Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (16)

Рекламна сцена
Американска хумореска

По една от най-оживените улици в един американски град, чието име е без значение, крачеха привечер в часа пик един срещу друг двама мъже с приятна външност и гладко избръснати лица.

Когато се изравниха, господинът със сивия цилиндър каза на другия с меката шапка:

— Извинете, не съм ли имал честта да говоря някога с вас?

— Не, не ви познавам, господине — отговори мъжът с меката шапка.

— Странно — каза високо другият, за да чуят минувачите, — значи, вие твърдите, че никога не сте ме виждали.

— Съвсем не — отговори учудено първият.

— Тогава разрешете да ви попитам — продължи мъжът със сивия цилиндър, — защо ме разглеждахте отдалеч тъй особено?

По време на този разговор около тях започна да се събира публика.

— Господата тук са свидетели, че не съм ви гледал — отвърна другият.

— Гледахте, господине, и ако сте джентълмен, ми отговорете защо гледахте — произнесе доста високо първият.

— Не ви познавам — каза мъжът с меката шапка, — смятам въпроса ви за неуместен и…

— Довършете, ако обичате, какво и…, какво искахте да кажете с това „и“?

— Отказвам да отговоря — каза спокойно другият, като се обърна към зрителите, които с нарастващ интерес наблюдаваха този чудноват спор, — господата ще потвърдят, че не исках да кажа нищо лошо.

— Тогава сте си го помислили, нали, господине? — попита ядосано първият.

— Отказвам да отговоря и на този въпрос, защото… — произнесе другият.

— Какво защото — го прекъсна мъжът със сивия цилиндър, — може би искате да кажете: „защото нямам намерение да се цапам повече с вас.“

— Не съм казвал такова нещо — заяви мъжът с меката шапка, — тъй като…

— Какво искате да кажете с това „тъй като“?

— Нищо, господине!

— Думата „господин“ произнесохте по-особено.

— Не мисля.

— Хайде, освободете ме от присъствието си — сърдито каза първият.

— Ще стоя, където си искам, макар че…

— С думата „макар че“ искахте да ме обидите, господине — каза мъжът със сивия цилиндър.

Междувременно броят на зрителите растеше.

— Вас да обидя? — спокойно отговори другият. — Бога ми, не знам.

— Какво целяхте с това изречение?

— Нищо, само…

— Какво искахте да кажете с това „само“?

— С думата „само“ исках да кажа, че сте овен — отговори спокойно другият.

— Ритнете го — даваше съвет някой от зрителите.

— Застреляйте го.

През това време мъжът сложи цилиндъра на земята и започна да си засуква ръкавите.

— Това ще ви излезе скъпо — каза той.

— Опитайте се де, повтарям пак, че сте овен — изрече другият.

— Така ли! Да знаете, че ще ви избия зъбите за това! — крещеше първият.

— Само се опитайте.

— И окото ми няма да мигне — каза първият и така удари с юмрук по устата господина с меката шапка, че той падна на земята.

Настана страшна суматоха и всичко живо се хвърли върху дръзкия нападател, за да му даде заслуженото. Но в това време поваленият мъж се изправи на крака, застана пред противника си, когото публиката искаше да линчува, и каза съвсем спокойно:

— Дами и господа, обърнете внимание, че всичките ми зъби са на мястото си.

И той показа на струпаните наоколо хора челюстите си, на които блестяха превъзходни бели зъби.

— Господа, джентълмени, вижте и запомнете! Моите зъби са изкуствени. Фирмата „Мартенс къмпани“ произвежда нечупливи зъби, отличен заместител на истинските.

При тези думи мъжът със сивия цилиндър хвана другия подръка и двамата извикаха в хор: „Препоръчваме на всички изкуствените зъби на фирмата «Мартенс къмпани»“. И спокойно се отдалечиха, запалвайки пура.

До този ден двамата служители на фирмата „Мартенс къмпани“ бяха приятели, но след рекламната сцена между тях се появи недоразумение.

— Уйлям, ето ти три долара — каза мъжът с меката шапка, когато влязоха след това да се подкрепят в един ресторант.

— Дължиш ми още два, Джо — каза Уйлям, — знаеш много добре, че шефовете ни плащат по пет долара на ден.

