислях как да офейкам оттук. В най-лошия случай ще си плюя на петите утре сутринта, когато излезем извън града с господин Чендеш. Зарязвам раницата и с един хубав спринт ще запраша по шосето за Балатон.

Географските понятия на Етелка бяха съвсем объркани. Що се отнася до баща й, бях сигурен, че знае какво е Африка. Ако от паметта му се беше изтрило, че тя е континент, то поне я смяташе за държава.

Когато обаче излагах своите планове за пътешествия, се убедих, че Австралия, Индия, Корея и Камчатка не бяха в състояние да отнемат очарованието от абсолютната невинност на това нежно дете. Тя наистина не знаеше нищичко за света. Беше по изостанала и от стария Херодот, който все пак предчувствувал, че освен Гърция има и други страни.

Времето между обеда и вечерята изтече бързо в непрекъснати обещания. Обещах да й донеса препариран хобот на индийски слон, кожи от всички видове хищници в света, географския атлас на Андре, черепи на полинезийци, скалпове на индианци, диаманти от Капските планини и рубини от Килиманджаро, златни вериги от Перу и Чили, покрива от двореца на тибетския Далай — лама, стъкленото око на японския микадо, двойка живи китайци и ескимоси, едно семейство негри от поречието на Замбези и т.н.

Тя, горкичката, беше щастлива и ме обсипваше с най-разнообразни въпроси. Най-чудноватият от тях беше дали градският водопровод на Нова Зеландия е в ред. (В Нагканижа всъщност преди около една седмица имали неприятности с тръбопровода). С детинска прелест тя ме питаше:

— Искаш ли да отгатна къде се влива Килиманджаро?

Подробностите вече са изчезнали от паметта ми, но мога да се закълна, че и най-хладнокръвният учител по география, ако беше на мое място, щеше да я удуши.

Вечерята премина тържествено. Това беше прощална вечеря по случай заминаването на господин Чендеш. Уверявам ви, че за своето богатство аз много-много не приказвах. Само подхвърлих: „И да имах сто пъти по толкова, колкото имам сега, пак нямаше да мога да си купя истинско щастие или пък чашка шоколад повече.“

Удивление предизвикваха моите скъсани обувки.

— Хипопотама, от чиято кожа са обувките ми, застрелях на река Нил и сега те са най-доброто доказателство, че и неговата кожа може да се скъса. Твърденията на учените за трайността на кожата от хипопотам са направо смешни.

— Интересно е — продължих аз, като им посочих кръпките на лактите си, — че аристократичните дами от най-големия туристически клуб в Англия не могат да кърпят палта, установих го, когато десет пъти обиколих пеша цяла Англия.

— Поне да ме изхвърлят или пък да извикат полиция — си мислех аз, като гледах с безпокойство как цялото семейство ме е зяпнало в устата и как вярват на всяка моя дума.

Те обаче продължаваха да ми задават най-различни въпроси:

— Родителите ви живи ли са още?

— Татко прочете романа на Жул Верн „Пътешествие до Луната“ и реши да замине за там. Поръча да му направят оръдие и в една капсула го изстреляха към Луната. Оттогава изминаха осем години, но още не се е върнал. Нямаме никакви вести от него. Майка замина с яхтата си „Торпедо“ да го търси из южните морета и в момента плува през океана на един леден блок.

„Сега вече сто на сто ще излетя“ — си помислих аз, изпълнен с надежда, но вместо това Етелка ме попита:

— А имате ли сестричка?

— Сестра ми се омъжи за американския президент, но никак не е щастлива, защото се влюби в прочутия тенор Карузо, на когото купи в Суматра едно голямо имение и ферма за отглеждане на тигри и ягуари.

„Сега вече сигурно ще извикат полиция“ — си мисля аз.

— Всеки си има някакви грижи, във всяко семейство има по нещо — каза госпожа Чендеш, гледайки ме с топъл майчински поглед. Имате ли брат?

— Брат ми е чудак. Раздаде огромното си състояние и сега е чиновник в банката „Славия“ в Прага.

— Сега ще ме изхвърлят — бях аз твърдо убеден, но вместо това се обади господин Чендеш.

— Щом се върнем, къде ще отидете с Етелка на сватбено пътешествие?

— В Занзибар и Саудитска Арабия — отговорих аз, — в Италия е прекалено горещо. Освен това арабите са гостоприемен народ.

Наливах се толкова, че, ако можеше, гора щеше да поникне в Сахара, като се надявах, че ще успея да изпадна в делириум тременс и ще ме закарат в болницата. Вместо това заспах на стола. И бях внимателно положен в леглото.

Рано сутринта господин Чендеш ме събуди. Беше напълно готов и шишкавата му фигурка изглеждаше смешно в туристическия екип. След закуската, по време на която госпожа Чендеш и Етелка не плачеха, ами направо се късаха от рев, излязохме на шосето за Балатон.

Двете дойдоха да ни изпратят чак до последните градини с непрекъснати вопли и ридания.

— Внимавай да не стане нещо с господин Гордън Бенет — още веднъж за последен път напомни госпожата на мъжа си и останахме сами.

Пред нас се простираше равнината пред Балатонското езеро, побелелият прашен път сякаш нямаше край. И черниците бяха потънали в прах, а изгорялата от знойното слънце трева изглеждаше печално. В главата ми доузряваше плана за бягство.

— Бива ли ви в ходенето? — попитах аз.

— Знаменит съм, господин Гордън Бенет, едно време в Шопрон участвувах в състезанията по бягане на тамошния клуб по лека атлетика — отговори той.

Прехапах устни. Излязохме на едно хълмче, шосето слизаше надолу. И аз хукнах да бягам. Отцепих един спринт.

А господин Чендеш викаше след мен:

Добре, господин Гордън Бенет. Искате да видите кой от нас ще стигне по напред до Балатон. Бягане на четиридесет километра!

И препусна след мен. Първите десет километра пробягах с преднина не повече от десет метра. На дванайстия километър малко след Мезьолаг той ме догони и започна да бяга плътно до мен. Към петнайстия километър му се изскубнах с цели петдесет метра — разстояние, което в Бодафал се скъси на пет.

Двайсет и два километра бягахме отново един до друг и в Капотфалва, на тринайстия километър, го изгубих от очи. Имах аванс петстотин метра. Силите ми бяха изчерпани. Починах си малко и продължих да тичам. На завоя се появи господин Чендеш, а на сто метра зад него някакъв мъж, който го догонваше. В далечината се виждаше да тичат още няколко души. Не можах да си го обясня и това започна да ме тревожи.

Препусках все напред. Покрай мен премина някакъв колоездач със знаменца в ръката, махна ми приятелски с ръка и ме попита:

— Вие от кои сте?

Без да му отговоря, продължих да препускам напред.

На трийсет и осмия километър видях, че мъжът, който тичаше след господин Чендеш, го задмина и сега беше по петите ми. Напънах последни сили. Пухтейки като локомотив, стигнах до първите къщи на Балатон.

С радостен рев на четиридесетия километър ме посрещна огромна тълпа. Оркестърът засвири марша на Ракоци.

Блъснах се в едно въже, опънато през улицата, но нямах време да си разбия носа в настилката. Бяха ме хванали, фотографирали от всички страни и някакви ентусиасти ме отнесоха на раменете си в хотела.

Нямах сили да продумам. Съблякоха ме и ме замъкнаха във ваната. След това донесоха и мъжа, който искаше да ме настигне на трийсет и осмия километър. След още пет минути донесоха и господин Чендеш, изплезил език и приятно усмихнат. Той беше трети.

Всъщност по някакво нещастно стечение на обстоятелствата клубът по лека атлетика в Нагканижа организирал маратонско бягане Нагканижа — Балатон.

Скоро всичко се изясни. Искаха да ни линчуват, но накрая ни изведоха от града със стражари по заповед на началника.

Чак в Албания, когато ни нападнаха разбойници, успях да се избавя от господин Чендеш. Казах им, че той е известен милионер и че ще получат за него голям откуп. И те го отвлякоха в планината, а на мен от благодарност ми взеха само раницата с мръсното бельо.

Аз, разбира се, не научих нищо повече за съдбата на господин Чендеш, тъй като деликатността не ми позволи да поддържам кореспонденция с неговото нещастно семейство в Нагканижа.

Бележки

[1] Късо широкоцевно оръдие — Б.пр.

Край