— Хубаво, но ти ми дължиш от вчера два долара — отговори Джо.

— Няма такова нещо.

— Уйлям, не си ли спомняш, че преди да се напиеш, ми ги поиска назаем? — неспокойно каза Джо.

— Не съм бил пиян, ти се напи — бранеше се Уйлям.

— Тъй да е, бил си трезвен и не си взел назаем тези два долара, тогава си ми ги задигнал — отговори Джо.

— Е, добре, взех само онова, което си беше мое, защото завчера, Джо, ти ми взе от джоба мундщука за пури, който струваше два долара.

— Господин Уйлям, вие сте лъжец!

— Господин Джон, вие сте крадец!

— Пияница!

— Мръсен негър!

И в ресторанта се разнесе странен звук, който господин Уйлям дешифрира с думите:

— Тази плесница ще ви излезе скъпа!

И служителите на фирмата „Мартенс къмпани“ си тръгнаха разгневени.

На другия ден, когато бившите приятели се срещнаха сутринта в канцеларията на фирмата, господин Мартенс им каза:

— Нашият съдружник г-н Уолтър беше приятно изненадан, дори може да се каже възхитен, от това как отлично сте изиграли вчера вечерта на четвърта улица нашата рекламна сцена. Изпълнили сте я много естествено, за което ние ви изказваме своята благодарност, както на вас, г-н Джон, така и на вас, г-н Уйлям. Днес ще изиграете нашата рекламна сцена в седем часа на шеста улица. Бъдете колкото се може по-непринудени. Аз вече говорих с началника на полицията и той каза, че няма да ви прави никакви спънки, защото не вижда в това нищо противозаконно.

След тези думи господин Уйлям си тръгна с цилиндъра на главата, като изрече:

— Може да бъдете сигурен, че ще изиграя нашата рекламна караница колкото се може по-естествено…

И ето в седем часа вървяха един срещу друг по шеста улица Уйлям със сив цилиндър и Джон с мека шапка на главата.

Господин Уолтър, съдружникът на Мартенс, днес беше още по-възхитен от вчера, защото Уйлям влагаше в репликите си великолепно имитиран гняв.

Сценката протичаше съвсем непринудено.

— Може би искате да кажете: „защото нямам намерение да се цапам повече с вас“ — казваше Уйлям на Джон в отговор на познатото ни вече. „Отказвам да отговоря и на този въпрос, защото…“

— Не съм казвал такова нещо — твърдеше господин Джон, — тъй като…

— Какво искате да кажете с това „тъй като“?

— Нищо, господине!

— Думата „господин“ произнесохте по-особено.

— Не мисля.

— Хайде, освободете ме от присъствието си.

— Ще стоя, където си искам, макар че…

— С думата „макар че“ искахте да ме обидите, господине.

— Вас да обидя… Бога ми, не знам.

— Какво целяхте с това изречение?

— Нищо, само…

— Какво искахте да кажете с това „само“?

— Великолепно! — викаше отзад в тълпата, която обграждаше каращите се, господин Уолтър.

— С думата „само“ исках да кажа, че сте овен — отговори Джон.

— Прекрасно! — продължаваше да вика господин Уолтър, тъй като Уйлям започна да си запретва ръкавите с още по-голяма стръв от вчера.

— Това ще ви излезе скъпо — каза Уйлям на Джон.

— Опитайте де, още веднъж повтарям, че сте овен — му отговори Джон.

— Така ли! — изкрещя Уйлям, нахвърли се върху Джон, когото събори, като продължи да го налага и на земята с думите:

— На ти за вчерашния шамар, крадецо.

— Помощ! — крещеше господин Уолтър в ухото на полицая, който съвсем спокойно наблюдаваше тази сцена. — Моля ви, разтървете ги.

— Та това е само рекламна сцена, господата играят много непринудено — отвърна полицаят с усмивка.

На другия ден във вестниците се появи следната наредба:

От името на директора на полицията се забранява устройването на рекламни сцени, тъй като при подобна сцена, според лекарското заключение, бил сериозно ранен г-н Джон, служител на фирмата „Мартенс къмпани“, от г-н Уйлям, служител на същата фирма, при което напълно били разбити изкуствените челюсти на г-н Джон.